Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (1)

I.
Кръчмата „Дел Турко“

Не беше нито най-честният, нито най-благочестивият, но беше смел мъж. Казваше се Диего Алатристе-и-Тенорио и се беше сражавал в старите легиони^[1] по време на войните във Фландрия. Когато се запознах с него, едва свързваше двата края в Мадрид, предлагайки услугите си срещу мизерно заплащане за не особено бляскави начинания. Често се налагаше да прояви способностите си на опитен фехтувач за сметка на други, които нямаха ловкостта или храбростта да изплатят собствените си неуредени сметки. Знаете как е: тук някой съпруг-рогоносец, там дело или съмнително наследство, дългове от хазарт, покрити наполовина и други такива. Сега е лесно да се критикува, но по онова време столицата на Испания бе място, където човек трябваше да изкарва прехраната си както падне, на някой ъгъл, между проблясъците на стоманени остриета. В тези неща Диего Алатристе беше в стихията си. Умееше майсторски да кръстосва шпагата, а още по-изкусно боравеше — тайно, с лявата ръка — с тънката и дълга кама, наричана от някои бискайска, с която професионалните побойници често си помагаха. Със стомана добре, с бискайска още по-добре, се казваше тогава. Противникът беше зает да нанася и парира удари в изискан стил и изведнъж нещо го изненадваше отдолу, в корема — кратко бодване, като светкавица. Дори не му оставаше време да поиска да се изповяда. Да. Вече казах на ваши милости, сурови години бяха.

Така че капитан Алатристе живееше от шпагата си. Доколкото знам, това „капитан“ беше по-скоро прозвище, отколкото действителен чин. Прякорът бе отдавнашен: от времето, когато, подвизавайки се като бранник в кралската войска, една нощ, заедно с още двадесет и деветима другари и един истински капитан, трябвало да прекоси някаква заледена река. Представете си само — за Испания и прочее възторзи, шпаги между зъбите и по ризи! Трябвало да се слеят със снега, за да изненадат някакъв холандски отряд. Холандците били врагът тогава, защото искали да се обявят за независими и занапред да нямат нищо общо с нас. Накрая го постигнали, ала междувременно ние добре сме ги попритиснали. Но да се върнем на капитана. Идеята била да се задържат на брега на реката, на дигата или на каквото там било до зазоряване, когато войските на нашия господар, краля, трябвало да се хвърлят в бой и да се присъединят към тях. Накратко — еретиците били изклани, както си му е редът, без да успеят да гъкнат. Спели като пънове и точно тогава нашите излезли от водите с желание да се посгреят, и се отърсили от студа, пращайки еретици в ада или там, където отиват проклетите лютерани. Лошото било, че сетне се развиделило и настъпил денят, а друга испанска атака не последвала. Разправяха после, че тези неща били свързани с ревността между полеви командири и генерали. Със сигурност обаче тридесет и двамата останали там, захвърлени на произвола на съдбата, сред ругатни и проклятия — ще разплачем и вашите майки, кълнем се да го сторим — обкръжени от холандци, готови да мъстят за сечта над другарите си. Били по-изгубени от Непобедимата Армада на добрия крал Фелипе Втори. Бил дълъг и много тежък ден. И за да си създадете, ваши милости, известна представа, ще спомена, че само двама испанци успели да се върнат на онзи бряг, когато паднала нощта. Диего Алатристе бил единият и тъй като през целия ден командвал войниците — на истинския капитан му уредили пътуване до отвъдното при първата схватка с две педи желязо, излезли през гърба му, — му останало прозвището, макар никога да не е получавал такъв чин. Капитан за един ден, на войска, осъдена на смърт, отишла по дяволите, продавайки скъпо кожата си, човек по човек, с реката зад гърба и псувни на добър кастилски. Неща, обичайни за въртопа на войната. Неща, обичайни за Испания.

