Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (9)

8

Хан Кубрат чакаше вести от синовете си. Но идваха малко пратеници; само илхан Кубер ги изпращаше редовно, веднъж на два дни и все със същото съобщение: тюменът на Джаик-бек се изкачва по Итил към Горен Кирмен. Добре. Но защо мълчи Бат-Баян? Няма от него новини, и изпратения при него пратеник също не се е върнал, все едно е загинал. Няма известие нито от Котраг, нито от Аспарух. А Илбарис? Къде е той и какво става с него?

Имаше над какво да се мисли.

Освен това и Чечке. Чечке… Останалите посланици на хаган Юлуш, дошли за сватосване, все още се намират във Фанагория под зорко наблюдение. Дадени са им най-хубавите помещения в кервансарая, специален готвач ги угощава, изпълнявайки всякакви техни прищевки, няма от какво да се оплакват хазарите. Само още не може да реши какво да прави с тези сватове. Да ги изпрати с празни ръце ще означава да даде на хаган Юлуш желан повод за нападение. В съобщението на илхан Кубер се казва ясно: хаган Юлуш стои в Билямджир, всяка седмица прави преглед на тюмените си, но от мястото си не помръдва. Какво чака? Завръщането на сватовниците или известие от Джаик-бек?

За човек, привикнал към действие, няма нищо по-лошо от това да се измъчва в очакване. Всякаква новина, добра или лоша, е по-добра от неизвестността. За хан Кубрат, това важеше с пълна сила.

По три пъти на ден той викаше при себе си младши кавхан Актай, питаше няма ли вест от илханите, особено от Бат-Баян. Актай, сякаш имаше някаква вина, всеки път поклащаше отрицателно глава; ако пристигне пратеник, незабавно ще бъде доведен в двореца. И отново ювиги-ханът поемаше с големи крачки от ъгъл в ъгъл и чувстваше, че за пръв път не знае как да постъпи.

Пратеникът на илхан Котраг пристигна късно през нощта. Беше пребледнял — препускайки насам от Горен Кирмен попаднал на засада и оцелял по чудо: понесъл удар със сабя, стрела в рамото и загубил много кръв. Само това го спаси от ханския гняв за лошата вест, която донесе. Илхан Котраг съобщаваше, че Чечке, не желаейки да подлага на опасност града с недостатъчното воини в него, сама отишла при Джаик-бек, придружена от седем избрани от нея воини и няколко прислужници, и Джаик-бек я отвел в неизвестна посока. Къде е тя сега? Какво става с нея? На път за Билямджир ли се намира или Джаик-бек я държи при себе си? О, Тангра! А Илбарис — къде е той? Какво прави? Знае ли за това, което се е случило? А ако узнае, ще се сети ли да остави своя ермак алай, за да помогне на Чечке, или строго ще се придържа към заповедта, според която трябва преди всичко да се присъедини с войската на Котраг?

Наистина е лошо без новини, но още по-лошо е когато вестите са лоши. И Аппак я няма. Защо не се връща, защо толкова се забави при брат си?

Сега хан Кубрат вече не ходеше, мяташе се из стаите на двореца. Нямаше никого, с когото да поговори, който би му помогнал със съвет и би облекчил тежестта в душата му. Няма никой… освен онзи грък философ…

И въпреки късния час, ханът изпрати Актай да извика Йоан Фасиан.

Той дойде веднага и въобще не изглеждаше изненадан от поканата в двореца по това време. Поклони се на ювиги-хана, изслуша обърканата му реч, разбра какво най-много го безпокои. Помисли. Заговори.

— Преди всичко, велики хане, изслушай съвета на приятел и се успокой. Не ми е леко да ти казвам това, но във важните дела и гневът, и скръбта са лоши помощници. Разбирам, че не можеш да тръгнеш на поход, но и да чакаш тук, зад стените на Фанагория, докато всичко се реши от хаган Юлуш, също не можеш. Правилно ли съм разбрал?

— Да — каза Кубрат. — Да.

