Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (6)

VI.
Изкуството да си създаваш неприятели

На следващия ден Мадрид осъмна с невероятна новина. Чарлз Стюарт, малкото на английския леопард^[1], изгубил търпение от мудния ход на преговорите за брака му с инфантата доня Мария, сестра на дон Фелипе Четвърти, беше замислил с помощта на приятеля си Бъкингам този изключителен, лудешки план: да пътува до Мадрид инкогнито, за да се запознае с годеницата си, превръщайки студената, пресметлива дипломация, която се точеше от месеци из канцелариите, в любовен рицарски роман. Уговорките на брака на принца, бъдещ глава на англиканската църква, и католическата принцеса, се бяха превърнали на този етап в сложна плетеница, в която бяха замесени посланици, дипломати, министри, чужди правителства и дори Негово Светейшество папата, който трябваше да даде съгласието си за този съюз и който, разбира се, опитваше да добие срещу това възможно най-голяма полза. Тъй че, след като му бе дошло до гуша да му мътят водите — или както там казваха проклетите англичани — Уелският принц, със своето младежко въображение, подхранвано от Бъкингам, решил да съкрати процедурата. Така двамата бяха запланували авантюра, изпълнена със случайности и опасности, уверени, че отиването в Испания без предупреждение и без протоколни официалности ще помогне за незабавното завладяване на сърцето на инфантата, и че така ще могат да я отведат в Англия, пред изумения поглед на цяла Европа и сред одобрението и благопожеланията на два народа — испанския и английския.

Това горе-долу беше същността на предприятието. Първоначалната съпротива на крал Джеймс бе превъзмогната, той благослови двамата младежи и им позволи да тръгнат на път. В крайна сметка, ако рискът на авантюрата, предприета от сина му, бе голям, — някой инцидент, провал или злонамереност от страна на испанците можеха да застрашат честта на Англия, — то преимуществата на евентуалния успех уравновесяваха работата. На първо място — синът му да стане зет на монарха, който бе начело на нацията, считана все още за най-могъщата в света, не беше празна работа. А и този брак, желан от английския двор и приет по-скоро резервирано от граф Де Оливарес и крайно католически настроените съветници на испанския крал, би поставил край на старата вражда между двете нации. Разсъдете сами, ваши милости — едва бяха изминали тридесет години от края на Непобедимата Армада; знаете вече, оръдейните залпове, вълните и сетне клането — всичко заради онова фатално противопоставяне между нашия добър крал дон Фелипе Втори и онази червенокоса харпия, Елизабет Английска, покровителка на протестантите, кучите синове и пиратите, по-известна като Кралицата Девственица. Макар че проклет да съм, ако мога да си представя на какво отгоре девствена. Истината е, че една сватба между младока еретик и нашата инфанта — която не беше Венера, но изглеждаше прилично, такава я нарисува и дон Диего Веласкес малко по-късно, млада и руса, с характерната за австрийската династия уста, — щеше по мирен път да отвори вратите на Англия за търговията със Западните Индии, като подели според британските интереси горещия картоф на Палатината^[2]; но няма да продължавам на тази тема, нали за това са учебниците по история.