Е, баща ми пък бил другият войник, който се върнал през онази нощ. Казваше се Лопе Балбоа, беше от Гипускоа^[2] и също беше смел мъж. Казват, че двамата с Диего Алатристе били добри приятели, почти като братя; и трябва да е истина, защото после, когато баща ми бил смъртно ранен с изстрел от аркебуз на едно укрепление в Юлих, Алатристе му се заклел да се погрижи за мен, когато поотрасна. Сетне баща ми издъхнал — затова и Диего Веласкес^[3] не го изрисува по-късно в картината си за предаването на Бреда^[4], както стори със своя приятел и съименник Алатристе, който си е там, зад коня. Заради това обещание, малко преди да навърша тринадесет години, майка ми сложи риза, панталони, броеница и комат хляб в един вързоп и ме изпрати при капитана, като се възползва от пътуването на един неин братовчед до Мадрид. Така започна службата ми — като нещо средно между прислужник и паж при приятеля на баща ми.

Между нас да си остане: силно се съмнявам, че ако го бе познавала добре, създателката на живота ми щеше да ме изпрати така безгрижно да му служа. Ала предполагам, че званието капитан, макар и недостоверно, придаваше почтително лустро на личността му. Освен това бедната ми майчица не беше добре със здравето и имаше да изхранва още две дъщери. По този начин се отърваваше от едно гърло и ми предоставяше възможността да диря щастието си в двора. Тъй че, без да се главоболи с допълнителни проучвания, тя ме изпрати с братовчеда си заедно с обстойно писмо, написано от свещеника в селото ни, в което припомняше на Диего Алатристе ангажиментите и приятелството му с покойния. Спомням си, че службата ми при него трябва да е започнала скоро след завръщането му от Фландрия, защото една грозна рана на хълбока, получена при Фльор, беше още прясна и му причиняваше силни болки; и аз, току-що пристигнал, свит и плашлив като мишка, го чувах нощем, от моя сламеник, да се разхожда нагоре-надолу, без да може да склопи очи. А понякога го чувах да си тананика тихо песнички, накъсани от пристъпите на болка, да рецитира стихове на Лопе^[5], да тръсва на глас някое проклятие или коментар на глас, предназначени за самия него — хем примирен, хем присмиващ се на положението си. Това бе много типично за капитана: да гледа на всяка от злочестините и бедите си като на неизбежна шега, на която го подлагаше от време на време стар познайник, за да издевателства над него. Навярно това бе причината за особеното му чувство за хумор, хапливо, невъзмутимо и отчаяно.

Оттогава измина много време и се заплитам малко с датите. Но историята, която ще разкажа, трябва да се е случила някъде през хиляда шестстотин двадесет и някоя година, малко преди или малко след. Това е приключението на мъжете с маски и двамата англичани, което даде повод за много приказки в двора. Тогава капитанът не само беше на път да загуби кожата си, след като бе успял да я отърве във Фландрия, от турчина и от берберските корсари, но си спечели и неколцина неприятели, които щяха да го преследват до края на живота му. Имам предвид Луис де Алкесар, секретаря на нашия господар, краля, и онзи страшен италиански наемен убиец, мълчаливия и опасен фехтувач на име Гуалтерио Малатеста, така привикнал да убива в гръб, че ако се случеше да го направи лице в лице, изпадаше в дълбока потиснатост, убеден, че губи способностите си. Беше още годината, в която се влюбих като теле и завинаги в Анхелика де Алкесар, порочна и подла, както би могло да бъде единствено Злото, превъплътено в русо момиче на единадесет-дванадесет години. Но ще разкажем всяко нещо с времето му.

 

 

Казвам се Иниго. И моето име бе първото нещо, което произнесе капитан Алатристе сутринта, когато го пуснаха от стария затвор на Негово величество, където беше прекарал три седмици на издръжка на краля заради неплатени дългове. Това за издръжката е просто израз, тъй като в този, както и във всички останали затвори тогава, единствените луксове — включително храната, — бяха онези, които човек можеше да плати от собствения си джоб. За щастие, въпреки че капитанът бе прибран в тъмницата почти без пукната пара, той разчиташе на не малко приятели. Така че ту едни, ту други му се притичваха на помощ по време на затворничеството му, по-поносимо благодарение на гозбите, които Каридад ла Лебрихана, собственицата на кръчмата „Дел Турко“^[6], му изпращаше от време на време по мен, и на няколкото реала от по 25 сентимос, пристигащи от побратимите му дон Франсиско де Кеведо,^[7] Хуан Викуня и други. Що се отнася до останалото, имам предвид обичайните за затвора премеждия, капитанът умееше да се пази като никой друг. Забележителна за онова време бе склонността на затворниците да разтоварват откъм имущество, дрехи и дори бельо другарите си по нещастие. Но Диего Алатристе беше добре известен в Мадрид, а който не го познаваше, скоро си даваше сметка, че е по-здравословно да внимава с него. Както научих, първото, което направил при влизането си в дранголника, било да отиде право при най-опасния играч сред затворниците. После, след като го поздравил с цялата си вежливост, опрял къс касапски нож в гърлото му. Подействало подобно ръка на чудотворец. След това недвусмислено заявяване на принципите му, никой не се осмелил да притеснява капитана, който занапред можел да спи спокойно, загърнат в плаща си, в един горе-долу чист ъгъл на помещението, пазен от славата си на истински смелчага. Сетне щедрото разпределение на яхниите на Ла Лебрихана и бутилките вино, купени на началника на затвора с помощите от приятелите, осигурили непоклатима преданост от страна на мнозина в заведението, включително тази на негодника от първия ден, кордованец с неприятното име Бартоло Кагафуего^[8]. Въпреки че имал обичая да се шегува, като се преструвал на духовник и посещавал женските затвори, той не бил никак злопаметен. Това бе една от добродетелите на Диего Алатристе: можеше да завърже приятелство дори в ада.

