Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (9)

IX.
Парадното стълбище на „Сан Фелипе“

След онази тежка нощ последваха няколко спокойни дни. Но тъй като Диего Алатристе продължаваше да упорства и не напускаше града, нито дори имаше желание да се крие, живеехме непрекъснато нащрек, сякаш се намирахме на бойното поле. Да останеш жив, открих през онези дни, е много по-изнурително, отколкото да се оставиш да умреш, и изисква постоянно напрежение на петте ти сетива. Капитанът спеше повече през деня, отколкото през нощта, а при най-малкия шум — когато котка претичаше по покрива или проскърцаше някое стъпало на дървената стълба, аз се събуждах в леглото си и го виждах, надигнал се по риза в своето легло, с бискайската кама или пистолета в ръка. След премеждието при Портата на Духовете беше опитал да ме изпрати за известно време при майка ми, или в дома на някой приятел, но аз заявих, че нямам намерение да напускам полесражението, че неговата съдба е и моя съдба и че ако съм бил способен да стрелям два пъти, то ще мога още двадесет, ако се наложеше. Състояние на духа, което подчертах, изразявайки твърдото си решение да избягам, където и да ме пратеше. Не мога да преценя дали решението ми предизвика уважението на Алатристе или не, вече казах, че не беше човек, склонен да дава воля на чувствата си. Ала поне успях да го накарам да свие рамене и да не повдига повече въпроса. Разбира се, на другия ден намерих на възглавницата си една добра кама, току-що купена от улицата на Оръжейниците: с дръжка, инкрустирана със злато и сребро, с добре закалено стоманено острие, дълго една педя, тънко и заточено от двете страни. Една кама от онези, които нашите дядовци наричали милосърдни, защото с тях обикновено довършвали, намушквайки през процепите на бронята или на шлема, падналите на земята рицари по време на битка. Това хладно оръжие беше първото в живота ми; и го пазих с много любов в продължение на двадесет години, до деня, когато се наложи да го оставя забито в пролуката между частите на бронята на един французин при Рокроа. Което, разбира се, не е лош край за една добра кама като тази.

Докато ние спяхме с полуотворени очи и се пазехме и от собствените си сенки, Мадрид кипеше от празненства по случай пристигането на Уелския принц — събитие, което вече беше официално обявено. Последваха дни на конни шествия, тържествени вечери в Кралския дворец, банкети, приеми, балове с маски и една фиеста с бикове на Пласа Майор, която съм запомнил като едно от най-бляскавите представления от този род през времето, когато в Мадрид управляваше австрийската династия^[1]. Участваха най-смелите благородници в кралския двор — сред тях и нашият млад крал, — които промушваха с копия бикове от Харама в един парад на внушителни осанки и храброст. Боят с бикове беше, а продължава да бъде и днес, любимото забавление не само на жителите на Мадрид, но и на много други места в Испания; дори самият крал и нашата прекрасна кралица Исабел, макар дъщеря на великия Анри IV, беарнеца^[2] и като такава французойка, изглеждаха много запалени почитатели. Моят господар, Четвъртият Фелипе, както е известно, беше изкусен ездач и добър стрелец, поклонник на лова и конете — веднъж загуби кон, убивайки само за един ден три глигана със собствените си ръце, — така го обезсмърти и дон Диего Веласкес, а в стихове го сториха много автори и поети като Лопе, дон Франсиско де Кеведо или дон Педро Калдерон де ла Барка в онази прословута своя комедия „Панделката и цветето“.

Дали ще мога да създам

за коня несравним поема,

На който със осанка горда,

Ботуши дълги, шпори звънки,

С надиплен плащ и поглед зорък,

В ръката със юздите тънки,

Той прекоси навред града

Редом с кралициното стреме.