Това показваха картите през нощта, когато, докато аз спях като къпан на моя сламеник на улица „Аркабуз“ и не подозирах какво ни се готви, капитан Алатристе прекарваше безсънни часове, с една ръка на дръжката на пистолета и другата близо до шпагата, в една от стаите на двореца Гуадалмедина. Колкото до Чарлз Стюарт и Бъкингам, те се настаниха доста по-удобно и с всички подобаващи почести в дома на английския посланик. А на следващата сутрин, когато се разнесе новината и докато съветниците на нашия господар, начело с граф Де Оливарес, се мъчеха да намерят изход от възникналото дипломатическо затруднение, народът на Мадрид се стече пред къщата на Седемте Комина да поздрави с радостни възгласи смелия пътник. Чарлз Стюарт беше млад, буен и оптимист; скоро бе навършил двадесет и две години и със самоувереност, присъща на младостта, беше толкова убеден в стойността на жеста си, колкото и в любовта на инфантата, която още не познаваше. Той вярваше, че ние, испанците, отдавайки почит на славата си на истински кавалери и гостоприемни хора, ще бъдем запленени, подобно на дамата му, от храбрата му постъпка. И имаше право момчето. Ако през почти половинвековното царуване на нашия добър, но безполезен монарх дон Фелипе Четвърти, наречен още Велики, жестовете на гостоприемство и кавалерство, литургията през пости и разходката с изпънат гръб, но на празен стомах пълнеха паницата или съумяваха да изпратят повече копия във Фландрия, друга песен щяхме да пеем аз и капитан Алатристе в частност и испанците изобщо, и цялата клета Испания. Наричат това позорно време „Златния век“. Все пак вярно е, че ние, които го живяхме и изстрадахме, видяхме все нещичко златно; и сребърници, колкото да оцелеем. Напразна саможертва, славни разгроми, корупция, мошеничество, мизерия и малко срам — виж, от тези неща имахме наистина колкото щеш. Но после става така, че човек вижда картина на Диего Веласкес, чува стихове на Лопе или Калдерон^[3], прочита сонет на дон Франсиско де Кеведо и си казва „Е, добре, навярно си е струвало труда“.

Но аз говорех за друго. Разправях ви, че новината за авантюрата избухна като сух барут и покори сърцата в цял Мадрид; въпреки че на нашия господар краля и на граф Де Оливарес, както се разбра впоследствие, пристигането на наследника на британската корона без покана им дойде като точен изстрел с пистолет между веждите. Разбира се, спазиха се изискванията на протокола, и отвсякъде се сипеха покани за гощавки и приветствия. А за премеждието в тясната улица не се чу нито думичка. За подробностите Диего Алатристе се осведоми, когато граф Де Гуадалмедина се върна у дома си. Денят вече клонеше към пладне, графът беше щастлив от успеха си — току-що бе успял да съпроводи без инциденти двамата младежи до крайната им цел, спечелвайки си по този начин тяхната признателност и тази на английския посланик. След задължителната размяна на учтивости в къщата на Седемте Комина, Гуадалмедина бе повикан спешно в кралския дворец, където докладва за събитията на нашия господар краля и на неговия първи министър. Дал дума, графът не можеше да разкрива подробности за засадата; но Алваро де ла Марка умееше, без да си навлече кралската немилост или да потъпче думата си на благородник, да се изразява с изобилни подробности, мимики, намеци и замълчавания, та и монархът, и фаворитът му да разберат, ужасени, че двамата безразсъдни пътници едва не са били нанизани като пилета на шиш в някаква тъмна уличка на Мадрид.

Обяснението, или поне някои от ключовете към загадката, достатъчни на Диего Алатристе да разбере с кого си имаше работа, дойдоха от разказа на Гуадалмедина; той прекара почти цялата сутрин, кръстосвайки между къщата на Седемте Комина и Двореца, и донесе последните новини, макар и не много успокоителни за капитана.

— В действителност работата е проста — обясни накратко графът. — Англия от доста време напира да се сключи този брак, но Оливарес и Съветът, който е под негово влияние, не бързат. Това, че една инфанта на Кастилия ще се омъжи за английски принц, им намирисва на ерес… На своите осемнадесет години кралят е прекалено млад; и това, както и всичко останало, остава да бъде решено от Оливарес. Всъщност хората от близкото обкръжение на краля смятат, че фаворитът няма намерение да даде благословията си за сватбата, освен ако Уелският принц не приеме католицизма. Затова Оливарес отлага, затова и младият Чарлз е решил да хване бика за рогата и да го постави пред свършен факт.

Алваро де ла Марка похапваше от леката закуска, сервирана на масата, покрита със зелено кадифе. Беше вече към обяд. Намираха се в същата стая, където предишната нощ графът беше посрещнал Диего Алатристе. Гуадалмедина поглъщаше с голямо усърдие късове млин с месо, и ги поливаше с вино от голям сребърен бокал: дипломатическият и общественият успех през онзи ден възбуждаха апетита му. Беше поканил Алатристе да му прави компания, като си вземе и той някой залък, но капитанът отхвърли поканата му. Продължаваше да стои прав, облегнат на стената и гледаше покровителя си как се храни. Беше облечен за излизане, с плащ, шпага и шапка на стола до него, а небръснатото му лице издаваше следите от прекараната безсънна нощ.