Не е за вярване. Не си спомням добре годината — беше двадесет и втора или двадесет и трета на столетието, — но съм сигурен, че капитанът излезе от затвора в една от онези лазурни и ясни мадридски утрини, с режещ дъха студ. От онзи ден, който — и двамата още не го знаехме, — толкова щеше да промени живота ни, е изминало много време и много вода е изтекла под мостовете на река Мансанарес. Ала още ми се струва, че виждам Диего Алатристе — изпит и небръснат, застанал на прага, и тъмната дървена порта, обкована с гвоздеи, която се затваряше зад гърба му. Спомням си ясно как примигваше срещу ослепителната светлина на улицата, гъстите мустаци, скриващи горната му устна, слабия му силует, загърнат в плаща, и широкополата шапка, под чиято сянка присвиваше заслепено светлите си очи, които сякаш се усмихнаха, щом ме съзряха седнал на малка каменна пейка на площада. Имаше нещо особено в погледа на капитана: от една страна беше много светъл и студен, зеленикав като водата в локвите в зимните утрини. От друга страна, можеше внезапно да се пречупи в топла и приветлива усмивка, подобно горещ повей, разтапящ ледена кора, докато лицето му продължаваше да е сериозно, безизразно или спокойно. Имаше, освен това една друга, по-обезпокоителна усмивка, която пазеше за мигове на опасност или тъга: гримаса под мустаците, която ги кривваше леко към левия ъгъл на устните и която винаги се оказваше опасна като удар с шпага — той впрочем следваше веднага, — или трета, мрачна като поличба, когато прибягваше до тънката струя на няколко бутилки вино, от тези, които капитанът имаше навика да изпразва сам в дните на мълчание. Обръщаше ги на един дъх, избърсваше мустаците си с длан, с познатия ми жест, зареял поглед към стената насреща. Бутилките са предназначени да убият призраците, казваше той, макар че никога не успяваха да ги убият напълно.

Усмивката, която ми отправи в онази утрин, щом ме видя да го чакам, принадлежеше към първия вид: озарила очите, тя опровергаваше непоклатимата сериозност на лицето и грубостта, която често се мъчеше да придаде и на думите си, макар съвсем да не я изпитваше в действителност. Измери с поглед улицата, изглежда остана доволен, че не го дебне никакъв нов кредитор, приближи се към мен, махна плаща си въпреки студа и ми го хвърли смачкан на топка.

— Иниго — каза той. — Извари го. Пълен е с дървеници.