Вече споменах някъде, че на своите осемнадесет или двадесет години нашият добър крал беше, и продължи дълго време да бъде, симпатичен, поклонник на женската красота, мъжествен и обичан от народа, този добър и нещастен испански народ, който винаги е смятал кралете си за най-справедливите и великодушните на земята, дори когато могъществото им залязваше, въпреки краткото, но пагубно властване на предишния крал дон Фелипе III — марионетка в ръцете на един некомпетентен и продажен фаворит. Обичаха и сега нашия млад монарх — истински благородник, но безхарактерен и неспособен в държавните дела, той бе предал правото да успява или да греши — а второто се случваше много по-често, отколкото първото, — на граф Оливарес, който по-късно стана и херцог. Много се е променил оттогава испанският народ, или това, което е останало от него. Гордостта и възхищението от кралете бяха последвани от презрение; ентусиазмът — от язвителна критика, бляновете за величие — от най-дълбоко разочарование и всеобщ песимизъм. Спомням си добре, мисля, че се случи по време на бикоборската фиеста в чест на Уелския принц или някоя от следващите, как едно от животните поради свирепостта си не мажеше да бъде обезсилено и убито и никой не се осмеляваше да го приближи, дори испанските, бургундските и немските гвардейци, патрулиращи наоколо. Тогава, от балкона на Каса де ла Панадерия^[3] нашият крал дон Фелипе, с най-спокоен вид, помоли един от гвардейците да му даде своя арюебуз и без да губи кралското си достолепие, без лицето му да трепва в каквато и да било гримаса, грабна решително оръжието, слезе на арената, нагласи с елегантен жест плаща, помоли непринудено за шапката си и така се прицели, че изстрелът и смъртта на бика се сляха в едно. Въодушевлението на публиката избликна в аплодисменти и възгласи и в продължение на месеци се говори за тази случка — както в проза, така и в стихове: Калдерон, Уртадо де Мендоса, Аларкон, Велес де Гевара, Рохас, Сааведра Фахардо, самият дон Франсиско де Кеведо и всички придворни, които смогваха да топят пера в мастилото, призоваха музите си, за да обезсмъртят подвига и да възхвалят монарха, сравнявайки го ту с Юпитер, поразяващ звяра със светкавица, ту с Тезей, убиващ Минотавъра. Спомням си, че похвалният сонет на дон Франсиско започваше с думите:

Щом на Европа похитителя

със смърт ти порази,

Каква ли власт те чака,

о, кралю иберийски…

И дори големият Лопе написа следните редове, с които се обръщаше към рогатото животно, убито от кралската ръка:

Щастлива и сурова бе твоята съдба —

Лишен от разум, ти честта на свойта гибел

така и не съзна.

И това при положение че Лопе по онова време нямаше нужда да прави вятър никому. Виждате ли, ваши милости, как стоят нещата, какво представляваме в Испания, как тук винаги се е злоупотребявало с добрите хорица и колко лесно бе да бъдат спечелени те в порива на великодушието им, да бъдат тласнати към пропастта от лошотия или невежество, когато винаги сме заслужавали по-добра участ. Ако Фелипе IV беше повел старите, славни легиони и беше възвърнал Холандия, ако бе победил Луи XIII, краля на Франция и Ришельо, неговия първи министър, ако бе прочистил Атлантика от пирати и Средиземно море от турци, ако бе нахлул в Англия, издигнал кръста на Сан Андрес на Лондонската Кула и на Главната порта, нямаше да събуди у поданиците си такова въодушевление, както с факта, че уби бик със собствените си ръце, благодарение на личните си умения… Колко различен бе тогава от онзи, другия Фелипе Четвърти, когото трябваше да ескортирам лично тридесет години по-късно — беше овдовял, погребал синове, а останалите живи бяха болнави или дегенерати. Колко унил кортеж съпровождах тогава през една заглъхнала Испания, опустошена от войните, глада и нищетата, колко неуверено звучаха редките поздравителни възгласи на малцината оцелели окаяни селяци, скупчени край пътя! В траур, остарял, с оклюмала глава, кралят бе поел към границата на Бидасоа, за да преглътне унижението да даде дъщеря си за жена на един френски крал и да подпише по този начин смъртния акт на онази клета Испания, която доведе до крах, като пропиля златото и среброто на Америка за безсмислени тържества, за обогатяване на висшите чиновници, духовниците, аристокрацията и корумпираните фаворити, и успя да осее с гробове на храбри мъже бойните полета на половин Европа.