— На кого според ваша милост пречи най-много този брак?

Гуадалмедина го погледна между два залъка.

— Уф. На много хора — той остави парчето млин в чинията и започна да брои на пръсти, лъснали от мазнина. — В Испания Църквата и Инквизицията са категорично против. Към това трябва да прибавим, че Папата, Франция, Савоя и Венеция са готови на всичко, за да попречат на съюза между Англия и Испания… Представяш ли си какво щеше да се случи, ако снощи бяхте убили принца и Бъкингам?

— Война с Англия, предполагам.

Графът нападна отново закуската си.

— Правилно предполагаш — отбеляза той мрачно. — Засега има общо споразумение да не се дава гласност на инцидента. Уелският принц и Бъкингам поддържат версията, че са били нападнати от обикновени разбойници, а кралят и Оливарес се престориха, че вярват на това. После, насаме, кралят възложи на фаворита си да разследва случая, и последният обеща да се заеме с въпроса — Гуадалмедина се спря, за да отпие дълга глътка вино, сетне избърса мустаците и брадичката си с огромна бяла кърпа, толкова силно колосана, че поскърцваше. — Познавам добре Оливарес и съм сигурен, че той самият би могъл да е подготвил удара; макар че не го смятам за способен да стигне толкова далеч. Примирието с Холандия е на път да се разпадне и би било нелепо да отклонява усилията, насочени към войната, в ненужно предприятие срещу Англия…

Графът довърши млина, взирайки се разсеяно във фламандския гоблен, окачен на стената зад гърба на събеседника си: на него се виждаха неколцина благородници, които атакуваха някаква крепост и хора с тюрбани, които мятаха ожесточено стрели и камъни от бойниците на стената. Гобленът висеше там повече от тридесет години, откакто старият генерал дон Фернандо де ла Марка го бе донесъл като плячка след последното опустошаване на Анверс през славните години на великия крал дон Фелипе. Сега синът му Алваро дъвчеше бавно срещу него и разсъждаваше. Сетне погледът му спря отново върху Алатристе.

— Тези мъже с маски, които са прибягнали до твоите услуги, може да са платени агенти на Венеция, Савоя, Франция или кой знае още на кого… Сигурен ли си, че бяха испанци?

— Също толкова испанци, колкото ваша милост и мен. При това бяха високопоставени личности.

— Не се доверявай на привидна високопоставеност. Тук всички искат да минат за едно и също: потомствен християнин, син на някой си и благородник. Вчера трябваше да уволня бръснаря си, който дойде да ме обръсне с препасана на кръста шпага. Дори лакеите носят шпаги. И понеже трудът е позор за хората на честта, никой не работи.

— Тези, за които говоря, наистина бяха хора с положение. И испанци.

— Добре. Испанци или не, все едно. Като че ли онези отвън не биха могли да си платят, за каквото си пожелаят тук, вътре… — аристократът се изсмя горчиво. — В тази Испания, управлявана от династията на австрийците, драги мой, можеш да купиш със злато както знатния, така и селяка. Всичко е за продан, освен националната чест; но и с нея търгуваме скришом при първа възможност. Колкото до останалото, какво да ти разправям. Нашата съвест… — той хвърли бърз поглед към капитана над сребърния бокал. — Нашите шпаги…

— Или нашите души — натърти Алатристе.

Гуадалмедина отпи глътка, без да сваля очи от него.

— Да — рече той. — Твоите маскирани мъже може дори да са на заплата при нашия добър първосвещеник Григорий XV^[4]. Светият Отец не понася испанците дори на картина.

Голямата камина от дялан камък и мрамор беше угаснала. Слънчевата светлина, която проникваше през прозорците, почти не сгряваше; но това споменаване на Църквата беше достатъчно на Диего Алатристе да почувства необичайна горещина. Зловещият образ на брат Емилио Боканегра прекоси отново паметта му, подобно на видение. Беше прекарал нощта, виждайки го да изплува на тъмния таван на стаята, в сенките на дърветата от другата страна на прозореца, в полумрака на коридора; и дневната светлина не бе достатъчна, за да го пропъди. Думите на Гуадалмедина го материализираха отново като лошо знамение.

