Каролайн Греъм
Провинциални убийства (14)

Осма глава

На другата сутрин — денят преди делото за разпита на свидетелите по случая — Барнаби пристигна рано в канцеларията си и се зае с преглеждане на всички показания, изявления и доклади. Същинската част от тях по-късно щеше да се вкара в ротационна картова система (още чакаха компютъра). Обади се да му донесат кафе и започна.

Четеше бързо и умело, улавяше и най-малките подробности, отминаваше рутинното и това, което просто се повтаряше. Резултатът беше много по-добър, отколкото очакваше. Единствените мъже, които не са били на работа следобеда на седемнадесети или пък вкъщи при съпругите си, били двама безработни, които прекарват времето си в работа из своите градини, които се намират една до друга и те по цял ден се гледат. Пасторът бил в кабинета си и работел върху проповедта за идната седмица — факт, потвърден от икономката му, която правела конфитюр в кухнята и страшно се ядосала на това, че пасторът, болнав, немощен седемдесет и три годишен старец, трябва изобщо да бъде разпитван. Вечерта всички мъже са си били или вкъщи при семействата си, или в „Блек Бой“. Полицайката Брайърли донесе кафето и Барнаби го пое с благодарност.

Поведението на жените от Баджърс Дрифт също било предсказуемо и ясно. Някои били на работа. Възрастните — у дома си. Останалите (с изключение на мисис Куайн) се подготвяли в Голямата зала на селото за тържеството на следващия ден. Младите жени, които напуснали залата достатъчно рано, за да са имали време за една бърза авантюра в гъсталака, посрещнали децата си от училище и се прибрали невинно да пият чай у дома си.

Вечерта три пълни коли заминали за Костън, за да поотморят от работната седмица, а останалите си останали вкъщи.

Ако приемеше, че двойката в гората е била от жителите на селото, а Барнаби бе склонен да го направи, кръгът на заподозрените наистина се стесняваше значително.

Той привърши с кафето и докато течността се изливаше от чашата в стомаха му, с изненада забеляза, че постепенно на дъното й се появи нарисувана зелена жаба с приятелска усмивка и сламена шапка, която свиреше на банджо. Зае се с догадките от местопрестъплението.

Нямаше много изненади. Прозорецът на избата бил отворен със сила и по вътрешния ръб имало следи от бяла боя. За съжаление, поради сухото време в пръстта нямало ясен отпечатък от подметка. Имало няколко пръстови отпечатъци на масичката с телефона, буркана с бучиниш, градинската лопатка за разсаждане, дръжките на вратите и на всички останали места, където човек би очаквал да открие такива. И нито един отпечатък на телефонната слушалка, което е странно, тъй като последният човек, който би трябвало да го е пипал, е бил доктор Леситър. А каква причина би имал той да ги изтрие? Бележката в полето на пиесата „Юлий Цезар“ е писана с молив номер „6В“. Не толкова често срещащ се като някои други номера, но пък и едва ли би могъл да се нарече изчезващ вид. Самият молив не бил открит. Елиминационните тестове показали, че всички останали отпечатъци принадлежат или на покойната, или на мис Луси Белрингър.

Реши повторно да прегледа набързо втория доклад, но от първото четене бе изпуснал съвсем малко. В момента течеше претърсването за одеялото, ала Барнаби не бе настроен оптимистично по въпроса. Човек, който е толкова прецизен относно отпечатъците от пръсти, едва ли би го оставил в багажника на колата или метнато на дивана си. Разбира се, на хората едва ли им бе известен факта, че са намерени влакна от одеялото, пък и не всички знаеха, че петната от сперма говорят също толкова красноречиво, колкото и отпечатъците от пръсти. Може би полицията просто щеше да извади късмет.

Вратата се отвори и Трой показа глава.

— Колата е готова и ви чака, шефе.

 

 

— Разбира се, сър — каза сержант Трой, докато вземаше завоя по пътя от Геслър Тай към Баджърс Дрифт, — ония в гората може да са били някакви шибани обратни. Нали знаете… гейове.

В последната дума едва ли щеше да личи толкова жлъч, даже ако двойката е била видяна да яде деца.

Това бе петото му предположение за последните десет минути, като всяко едно бе добросъвестно завършвано със „сър“. Трой свободно боравеше с това обръщение. С етикецията нямаше грешка. Нито с дисциплината. Сержант Трой действаше винаги по правилника. Взимал си е изпитите изключително добре, докладите му бяха образци за сбита, но все пак изчерпателна информация. Не бе завладян от глупавата романтика, която примамва толкова много мъже и жени в силите на реда; у него нямаше и онова сълзливо съчувствие, което обикновено се изпарява при сблъсъка с първия стопроцентово аморален, безскрупулно обигран, често въоръжен злодей. Всъщност от всички човешки качества най-много му липсваха състрадателността и съчувствието. Ето че пак се канеше да изчурулика нещо. Главният инспектор си помисли, че ако подчиненият му бе малко по-приятен човек, с радост би го нарекъл неукротим.