 

Но няма никаква полза да изпреварваме годините и събитията. Времето, за което разказвам, е още далеч от толкова гибелното ни бъдеще. По онова време Мадрид още беше столицата на двете Испании и на света. Онези дни, също както и последвалите ги седмици и месеци, докато трая годежът на нашата инфанта с принца на Уелс, и за двора, и за града бяха изпълнени с тържества от всякакъв род. Съзвездие от най-красивите дами и най-галантните кавалери грееше редом с кралското семейство и техния знатен гост, когато преминаваха с карети по улица „Майор“ и Прадо, или по време на изисканите разходки из градините на Двореца, фонтана Дел Асеро и боровата гора на Каса дел Кампо. Разбира се, между годениците се съблюдаваха извънредно строгите правила на етикета и приличието — те не оставаха сами нито за секунда — за отчаяние на пламенния младеж винаги бяха надзиравани от тълпа икономи и компаньонки. Чужди на мълчаливата дипломатическа битка, която течеше из канцелариите — за или против тази стъпка, благородничеството и народът на Мадрид си съперничеха в почестите, отдавани на английския престолонаследник и на неговите сънародници, които се бяха насъбрали постепенно в двора. По улиците и площадите на града се говореше, че инфантата примирала от желание да се научи да говори на английски; и че дори самият Чарлз учел с теолози католическата доктрина, с цел да прегърне истинската вяра. Последното нямаше нищо общо с действителността, както се установи по-късно. Но в онзи миг, в тази атмосфера на добра воля, подобни слухове, в добавка към благородната осанка, вежливостта и привлекателният външен вид на младия кандидат за ръката на инфантата, увеличиха популярността му. Именно благодарение на това по-късно щяха да бъдат извинени безочието и капризите на Бъкингам. Колкото повече печелеше доверието на суверена си — наскоро беше удостоен от крал Джеймс с титлата херцог, Бъкингам, съзнавайки, подобно на Чарлз, че работата с женитбата е трудна и ще се проточи, започна да проявява антипатично поведение на млад фаворит, самовлюбен, лекомислен и арогантен. Особено последната му черта го правеше трудно поносим за сериозните испански благородници, и то по три точки, считани по онова време за свещени: протокол, религия и жени. Докъде ли нямаше да стигне Бъкингам в предизвикателното си поведение, ако гостоприемството и доброто възпитание на нашите благородници не го спасяваха. Неведнъж едва не се стигна дотам в лицето на англичанина да не бъде запратена някоя ръкавица — в отговор на негова безогледна постъпка, за да се разреши въпроса по подходящия начин, със секунданти и шпага, в късна доба, на Прадо де лос Херонимос или при Пуерта де ла Вега. Колкото до херцог Де Оливарес, неговите отношения с Бъкингам се влошаваха все повече след първите дни на задължителна политическа учтивост. По-късно, когато годежът се разпадна, това доведе до пагубни последици за интересите на Испания. Сега, след толкова години, понякога си задавам въпроса дали нямаше да е по-добре, ако Диего Алатристе беше надупчил кожата на англичанина в онази нощ, въпреки скрупулите си, независимо колко храбър се беше показал проклетият еретик. Ала кой знае. Така или иначе, сметките ни с оня приятел, Вилиърз, се уредиха по-късно в собствената му страна; когато един офицер пуритан, Фелтън, според слуховете подтикнат от милейди Уинтър, му свети маслото, като го наръга в карантиите повече пъти, отколкото молитви има в требника.

Както и да е. Тези подробности изобилстват в аналите на епохата. Към тях препращам читателя, заинтересован от тези събития, защото те нямат пряка връзка с нишката на нашата история. Само ще кажа, че що се отнася до капитан Алатристе и мен, ние нито участвахме в дворцовите празненства, за които и не бяхме удостоени с покана, но нямахме и най-малко желание за това, дори някой да го беше направил. Дните след премеждието при Портата на Духовете преминаха, както вече казах, без изненади, несъмнено, защото тези, които дърпаха конците, бяха твърде заети с непрестанните публични изяви на Чарлз, за да се занимават с незначителни неща — като казвам незначителни неща, имам предвид нас. Но ние съзнавахме, че рано или късно, сметката за плащане щеше да пристигне и тя нямаше да е малка. В края на краищата, дори когато не грее слънце, сянката винаги си е на мястото, съшита за нозете на човека. И никой не може да избяга от собствената си сянка.