— Които и да са те — продължи графът, — целта им е ясна: да попречат на сватбата, да дадат ужасен урок на Англия и да подпалят война между двете нации. А ти, променяйки намерението си, си провалил всичко. Това твоето е майсторска степен в изкуството да си създаваш неприятели. Така че, ако аз бях на твое място, щях добре да си пазя кожата. Проблемът е там, че повече не мога да те закрилям. Ако останеш тук, може да излезе, че и аз съм замесен. Ако бях на твое място, бих потеглил на дълго пътешествие, много надалеч… И каквото и да знаеш, не го разказвай, дори при изповед. Узнае ли го някой свещеник, ще захвърли расото, ще продаде тайната и ще стане богаташ.

— А какво става с англичанина?… В безопасност ли е вече?

Гуадалмедина го увери, че е в безопасност, разбира се. Като се има предвид, че цяла Европа вече бе в течение на събитията, англичанинът може да се счита толкова защитен, колкото и ако бе зад стените на безбожната си Лондонска Кула. Едно е граф Де Оливарес и кралят да възнамеряват да протакат работата, да го гощават богато и да сипят обещание след обещание, докато той се умори и сам си хване пътя, и съвсем друго е да не му се гарантира сигурността.

— Освен това — продължи графът, — Оливарес е хитър и умее да импровизира. Току-виж променил намеренията си, а заедно с него и кралят. Знаеш ли какво каза той тази сутрин пред мен на Уелския принц? Че ако не получат позволение от Рим и не могат да му дадат инфантата за съпруга, ще му я дадат за любовница… Голяма работа е този Оливарес! Кучи син с приятна външност, гъвкав и опасен, по-хитър и от дявола. А Чарлз е толкова доволен, сигурен, че вече държи в ръцете си доня Мария!

— А знае ли се как тя гледа на въпроса?

— Тя е на двадесет години, така че сам можеш да предположиш. Оставя се да я обичат. Фактът, че един еретик с кралска кръв, млад и хубав, е способен да направи това за нея, едновременно я отблъсква и очарова. Но тя е инфанта на Кастилия, така че етикетът е предвидил всичко. Съмнявам се да ги оставят да си гукат насаме, дори и само за миг… Точно като се връщах от там, ми хрумна началото на един сонет:

За сватба със инфантата от острова пристигна

С надежда за жена и брачно ложе,

Но леопардът уелски няма мечтата да постигне,

Щом да търпи и чака до безкрай не може.

Как ти се струва? — Алваро де ла Марка погледна очаквателно Алатристе, който се усмихваше леко, развеселен, но достатъчно благоразумен, за да изказва мнение. — Е, аз не съм Лопе, по дяволите. Сигурно и твоят приятел Кеведо ще има сериозни забележки; но като за мои стихове не е зле… Ако ги видиш да се разнасят анонимно наоколо, вече ще знаеш чии са… В крайна сметка — графът изпи остатъка от виното и стана, захвърляйки кърпата на масата, — за да се върнем към сериозните теми, истината е, че един съюз с Англия би ни помогнал много срещу Франция; която след протестантите, а според мен дори повече от тях, представлява основна заплаха за нас в Европа. Навярно с времето ще променят намеренията си и венчавката ще се състои; макар че от поверителния разговор между краля и Оливарес, на който присъствах, това много би ме изненадало.

Направи няколко крачки из стаята, погледна пак към отмъкнатия от баща му фламандски гоблен и се спря замислен пред прозореца.

— Така или иначе — додаде той, — едно е да наръгаш с нож през нощта незнаен пътник, който официално не е тук, и съвсем различно е да посегнеш на живота на внука на Мария Стюарт, гост на краля на Испания и бъдещ монарх на Англия. Моментът е минал. Затова си мисля, че твоите маскирани мъже са бесни и искат мъст. Освен това ги притеснява мисълта, че свидетелите могат да проговорят; а най-добрият начин да накараш един свидетел да замълчи завинаги, е да го превърнеш в труп… — беше се обърнал да погледне втренчено събеседника си. — Схващаш ли положението? Радвам се. А сега, капитан Алатристе, посветих ти прекалено много време и си имам други работи; една, от които е да завърша сонета си. Тъй че търси си късмета другаде. И Господ да ти е на помощ.