Преди Трой да успее да си отвори устата, Барнаби каза:

— Това ми хрумна и на мен, но доколкото знаем, само Денис Рейнбърд съвпада с това описание. Говорих с партньора му в бизнеса и той потвърди, че в петък не е напускал работа до пет без пет. Освен това няма особена причина, която да го накара да крие подобни взаимоотношения. Вече не е незаконно.

— Толкова по-зле — каза Трой и добави с обичайната си възприемчивост: — Въпреки това се обзалагам, че майка му ще ревнува. — Кратка пауза, след което последва: — Не сме ли малко подранили за момичето на Леситър?

— Днес е на половин работен ден.

— Мили Боже!

Сержант Трой скочи върху спирачките. Гумите изсвистяха и колата се закова на място. Барнаби изхвръкна напред, но коланът го спаси от сблъсък с предното стъкло. Една фигура бе изскочила иззад пощенската кутия на селото. Направо пред колата. Барнаби смъкна прозореца и каза с пребледнели устни:

— Идеята не бе много добра, мис Белрингър…

— Колко лекомислено от моя страна!

Тя се засмя насреща им. Лек аромат на карамфили и перуника изпълни вътрешността на колата. Преди Барнаби да успее да я спре, тя отвори вратата, вмъкна се вътре и се разположи на задната седалка.

— Сега — каза тя, — първо и преди да съм забравила — погребението е утре. В единадесет и тридесет. Вероятно бихте искали да дойдете?

Барнаби измърмори нещо уклончиво. Сержант Трой измъкна с треперещи пръсти кутия „Честърфийлд“.

— Не пушете на волана, млади човече. Излагате всички на риск.

Той пусна цигарите в скута си, облегна се назад и затвори очи.

— Е — усмихна се тя мило на Барнаби, — кажете ми какво става с разговорите. Напредвате ли?

— Продължаваме разследването.

— Няма нужда толкова да си вирите носа, господин главен инспектор. Все пак, ако не бях аз, сега изобщо нямаше да имате случай. При това ми казахте, че бих могла да помагам.

Тази възмутителна лъжа бе изречена със сияещ поглед, чист и искрен като на дете. Преди Барнаби да успее да си поеме дъх, тя добави:

— Разговаряхте ли с оная ужасна мисис Рейнбърд?

— Да.

— Какво каза? Видяла ли е нещо?

Главният инспектор сметна, че е излишно да прикрива откровенията на мисис Рейнбърд. Без съмнение всичко вече се е разпространило из селото.

— Онази вечер видяла мис Лейси. Отивала да пусне някакво писмо.

— Хм-м — изсумтя мис Белрингър. — Това момиче е прекалено хубаво, за да носи добро на хората. Вижте сега — няма смисъл да го увъртаме. Прекалено ясно е дори за старица като мен защо разпитвате всички не само за вечерта, а и за следобеда. Емили е видяла нещо в гората и аз съм уверена, че това, за което говорим се нарича незаконна, забранена страст. — В гласа й прозвучаха нотки, достойни по великолепието си за някоя от сестрите Броите. — Да засечеш Катрин Лейси и нейния любовник! Ясно като бял ден. Представете ли си какво би означавало да излезе истината наяве? Първо, няма да има сватба. Хенри може и да е влюбен до уши, но не е такъв глупак. После, сбогом на Тай Хаус и всичките пари и между другото на един съпруг, когото лесно можеш да мамиш да мамиш. Лудо влюбен и закован към инвалидна количка — комбинация, за по-добра, от която не може и да се мечтае. Тя ще може, малко или много, да прави каквото си поиска. А в това семейство има нещо гнило. Бащата не беше стока. Вкара горката си жена в гроба.

— И аз така разбрах.

— Старите грехове хвърлят дълги сенки — заключи тя, но тъй като Барнаби мълчеше, продължи: — Мисис Рейнбърд видяла ли е момичето да се връща?

— Очевидно не. Започнала да играе „Монополи“ със сина си.

— Онзи плужек?

Барнаби се усмихна с разбиране и допълни:

— Каза още, че мис Лейси е била с едно от ловджийските кучета.

— С едно от ловджийските кучета! — Мис Белрингър сграбчи ръката му. — Сигурен ли сте?