— Но ако правилно съм разбрал, велики хане, ти не можеш да вземеш окончателно решение преди всичко затова, защото не знаеш точните намерения на самия кавхан Юлуш, както и не знаеш какво става сега в Билямджир. Така ли е?

— Така е — каза ханът. — Точно така.

— Значи, въпросът се свежда до това, да разберем.

Хан Кубрат яростно погледна разсъждаващия грък.

Умник! „Да разберем“… точно там е работата, че нищо не може да се узнае. Нищо от това, което го интересува.

— От илхан Бат-Баян няма известие — каза, едва сдържайки гнева си. — Аспарух мълчи. От Илбарис ни вест, ни кост. Котраг позволил на Джаик-бек да залови Чечке… Тептангра Ирсан кой знае къде е. А ти казваш — да разберем какво се случва в Билямджир. Може би трябва сам да отида там?

И той се втренчи в гърка с възпалените си от безсъние очи. Докарал се посред нощ… Друг път идва в спретнат, но прост дамаски кафтан, а сега облякъл новичък византийски халат на червени и сини райета. Не трябваше да го вика. Не трябваше да го посвещава в дела, касаещи само българите. Не беше правилно.

— Не, велики хане — каза гъркът и открито погледна ювиги-хана в очите, пламтящи с лош блясък. — Не трябва да ходиш в Билямджир. Там ще отида аз.

— Ти?… Как… Като какъв?

— Ще ми трябва хубава галера, византийска. Днес аз съм посланик на император Ираклий във Фанагория. Защо утре да не се окажа негов посланик в Билямджир? Ще ми дадеш галера и гребци, повечко подаръци — от тези, които ти изпрати нашия божествен император, и в добавка преподобния Симеон. И ако помогне нашият бог и моят ум, аз ще разбера какво става в Билямджир. А може и дъщеря ти да върна обратно.

— Ще получиш всичко, философе. Колкото до преподобния Симеон… обясни ми за какво ти е той?

— Много просто, велики хане. Из целия свят няма кътче, където не са проникнали гръцките търговци. Има ги и в Билямджир. А там, където има гърци, винаги ще се намери работа за пастира, още повече, че на всички е известно: няма по-ревностен свещенослужител, готов да носи христовата вяра на езичниците, прости ми, от преподобния Симеон. Нека да поговори за нашия бог с хагана, а аз в това време ще поговоря за това-онова с някого другиго.

— Като се отправяш на такъв поход, рискуваш много, философе.

— Може би, велики хане. Но този, който не рискува, прилича на човек, който не соли храната си. Той по-добре да остане в къщи и да чака, докато смъртта го завари в леглото.

— Излиза, философе, че мъдростта не е притъпила жаждата ти за силни усещания.

— Точно обратното, велики хане. Тя я удвои.

Кубрат се приближи към философа и отпусна на рамото му огромната си длан.

— Какво те кара да рискуваш живота си заради чуждия народ, Йоане Фасиане?

Йоан отговори просто:

— Аз живях добре тук през цялото време, велики хане. Може би така ще ти се отплатя за гостоприемството.

— Ти имаш право да се откажеш от това пътешествие във всяка една минута, философе. Но ако все пак си решил, не би ли било по-добре да промениш малко външността си?

— Не, велики хане. В тази работа не трябва да има лъжа. Аз се подчинявам на своя император и няма защо да скривам лицето или името си. По-добре помисли на кого да повериш руля на кораба и какви гребци ще седнат зад веслата. Струва ми се, че те трябва да са готови в случай на нужда да се превърнат от гребци във воини.

— На веслата ще поставя алипи-утригури от личната си охрана. А за кормчия ще изпратя с теб Денис, по-добър от него няма да намериш. Как мислиш да се движиш?

— Мисля така, велики хане: тръгваме нагоре по Танаис, след това по Итил се спускаме към Билямджир.

— Решавай така, както на тебе ти е най-удобно. Кога ще можеш да тръгнеш на път?

— Веднага, щом бъда готов, велики хане. Мога и утре.

— Добре. Готви се. А сега извикай Актай. Той е в съседната стая.