 

 

Цял Мадрид се веселеше и народното любопитство бе превърнало улиците около къщата на Седемте Комина в живописно панаирно сборище. Групи любопитни се качваха по улица „Алкала“ до църквата на босите кармелитки, събираха се в другия край пред резиденцията на английския посланик, където неколцина полицейски агенти кротко държаха на разстояние хората, които посрещаха с ръкопляскане преминаването на всяка от каляските, идващи или потеглящи от двора на къщата. Молеха с викове принца на Уелс да излезе и да ги поздрави; и когато по средата на утринта един рус младеж се показа за миг на един от прозорците, посрещнаха го оглушителни овации. Момъкът отвърна с помахване на ръка, толкова учтиво, че на мига спечели на своя страна събралото се на улицата множество. Великодушни, сърдечни, приветливи с всеки, който знаеше как да стигне до сърцето им, жителите на Мадрид щяха да даряват постоянно наследника на английския престол през месеците, които той прекара в двора, с подобно засвидетелстване на уважение и доброжелателство. Друга щеше да е историята на нашата злощастна Испания, ако поривите на народа, често великодушен, бяха надделявали над студения държавнически разум, егоизма, продажността и неспособността на нашите политици, нашите благородници и нашите монарси. Анонимният хронист кара същия този народ да го каже в стария романс за Сид^[5] и човек често си припомня думите му, когато осмисля тъжната история на нашите люде, давали винаги най-доброто от себе си, душите, парите, труда и кръвта си, и получавали толкова лоша отплата в замяна: „Какъв добър васал щях да бъда, ако имах добър господар“.

Стана така, че ентусиазираното мадридско множество се бе стекло през онази сутрин да приветства Уелския принц и аз също бях там, придружавайки Каридад ла Лебрихана, която не искаше да пропуска забавлението. Не зная дали съм ви разказал, че Ла Лебрихана тогава беше тридесет-тридесет и петгодишна, жизнена и красива андалузка, мургава, все още привлекателна и с величествена осанка, с големи очи, черни и живи, с пищна гръд. Ла Лебрихана се беше подвизавала като театрална актриса пет или шест години и още толкова като проститутка в една къща на улица „Уертас“. Уморена от този живот, след първите появи на бръчки около очите беше вложила спестяванията си в покупката на кръчмата „Дел Турко“ и сега живееше от нея, в относителна почтеност и безгрижие. Ще добавя, без да издавам каквато и да било тайна, че Ла Лебрихана беше влюбена до уши в моя господар сеньор Алатристе и в това си качество му даваше на вересия чорба и други течности. От друга страна, близостта на квартирата на капитана, свързана чрез общ двор със задния вход на кръчмата и жилището на Ла Лебрихана, улесняваше двамата да споделят ложето си с известна периодичност. Вярно е, че в мое присъствие капитанът бе образец на дискретност; но когато живееш с някого, с течение на времето, тези неща се забелязват. А аз, макар млад и провинциалист, никога не съм бил лапнишаран.

Та разправях ви, че в онзи ден придружих Каридад ла Лебрихана по улиците „Майор“, „Монтера“ и „Алкала“ до резиденцията на английския посланик. Останахме там с тълпата, която приветстваше с радостни възгласи уелския принц, блъскахме се с всякакви безделници и други любопитни. Улицата се беше превърнала в кошер, жужащ по-силно и от парадното стълбище на „Сан Фелипе“, продавачи на вода и алоха^[6] приканваха купувачите, продаваха се сладкиши и захарни петлета, издигаха се импровизирани палатки, които се превръщаха в кръчми, предназначени да заситят глада срещу няколко дребни монети, просяци подлагаха ръка, прислужнички, пажове и оръженосци вдигаха шумотевица, разнасяха се всякакви предмети и чудновати изобретения, обсъждаха се на групички събитията и слуховете от двореца. Хората възхваляваха характера и рицарската смелост на младия принц, като всички, особено жените, се превъзнасяха по елегантността и фигурата му, както и по останалите качества на неговата личност и тази на Бъкингам. По този начин, в забавление, протичаше сутринта — съвсем по испански.