— Поне мисис Рейнбърд е сигурна.

Тя се сви на мястото си. Дори веселите й дрехи, днес украсени с нещо подобно на нарязано червено цвекло, сякаш клюмнаха унило.

— Тогава нашият случай се проваля.

— Защо? — попита главният инспектор, като засега реши да пропусне думата „нашият“ покрай ушите си.

— Бенджи изобщо не се обади. Беше много добър, ако на вратата се появеше познат човек… Добър като ангел… Но щом друго куче пристъпеше даже още в градината, той буквално откачаше и надаваше луд вой. Така че щях да го чуя. Живея достатъчно близо, за да го чуя.

— Може би мис Лейси го е вързала — предположи Трой, неволно заразен от ентусиазма на старицата. — Имам предвид ловджийското куче.

— У-у-у! — Звук, наподобяващ корабна сирена. — Не ги познавате тези кучета! Те не стоят да чакат смирено, докато стопанинът им си върши работата. Доста гласовита порода са. Ако го беше завързала, тогава цялото село щеше да разбере. Не, нито едно куче не е лаяло, сигурна съм. Ами добре. — Тя със замах отвори дясната врата. Жестът скъси поне с десет години живота на преминаващ покрай колата колоездач, след което пристъпи елегантно навън. — Трябва пак да помислим. Не ми се ще да се сбогуваме със семейство Лейси. А братът?

— Братът няма мотив, мис Белрингър. А сега, опасявам се, че ще трябва да ме извините.

— Ако някой й бе извил врата, щях да го разбера — каза Трой, пое дълбоко въздух от облекчение и подкара колата. — Просто не им пука, нали? На вашите ексцентрични гении? Не ги е грижа какво мислят хората.

— Един истински ексцентрик даже и не забелязва, че съществуваш — отвърна Барнаби и добави: — Внимавай с онова куче — докато Трой навлизаше в калдъръмения двор на Тай Хаус.

Той паркира почти целомъдрено и този път без обичайните си фукльовщини близо до кухненската врата. Но предупреждението не беше нужно. Бенджи не излезе да ги посрещне — беше легнал на стълбите, страшно отслабнал, положил сива муцунка върху прострените си напред лапи. Опашката му се вдигна от земята и се полюшна нагоре-надолу веднъж-два пъти, когато старите му очи се втренчиха с болка в тях. Като кучето на Одисей той чакаше, верен до последния си дъх.

— Горкото куче — каза сержантът. — Добро момче. Прииска му се да потупа кучето, но когато се наведе, Бенджи извърна глава и нещо в очите му възпря ръката на Трой. — Досега някой би трябвало да се е погрижил за него.

Барнаби посочи другия край на поляната.

— В градината са — каза той.

Докато двамата слизаха по стълбите между каменните урни, пълни догоре с цветя, той усети по слепоочията си така жадувания бриз. Ветрецът притискаше жълтия муселин о нежните форми на тялото на Катрин Лейси. Тя стоеше зад количката на Хенри, обгърнала с ръце гърдите му и положила глава до неговата. Докато Барнаби се приближаваше, я видя как сочи една близка тополова горичка. Хенри поклати глава и двамата се засмяха. След това тя започна да бута количката му в посока към Барнаби.

— В събота тук ще има сто човека, инспекторе — викна Трейс. — Къде според вас да сложим голямата палатка?

„Труден избор наистина — в градина с такива размери“, помисли си Трой. Ала и всичките пари на света не биха могли да му върнат краката. Представи си да вървиш към олтара до такава приказна красавица — в инвалидна количка!

Той самоуверено се засмя и каза:

— Добър ден, мис Лейси.

— Където и да я сложим — усмихна се тя на двамата полицаи, — бъркотията ще е ужасна.

— О, тревата се възстановява бързо — отвърна Хенри. — Занимавате ли се с градинарство, инспектор Барнаби?

Барнаби кимна утвърдително и попита дали са решили нещо за розариума. Това предизвика продължителен приятен обмен на идеи за градинарството, а в тази връзка Хенри описа своя сватбен подарък за Катрин, който бе деветнадесет класически мъхови пълзящи рози.

— По едно цвете за всяка година от живота й.

— После ще засаждаме по една на всяка годишнина от сватбата ни, та чак докато остареем и побелеем — каза Катрин. — И това ще е нашият розариум.

Барнаби остави този мил разговор да продължи още малко и накрая изплю камъчето:

— О, да… нещо съвсем дребно, мис Лейси. Доколкото си спомням от разговора ни преди няколко дена, вие казахте, че сте прекарала вечерта на седемнадесети тук, с мистър Трейс.