 

 

Споменах преди за местата за обмен на дворцови клюки — там се срещаха безделниците, това бяха средища на всякакъв вид новини, сплетни и мълви, носещи се из Мадрид. Имаше три такива основни точки — „Сан Фелипе“, „Лосас де Паласио“ и „Репресентантес“. От тези три места стълбите на „Сан Фелипе“, църквата на августинския орден, между улиците „Кореос“, „Майор“ и „Еспартерос“, беше най-посещаваното. Парадните стълби водеха към входа на църквата и поради разликата във височината с улица „Майор“ се оказваха над нея, така че отдолу се побираха редица малки дюкянчета, където се продаваха играчки, китари и всякакви дреболии, а отгоре имаше широка открита тераса, покрита с каменни плочи, нещо като висок пасаж, опасан с перила. От тази своеобразна ложа можеше да се наблюдават минаващите хора и карети, както и хората, които се разхождаха и бърбореха ту в една, ту в друга групичка. „Сан Фелипе“ беше най-оживеното, шумно и популярно място в Мадрид; близостта му със сградата на Кралските пощенски служби, където се получаваха писмата и известията от останалата част на Испания и от целия свят, както и обстоятелството, че се извисяваше над основната градска артерия, го превръщаха в средище, където се смесваха представители на всички обществени кръгове. Тук се кръстосваха мнения и мълви, перчеха се войниците, клюкарстваха духовниците, крадяха кесии джебчиите и вадеха на показ остроумието си поетите. Лопе, дон Франсиско де Кеведо, мексиканецът Аларкон и много други посещаваха това място. Всяка новина, слух, измама, хвърлена там, се търкулваше като топка и се множеше хиляди пъти. Нищо не убягваше от езиците на всезнайковците, одумващи всекиго — от краля до последния негов поданик. Много години по-късно Агустин Морето^[4] имаше предвид това място, когато в една от своите комедии накара един селяк да каже на един напет военен:

— Оттук да се откъснете нима не може?

— Приятелю, та всички свои тук пристигат.

Тук сякаш омагьосва ме земята,

Че нийде по света аз почва не намерих

По-благотворна за лъжата.

И дори великият Мигел де Сервантес, дано му дари Бог вечен покой в царството небесно, написа в своето „Пътуване в Парнас“:

С пасажа „Сан Фелипе“ се прощавам —

Как бием турците и кучетата как вървят

Тук като че по вестник научавам.

Цитирам всичко това пред ваши милости, за да разберете до каква степен беше прочуто мястото. Там се обсъждаха въпроси, свързани с Фландрия, Италия, Индиите, и то със сериозност, подобаваща на Съвета на Кастилия, повтаряха се вицове и епиграми, бърборковците хвърляха кал по честта на дамите, актрисите и съпрузите рогоносци, отправяха се злостни шеги по адрес на граф Де Оливарес, разказваха се шепнешком любовните авантюри на краля… Това бе в крайна сметка едно изключително приятно и бликащо от настроение място, извор на остроумия, новости и злословия, събрание, което се свикваше всяка сутрин около единадесет часа. Сетне звънът на църковната камбана, която биеше един час по-късно за обедната молитва, караше тълпата да сваля шапки и да се разпръсва, като оставя полето на разположение на просяците, бедните студенти, леките жени и дрипльовците, които чакаха там за рядката супа на монасите августинци. Парадните стълби се оживяваха отново следобед в часа, обичаен за разходки с каляска по улица „Майор“. Тогава оттам можеше да се наблюдава как преминават дамите в каретите, както и други жени, които можеха по погрешка да минат за дами, а също и обитателките на близките публични домове — между другото, едно от най-прочутите подобни заведения се намираше точно на другия край на улицата — и всички те бяха повод за разговори, ухажвания и закачки. Това продължаваше, докато се разнесеше камбанният звън за вечерня. Тогава, след молитва, с шапки в ръка, всички отново се разотиваха до следващия ден — всеки в своя дом, а Бог над дома на всекиго.