— Изглежда много добре! — казваше Ла Лебрихана, след като видяхме предполагаемия принц да се показва на прозореца. — Тънка снага и изящество… Хубава двойка ще са с нашата инфанта!

И бършеше сълзите си с края на шала си. Подобно на по-голямата част от женската публика, тя беше на страната на влюбения; а храбростта на постъпката му беше спечелила благосклонността им и всички гледаха на въпроса като на приключен.

— Жалко, че този хубавеляк е еретик. Но ще го оправи един добър изповедник и едно своевременно покръстване — добрата жена в своето невежество вярваше, че англиканците са като турците, че никой не ги кръщава. — Две луди глави могат повече, отколкото две бели бради!

И се смееше, разтърсвайки онези пищни гърди, които ме заслепяваха и донякъде — тогава ми беше трудно да го обясня, — ми напомняха за майка ми. Спомням си прекрасно усещането, което предизвикваше у мен деколтето на Каридад ла Лебрихана, когато се привеждаше да сервира и блузата очертаваше, излети като в калъп от собствената си тежест, тези пищни форми, смугли и загадъчни. Честичко се питах какво ли прави капитанът с тях, когато ме изпратеха да купувам нещо или да играя на улицата, и оставаха сами в къщата на Ла Лебрихана; а аз, докато слизах по стълбата прескачайки стъпалата по две, я чувах да се смее горе, много звънко и весело.

На това занимание се бяхме отдали — да аплодираме бурно всеки показал се на прозорците силует, когато се появи капитан Алатристе. Тази нощ далеч не беше първата, която прекарваше вън от вкъщи; така че аз си бях спал като къпан, без никакво притеснение. Но щом го видях при къщата на Седемте Комина, предусетих, че се е случило нещо. Носеше шапката си ниско нахлупена над лицето, плаща — загърнат около врата. Беше и небръснат, въпреки напредналия час на сутринта; той, който с дисциплината си на стар войник поддържаше толкова грижливо спретнатия си външен вид. Светлите му очи също изглеждаха уморени и същевременно гледаха напрегнато. Виждаше се, че върви между хората с подозрителен израз на лицето, като човек, който всеки момент очаква да му се случи нещо лошо. След първите разменени думи сякаш се поотпусна, когато го уверих, че никой не беше питал за него нито през нощта, нито на сутринта. Ла Лебрихана каза същото и за кръчмата: никакви непознати, никакви въпроси. После, като се отдръпнах малко, я чух да го пита тихо и настойчиво в какви нови каши се е забъркал. Обърнах се, правейки се, че не ги гледам, наострил уши; но Диего Алатристе се задоволяваше да стои безмълвен, загледан в прозорците на английския посланик с безучастно изражение.

Сред любопитните имаше и хора с положение, столове-носилки, покрити носилки и файтони, дори две-три каляски — благородните дами в тях и компаньонките им надничаха иззад перденцата; и амбулантните търговци се навъртаха наоколо, за да им предлагат разхладителни напитки и лакомства. Хвърлих поглед натам и ми се стори, че разпознавам една от каляските: беше тъмна, без герб на вратата, теглена от две яки мулета. Кочияшът си приказваше с една групичка зяпачи, така че успях да се добера до стъпалото, без някой да ми попречи. А там, на прозорчето, един син поглед и едни руси къдри бяха достатъчни, за да се уверя, че сърцето ми, което биеше лудо, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, не е сбъркало.

— На вашите услуги — казах аз, едва удържайки гласа си да не трепери.