— Точно така.

— И изобщо не излизахте никъде, така ли?

— Не. Бяхме тук през цялото време.

— Видели са ви да се разхождате из селото.

— Кого, мен ли? — Тя изглеждаше истински озадачена. — Но не биха могли… O! Разбира се! Изтичах да пусна едно писмо. Спомняш ли си, скъпи? Решихме да поръчаме каталога на Ноткът и аз си помислих, че ще е най-добре веднага да го направя.

— Нямаше ли да стане по-бързо по телефона?

— Не са безплатни. Трябва да се изпрати чек.

— Сигурно в главния им офис в Удбридж?

Тя кимна.

— Спомняте ли си колко се забавихте?

— Не съвсем. Просто разходих Пийл до края на „Чърч Лейн“ и пак се прибрах. Несъмнено — добави сухо тя, — който ме е видял да отивам натам, ме е видял и да се прибирам?

— Очевидно не е.

— Мили Боже! Да спиш така, когато си на пост!

— Срещнахте ли някого?

— Абсолютно никого.

— Потвърждавате ли казаното от мис Лейси, сър?

— Ами… Не видях Катрин да излиза…

— Не, ти заспа след вечеря. Това е единствената причина да изляза точно тогава. Наистина.

— Да. Понякога се случва — усмихна се той на Барнаби. — Положително беше тук, когато се събудих.

Точно в този момент две камионетки в черно и златисто на фирмата „Лейзънби и Ко.“ затропаха по чакъла и минаха през главния вход.

— Ето ги и снабдителите! — възкликна Катрин. — Най-добре е да отида…

— Всъщност, мис Лейсли, исках да поговорим и за още нещо…

— Така ли? — Тя погледна несигурно към годеника си.

— Не се тревожи. Ще отида аз.

Хенри Трейс потегли напред към дървената рампа до стъпалата към терасата. Катрин тръгна бавно след него — до нея вървеше Барнаби, а Трой завършваше шествието, мислено облизващ се като похотлив котарак.

— Чудя се — каза Барнаби, — дали си спомняте деня, в който умря мисис Трейс.

— Бела? Разбира се, че си го спомням — отговори тя и го погледна с любопитство. — Това не е нещо, което се забравя лесно. Беше ужасно!

— Разбрах, че не сте присъствала, така ли е?

— Не. Бях тук и приготвях чая. Обикновено Филис ми помага с тези неща, но онзи ден тя отиде с ловджиите.

— И това беше нещо необичайно, така ли?

— Изключително необичайно.

— Значи сте разбрала за трагедията, едва когато…

— … Майкъл се втурна вътре, сграбчи телефона и се разкрещя веднага да пратят линейка.

— Ясно. Според вас… — подвоуми се той, като внимателно подбираше думите си, — мистър и мисис Тейс бяха ли щастливи?

— Ами, да… Или поне на мен ми изглеждаха такива — макар че външен човек никога не би могъл да знае подобни неща, нали? И двамата бяха много мили с мен и Майкъл. И Хенри бе направо обезумял, когато тя почина.

Барнаби се обърна назад и погледна към редицата тополи и горичката зад тях.

— Там ли стана злополуката?

Катрин проследи погледа му.

— О, не… В буковата гора, която е зад Холи Котидж.

— Разбирам. Добре, отново ви благодаря.

Вече бяха стигнали терасираните стъпала и заедно тръгнаха нагоре по тях. Докато пресичаха двора, Бенджи издаде някакъв звук и се опита да се изправи на крака. Катрин извърна поглед от него.

— Защо не иска да яде! — изплака измъчено тя. — Купих му всичко — хубаво месо, бисквити. Тук са неговият кош, одеяло, чинийка — всичко, което е имал и там…

— Опасявам се, че кучетата започват да се топят от скръб, когато загубят господаря си.

— Но човек би си помислил, че ще предпочетат да живеят, независимо колко са тъжни.

— Той е доста старо куче, мис — каза със съчувствие Трой. — Мисля, че просто е уморен. Достатъчно е преживял.

— Свършихте ли с Катрин, господин главен инспектор? Наистина ми трябва тук.

— Жалко — въздъхна Барнаби минута по-късно, когато потеглиха с колата. — Предполагам, че щеше да е прекалено да се надяваме, че Катрин Лейси и момичето на Леситър ще се мотаят по едно и също време по „Чърч Лейн“ в петък вечерта.

— Но… нали й вярвате, сър? — попита Трой, все още леко замаян от слънчевия блясък в усмивката на Катрин Лейси. — За писмото имам предвид?