Споменах по-горе, че дон Франсиско де Кеведо ходеше често пред „Сан Фелипе“; и в много от разходките си беше придружаван от приятелите си бакалавъра Калсас, Хуан Викуня и капитан Алатристе. Привързаността му към моя господар си имаше, между другото, и практическо измерение: поетът винаги бе замесен в свади — заради изневери и за непристойни шеги с някои от своите колеги и съперници, нещо твърде обичайно за онази епоха, а всъщност и за всички епохи в тази наша страна на предателства, лукавства и завист, където думата поразява и убива също толкова, ако не и повече, от шпагата. Някои, като Луис де Гонгора или Хуан Руис де Аларкон, биваха заклеймявани и не само в писмена форма. Случваше се например, Гонгора да каже за дон Франсиско де Кеведо следното:

За вдъхновение таз муза се задъхва —

Но затова пък често и умело

Ръка и в джоба, и във лирата ми пъхва.

На следващия ден дон Франсиско контраатакуваше с тежката си артилерия:

Поклонник той е на порока и разврата

За него песен на сирена е пръднята,

Да, Гонгора в културата е задник,

За всеки содомит е радост тоз досадник.

Или се развихряше в онези стихове, толкова известни със своята злъч, които прекосяваха града от единия до другия край, правейки Гонгора на пух и прах:

Дори рода му да не гледаме, е ясно,

че чистотата не зачита ежечасно.

Във мръсотия тъне, а отвори ли уста

То тутакси посипват се лайна.

С подобни прелестни слова непримиримият дон Франсиско обсипваше и горкия Руис де Аларкон, чийто недъг — гърбица или дръзка гърбина — му харесваше да подчертава с безжалостна находчивост:

Кой скрофулите взема за украса

И кичи се със тях навред?

За нашия Гърбушко те това са —

И носи ги отзад, а и отпред.

Подобни стихове се повтаряха уж като анонимни; но всички прекрасно знаеха чие бе злонамереното перо, изпод което излизаха. Разбира се, другите не му оставаха длъжни; и сонетите и децимите се сипеха на провала, а четенето им на публични места помагаше на дон Франсиско да си наточи перото, да го натопи в най-разяждаща жлъч, и да атакува и контраатакува — тези събития бяха едно неразривно цяло. И ако не ставаше дума за Гонгора или Аларкон, обектът можеше да е, който и да било; защото в дните, в които поетът се събуждаше особено ожесточен, той обстрелваше с глуми всичко, що мернеше:

Безспорно, рогоносец добродушен

От огледалото те гледа натъжен —

Чеши се със рогата, щом си тъй послушен

Но в кал да не потънеш някой ден.

И разни подобни неща. Тъй че, макар самият той да бе смел и ловък с шпагата, присъствието на Диего Алатристе при разходките му сред евентуалните съперници винаги вдъхваше допълнителна увереност на мрачния поет. Именно героят на цитираните по-горе стихове — или някой, който се счете за литературен герой, защото в Мадрид по онова време рогоносци с лопата да ги ринеш, — дойде заедно със своя секундант да иска обяснения при стълбите на „Сан Фелипе“, в една утрин, когато дон Франсиско се разхождаше там заедно с капитан Алатристе. Въпросът се разреши още след падането на нощта с някой и друг удар на шпага зад оградата на парка „Реколетос“, и то по такъв начин, че както предполагаемият рогоносец, така и приятелят му, след като излекуваха получените прободни рани, се посветиха на четенето на проза и не погледнаха нито един сонет до края на живота си.

