Каролайн Греъм
Провинциални убийства (18)

Втора глава

Бе девет часа същата вечер. Филис Кадел стоеше пред ниското бюфетче в по-голямата от двете дневни в Тай Хаус. Стоеше като закована и се ослушваше. Бе погълнала пудинга си препалено бързо и се опасяваше, че другите двама са я забелязали и ще й се присмеят, ала както се случваше в последно време, те бяха посветили цялата си нежност и внимание само един на друг.

Тя се вгледа в полуотворената врата. Катрин, слава богу, си бе в кухнята и нареждаше чинии в съдомиялната машина. Хенри, без съмнение, също бе наблизо — вероятно наблюдава с глупашко възхищение тази трудна дейност. Филис бързо махна запушалката на тежката гарафа от шлифован кристал. Взе една обемиста чаша и я напълни до половината с бренди. Чу се ясен звук при сблъсъка на чашата и гарафата. Тя отново погледна към вратата, постави запушалката на място и започна да пие.

Беше чудесно. Огнено и силно. То приглуши мъката й и я затопли като дебело палто. На обяд сервираха вино, но какво бяха две бутилки за трима души? Пък и виното вече не й въздействаше. Тя пресуши чашата, махна запушалката и си наля още, но в бързината разля малко.

— Ще ми налееш ли и на мене едно малко, Филис?

— О! — Тя се завъртя. Хенри изтикваше количката си по килима. — Разбира се… прощавай… Не те чух.

Тя му обърна гръб, като прикриваше почти пълната чаша в ръката си. Сбута я зад едно цвете и занесе питието на зет си.

— Едно и за Катрин? — попита тя, горда от самообладанието си.

— Не мисля, че ще иска. Знаеш, че тя почти не пие.

„Няма нужда, нали? — помисли си вбесена Филис. — Смяташ ли, че аз щях да пия, ако имах нейния живот? Нейната външност? Нейното бъдеще?“ Прикривайки с ръка чашата си, тя тръгна към прозореца и се настани зад една висока жардиниера. Отпи още една голяма глътка.

Постепенно се почувства по-добре. Мъката й заглъхна, а усещането й за обстановката стана странно изопачено. Виолетовото кадифе на килима сякаш оживя и започна да се отърква като котка в краката й, ивиците на завесите се вдигнаха и бързо забръмчаха нагоре и надолу като железопътни линии. Стефанотисът в жардиниерата изпускаше силен, чувствен аромат, който грубо нахлуваше в ноздрите й. Това й напомни за предстоящата сватба. „Ако убодеш някого, нима смяташ, че няма да му потече кръв?“, долови тя из хаоса в главата си.

Може би пък да не е чак толкова лошо в къщичката. Най-малкото ще се махне от тях. Тя бе поне на десет минути път от Тай Хаус и те едва ли щяха да я посещават често. Отначало сигурно щяха да й ходят на гости по-редовно, защото ще се чувстват неудобно, че са я прогонили, но и това скоро ще премине.

От кухнята не се долавяше вече никакъв шум. Всеки момент Катрин щеше да се появи при тях. Филис пое дълбоко въздух и се опита да дойде на себе си. Примига няколко пъти, защото искаше да види стаята такава, каквато е, а не както нескопосно я бе украсила в съзнанието си с онези неестествено живи декори. После видя как бъдещата булка прекосява двора, понесла повехналите цветя от масата. Филис се вгледа в нея през стъклото на прозореца. „Все пак, помисли си тя, тази сватба може и да не се състои. Може би Катрин ще стане жертва на инцидент — ще падне в езерото, ще се блъсне с пежото, ще бъде премазана от комбайн…“. Картините в съзнанието й я изплашиха. Не. Катрин е млада и силна и ще живее много дълго време. Вероятно вечно.

Сигурно ще дойдат и деца. Някъде, дълбоко скрит под дебелото палто на алкохолното доволство, я прободе нож. Тогава тя отново ще стане полезна. Бедната стара леля Филис. Смешната леля Филис. Една сълза падна в празната й чаша. Още едно питие би й дошло добре. В този момент до помътеното й съзнание достигна гласът на Хенри:

— … и двамата се тревожим за теб.

— За какво, Хенри?

— Не ме ли слушаш? — Тя съсредоточи пиянски поглед в него. — За теб, разбира се.

— Много съм си добре.

Той остави чашата си и се придвижи към нея.

— Виж какво, ако не искаш, не е необходимо да се местиш в къщата, знаеш го, Филис. В края на краищата ти самата го предложи. Ние с Кейт ще се радваме да останеш. — Тя издаде странен звук, който трудно можеше да се определи дали е изхълцване или смях. — Във всеки случай двамата се надяваме, че ще прекарваш много време с нас. Знаеш, че Катрин не е свикнала да се грижи за голяма къща. Ще ти е благодарна, ако можеш да й помагаш. Както и аз винаги съм ти бил благодарен.

— В това ли се превърнах вече? Безплатна домашна прислужница?

— Разбира се, че не. Аз просто…

— Това ли е цената, която трябва да платя за получената къщурка? Да търкам пода?

— Говориш смешни неща.

Филис видя как лицето му се сбръчква от раздразнение. Хенри мразеше разправиите. Бела винаги бе успявала да ги потушава, преди да са се разгорели. Ако сега беше на нейно място, тя би спряла точно дотук.