Плащът смърдеше, както и той самият. Дрехите му също бъкаха от гадини, които можеха да хапнат на закуска ухо на бик. Но всичко това бе оправено след по-малко от час, в къщата с баните на Мендо ел Тоскано^[9], бръснар, сражавал се в Неапол на младини. Той ценеше високо Диего Алатристе и го обслужваше на вересия. Когато се появих с чисто бельо и другия костюм, който капитанът пазеше в проядения шкаф, служещ ни за гардероб, заварих го прав в дървено корито, пълно с мръсна вода, да се подсушава. Ел Тоскано беше обръснал добре брадата му. Кестенявата, къса и мокра коса, сресана назад и разделена на две от прав път по средата, оставяше открито широкото чело, загоряло от слънцето в двора на затвора, с малък белег, слизащ над лявата вежда. Докато привършваше с бърсането и обличаше панталона и ризата си, разгледах другите белези, които вече познавах. Един във форма на полумесец, между пъпа и дясната гръд. Друг дълъг, на бедрото, подобно на зигзаг. Двата бяха от хладно оръжие, шпага или кама; за разлика от белега на гърба — той бе в непогрешимата звездообразна форма, която оставя куршумът. Петият беше най-скорошният, все още не напълно заздравял, същият, който му пречеше да спи добре нощем: виолетов прорез почти цяла педя на левия хълбок, спомен от битката при Фльор. Беше отпреди година и понякога се отваряше и гноеше; но в онзи ден, когато собственикът му излезе от коритото, нямаше лош вид.

Помогнах му, докато обличаше бавно и внимателно тъмносивата къса дреха и панталоните в същия цвят — наричаха ги валонски. Бяха стегнати на коленете, носеха се върху високи чизми с връзки, които имитираха кройката на чорапите. После пристегна кожения си колан, който бях лъснал грижливо по време на отсъствието му и затъкна в него шпагата с големи напречни гардове, чието острие и дръжка носеха следи, щети и драскотини от други дни и други стомани. Беше добра шпага — толедска, дълга, страховита на вид, тя влизаше и излизаше от ножницата с безкрайно металическо съскане, от което кожата настръхваше. Сетне се огледа набързо в строшеното наполовина старо огледало, с което разполагахме в стаята, и разтегна устни в уморена усмивка.

— Мамка му — измърмори той, — Бог ми е свидетел, че съм жаден.

Без повече думи той пое пред мен надолу по стълбите, после по улица „Толедо“ към кръчмата „Дел Турко“. Понеже беше без плащ, вървеше от слънчевата страна на улицата, с вдигната глава, с червеното проскубано перо на катарамата на шапката, чиято широка периферия понякога докосваше с ръка, за да поздрави някой познат, или я сваляше, когато се разминаваше с някоя изискана дама. Следвах го разсеяно, зазяпан в малчуганите, играещи на улицата, в продавачките на зеленчук пред входовете на сградите и в безделниците, които се припичаха на слънце и разговаряха на групички пред църквата на йезуитите. Макар никога да не съм бил прекалено наивен, а и месеците, прекарани в града, да бяха допринесли значително, за да ми се отворят очите, все още бях зелен и любопитен хлапак, откриващ света с удивен взор, опитващ се да не изпусне и най-малката подробност. Колкото до каретата, чух копитата на двете мулета във впряга и шум на колелета, който се приближаваше откъм гърба ни. В началото почти не обърнах внимание; преминаването на коли и карети бе нещо обичайно, улицата бе основна артерия, извеждаща на Пласа Майор^[10] и кралския дворец Алкасар. Но когато вдигнах поглед за миг, каретата тъкмо се бе изравнила с нас, и аз видях вратичка без герб, а в прозорчето — лице на момиче, с руси, сресани на букли коси и с най-синия, чист и смущаващ поглед, който съм срещал в живота си. Тези очи срещнаха моите за миг и сетне изчезнаха нагоре по улицата, отнесени от каретата. Потръпнах целият, без още да зная много добре от какво. Сигурно бих се разтреперил много по-силно, ако знаех, че току-що съм срещнал погледа на самия Сатана.

 

 

— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — каза дон Франсиско де Кеведо.