* * *

Онази сутрин при парадното стълбище на „Сан Фелипе“ основната тема на разговор бяха Уелският принц и инфантата; но дворцовите клюки се редуваха с новини от войната, подхваната наново във Фландрия. Спомням си, че грееше слънце, небето над покривите на близките къщи беше много синьо и много чисто, а любимото средище на клюки гъмжеше от народ. Капитан Алатристе, който продължаваше да се появява публично без видим страх от последиците — превързаната ръка след нощта при Портата на Духовете беше извън опасност, — носеше гамаши, сиви дълги чорапи и тъмна връхна дреха, закопчана до врата; и въпреки че сутринта беше приятна, той беше наметнал на раменете си плаща, за да прикрие дръжката на пистолета, запасан отзад на колана, до камата и шпагата. Обратно на мнозина ветерани от онова време, Диего Алатристе нямаше никаква слабост към пъстрите дрехи и труфила и единственото цветно петно в облеклото му беше червеното перо, красящо панделката на широкополата му шапка. Дори така видът му контрастираше с мрачната строгост на черния костюм, избран от дон Франсиско де Кеведо, нарушавана единствено от кръста на Сантяго, извезан на гърдите, под късия плащ, също черен, който наричахме късовейка. Бяха ми позволили да ги придружа, понеже точно бях привършил с едни техни поръчки в пощата, а останалата част от компанията се състоеше от бакалавъра Калсас, Викуня, преподобния Перес и неколцина познати, които беседваха, облегнати на перилата на стълбите, оглеждайки минувачите по улица „Майор“. Обсъждаше се последната проява на безочливост от страна на Бъкингам, за когото се казваше, като цитираха най-достоверен източник, че дръзвал да ухажва съпругата на граф Де Оливарес.

— Вероломен Албион! — заявяваше бакалавърът Калсас, който не понасяше англичаните откакто преди години, връщайки се от Индиите за малко не бил пленен от Уолтър Рали^[5], капитан на каперския кораб, който нападнал нашия, свалил една от мачтите и убил петнадесет човека.

— Твърда ръка — настояваше Викуня, свил единствения останал му юмрук. — Тия еретици разбират само от твърда ръка… Ето как се отблагодаряват за гостоприемството на нашия господар краля!

Другите членове на компанията се съгласяваха с половин уста. Сред тях имаше двама предполагаеми ветерани с пищни мустаци, които не бяха чули и един пушечен изстрел през живота си, двама-трима безделници, един студент от Саламанка с извехтял плащ, висок, с изпито лице, на име Мануел де Парадас, един млад художник, наскоро пристигнал в двора и препоръчан на дон Франсиско от приятеля му Хуан де Фонсека, и един кърпач обущар от улица „Монтера“ на име Табарка, известен като шеф на така наречените „мускетари“^[6]: тези хора бяха постоянно присъствие на театралните спектакли, гледаха комедиите прави, аплодираха или освиркваха и по този начин предрешаваха успеха или провала им. Макар с обикновен произход и малообразован, въпросният Табарка се оказваше сериозен и страшен мъж, както се подразбираше, потомствен християнин и разорен идалго — каквито впрочем претендираха да бъдат всички, — и беше, поради влиянието си сред простолюдието в публиката, ласкан от авторите, търсещи известност в двора, и дори от някои, които вече я бяха получили.

— Така или иначе — намесваше се Калсас с цинично намигване, — казват, че благоверната на фаворита не се мръщи особено, когато й досаждат. А и Бъкингам е хубаво момче.

Преподобният Перес се възмущаваше:

— За Бога, господине! Въздържайте се, ваша милост. Познавам изповедника й и мога да ви уверя, че доня Инес де Сунига е много благочестива дама, истинска светица.

— Все светици пресвети — отвърна Калсас безсрамно, — пък на краля все номер му се крои.

Смееше се ехидно и злостно, като гледаше как свещеникът се кръстеше и плахо се озърташе крадешком. На свой ред капитан Алатристе му отправяше яростни укорителни погледи, че говори така разпуснато в мое присъствие, а младият художник, севилец на двадесет и три или двадесет и четири години, с подчертан акцент, казваше се Диего де Силва, наблюдаваше едните и другите и сякаш се питаше къде се е озовал.