— О, да. Аз, естествено, ще го проследя, но не се и съмнявам, че го е пуснала, където и когато казва. Ако е невинна, тогава няма защо да измисля такава история. Ако пък е виновна, тогава ще направи максималното, за да се подсигури за истинността на всичко, което мажем да проверим.

— Виновна! — възкликна Трой и неразумно вдигна очи от пътя, за да изгледа недоверчиво Барнаби, и изпусна отбивката за къщата на Леситър.

— Наистина ще трябва да се откажеш от тая физиономия, Трой. Може да попречи на кариерата ти. Тя най-много от всички тях има какво да губи.

— А кучето, сър? Кучето не е лаело.

— Да, кучето е проблем, признавам си.

„Или може би кучето не е проблем“, помисли си той, докато Трой даваше на заден, за да се насочи към предната врата на Леситър. Може би кучето означаваше, че би могъл да зачеркне Катрин Лейси веднъж завинаги. Един отпадаше, оставаха още шестима. Или седмина, ако наистина разсъждаваше без предубеждения и включеше невероятната възможност да е бил Хенри Трейс. Ами ако той безнадеждно се е влюбил в Катрин още докато жена му е била жива и е наел някой, който да се мушне в гъсталака и да гръмне Бела? Барнаби върна вниманието си към настоящето и си напомни, че няма основания да смята смъртта на мисис Трейс за нещо по-различно от злополука. И че в момента разследва един съвсем различен случай.

 

 

До края на приемното време на доктора имаше още петнадесет минути, което много добре устройваше главния инспектор. Джуди Леситър отвори вратата на парадния вход — изглеждаше даже още по-малко привлекателна, отколкото предния ден. Имаше заспал, мърляв вид, като някое животинче, което се появява след дълъг зимен сън.

— Какво обичате?

— Бихме искали да поговорим с баща ви…

— В кабинета си е, там, зад ъгъла.

Понечи да затвори вратата. Барнаби пристъпи напред и добави:

— … а също и с вас, ако обичате.

Тя го изгледа намусено за момент, после повдигна рамене и ги заведе в кухнята. Обърна се към него и се облегна на мивката.

— Мис Леситър, при предишния ни разговор ми казахте, че сте била в библиотеката следобеда на седемнадесети.

— Не, не съм.

— Извинявайте, но проверих показанията ви, преди да дойда тук.

— Казах, че съм била на работа. Не стоя зад гише и не подпечатвам бумаги. Част от работата ми е да посещавам училища, технически колежи… Да се свързвам с администратори, да проверявам дали има някакви проекти, които да изискват поръчката на специални книги. В петък следобед бях в началното училище в Геслър Тай.

— Длъжен съм да ви кажа, че съзнателно се опитахте да ни подведете по този въпрос.

— Проблемът си е ваш — каза грубо тя.

— Добре. Бихте ли ни казала какво сте правила тогава?

— Взех си сандвичи за обяд. Изядох ги, после…

— Това в библиотеката в Пинър ли е станало?

— Да. Направих си кафе. Отидох с кола до училището, пристигнах към два часа и останах докато свършат — тоест, до около три и четиридесет и пет.

— А след това в библиотеката ли се върнахте?

— Не. Не си струваше. Тръгнах направо насам… спрях в магазина, за да си взема цигари.

„Ама че каша“ — помисли си сержант Трой, дълбоко убеден, че всеки друг, освен него — винаги ангажиран с работа — има предостатъчно свободно време, за да се занимава дори с убийства.

— Баща ви дали ще потвърди времето ви на завръщане у дома?

— Баща ми ли? — Тя го изгледа озадачена, а после застана нащрек.

— Разбрах, че целия следобед е бил тук.

Последва пауза, в която тя погледна от Барнаби към Трой и после пак към първия.

— Това някакъв номер ли е?

— Какво?

— Искам да кажа… Да не се опитвате да ме разобличите?

— Не ви разбирам, мис Леситър. Баща ви беше заявил, че си е бил вкъщи целия следобед. Просто питам дали би могъл да ни съдейства относно времето на прибирането ви.

— Ами… аз направо се качих в стаята си… така че… Не съм го видяла.

— Ясно. А вечерта?

— Нямаше какво толкова да правя тук и излязох да се разходя, както вече ви казах.

— По улицата, покрай полето, около осемстотин метра надолу по пътя и после обратно.

— Точно така.

— И не спирахте никъде, нито се отбихте у някого? — И преди да успее да му отвърне, той добави: — Моля ви, много внимателно си помислете, преди да отговорите.

Джуди се втренчи в него. Изражението му беше сериозно, окуражително и някак си знаещо. Беше му ясно, че тя се чуди за причината за толкова скорошното повтаряне на разпита.