Не зная как на онази крехка възраст Анхелика де Алкесар бе научила да се усмихва така, както го стори в онази сутрин пред къщата на Седемте Комина; но истината е, че го направи. Една бавна, много ленива усмивка, излъчваща едновременно високомерие и безкрайна мъдрост. Една от онези усмивки, които никое момиче не е имало време да научи през живота си — те се предават по рождение, изтъкани са сякаш от сияние и съпроводени от онзи проницателен поглед, който е унаследеното богатство на всяка жена; плод са на безброй такива погледи, отправяни безмълвно, в продължение на векове, към мъжете, вършещи всякакви глупости. Тогава аз бях прекалено млад, за да забележа колко боязливи сме всъщност ние, представителите на силния пол, и колко много може да се научи от очите и усмивката на жените. Не малко затруднения, които срещнах по-късно в живота си, вече като зрял човек, щяха да се разрешат по-задоволително, ако бях посветил повече време на подобно занимание. Но никой не се ражда научен; и често, когато вече се радваш на подобаващи знания, е прекалено късно, за да ти послужат за твое добро и твоя полза.

Така или иначе, русото момиченце с очи, ясни и студени като небето на Мадрид през зимата, се усмихна, щом ме позна; дори се наведе леко към мен сред шумоленето на копринената си рокля, опряло нежната си, бяла ръка на рамката на прозорчето. Аз стоях до стъпалото на колата на моята малка дама, а възторгът от сутрешните събития и рицарският дух, развълнувал всички, подклаждаха дързостта ми. Самоувереността ми се засилваше и от факта, че същия ден бях облечен с известна елегантност, благодарение на един кафяв жакет и едни стари дълги чорапи, принадлежали някога на капитан Алатристе, които конецът и иглата на Каридад ла Лебрихана бяха пригодили за моите размери, така че изглеждаха като нови.

— Днес няма кал по улицата — каза тя. Гласът й ме разтърси до мозъка на костите. Звучеше меко и прелъстително — в тона й нямаше нищо детско. Държеше се дори прекалено сериозно за възрастта си. Бях чувал как някои дами използваха същия тон, за да се разговарят с кавалерите си в шумните комедии и другите представления, играни по площадите. Но Анхелика де Алкесар — чието име не знаех още, — не беше актриса, беше дете. Никой не я беше научил да говори с тази тъмна плътност, да произнася думите по този начин, който бе в състояние да те накара да се почувстваш истински мъж, при това единственият на хиляда левги околовръст.

— Няма кал — повторих аз, без да обръщам внимание какво говоря всъщност. — И съжалявам, че е така, защото това ще ми попречи да ви бъда отново в услуга.

При последните думи сложих ръка на сърцето си. Признайте все пак — не се справих зле; изисканият тон и жестът бяха на нивото на дамата и на обстоятелствата. Тъй трябва да е било, защото вместо да се направи, че не ме забелязва, тя се усмихна отново. В този миг бях най-щастливото, най-изисканото и най-благородното момче на света.

— Това е пажът, за когото ви говорих — каза тя тогава, обръщайки се към някой, който седеше до нея вътре в каляската и когото аз не можех да видя. — Казва се Иниго и живее на улица „Аркабуз“ — пак се беше обърнала към мен, а аз я гледах със зяпнала уста, зашеметен от факта, че е запомнила името ми. — При един капитан, нали така?… Някакъв капитан Батисте, или Елтристе.

Някой се раздвижи в полумрака на каретата. Първоначално една длан с мръсни нокти, а после и една ръка в черно се появиха иззад момичето и се подпряха на прозорчето. Видя се и плащ, също черен, и дреха, на която бе избродиран червеният отличителен знак на военния орден Калатрава; а накрая, върху малка, лошо колосана яка, се появи лицето на четиридесет и няколко — петдесетгодишен мъж, кръглоглав, с непригладена рядка коса, белезникавосива, също като мустаците и брадичката. Всичко у него, въпреки официалното облекло, излъчваше неопределимо усещане за мерзка пошлост; грубоватите, противни черти, дебелият врат, леко зачервеният нос, нечистите ръце и най-вече наглият и лукав поглед на забогатял буржоа, сдобил се с влияние и могъщество, породиха у мен неприятно чувство — защото този човек споделяше каляската с моята руса и невръстна възлюбена, а навярно бе и в роднински връзки с нея. Но най-обезпокояващ беше странният блясък в очите му; изразът на омраза и гняв, който видях да проблясва в тях, когато момичето произнесе името на капитан Алатристе.