Масата бе отрупана с празни бутилки. Всеки път, когато на дон Франсиско му се отвореше глътка с виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас — което често се случваше, — той решаваше твърдо да вади шпагата и да се бие, с когото падне. Беше поет, подскачаше постоянно на куцукащите си нозе, правеше се на храбрец и си падаше по жените. Късоглед, кавалер на ордена на Сантяго, толкова бърз в мисълта, колкото и в езика, известен в двора с добрите си стихове и с буйния си нрав. Това нерядко му струваше продължително лутане из запустели земи или местене от затвор в затвор; защото макар добрият крал Фелипе IV, нашият господар, и любимецът му граф Оливарес да ценяха искрено, подобно на цял Мадрид, сполучливите му стихове, не им се нравеше чак толкова да са главни действащи лица в тях. Така че от време на време, след появата на някой анонимен сонет или анонимно петостишие, в които всички разпознаваха ръката на поета, приставите или агентите на корехидора^[11] се изсипваха в кръчмата, в дома му или на някое оживено място в града, което той посещаваше, за да го поканят учтиво да ги придружи. Така го изкарваха извън обращение за няколко дни или няколко месеца. Понеже бе твърдоглав, горделив, и никога не си вадеше поука, тези премеждия не бяха рядкост и вгорчаваха още повече нрава му. Но въпреки това той беше отличен компаньон на маса и добър другар за приятелите си, сред които се числеше и капитан Алатристе. Двамата ходеха в кръчмата „Дел Турко“, където се събираха на сладки приказки около една от най-хубавите маси, която Каридад ла Лебрихана — навремето лека жена и все още такава с капитана понякога, макар и гратис, — обикновено пазеше за тях. Към дон Франсиско и капитана през онази сутрин се бяха присъединили някои от обичайните посетители: бакалавърът Калсас, Хуан Викуня, преподобният Перес и Фадрике Едноокият, аптекар на Пуерта Серада.

— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — настоя поетът.

Беше, както казах, видимо вдъхновен от половин асумбре^[12] „Валдеиглесия“. Беше се изправил и с ръка на дръжката на шпагата мяташе мълниеносни погледи към седналите на съседната маса двамина странници, чиито дълги саби и плащове бяха закачени на стената — те току-що бяха поздравили поета със стихове, чийто автор беше всъщност Луис де Гонгора^[13], най-омразният му противник в републиката на Словото. Него той наричаше как ли не: содомит, куче^[14] и евреин. Беше неволна грешка или поне така изглеждаше, но дон Франсиско не възнамеряваше да го подмине току-така:

Натривам стиховете мои със сланина,

До тях да не припарваш, Гонгориля…

Започна да импровизира незабавно, залитайки леко, но без да пуска дръжката на шпагата, докато странниците опитваха да се извинят, а капитанът и останалите от компанията държаха здраво дон Франсиско, за да му попречат да извади оръжието и да се нахвърли върху двамата непознати.

— Това е обида, по дяволите — настояваше поетът, опитвайки се да освободи дясната си ръка, която приятелите му държаха, а междувременно със свободната ръка нагласяше очилата, кривнали се на носа му. — Педя стомана ще сложи нещата — хлъц — по местата им.

— Много желязо е, за да го хабим толкова рано сутрин, дон Франсиско — уговаряше го Диего Алатристе, съвсем уместно.

— Малко ми се вижда на мен — без да изпуска от очи другите, поетът мърдаше мустаци със свирепо изражение. — Така че нека бъдем великодушни: педя стомана за всеки един от тези безродници, които несъмнено са нечии синове, но надали са благородници.

Това бяха тежки думи, тъй че странниците посегнаха към оръжията си и понечиха да ги извадят; капитанът и другите приятели, безсилни да избегнат разпрата, ги молеха да проявят разбиране предвид опияненото състояние на поета и да освободят бойното поле, защото няма слава в битка с пиян човек, нито е позор да се оттеглиш благоразумно, за да се избегнат по-големи беди.

— Bella gerunt alii^[15] — намекваше преподобният Перес в опит за осъвременяване на цитата.

Преподобният Перес беше отец йезуит, който служеше в близката църква „Свети Петър и Павел“. Непринуденото му добродушие и обичаят му да сипе латински сентенции обикновено имаха успокояващо въздействие, понеже ги произнасяше в тон на неотменима оправдателна присъда. Ала онези двама непознати не знаеха латински, а и подигравката на поета бе трудна за преглъщане. Освен това, думите на духовника бяха подкопани от недодялания кикот на бакалавъра Калсас: хитър, циничен писарушка и мошеник, постоянно присъствие в съдилищата, специалист по превръщането на делата в нескончаеми процеси, докато не изцедеше и последното мараведи^[16] от клиента си. Бакалавърът имаше слабост към размириците и не пропускаше случай да жегне хората около себе си.

— Не се подценявайте, дон Франсиско — казваше той едва чуто. — Нека наторят бреговете ни.