— Ами… не съм сигурна, че помня… точно…

Прехапа долната си устна и я загриза нервно.

— Знам, че е трудно човек да промени показанията си, но ако трябва да се направи, то точно сега е моментът. Трябва да ви напомня, че укриването на информация, която би могла да помогне при полицейското разследване е нещо много сериозно.

— Но аз нищо не крия! Нищо, което би могло да ви помогне, тоест…

— Смятам, че трябва да ми позволите аз да преценя това.

— Да.

Тя пое дълбоко дъх. Дръпна се от мивката и застана права — напрегната и изпълнена със страх, като някой, който се готви за опасно гмуркане.

— Имам… тоест в приятелски отношения съм с Майкъл Лейси. От Хали Котидж. Нямах никаква вест от него от няколко дни и… Ами, той каза, че иска да ме нарисува й аз си помислих, че бих мота да се отбия… Разбирате ли, за да видя кога иска да започнем.

Барнаби слушаше съчувствено. В опита си да звучи небрежно, тя просто подчертаваше отчаянието си.

— И така, аз се приближих до къщата, но когато стигнах там… видях през прозореца, че той работи…

— През кой прозорец?

— Предният до верандата.

— Обикновено не използува тази стая, нали?

— Понякога — вечер. За да улови и последния лъч светлина.

— Да, разбирам. Продължавайте.

— Много се ядосва, ако го обезпокоят, когато рисува. Казва, че е много трудно да възвърне предишното си усещане. Така че си помислих, че е по-добре да не… ами… аз просто се измъкнах оттам.

— Смятате, че той не е разбрал, че сте била там?

— Да, сигурна съм. Бях много тиха.

Тя спря за момент и после, като вдигна за първи път поглед към Барнаби, избухна.

— Не трябва да вярвате на хорските приказки за Майкъл! Тук го мразят, защото не го е грижа за неща, на които те придават значение… дребни отегчителни неща. Той е свободен дух! Стига му да може да рисува и да се разхожда из гората, и да гледа небето… И е бил толкова нещастен. Катрин е типична буржоазка — интересува се само от материалните неща — и сега, след като мине сватбата, той ще остане съвсем сам…

Последните няколко думи прозвучаха въодушевено и с надежда. За секунда очите й засияха толкова бляскаво, че дори нейното безизразно лице се промени. За първи път Барнаби разбра защо Майкъл Лейси я е помолил да му позира. Погледна часовника над кухненската врата. Джуди, която сякаш вече съжаляваше за пламенното си изявление, се обърна с гръб към тях и пусна и двете кранчета на чешмата. Остана така, загледана във водата, която отскачаше от лъскавия метал, заслушана в шума от отдалечаващите се стъпки на двата чифта крака, които се насочиха към вратата на кухнята и пресякоха антрето. Завъртя бавно кранчето, докато струята се смали до тънка безцветна нишка. Предната врата хлопна тихо. Тя затвори кранчетата.

Ръцете й трепереха и тя сграбчи ръба на мивката, за да се успокои. Винаги, когато говореше за Майкъл, резултатът беше такъв. Направо й се повдигаше от спомена за това напразно посещение, от липсата й на кураж и унизителното оттегляне на пръсти. Но с това признание оправи показанията си, а то беше най-главното. От това беше доволна. Особено след глупавия си опит да оригиналничи за действията си през онзи следобед. После осъзна, че признанието на истината беше от полза за още някой.

Ако смъртта на мис Симпсън бе резултат на престъпление (а защо иначе са тези разпити?), тя бе подсигурила алиби на Майкъл. Той надали изобщо се интересуваше от това, но фактът, че тя го защити, не мажеше да се отрече. Сърцето й заби по-силно, когато си даде сметка каква голяма услуга му е направила. Може би той никога нямаше да го разбере, но това не й пречеше да го съхрани в спомените си и да го изкара наяве в подходящия момент — ако някога настъпи такъв.

Чу как телефонът изщрака. Трябва да е Барбара. Джуди бе стояла толкова неподвижна и тиха през последните няколко минути, че сигурно мащехата й е предположила, че си е в стаята. Или в градината. Защото в това изщракване имаше нещо прекалено леко, прекалено потайно. Обутите й в чехли крака минаха по пластмасовите плочки много внимателно, стъпка по стъпка. Барнаби бе оставил вратата леко открехната и Джуди замря и се загледа през процепа.

