Каролайн Греъм
Провинциални убийства (22)

Шеста глава

Барнаби прекоси стаята. Когато я приближи, Филис утихна и се взря в лицето му. Напрегнатият й поглед, неподправената мъка в очите й, за миг я превърнаха от жалка застаряваща жена в почти трагична фигура. Барнаби завърши задължителните предупреждения при арест. Трой, който се опитваше да се държи така, сякаш е очаквал точно това, си извади тефтера и седна до вратата.

Филис Кадел се втренчи в тях, примигна конвулсивно и накрая попита:

— Как разбрахте?

— Взехме няколко папки от къщата на мисис Рейнбърд. Вашата беше сред тях.

Тя никога нямаше да разбере, че там изобщо не са споменати подробности и че жертвата на изнудвана е разпозната само по три цифри и един инициал. Или че, тъй като не разполагаше с никакви доказателства, Барнаби се бе надявал да я сплаши и да я принуди да си признае вината. Тя започна:

— Знам, че няма да ми повярвате, но когато за първи път дойдох тук… разбира се, тогава бях много по-млада… — Погледът, забит — в пода, излъчваше отчаяние. Жената страдаше от възрастта и външността си, от цялостната си непривлекателност. — И Хенри беше… Аз вършех всичко в къщата, нали разбирате… и той винаги ми беше толкова благодарен. После… постепенно усетих как благодарността му се превърна в нещо повече. Бела винаги беше много заета, както вероятно се досещате. Положението й в селската общност означаваше, че тя трябва да участва в Енорийския съвет, да се занимава с благотворителност. Беше председателка на Женското дружество към местното сдружение на консерваторите. И, съвсем естествено, за Хенри се грижеше през пръсти, а и през по-голямата част от времето просто я нямаше. Понякога той изглеждаше толкова тъжен… Седеше до прозореца и чакаше да чуе шума от колата и. После една вечер… Никога няма да я забравя… — Пухкавото й лице се обля в сълзи и гласът й преля от емоции. — Приготвях сандвичи — сирене с хрян — и той взе ръката ми и каза: „О, Филис! Какво щях да правя без теб?“ Не „ние“ — впи тя дръзко поглед в Барнаби, — а „аз“. Какво щях аз да правя без теб? Нали виждате, той все повече се привързваше към мен с течение на времето. И аз го разбирах. Толкова го обичах, че изглеждаше напълно естествено и той да започне по малко да ме обича. И после си помислих — гласът й се снижи до шепот, — колко щастливи щяхме да бъдем, ако не беше Бела.

След това тя седна и толкова дълго мълча, че Барнаби се уплаши, че никога повече няма да проговори. Тъкмо се накани да каже нещо, когато тя отново започна:

— Между нас двете не съществуваше кой знае каква любов. Всички я хвалеха колко добре е постъпила, като ми е осигурила дом. Но тя никога нямаше да намери икономка, която да й върши всички онези неща, които правех аз. И обичаше да парадира с щастието си. Скоро забеляза, че чувствата ми към Хенри са повече от сестрински. Бела не беше вчерашна.

Барнаби направи крачка и седна на един стол, но без да откъсва поглед от лицето й.

— Научих се да боравя с пушка още много млада. Това е просто едно от нещата, които човек няма как да не знае, ако живее в провинцията. Но никога не ми е харесвало да убивам. — Устните й се присвиха при това парадоксално твърдение. — Казах на Бела, че ми се ще да се разнообразя малко от домакинстването и да отида с тях на лов. Хенри изглеждаше малко изненадан, но затова пък много доволен. Взех една манерка с водка. По онова време не ме биваше много в пиенето. Нямах точно определен план, но бях уверена, че ще ми се отвори възможност. Хората не стоят в редица или накуп, нали знаете, те се разпръскват — групата се разтваря като ветрило. Но с напредване на времето ставаше все по-невъзможно. Винаги имаше някой помежду ни или пък тя се оказваше прекалено близо или далече. Отчаях се. Не знаех какво да правя. Продължавах да пия от манерката. Знаех, че никога няма да събера смелост пак да изляза с тях… Всички онези мъртви птици, кръвта… Повдигаше ми се. После ми хрумна страхотна идея. Помислих си, че мога да мина отпред и да се скрия зад дърветата… И да го направя оттам — така никой нямаше да разбере. И така, казах, че не ми е добре, че ми е скучно или какво беше там вече не помня, и тръгнах… Заобиколих, докато се оказах с лице към тях. През цялото време се чуваха изстрели. Предполагам, че можеха лесно да улучат и мен. — Тя покри лицето си с ръце и добави дрезгаво: — По-добре да бе станало така!

— После… я застрелях. Беше кошмарно. Видях я да залита напред и да пада на земята. Паникьосах се. Просто станах и тичах ли, тичах. Хвърлих пушката в някакви храсти. След няколко минути спрях и изпих останалата част от водката и после, разбира се, осъзнах…

— Да?

Гласът на Барнаби бе толкова тих. Въздухът в стаята — така неподвижен. Трой, чийто молив летеше, усети, че са забравили присъствието му.

— … Ами че всички ще разберат, че не е станало случайно. Защото всички, освен момчето от фермата, бяха зад нея, нали разбирате. А и той беше прекалено далече. Чудех се какво да правя, какво да правя? И седях ли, седях там. Мислех да избягам, но тогава всички щяха да разберат, че съм била аз… И така, наложих си да се върна. През това време всичко беше свършило. Линейката дошла и си заминала и Тревър Леситър ми каза, че Бела е претърпяла злополука. Спънала се и паднала върху пушката си. Просто не можех да повярвам, че мога да имам такъв късмет. Плачех и плачех от облекчение. Не можех да спра. Всички бяха трогнати. Такава сестринска болка!

