Каролайн Греъм
Провинциални убийства (29)

Първа глава

Докато колата летеше по безличните провинциални улички, след което навлезе в равнините на Съсекс, Барнаби си даде сметка, че въпреки броя на убийствата, той винаги ще си спомня за всички тях като за случая Симпсън. Бе стигнал до заключение, за което бе сигурен, че е единствено вярното и пъзелът бе завършен, с изключение на едно дребно парченце. Той си припомни въпросната сцена. Спомняше си я толкова ясно, почти дума по дума. Проблемът с това дребно парченце бе, че то обезсмисляше всичките му изводи. И все пак не можеше да не вземе под внимание сцената, нито да се престори, че нищо не се е случило. По някакъв начин парченцето трябваше да си намери мястото.

Трой намали скоростта, когато отново навлязоха в Тънбридж Уелс. „Кара много добре“, помисли си Барнаби. Въпреки честите си укори относно енергичния и изключително темпераментен начин, по който сержантът му караше, Барнаби не можеше да не му признае безспорното наличие на умение и усет към колата. Загледа се в него — Трой непрекъснато проверяваше пътя зад себе си: огледало — път, път — огледало, огледало…

— Ами да, точно така!

— Сър?

Очите на сержанта се плъзнаха за части от секундата към началника му. Барнаби не отговори. Трой, чиито китайски упражнения за дишане и опити за справяне с ребуса на случая не го бяха довели до абсолютно никъде, не продължи да настоява повече. Беше решил да не доставя удоволствие на този стар дявол, като го гледа с широко отворени очи и му задава нетърпеливо въпроси. Защото несъмнено шефът ще разкрие всичко, когато прецени, че е назрял моментът. „До тогава, помисли си Трой, нека брилянтните му умозаключения се пържат в собствения си сос.“

— Право в Костън, нали?

— Не — отвърна Барнаби. — На крак съм от пет и половина и умирам от глад. Ще се отбием в Рединг, за да хапнем нещо за обяд. Сега няма закъде да бързаме.

По-късно той отново си спомни тези думи и си ги припомняше дълго време след това. Но нямаше откъде да знае, че в града, който току-що бяха напуснали, една старица вдига слушалката на телефона и със сълзи на очи набира един номер в Баджърс Дрифт.

 

 

Огромната празнична палатка беше с размерите на баражен балон. Той се издуваше и плющеше, докато половин дузина мъже се мъчеха да го закрепят за земята с колчета и чукове. Две дузини каси с шампанско и дванадесет сгъваеми маси бяха струпани до клатушкаща се планина от наслагани един в друг дървени столове. Под платното старателно поддържаната зеленина, вече носеща отпечатъците на тежки обувки, бе започнала да попива онзи аромат, характерен за хилядите празнични палатки — ухание на самовари, сладък мирис на сено и току-що нарязан хляб.

Докато Барнаби слизаше за последен път по стъпалата на терасата, той видя как Хенри Трейс тика количката си сред цветарите и доставчиците — кимаше, усмихваше се, сочеше, пречкаше се. Дори и от няколко метра се виждаше съвсем ясно, че е на върха на щастието си. Барнаби се огледа за Катрин Лейси.

— О, господин главен инспектор! — извика Хенри и умело избута количката си по плочките. — Колко мило. Дошли сте да ни пожелаете щастие ли?

Усмивката му се стопи, когато видя израза върху лицето на полицая. Спря количката си на известно разстояние от него, сякаш това празно пространство можеше някак да смекчи тежестта на новините, донесени от Барнаби.

— Съжалявам, мистър Трейс, но нося лоши новини.

— За Филис ли? Вече зная… позвъниха ми. Боя се, че изглежда малко безчувствено да продължаваме така тук, но нещата бяха толкова напреднали — направи жест към моравата той, — че реших…

Гласът му замря. Последва дълга пауза, през която той се взираше в двамата мъже и очите му постепенно се изпълваха със страх.

Барнаби заговори — тихо, внимателно, с ясното съзнание, че няма начин да направи жестоките слова милостиви. Трой, който винаги се бе надявал един ден да види как представител на висшето общество си получава всичко тъпкано, внезапно си даде сметка, че е извърнал поглед встрани, тъй като не можеше да издържи гледката на смалилата се до неузнаваемост фигура в инвалидната количка.

— Имате ли някакво представа къде може да е мис Лейси?

Барнаби почака, повтори въпроса си и пак изчака. Щеше и да го потрети, но Хенри Трейс накрая отвърна:

— Отиде в къщата им в гората… — Гласът му бе неузнаваем. — Някой се обади…

— Какво?! Каза ли ви кой?

— Не. Аз вдигнах слушалката… беше жена… и май бе разстроена. По гласа й личеше, че е старица.

— Господи! — възкликна Барнаби и хукна напред. Трой се затича до го настигне. — Остави колата!… През горичката е по-напряко.

Пресякоха градината на Транкилада, префучаха покрай стреснатия дежурен полицай и минаха право през плета. Барнаби разбутваше леските и бързо си проправяше път през гората. Летеше напред като вятър, риташе пръчки, листа и всичко друго от пътя си като подивял. Трой го чу как мърмори:

— Проклет глупак… проклет, проклет глупак!

И без да знае кой или какво има предвид Барнаби, той се усети повлечен от напрежението, което тласкаше напред шефа му.

А на терасата Хенри Трейс се сви като ранена птица в количката си. Шумът около него не стихваше. Каси, препълнени с шампанско и кошници с лакомства. Едно хубавичко момиче с розов гащеризон подреждаше карамфили под формата на арка над вратата и си пееше. Хенри затвори очи и бе наново залян от вълните на отчаянието и мъката. Заприиждаха леко, но само след миг вече го разкъсваха с нетърпима жестокост.

— Простете, сър…? — Пауза. — Сър?

— Да.

— Трябва да се заема с перилата на стълбището. Мисля, че ще изглеждат най-добре, ако се увият с цветя, които после се спуснат и по стълбите…

Той вдигна поглед към нея, а после към навеса, който сега бе весело украсен със зеленина и жълти цветчета. Хората забързано щъкаха напред-назад и си подвикваха. Планината от столове бе разрушена, а самите столове — подредени в палатката. Трябваше да направи нещо, за да спре инерцията. Дори и когато мислено се помоли всичко това да е ужасна грешка, знаеше, че не е никаква грешка.

Всичко, което му бе казал Барнаби, съвпадаше. Значи трябва да е истина. Но какво да каже на момичето сега? Погледна милото й, усмихнато лице.

— Да — каза и обърна количката си към къщата, — ще стане хубаво, ако се спуснат и по стълбите.