Барбара бе с гръб към кухнята и закриваше слушалката с ръка. Въпреки това пресипналият й шепот правеше всяка дума ясно доловима:

— Скъпи, съжалявам, но трябваше да се обадя. Не получи ли бележката ми?… Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можеш да направиш? Трябва да ми помогнеш… Трябва… Трябва да имаш някъде някакви пари… Продадох всичко, което сметнах, че той няма да забележи… дори палтото си… Не, беше прибрано за зимата… Откъде, по дяволите, да знам какво ще му кажа? Три хиляди, макар че на него му струваше десет, така че ми трябват още около хиляда. За Бога! Забърках се в тая каша само заради теб… Копеле такова, не аз казах, че отброявам часовете до… Съжалявам, не исках това да кажа. Скъпи? Съжалявам — не затваряй! Моля те, трябва да ми помогнеш! За мен ще бъде краят, ако той разбере. Не знаеш какъв бе животът ми преди. Никога няма да се върна пак там. Ще… ало, ало?…

Трескаво натисна вилката. За миг остана неподвижна, с отпуснати от отчаяние рамене, после тресна телефонната слушалка и изтича нагоре по стълбите.

Джуди отстъпи назад от тесния си, таен наблюдателен пост и се усмихна.

 

 

Приемната беше празна. Когато двамата полицаи влязоха една жена, чиято кожа бе с цвят на глина, излезе от кабинета и се огледа, зашеметена й невярваща. Секретарката изхвърча иззад бюрото си, но жената изблъска и нея, и двамата мъже и почти избяга навън. Звънецът на доктор Леситър иззвъня и след секунда те бяха поканени вътре. Той тъкмо връщаше папката на пациентката на място в големия дървен шкаф.

— Това е неприятната част от работата ни — каза той с делови и безизразен тон. — Но няма добър начин да се съобщават лоши новини, нали?

— Наистина няма, доктор Леситър. — Барнаби не би могъл и да мечтае за по-добро начало. — Аз лично подкрепям директния подход. Можете ли да ми кажете какво правихте в петък следобед, на седемнадесети този месец?

— Вече ви казах. — Той седна зад бюрото и започна да пука с кокалчетата на ръцете си. — Трябва да сте много неорганизирана пасмина, щом вече сте забравили.

— Заявихте, че сте гледал финалния мач по телевизията.

— Точно така.

— Целия следобед?

— Целия.

Той издърпа и последния си пръст. Изпукването прозвуча твърде силно на фона на тишината в стаята. И тази тишина постепенно се промени, зареди се с неочаквано напрежение. Докторът се взираше изненадано в пръстите си, сякаш никога преди това не ги беше виждал. После вдигна поглед към сериозното лице на Барнаби, обърна се към Трой и накрая пак към Барнаби.

— Да. През целия следобед… точно така.

Но увереността му се беше изпарила. Това вече не звучеше като обикновено потвърждаване на истината. В този момент докторът имаше вид на човек, който знае, че е разкрит, но все още няма понятие как.

— Лошата светлина спря играта в единадесет онази сутрин. Отложиха мача за другия ден.

— О… ами… може би е било четвъртък, когато съм го гледал. Да, наистина тогава беше. Сега си спомням…

— В четвъртък обикаляте пациентите си — или поне така сте заявил в предишните си показания.

— Да, разбира се. Колко съм глупав… — По челото му изби пот и се затъркаля по носа като прозрачни малки стъклени мъниста. Очите му шареха из стаята и търсеха вдъхновение от витрината с инструменти, кушетката за прегледи, големия дървен шкаф. — Не схващам смисъла на всичко това. Искам да кажа, че на всички ни е известно, че старицата е починала вечерта.

— Мога да ви уверя, че въпросите ни имат пряка връзка със случая. Нямаме практиката да губим нито нашето, нито времето на обществеността, без да е необходимо.

Тревър Леситър все още не беше дал отговор. Барнаби се стремеше да направи всичко възможно да не му дава и минута свободно време. Вече виждаше как докторът залита от удара на разбитото си алиби и се опитва да изсмуче от пръстите си подходяща алтернатива. Време за сплашване.

— Няма да отречете, че имате знанията и оборудването за приготвянето на извлек от бучиниш?

— Какво?! Но това е нелепо! За подобно нещо не е необходимо специално оборудване. Всеки би могъл…

— Ала не всеки би могъл да подпише смъртен акт.

— Никога не бях чувал толкова скандално… Бях тук цялата вечер.

— За това имаме само вашата честна дума, сър.

— Съпругата и дъщеря ми…

— Били са излезли, ако си спомняте.

— Кълна ви се…

— Вече ни се заклехте веднъж относно местонахождението си през онзи следобед, доктор Леситър. Тогава излъгахте. Защо да не лъжете и сега?

— Как смеете!