Когато Актай се яви, ханът му каза:

— Чуй волята ми, Актае. Пратеникът на император Ираклий Йоан Фасиан изяви желание да ни напусне. Избери за него най-хубавата гръцка галера, сложи на веслата моите утригури, от ханската хазна отпусни на философа най-хубавите подаръци; ти, Йоане, ще отидеш с Актай в хранилището и сам ще избереш всичко, което ти хареса. И още дай на пратеника на император Ираклий две хиляди златни монети. Аз казах.

Актай известно време се опитваше да осмисли казаното. Ако този грък е императорски пратеник, то да му дава подаръци е длъжен самият император. Както и двете хиляди златни монети.

— Хане мой… правилно ли разбрах?

— Правилно разбра, Актае. Върви. Или имаш нещо да кажеш?

— Хане мой… току-що охраната доложи, че отрядът, който съпровождаше жена ти Аппак, е преминал през източната врата.

— Отрядът ли? А тя?

— И тя също, велики хане. Прости ми.

— За добрата вест ти разрешавам да си избереш от ханската ливада един жребец, Актае. А сега върви. Кажи на Аппак да не се преоблича и веднага да дойде при мен. И ти върви, философе. Нека твоите и моите богове ни помогнат. Пази кормчията, пази себе си и се връщай с хубави новини…

* * *

Аппак в рокля, покрита с прах, уморено положи глава на гърдите на мъжа си. Пътят бе тежък и дълъг и ставаше още по-тежък от непрекъснатите мисли и тревоги. И едва в тази минута тя най-накрая можеше да въздъхне спокойно: върнала се бе у дома. Хан Кубрат повдигна главата й, по обичай, наследен от предците, я целуна по двете бузи и отново я притисна към гърдите си. Така прегърнати те останаха известно време, докато Аппак не каза:

— Какво ти е, хане мой? Лошо ли ти е? Сърцето ти така бие…

Кубрат я прекъсна. Не му се мислеше сега за сърцето…

— Ти говори ли с Кубир?

— Да, хане мой.

— Какво ти каза той?

— Той, както винаги, е верен на клетвата си, хане мой. Ще чака от теб пратеник и по първия даден знак ще дойде при река Манич с тюмена.

— Това е добре, Аппак.

Изведнъж една сълза падна на ръката на хан Кубрат. И още една. И още.

— Защо плачеш?

— Бащице… хане мой… казаха ми… Чечке…

— Кой ти каза? Какво?

— Вятърът разнася вестите по степта. А какво разнася, ти знаеш.

Хан Кубрат се отдръпна от жена си. Денят беше тежък. Усети болка в тила си, кръвта блъскаше в слепоочията му. Какво става с него?

Такова нещо не се бе случвало в младостта му, а сега става все по-често. Старост? Немощ? Просто умора? Почувства, че му се спи. Но нима може да си позволи да спи? Преди всичко трябва да успокои Аппак. Ако изобщо е възможно.

— Вярно са ти казали, Аппак. Чечке е в ръцете на Джаик-бек.

Очите на Аппак блеснаха. Тя беше жена от рода на утригурите и не прощаваше обидите.

— Кълна се, хане мой, няма да се успокоя, докато не видя главата на Джаик-бек в краката ти. Защо се бавиш? Събери всички тюмени, извикай илханите, моят брат Кубир ще помогне, има и други племена и родове, които ще се радват да тръгнат с теб срещу хазарите. Само ги призови…

Тя беше прекрасна в гнева си и Кубрат за миг забрави за всичко останало и неволно започна да се любува на жена си: такива навярно са били девиците-воини от древните предания, които гърците наричаха амазонки.

— Успокой се, Аппак. Джаик-бек ще си получи своето. И Юлуш също.

Лицето на Аппак се изкриви в гримаса.

— Юлуш! Не ми говори за него. Той наруши всичките ни закони. С едната ръка изпраща сватове, а с другата — Джаик-бек. Предател. Тангра ще го накаже, ще видиш. Ще го лиши от мъжката му сила и той ще заприлича на евнусите, които пазят харема му. О, Тангра!

Тя наистина бе прекрасна, докато кръстосваше из стаята.