Когато всички си тръгнаха, приготвих вечеря за мен и Хенри. Не наредих масата. Седнахме край огъня. Трябваше да го увещавам да яде. Никога досега не се бях чувствала толкова щастлива. Сигурно смятате, че е било ужасно от моя страна, но това е истината. Мислех си само, че успя да ми се размине и че вече имам Хенри. След това към седем и половина телефонът иззвъня. — Гласът й стана дрезгав, сякаш грачеше. — Извинете ме… Трябва да пийна нещо.

— Сержант — направи знак Барнаби.

— Няма нужда — каза тя, наля си от една гарафа и бързо добави силна струя сода. После продължи: — Ами, обади се Айрис. Каза ми, че трябва да намина към нея. Казах й какво се е случило с Бела и че не мога да оставя Хенри. Но тя просто отсече: „Или ще дойдеш веднага у нас, или аз ще дойда при теб“. Звучеше много странно, но дори и тогава не усетих никакъв повод за тревога. Сервирах пудинга на Хенри и тръгнах към къщата й.

Предложи ми кафе, не приемала отказ, после Денис отиде в кухнята. Седяхме една срещу друга в отвратителната й дневна. Не ми казваше какво иска. Само ми намигаше непрекъснато и повтаряше как сега ще бъда повече от всякога необходима в Тай Хаус. „Ще бъдеш истинска стопанка на замъка, скъпа“. После Денис влезе, като буташе количката. На долния й етаж имаше кафе и бисквити, а на горния… пушката. Никой нищо не каза. Беше ужасно. Те не преставаха да се гледат, като от време на време поглеждаха и към мен, сияещи от радост. Като че ли бях извършила нещо изключително. Сигурно и така може да се нарече… После Денис каза, че ме е видял как застрелвам Бела и как се отървавам от пушката и побягвам, и добави колко много те двамата с майка му са загрижени за бъдещото ми щастие в Тай Хаус. Те бяха уверени, че ще разбера, че и бедните хора също трябва да се борят с живота и че те винаги са знаели, че съм човек щедър към своите приятели. Преди лова планът ми ме бе обсебил до такава степен, че не бях помислила за никого другиго, най-малкото пък за Денис Рейнбърд. Тогава той беше луд по Майкъл Лейси. Навсякъде го следеше. Трябваше да си спомня това. Както и да е — раменете й увиснаха, — май не остана кой знае какво още за разказване. Оттогава те започнаха да ми смучат парите. Хенри ми даде бижутата на Бела — всичките пари от продажбата им отидоха за семейство Рейнбърд. После последваха някои мои по-дребни неща и петдесетте хиляди, които майка ми ми остави… и защо? — тъга премина през лицето й. — Всичко е било напразно. Той изобщо не ме е обичал. Просто се е държал любезно. А после се появи и Катрин.

Този път мълчанието й се проточи значително и накрая Барнаби запита:

— Това ли е краят на показанията ви, мис Кадел?

— Да.

— А смъртта на мисис Рейнбърд?

Още докато го изричаше, главният инспектор вече знаеше какъв ще е отговорът. Представяше си я как, превъзбудена от илюзията, че Хенри я обича, изпива манерка водка, стреля по Бела, а после, внезапно завладяна шок и ужас, побягва и захвърля пушката. Ала изобщо не можеше да си представи как тази грубовата жена с глуповато изражение забива ножа отново и отново, опръскана с кръв, прогизнала от кръв. А после как се преоблича хладнокръвно и почиства следите от себе си. Така че ни най-малко не се учуди, когато чу отговора й:

— Нямам нищо общо с това.

И все пак чувстваше, че е редно да й зададе още въпроси. В края на краищата тя нямаше никакво алиби за този следобед, а имаше какво да спечели от смъртта на мисис Рейнбърд. Той й изтъкна и двата аргумента.

— Не виждам каква полза мога да имам от смъртта й. Можех да го направя преди осемнадесет месеца; но и на двамата вече от няколко седмици им беше известно, че парите ми окончателно са се стопили. Казах им, че ако пропадна, ще направя всичко възможно и те да пропаднат заедно с мен. Отлично знаеха, че говоря напълно сериозно.

След като тя изслуша прочитането на показанията си и ги подписа, Трой застана на вратата на спалнята й, докато жената си стягаше багажа. Излезе с малко куфарче и дамската си чанта, облечена в безформен шлифер. Изглеждаше много по-стара. Никога не е била привлекателна, но вътрешната й одухотвореност и известен чар бяха правили външността й по-жизнена. Сега изглеждаше изцедена; даже и косата й сякаш бе по-сива. Когато слязоха по стъпалата, една врата се отвори и Барнаби усети как арестуваната се притиска по-близо до него.

— Филис! — възкликна Хенри и се придвижи напред с количката, следван плътно от Катрин. — Какво, за Бога, се е случило? Какво става?

— Скоро ще разберете.

Тя не посмя да го погледне и побърза да излезе през предната врата. Трой веднага я последва. Барнаби затвори вратата и се обърна към двойката, която седеше в очакване.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мистър Трейси, но мис Кадел току-що се призна за виновна в убийството на съпругата ви.

— Това е невъзможно! — извика Катрин като попарена.

Хенри зяпна онемял. Накрая каза:

— Сигурен ли сте? Сигурно е станала някаква грешка. Не мога да повярвам.

— Боя се, че няма никаква грешка — отвърна Барнаби и пак отвори вратата. — Сега ще я закараме в ареста. Може би вие ще пожелаете да се свържете с адвоката й.

След тези думи той затвори вратата и последва другите, които го чакаха в колата.