— С позволение на ваши милости — подхвана той срамежливо, като вдигна показалец, изцапан с маслена боя.

Но никой не му обърна особено внимание. Въпреки препоръката на приятеля му Фонсека, дон Франсиско де Кеведо не забравяше, че младият художник, едва-що пристигнал в Мадрид, беше направил портрет на Луис де Гонгора, и въпреки че нямаше нищо против младежа, опитваше се да го накара да изкупи този грях с неколкодневно презрително отношение. Независимо от това, много скоро дон Франсиско и младият севилец станаха неразделни и най-добрият запазен портрет на поета е именно този, който му направи по-късно точно същият младеж. С времето той стана голям приятел на Диего Алатристе и на мен самия, но тогава вече беше по-известен с фамилното име на майка си: Веласкес.

Както и да е. Разказвах ви, че след неуспешния опит на художника да се включи в разговора, някой спомена нещо за Палатината и всички се впуснаха в разгорещен спор относно испанската политика в Централна Европа. Обущарят Табарка заби терцата си от пики с върховен апломб, изказвайки категоричното си мнение за граф Максимилиан Баварски, Палатинския принц-електор и Папата в Рим, за които било доказано, че са сключили тайно споразумение помежду си. Успя да вметне една от прословутите си забележки, подчертавайки, че разполага с пресни новини по въпроса, осигуряваше му ги неговият зет, който бе на служба в Двореца. Но разговорът се прекъсна, защото изведнъж всички, с изключение на преподобния, се надвесиха над парапета, за да поздравят някакви дами в открита каляска, разположили се сред фусти, брокат и подплънки, на път към бижутерските магазини при Пуерта де Гуадалахара. Бяха „млади кобилки“, което ще рече скъпи проститутки. Но в Испания по времето на Австрийската династия дори леките жени си придаваха важност.

После всички се скупчиха отново, склонили глави един към друг и разговорът продължи. Дон Франсиско де Кеведо, който не следеше клюките с особено внимание, се приближи към Диего Алатристе и му посочи с брадичка двамина мъже, които стояха на известно разстояние от тях сред тълпата.

— Вас ли следят, капитане? — попита той тихо, давайки си вид, че говори за нещо друго. — Или преследват мен?

Алатристе хвърли дискретен поглед към двойката. Приличаха на агенти или на наемници. Щом усетиха, че са забелязани, се обърнаха полека гърбом към тях, опитвайки се да се държат естествено.

— Бих казал, че следят мен, дон Франсиско. Но с ваша милост и вашите стихове човек никога не може да бъде сигурен.

Поетът погледна господаря ми със свъсени вежди.

— Да предположим, че става дума за вас. Сериозно ли е?

— Би могло да бъде.

— Да му се не види. В такъв случай не остава нищо друго, освен да се бием… Имате ли нужда от помощ?

— Не, засега — капитанът гледаше наемните фехтувачи с леко притворени клепачи, сякаш се стараеше да съхрани лицата им в паметта си. — Пък и достатъчно ядове си имате вече, ваша милост, за да ви обременявам с моите.

Дон Франсиско замълча за миг. Сетне засука мустак и като нагласи очилата си, отправи открито към двамата непознати решителен и гневен поглед.

— Във всеки случай — заключи той, — ако има схватка, ще бъдем двама срещу двама. Можете да разчитате на мен.

— Зная — каза Алатристе.

— Няма какво да се колебаем, по-добре е да нападаме — поетът постави ръка на дръжката на шпагата, която се показваше изпод сетрето му. — Дължа ви това и много повече. А пък и не съм точно ученик на Пачеко.