— Не знаеш какво ми е. С какво трябва да се съобразявам, откакто тя дойде. С всичките й иронични забележки, с дребните унижения. В твое присъствие естествено никога не го прави.

— Само си въобразяваш…

— Така ли? Да, тя е умна. Ти беше заслепен, ала аз видях какво цели. Бела още не беше изстинала в гроба си, когато тя дойде тук… помагаше с това… помагаше с онова… хвърляше срамежливи, невинни погледи… буташе се там, където никой не я иска. — „Спри, Филис, спри! Ще го накараш да те намрази.“ — Няма да се учудя, ако това е ставало още докато Бела беше жива.

— Млъкни! Знаеш, че това не е вярно. Няма да ти позволя да говориш за Катрин по този начин.

— Омъжва се за теб само заради парите ти. Смяташ ли, че щеше да те погледне, ако беше парализиран и беден?

Тя продължи. Хенри Трейс я наблюдаваше — по-скоро потресен и разтревожен, отколкото ядосан. Толкова омраза! Вече очакваше да види жлъчка, черна и гъста като захарен сироп, да потича от устата й. Когато тя свърши, той тихо й каза:

— Нямах представа, че се чувстваш по този начин. Смятах, че се радваш на щастието ми. Мислех, че ме харесваш.

— Харесвам!…

Звукът, който излезе от устата й беше демоничен, страшен. Бузите й се зачервиха от гняв. Когато Катрин се появи на вратата, Филис Кадел изтича от стаята и избута нежната фигура на момичето, без да посмее да погледне лицето й, на което със сигурност щеше да е изписана лека подигравка — или още по-зле — съжаление.

 

 

— О, Пуки… — Барбара Леситър завъртя език като гъвкава малка змия в ухото на своя съпруг. — Съжалявам, че бях толкова…

Пое дълбоко въздух, излагайки на риск тънката нощница от дантела и крепдешин. Най-после главоболието й бе попреминало.

— Хайде, хайде. Не бива да се тревожиш — отвърна Пуки, който щастливо шаваше между сатенените чаршафи. Като много гладен човек след обилен банкет той смяташе, че това, което току-що бе погълнал (два пъти), щеше да му държи ситост за цял живот. Което беше добре, защото, както се обръщаха нещата, щеше да му се налага да го получава вече само от този източник. — С течение на годините човек неминуемо претърпява някаква промяна.

При този намек за възрастта й той усети, че Барбара леко се поотдръпна. Добре де, малко присмех от време на време не би бил излишен. Нека я държи в напрежение. Да й покаже, че вече си няма работа с влюбения до полуда глупак от преди пет години. Проклет да е, ако й демонстрира благодарност за нещо, което по право си е негово. Ако главоболието й бе продължило още малко, можеше да го впишат в „Книгата на Гинес“. Ръката му отново зашава.

— Скъпи… Пукс?

— Хм?

Нищо не можеше да се сравни с коприната и дантелата. Нищо, с изключение на топлата, гола плът.

— Недей, скъпи… Барби иска да ти каже нещо…

Последва ръмжене. И престорено, добре изиграно тежко дишане.

— Не че е нещо особено… просто съм ужасно притеснена… знам, че трябва да си призная… но не знам как да ти го кажа…

Тревожно предчувствие прогони страстта от слабините му и го остави леденостуден. Той сграбчи ръцете й и се втренчи в нея под светлината на абажура с фигура от слонова кост. Как е могъл да не се досети за причината за пренебрежението и безразличието й към него?!

— Била си с някой друг!

— О, Пуки! — извика тя и закри лицето си с ръце — Как изобщо можа да си помислиш подобно нещо за твоята нещастна Барби?!

Облекчението поправи част от сексуалните щети. Нейде в горските дълбини нещо отново се раздвижи.

— Ами… тогава какво има? Не може да е нещо чак толкова ужасяващо. Прошепни го в ушенцето на Пуки.

Дантелата отново се разстла, подготвяйки се за нещо прочувствено.

— Ами… извадих визоновото си палто от гардероба оня ден, за да го подготвя за сватбата на Трейс и го оставих на задната седалка на колата и… докато съм пазарувала и… Ох, миличък… някой го е откраднал!

Тя избухна в сълзи, ала тъй като той не проговори, свенливо надникна между пръстите си. Това действие, което някога бе смятал за очарователно, сега го шокира като подхождащо единствено на тригодишно хлапе. Зашеметяващо чаровно хлапе, да го вземат мътните.

— Защо, по дяволите, ти е притрябвало да носиш визоново палто през юли?

— Исках да се гордееш с мен.

— Ходи ли в полицията?

— Не… изпаднах в такова състояние, че… просто обикалях с колата като побъркана… и накрая се прибрах вкъщи.

— Утре трябва да го направиш. Разкажи им всичко с подробности. За щастие палтото е застраховано.

— Да, скъпи… Мога ли да се надявам? — Една увиваща се като змия ръка обгърна раменете и се сключи около врата му. — Пуки ще купи ли друго на своята непослушна Барби?

Погледът на Пуки не изразяваше нищо. Той се опитваше да си спомни думите на Кристъл — малката Кристъл, която винаги толкова се радваше да го види; която винаги го посрещаше топло и приятелски. Какво беше казала? „Трябва да го направя петстотин пъти, за да имам такова палто.“ Той се усмихна спокойно, почти всеопрощаващо на жена си и погали гладкото й златисто рамо.

— Е, ще почакаме и ще видим, нали?