Тъй че гостите на кръчмата предвкусваха събитие, което на следващия ден щеше да бъде описано на страниците на „Ависос“ и „Нотисиас“. А капитан Алатристе, въпреки усилията да успокои приятеля си, започваше да приема за неизбежен факта, че трябва да излезе на улицата и да приеме схватката с непознатите, за да не остави дон Франсиско сам в изпитанието.

— Aio te vincere posse^[17] — заключи преподобният Перес примирено, докато бакалавърът Калсас криеше усмивката си, пъхнал нос в каната с вино. Капитанът въздъхна дълбоко и започна да се надига от масата. Дон Франсиско, чиято шпага вече бе извадена на два пръста от ножницата, му хвърли приятелски поглед на благодарност и дори намери сили да му посвети два стиха:

Ти с благородството на острието чисто

Достойно наследяваш кръвта на Алатристе!

— Не ме будалкайте, дон Франсиско — отвърна мрачно капитанът. — Ще се бием, с когото се наложи, но не ме будалкайте.

— Това са думи — хлъц — на мъж — рече поетът, видимо доволен от кашата, забъркана лично от него. Останалите от компанията до един го насъскваха, отказали се подобно на преподобния Перес от усилията за помирение, и дълбоко в себе си предвкусваха удоволствието от спектакъла; защото ако дон Франсиско, макар и пийнал, беше опасен фехтувач, намесата на Диего Алатристе като партньор в танца не оставяше и капчица съмнение относно резултата. Сипеха се залози за броя на ударите, които щяха да си разпределят общо непознатите, неподозиращи с кого рискуваха мараведите си.

Накрая капитанът отпи глътка вино, вече прав, хвърли на странниците поглед, с който сякаш се извиняваше за стечението на обстоятелствата, и направи знак с глава, че излиза навън, за да не пострада кръчмата на Каридад ла Лебрихана, която вече се притесняваше за мебелировката.

— Ние сме на ваше разположение.

Всички запасаха оръжията и се отправиха към улицата, сред силна възбуда, като внимаваха да пазят гърба си. В този момент, докато все още шпагите бяха в ножниците, вратата се отвори и за разочарование на цялата публика и за облекчение на Диего Алатристе на прага се появи добре познатият силует на полицейския началник Мартин Салданя.

— Веселбата пропадна — рече дон Франсиско де Кеведо.

И като сви рамене, нагласи очилата си, изгледа непознатите накриво, върна се на масата си и отпуши нова бутилка. Дуелът се размина.

 

 

— Имам една работа за теб.

Полковникът от полицията Мартин Салданя беше корав и кален като стомана. Върху жакета носеше къса кадифена дреха без ръкави, подплатена отвътре, която беше много практична за омекотяване на удари от остриета; постоянно въоръжен с шпага, кинжал, кама и пистолет, той като че ли носеше повече желязо, отколкото можеше да се намери в цяла Биская. Беше участвал във войните във Фландрия, както Диего Алатристе и покойният ми баща, и заедно с тях бе прекарал предълги години на мъки и тегоби, макар че накрая бе извадил най-големия късмет: докато моят родител хранеше червеите в земите на еретиците, а капитанът си изкарваше прехраната като наемен побойник, Салданя се устрои добре след завръщането от Фландрия, когато между покойния крал дон Фелипе III и холандците бе сключен мир. Неговият зет, който бе иконом в двореца и съпругата му — зряла, ала все още хубава жена, помогнаха на Салданя да му потръгне в Мадрид. Това за съпругата го предавам без доказателства — бях прекалено млад, за да съм запознат с подробностите, — но се носеха слухове, че някакъв корехидор се наслаждавал свободно на прелестите на споменатата дама и благодарение на това съпругът се сдобил с чин полковник в полицията — пост, съответстващ на началник на патрулите, бдящи за реда в кварталите на Мадрид. Във всеки случай, никой никога не се осмели да направи и най-бегъл намек за това пред Мартин Салданя. Рогоносец или не, нямаше никакво съмнение, че е смелчага и не си поплюва. Беше се проявил като добър войник, носеше много белези от рани и умееше да вдъхва страхопочитание — с юмруци или с толедска шпага в ръка. При това притежаваше цялата почтеност, която можеше да се очаква от един шеф на полицията по онова време. Освен това уважаваше Диего Алатристе и се стремеше да му прави услуги винаги, когато можеше. Приятелството им беше старо, изпитано; сурово, както си му е редът за мъже с тяхната закалка, но истинско и искрено.

