Каролайн Греъм
Провинциални убийства (16)

Десета глава

Малката селска църква бе претъпкана. Барнаби се промъкна незабелязано и застана зад една колона в дъното. Денят бе превъзходен, слънцето струеше през прозорците в централната част. Зад парапета на олтара всичко бе в бяло: побелелият пастор в бели одежди; два прекрасно аранжирани букета от бели цветя, които стояха от двете страни на олтара; няколко лилии върху неголемия ковчег.

Повечето опечалени бяха в ежедневните си дрехи, ала някои пейки бяха потънали в мастиленочерно. Няколко мъже носеха лентички на ръцете си, а някои от жените — тъмни шалове. Барнаби се учуди като забеляза, че почти една четвърт от присъстващите тук бяха, по неговите представи, млади — тоест хора под тридесет години.

Мис Белрингър, облечена в траурен тоалет, обшит с черен кехлибар, седеше на първата пейка отдясно — орловият й профил бе безизразен под шапката с широка периферия, очите й сухи. На първата пейка отляво (пазена за земевладелеца и семейството му?) седеше Хенри Трейс, облечен в тъмен костюм, заедно с Катрин. Тя носеше кафеникава копринена рокля и черен прозрачен шал с дребни златисти пайети, пришити по краищата му. Семейство Леситър бяха седнали един до друг и гледаха право напред, но нямаха вид на хора, дошли заедно. Човек никога не би си помислил, че са едно семейство.

Денис, в ролята си на разпоредител, бе върхът на щастието си; на ръката си бе завързал широка черна панделка, чиито краища свенливо опираха в хълбока му. Майка му се бе отпуснала кротко на втория ред като планина от тафта с цвят на куршум и сив мрежест воал. Тук бе и мисис Куайн, която показно бършеше несъществуваща сълза, заедно с Лиза Доун, все още въздишаща и подсмърчаща. Филис Кадел бе в тъмносиньо; Дейвид Уайтли — в джинси и тъмна раирана блуза. На последния ред старецът Джейк не криеше сълзите си и ги бършеше с кърпичка на червени точки. После, когато всички коленичиха и Хенри Трейс сведе глава, Барнаби видя Майкъл Лейси, който остана седнал на мястото си, вирнал гордо глава и оглеждащ почтителното паство със смесица от нетърпение и презрение. Не бе проявил чувство на приличие дори в облеклото си — носеше работен комбинезон с петна от боя и дънкова фуражка.

— Защото кратък е пътят житейски на родения от жена…

Емили Сипсън бе изминала, в сравнение с голяма част от населението по света, доста дълъг житейски път, при все това отсъденото й време е било преждевременно съкратено. „Никой“, помисли си Барнаби, „не бива да бъде изпращан на това дълго пътуване нито ден, нито час, нито дори секунда преди отредения му миг“. Горещината го принуди да поотпусне яката си. Затвори очи и за момент положи чело на хладния камък.

Зад притворените му клепачи преминаваха фигури: семействата Лейси и Леситър, Филис Кадел, Дейвид Уайтли, семейство Рейнбърд, Хенри Трейс. Те се приближаваха, срещаха се, смесваха се, разделяха се в безстрастен танц. Кой с кого беше в действителност? Ако знаеше това, тогава щеше да знае всичко.

Барнаби бе започнал да сънува двойката в гората: две фигури, които се търкалят прегърнати; плетеница от бели крайници, ту застинали като скулптура, ту страстно разтапящи се един в друг. Снощи те се бяха завъртели много бавно, в сластна спирала по невидима нишка — и той бе чакал в съня си, с притаен дъх, най-сетне да зърне лицата им. Но когато двете фигури привършиха бавното си завъртане, той видя само два празни бели овала без коси.

Слънчев лъч, пробил покритите с прах матирани стъкла, оцвети с кехлибарен цвят букетчето лилии. Всички станаха на крака и запяха: „Денят, който бог ти даде, завърши“. Зад Барнаби тъмен тисов клон, раздвижен от внезапен порив на вятъра, потропа по прозореца.