Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (12)

Епилог

Небето заплашваше всеки миг да излее порой над Алкасар. Островърхият покрив на Златната кула сякаш пронизваше тежките облаци, идващи от изток. Седнал на каменния постамент на една от колоните на площада пред двореца, аз загърнах раменете си със старото сетре на капитана, което понякога ми служеше за плащ, и продължих да чакам, без да изпускам от очи портите на двореца, откъдето часовите ме бяха прогонили вече три пъти. Отдавна стоях там: откакто сутринта, още сънен, пред затвора на Негово величество, където бяхме прекарали нощта — капитанът вътре, аз отвън, — проследих каретата, с която полицейските агенти на полковник Салданя го доведоха в Алкасар и го вкараха вътре през един от страничните входове. Не бях хапвал нищо от предишната вечер, когато дон Франсиско де Кеведо, преди да отиде да си легне — беше лекувал една незначителна рана, получена по време на битката, — мина покрай затвора, за да провери какво става с капитана; и като ме видя на входа, ми купи от една долнопробна кръчма парче хляб и пушено месо.

Истината е, че такава ми беше орисията: голяма част от живота ми с капитан Алатристе преминаваше в това да го чакам някъде, докато се разиграваше някое тежко премеждие. И това все на празен стомах и с тревога на сърцето.

Бръснещи, студени капки започнаха да мокрят плочите, с които бе настлан площадът пред двореца, и скоро се превърнаха в ситен дъждец, който покриваше със сива пелена фасадите на близките сгради и постепенно правеше по-ясно отражението им във влажния плочник пред мен. За да убия времето, се забавлявах, гледайки как се очертават тези контури между обувките ми. С това се занимавах, когато чух едно подсвиркване, което ми се стори познато — мелодийка, която звучеше горе-долу така: „тирури-та-та“ и сред онези отражения в сиво и охра се очерта едно тъмно, неподвижно петно. Вдигнах очи и видях пред мен, с плащ и шапка, черния силует на Гуалтерио Малатеста, който не можеше да бъде сбъркан с другиго.

Първата реакция пред стария ми познайник от Портата на Духовете беше да си плюя на петите; ала не го направих. От изненада така онемях и се вцепених, че успях само да остана на мястото си, докато тъмните, блестящи очи на италианеца се взираха в мен. После, когато бях в състояние да реагирам, ми дойдоха на ум две различни и почти противоположни мисли. Първата беше да избягам. Другата — да посегна към камата, която носех скрита отзад на кръста, под сетрето, и да се опитам да я забия в корема на нашия неприятел. Но нещо в поведението на Малатеста ме разубеди да направя едното или другото. Макар зловещ и заплашителен както винаги, с черния си плащ и черна шапка, със слабото си лице с хлътнали бузи, целите покрити с белези от шарка и от зараснали рани, държанието му не предвещаваше неминуеми злини. И в този миг, сякаш някой ненадейно беше мацнал с четка бяла боя по лицето му, на него се появи усмивка.

— Чакаш ли някого?

Продължих да го гледам, седнал на каменния постамент, без да отговарям. Дъждовните капки се стичаха по лицето ми, а при него се насъбираха в широката периферия на филцовата шапка и по гънките на плаща му.

— Смятам, че скоро ще излезе — каза след малко с обичайния си глух и дрезгав глас, без да престава да ме гледа както в началото, застанал прав пред мен. И този път не отговорих; а той след още миг погледна зад гърба ми, после се озърна наоколо и накрая се втренчи във фасадата на Двореца.

— Аз също го чакам — додаде умислено, без да престава да гледа портите на Алкасар. — По причини, различни от твоите, разбира се.

Изглеждаше умислен и като че ли от някаква гледна точка ситуацията му се струваше дори забавна.

— Различни — повтори той.

Премина карета, чийто кочияш бе здраво увит в плаща си. Хвърлих един поглед, за да видя дали мога да различа пътника. Не беше капитанът. До мен италианецът се беше обърнал, за да ме наблюдава. Все още се усмихваше мрачно.

— Не се притеснявай. Казаха ми, че ще излезе на собствените си крака. Свободен.

— И откъде знае това ваша милост?

Докато задавах въпроса, посегнах тайно към пояса под сетрето — движение, което не остана незабелязано от италианеца. Усмивката му стана по-подчертана.

— Е, добре — каза той провлачено. — Аз също го чаках, като теб. За да му предам едно съобщение. Само че току-що ме уведомиха, че не е необходимо да го предавам — засега… Отлагат го sine die^[1].

Погледнах с толкова очевидно недоверие, че италианецът прихна да се смее. Смях, наподобяващ проскърцване на счупено дърво: хриплив и сух.

— Ще си тръгвам, хлапе. Имам работа. Но искам да ми направиш една услуга. Да предадеш нещо на капитан Алатристе… Имаш ли нещо против?

Аз продължавах да го гледам с боязън и не отроних дума. Той пак погледна зад гърба ми, сетне на едната и на другата страна и ми се стори, че го чувам как въздъхна леко, някак на себе си. Тогава, застанал под усилващия се дъжд, черен и неподвижен, той също изглеждаше уморен. Навярно лошите се уморяват също колкото и честните сърца, мина ми за миг през ума. В крайна сметка никой не избира съдбата си.

— Кажи на капитана — каза италианецът, — че Гуалтерио Малатеста не забравя неуредените сметки. И че преди да свърши, понякога животът може да бъде доста дълъг… Кажи му още, че пак ще се срещнем и че тогава се надявам да съм по-ловък, отколкото преди, и да го убия. Казвам го изцяло без злоба: ще го сторя на спокойствие, когато разполагаме с достатъчно време. Въпросът е личен, но донякъде и професионален. И тъй като той също е професионалист, съм сигурен, че ще ме разбере отлично… Ще му го предадеш ли? — бялото сияние премина отново през лицето му, опасно, като светкавица. — Кълна се в Бога, ти си добро момче.

Остана унесен в собствените си мисли, отново взрян в една неопределена точка на площада, обгърнат от сива, прозирна пелена. После понечи да си тръгне, но спря отново.

— Между другото — добави той, без да ме поглежда. — Онази нощ, при Портата на Духовете, ти се прояви много добре. Онези изстрели от упор… Да му се не види. Алатристе сигурно е разбрал, че ти дължи живота си.

Изтръска водните капки от гънките на плаща си и се загърна с него. Очите му, гарвановочерни и сурови като камък, се спряха отново на мен.

— Предполагам, че пак ще се видим — каза той и тръгна. Внезапно спря и се извърна леко. — Макар че, знаеш ли? Би трябвало да приключа с теб сега, докато си още малък… Преди да станеш мъж и да убиеш мен.

После обърна гръб и си тръгна, превърнал се отново в черна сянка, каквато винаги е бил. Чух в далечината смеха му, преди силуетът му да се изгуби в дъжда.