Капитанът отвърна на лукавата му усмивка. Луис Пачеко де Нарваес беше най-цененият учител по фехтовка в Мадрид, беше обучавал дори нашия господар краля. Беше написал няколко труда за фехтовалните умения. Веднъж, когато и двамата се намираха в дома на управителя на областта Кастилия, между него и дон Франсиско де Кеведо беше възникнал спор относно някои въпроси и заключения; в резултат грабнаха шпагите, за да направят приятелска демонстрация, но още при първото нападение дон Франсиско удари учителя Пачеко по главата и събори шапката му. Оттогава между двамата съществуваше смъртна вражда: единият беше подал жалба срещу другия пред съда на Инквизицията, а другият беше изобразил първия с безпощадна острота в романа „Животът на шмекера Паблос“; романът, макар и публикуван две-три години по-късно, вече се разпространяваше в ръкописни копия из цял Мадрид.

— Ето го и Лопе — каза някой.

Всички свалиха шапки, когато се появи Лопе, великият Феликс Лопе де Вега Карпио. Вървеше бавно и приемаше поздравите на хората, които се отдръпваха, за да му сторят път. Спря за малко, за да поговори с дон Франсиско де Кеведо, а последният го поздрави за комедията, която щеше да бъде представена на следващия ден в двора на улица „Принсипе“: театрално събитие, на което Диего Алатристе беше обещал да ме заведе и на каквото щях да присъствам за първи път в живота си. После дон Франсиско му представи няколко души от обкръжението си:

— Капитан дон Диего Алатристе-и-Тенорио… Вече познавате негова милост Хуан Викуня… Диего Силва… Малкият е Иниго Балбоа, син на наш воин, загинал във Фландрия.

Когато чу последното, Лопе ме докосна за миг по главата в спонтанен жест на благосклонност. Виждах го за първи път, макар че по-късно щях да имам и други случаи; и винаги ще си спомням неговата осанка на шестдесетгодишен достолепен мъж, гордата му фигура, облечена в черно, слабото му лице с късо подстригана, почти бяла коса, сивите мустаци и сърдечната усмивка, малко разсеяна, сякаш уморена, с която ни дари, преди да продължи пътя си, сподирен от всякакви прояви на уважение.

— Не забравяй този човек, нито този ден — каза ми капитанът, потупвайки ме ласкаво на същото място, където ме беше докоснал Лопе.

Никога не го забравих. Дори и днес, толкова години след това, вдигам ръката към главата си и усещам там досега на топлите пръсти на Феникса на Остроумието. Него вече го няма, както ги няма и дон Франсиско де Кеведо, и Веласкес, и капитан Алатристе. Няма го и тъжното и величаво време, което опознах тогава. Затова пък остана съхранена — в библиотеките, в книгите, в живописните платна, в църквите, в дворците, улиците и площадите — незаличимата следа, която тези мъже оставиха по своя земен път. Споменът за ръката на Лопе ще изчезне с мен, когато умра, както и андалуският акцент на Диего де Силва, звънтенето на златните шпори на дон Франсиско, когато куцукаше, или спокойният светлозелен поглед на капитан Алатристе. Но отзвукът на неповторимия им живот ще продължава да ехти, докато съществува това особено място, средоточие на народи, езици, история, кръв и предадени мечти: тази вълшебна и трагична сцена, която наричаме Испания.

 

 

Не съм забравил и това, което се случи по-късно. Наближаваше часът за молитва, когато точно срещу дюкяните в подножието на „Сан Фелипе“ спря черна каляска, която аз добре познавах. Бях се облегнал на парапета на стълбите, малко встрани, и слушах какво си говорят големите. А очите, чийто поглед срещнах там, втренчен в мен отдолу, сякаш отразяваха цвета на небето, отварящо се над главите ни и над кафявите покриви на Мадрид — и то до такава степен, че всичко около мен, освен този цвят, цветът на небето и на този поглед, изчезна от очите ми. Беше като сладка агония, озарена в синьо и слънчева светлина, от която бе невъзможно да се изтръгнеш. Когато някой ден ми дойде ред да умра — помислих си в този миг, — искам да умра така: потънал в този цвят. Тогава се откъснах от групата и заслизах бавно по стълбите, почти несъзнателно; като в плен на хипноза. В миг на просветление, подобен на проблясък на мълния сред моя унес, почувствах, докато слизах по стълбите на „Сан Фелипе“, че сякаш от хиляди левги разстояние ме следят тревожните очи на капитан Алатристе.