— Една работа — повтори капитанът. Бяха излезли на улицата, стояха на слънце, подпрени на стената, всеки със своята чаша в ръка, и гледаха минаващите хора и каляски по улица „Толедо“. Салданя впи очи в него за няколко мига, поглаждайки прошарената си гъста брада на стар войник, която носеше, за да прикрие един белег, който пресичаше лицето му от устата до дясното ухо.

— Излязъл си от затвора преди часове и си без пукната пара в джоба — каза той. — До два дни ще си готов да приемеш и най-долната работа, например да ескортираш някое надуто конте, за да не го убие братът на любовницата му на някой ъгъл, или ще се нагърбиш да отрежеш ушите на някого за сметка на кредитора му. Или пък ще се захванеш да обикаляш вертепите и комарджийските свърталища, за да видиш какво можеш да измъкнеш от новаците и от свещениците, дето идват да проиграят подаянията… От там ще си на крачка от забъркването в някоя каша: неточен удар, скандал, жалба в полицията. И пак отначало — той отпи глътка и присви очи, без да ги отделя от капитана — Мислиш ли, че това е живот?

Диего Алатристе сви рамене.

— Хрумва ли ти нещо по-добро?

Гледаше стария си другар от Фландрия настойчиво и открито. Не всички имаме късмета да сме полковници от полицията, говореше изражението му. Салданя зачопли зъбите си с нокът и поклати глава. И двамата знаеха, че ако не се бяха намесили случайността и съдбата, той спокойно можеше да е в положението на капитана. Мадрид бъкаше от стари войници, които едва се прехранваха по улици и площади, с пояси, претъпкани с оръжие и свитъци — омачкани препоръки, ненужни спомени от войната, за които никой не го бе грижа. Очакваха големия удар, който никога не идваше.

— Затова съм дошъл, Диего. Един човек има нужда от теб.

— От мен или от шпагата ми?

Засука мустак с гримасата, която обикновено съпровождаше усмивката му. Салданя избухна в смях.

— Глупав въпрос — рече той. — Някои жени будят интерес с прелестите си, някои свещеници — с възможността да дадат опрощение, някои старци — с парите си… Колкото до мъже като теб и мен, те предизвикват интерес единствено с шпагата си — той замълча, огледа се, отпи нова глътка вино и сниши леко глас. — Става дума за високопоставени хора. Трябва им сигурен удар, без рискове, освен обичайните… В замяна предлагат добре натъпкана кесия.

Капитанът изгледа заинтригувано приятеля си. Тъкмо тогава думата „кесия“ беше достатъчна, за да го изтръгне от най-дълбок сън или от най-жестоко пиянство.

— Колко добре?

— Около седемдесет ескудо. В дублони от по двайсет и пет всеки.

— Не е зле — зениците на светлите очи на Диего Алатристе се свиха. — Трябва ли да се убива?

Салданя направи уклончив жест и хвърли поглед към вратата на кръчмата.

— Възможно е, но не съм запознат с подробностите… И държа да не ги науча, нали разбираш. Известно ми е само, че става дума за засада. Тайно, нощем, всички добре загърнати с наметала и прочее. Здравей и сбогом.

— Сам или в компания?

— В компания, предполагам. Ще имате работа с двамина. Може само да се налага да бъдат сплашени добре. Може би ще трябва да ги украсите с белег по лицето или нещо подобно… Откъде да знае човек.

— Кои са птиченцата?

Сега Салданя поклати глава, сякаш бе казал повече, отколкото би желал.

— Всяко нещо с времето си. Правомощията ми са само на посредник.

Капитанът допи замислено чашата си. В ония години петнадесет златни дублона се равняваха на седемстотин реала: достатъчно, за да се измъкне от затрудненото положение, да си купи бельо, връхни дрехи, да изплати дълговете си, да уредим донякъде живота си. Да обзаведем стаичките, където живеехме с него под наем — етажа, намиращ се над открития заден двор на кръчмата, с врата към улица „Аркабуз“. Да ядем топла храна, без да зависим от великодушието на пищната Каридад ла Лебрихана.

— Освен това — добави Салданя, който сякаш следваше нишката на мисълта му, — тази работа ще те свърже с високопоставени личности. Хора, важни за твоето бъдеще.

— Моето бъдеще — повтори унесено капитанът, като ехо.