Той примигна и адамовата му ябълка яростно подскочи нагоре — надолу, като че ли търсеше начин за бягство от гърлото му.

— Никога не бях чувал подобни…

— Можете ли тогава да обясните защо, след като последен сте използвал телефона на мис Симпсън, не са били открити ваши отпечатъци по него?

— Разбира се, че не мога.

— Поради каква причина сте го избърсал?

— Аз ли?! Не съм го докосвал… Не съм! — Пак преглътна нервно още няколко пъти. — Вижте… добре… Не бях тук следобед. Сега, Барнаби… това, което ще ви кажа тук, поверително ли ще си остане?

— Боя се, че не мога да го гарантирам. Разбира се, ако няма връзка със случая, тогава няма причина да се разпространява.

— Но ще го запишете, нали?

— Разбира се, че ще ви документираме показанията.

Трой извади тефтера си като по заповед.

— Ако това се разчуе, ще трябва да прекратя практиката си. Да напусна не само селото, но и областта; — Тревър Леситър се отпусна в хубавия си кожен стол. Бузите му сега бяха съвсем отпуснати, също като на хамстер. Сивкавото му лице постепенно почервеня от паника. — Нали няма да кажете на жена ми?

— Няма да „кажем“ на никого нищо, сър. Не работим така. Алибитата се проверяват, както за да се елиминират невинните, така и да се открият, виновните.

— Боже мой! — извика той — Но аз не съм сторил нищо нередно!

„Изумително е как кръгът от хора, които си мислят, че като лъжат полицията, не вършат нищо нередно, нараства с всеки изминал ден!“, помисли си Барнаби. Зачака търпеливо.

— Вие… Ами… Видяхте жена ми, господин главен инспектор. Много хора ми завиждат, зная го… тоест мъжете… — Тук, въпреки дълбоката тревога, през лицето му премина следа от задоволство. Това накара Барнаби да си помисли за Хенри Трейс. — Но Барбара е… О, боже, не знам как да го кажа, без да прозвучи предателски. Тя е прекрасен другар… много е забавно, когато съм с нея, но е много… — Лицето му сякаш се смали и изчерви от неудобство. Насили се да се засмее. — Няма какво да го увъртам — най-добре е да ви го кажа направо. Тя не се интересува много от физическата страна на брака.

„Толкова струва значи красивата опаковка“, помисли си Барнаби, като си спомни гримираните очи, тежкия парфюм и двата планински върха, които биха впечатлили дори някой алпинист.

— И така — продължи докторът, — тъй като искам да я направя щастлива, аз се стремя да не й натрапвам своите желания. — Той сведе поглед, но не и преди Барнаби да бе зърнал проблясък от жлъч и горчиво негодувание в очите му. Това бе поглед на човек, който бе спазвал своите условия от сделката, но с течение на времето е бил горчиво измамен. — Обаче — безгрижно свиване на рамене, — и аз си имам своите нужди… — Тук левият му клепач неволно потрепна с намерение за намигване, — както всички ние… и аз… понякога… изключително рядко, посещавам едно заведение, в което… ами… се грижат за тези нужди.

— Имате предвид публичен дом?

— Господи! — Явно прямотата вече не му беше по вкуса — изглеждаше почти отвратен от липсата на финес у Барнаби. — Не бих го нарекъл така. Много е… изтънчен. Има малко магазинче, в което се продават разни неща за забавление. Представят и кратки скечове. И ако човек има желание, след представлението му се осигурява среща с някоя от младите дами. А човек обикновено има желание. Тези скечове действат доста стимулиращо. Да, доста стимулиращо. Направени са с вкус.

— И именно там сте бил следобеда на седемнадесети? — Докторът кимна. — Бихте ли ни дал името и адреса на това заведение?

Леситър се поразрови в портфейла си и извади една визитна картичка.

— Може би го знаете този… ъ-ъ… клуб?

Барнаби погледна към визитката.

— Мисля, че да.

После поиска снимка.

— Снимка?! — възкликна ужасено докторът.

— Просто за разпознаване. Ще ви я върнем, уверявам ви. Или вероятно ще искате да ни придружите?…

— Не, за Бога! — Замисли се за момент и каза: — Току-що си направих паспортни снимки. В кабинета са.

Той излезе от стаята и се върна след няколко минути с четири малки черно-бели квадратчета. Подаде му две от тях.

— Мисля, че тази… вижте… където съм се усмихнал, е най-добрата…

— Трябва ми само една, благодаря ви.

Когато Барнаби се насочи към вратата, докторът добави:

— Трябва да търсите Кристъл. Тя е моята най-добра приятелка там.