Каролайн Греъм
Провинциални убийства (28)

Дванадесета глава

Трой пое по шосе А21 (за Хейстингс и Сейнт Ленардс) при Тънбридж Уелс и поднови разговора, временно прекъснат докато се справяше с непознати обиколни пътища и внимаваше за отбивки. Двамата с Барнаби обсъждаха последните доклади от анализите на съдебната лаборатория.

— Но ако тези… влакна… тези парченца найлон са били под ноктите й, това не значи ли, че е одрала лицето на убиеца?

— Невинаги. Ако човек си сложи чорап на главата, доста голяма част от чорапа остава неизползван. Може него да е хванала.

Той се облегна, затвори очи и си представи — не за първи път — ужасяващия миг, в който посетителят на мисис Рейнбърд изчезва от дневната, вероятно след като моли да ползва тоалетната, и се появява след няколко секунди, с черти сплеснати до неузнаваемост, и остър нож в ръка. Фактът, че вече знаеше кой бе този човек придаваше допълнителен нюанс на ужас към сцената. Трой заговори за доказателствата, открити под градинския навес.

— Трябва да са от одеялото, сър — имам предвид черните и зелени влакна, които откриха.

— Почти сигурно е.

— Предполагам, че който и да е бил, е сметнал, че по-сигурно е да се потопи във вода, отколкото да се изгори. Не бие толкова на очи.

— И аз така си мисля. Имам чувството, че е било в езерото в гората, близо до къщата. А може би и дрехите също са там.

— И един от семейство Рейнбърд се е досетил по някакъв начин и се е опитал да измъкне пари от някого.

— Да, и аз така мисля. Но в случая майката и синът са си намерили майстора. Бързото и ефективно ликвидиране на мис Симпсън би трябвало да им подскаже нещо. Нали знаеш какво се казва; Трой — „Щом веднъж извършиш убийство…“?

— Това пак ли е Джейн Остин, сър? — попита сержантът, докато профучаваше през Ламбърхърст. — Но вече сме на крачка от разкритието им. Пък и това одеяло сигурно е тежало — надали са го изхвърлили направо, без да го увият в нещо.

— Да. Предполагам, че са имали найлонова чанта, по-скоро найлонов чувал от онези, в които се изхвърля боклука. Дрехите също са сложени там.

— Поели са голям риск. Да го направят посред бял ден…

— Да, но вече са изпаднали в паника. Нещата започват да се развиват зле за тях, Трой. Времето им изтича… при това изтича много бързо.

С периферното си зрение инспекторът забеляза как сержантът извърта рязко глава от удивление.

— Какво?… Искате да кажете, че знаете кой е извършил убийствата?

— Да, естествено.

— И двете ли?

— И трите.

— Но… не разбирам…

— Гледай си в пътя, човече!

— Извинете, сър. — Трой внимателно се вгледа напред в пътя, но след малко продължи: — Поне е ясно, че Филис Кадел е убила мисис Трейс.

— Не мисля така.

— Но… тя си призна. Господи, та тя дори се самоуби!

Барнаби не му отговори. Тишината се наруши чак когато влязоха в Сейнт Ленардс. Когато наближиха морския бряг, той помоли сержанта да спре и попита един възрастен джентълмен с втвърдени от морския бриз бакенбарди за пътя към Дьо Монфор Клоуз. Трой изпълни указанията и стигна до „Морски бриз“ — бяла дървена къщичка с изрядно поддържана предна градина, не по-различна от хиляди други. Барнаби излезе, но възпря Трой, когато последният се опита да го последва.

— Не ви ли трябвам, сър? За показанията?

— Не мисля. Това е просто за обща информация. Ако има нещо, ще те повикам.

Изоставен, Трой започна да преобръща отново и отново в главата си загадъчните забележки на Барнаби. По негово мнение, те нямаха никакъв смисъл. Абсолютно никакъв. Трябва да е бил Лейси. Момичето на Леситър го прикрива. Повече от ясно е, че е луда по него. Вместо да пуска Лейси, Барнаби трябваше да арестува нея за съучастничество. Трой би направил точно това. Защото кой друг, по дяволите, маже да бъде? Денис е бил на работа; Леситър се е забавлявал в „Каза Нова“; мисис Л. и Дейвид Уайтли не са му отстъпвали в „Хондата“ й; Катрин е била с Хенри. И ако един и същи човек е извършил и двете убийства, това изключва Филис Кадел, която не маже да е жената от гората и следователно няма причина да очисти мис Сипсън. И във всеки случай (тук Трой бе склонен да се съгласи с Барнаби) отрицателният й отговор по последния случай звучи правдоподобно. Все пак, ако човек си признае едно убийство, няма много логика да не си признае и още едно.

А точно тя трябва да е убила Бела Трейс. Трой се опита да си спомни доклада от вестника. Никой от ловците не е могъл да изстреля куршума, поне това е доказано от разследването. Катрин е била в къщата и е правела сандвичи, така че Филис Кадел е била единствената… Момент! Мислите на Трой се пръснаха като подивели из всички посоки като обезпокоени мравки. За един от сегашните заподозрени не се знае нищо относно местонахождението му през онзи ден на лова. Къде е била Барбара Леситър? Не е била на лов (това би било чудна гледка), и все пак няма ясно алиби. Пък и именно тя може да е убила мис Симпсън. И мисис Рейнбърд. Тя изобщо не уточни продължителността на времето, през което е била в колата си с Уайтли. А запазването в тайна на връзката им и в двата случая би било достатъчно силен мотив. Но Бела Трейс, за Бога? Какъв е смисълът? От друга страна, защо Филис Кадел да признава нещо, което не е извършила? Нещо не се връзваше.

Трой седеше и скърцаше със зъби. Беше с Барнаби през цялото време по този случай. Чу всички разпити, имаше достъп до резултатите от лабораторията. Това, което Барнаби видя и научи, Трой също го видя и научи. И се вбеси, когато чу началника си да говори за заключения с такава лекота и увереност. Трой удари с юмрук таблото и изтръпна от болката. Къде се е заблудил? Да не би да гледаше на нещата от напълно погрешен ъгъл? Сигурно в това е разковничето. Върни се назад, опитай от друг ъгъл. Реши да поупражни малко китайско дишане, да се върне в самото начало и да започне отново.

Барнаби застана в центъра на яркочервеното, излъскано до блясък стъпало, повдигна опашката на чукчето във форма на сирена и я пусна. Една старица отвори вратата. Тя го погледна, надникна през рамото му и зърна колата, после пак вдигна поглед към него. Изглеждаше неимоверно тъжна и много, много изморена.

Барнаби каза:

— Мисис Шарп?

— Влезте — кимна тя и отмести поглед. — Очаквах ви.