— Успокой се — каза хан Кубрат още веднъж. — Аз също помня всички обиди. Изпратих на илханите нареждане: да държат тюмените готови и по моя заповед незабавно да се отправят към Манич. Самият аз скоро ще тръгна натам и ще се срещна с Кубер, Аспарух, Котраг…

Той замълча. Бат-Баян!

— А Бат-Баян? — попита жена му. — Той ще дойде ли?

Лицето на хана бе мрачно, когато каза:

— От Бат-Баян, Аппак, нямам никакви вести. Един пратеник изчезна и вторият, боя се, също. Сякаш вдън земя потънаха…

— Да не би и в това да е замесен хаганът, бащице?

— Какво си дочула? Там, у хан Кубир?

Аппак се колебаеше. Не, ще му каже.

— Хаган Юлуш навсякъде разпространява слухове, че си отслабнал от болест и от възрастта и не си в състояние да бъдеш вече ювиги-хан на българите. Че нарушаваш завета на предците и не даваш на сина си Бат-Баян никаква власт. Трябвало да те сменят, а Бат-Баян да издигнат на трона и да го провъзгласят за новия ювиги-хан.

— Така. Сега разбрах всичко. Бат-Баян ще стане ювиги-хан, Чечке ще се озове в харема на Юлуш и Велика България ще се превърне в едно голямо пасбище, на което ще пасат хазарските коне. Не, няма да стане, Аппак. Сметките на Юлуш няма да излязат. Нищо. Нищо няма да излезе. Аз… аз ще го надвия. Аз и моите синове. Кубер, Аспарух, Котраг… моите орли. Този път ще стигна до края, чуваш ли? Ще изтребя целия род Ашина. Докато не направя това, и в гроба няма да намеря покой!

Той се изправи, подмлади се. Пак беше същият могъщ повелител, когото познаваха съседните народи — властен, силен, не познаващ поражение.

Отпускайки се в трона удари с жезъла по земята.

— Актай!

— Да, мой хане.

— Слушай и запомняй. Нека писарят напише писмо на император Ираклий. Нужен ми е Алцек, моя син. Няма какво да прави при ромеите, нека се връща в къщи. Така и напиши. Ще ми покажеш написаното, а аз ще сложа печат.

— Хане мой!

— Какво, Актае!

— Прости ми, велики хане, но… Ти сигурно помниш. Неотдавна ние вече писахме писмо на императора. Той ни съобщи, че Алцек ще дойде след една година заедно с Юстиниан, и ти даде съгласието си. Но ако си размислил…

Отново тези вълни, които стягат главата му. Какво? За какво говори Актай? Колко смешно — отваря уста, а нищо не се чува. За какво става въпрос? Не, не може да си спомни. За някаква частица от секундата му е все едно. Той маха с ръка — излизай. Актай отново отваря уста.

— Излизай — казва хан Кубрат и чува собствения си глас. И гласа на Актай. Изплашения глас на своя младши кавхан:

— Да, велики хане. Всичко разбрах. Другата година.

За какво говори той? Впрочем, не е важно. Поглежда към Аппак, а тя е пребледняла. Ах, да, идва от дълъг път. Навярно е гладна. Къде е слугата? Нека дойде най-накрая и да нареди масата. Да донесат месо, зеленчуци и плодове, нека донесат кумис.

— Сега ще хапнем, Аппак — казва.

Защо така странно го гледа тя? И защо така странно говори, че едва-едва разбира думите й. Напряга слуха си:

— Сега е нощ, бащице — промълвява Аппак и се взира в него с друг, различен поглед, в който веднага се долавя уплаха, — хайде да отидем да спим, виждам, че си уморен.

Но Кубрат клати глава. Да спи? Въобще не му се спи. Чувства се прекрасно. Как изведнъж наоколо стана съвсем тихо. Ако не бяха тези вълни в главата му… но те не са важни. За какво говореха? Да, да, за Бат-Баян. Разбира се. Това е главният въпрос — Бат-Баян, неговия първороден син и наследник.

Впил пръсти в облегалките на креслото, той казва:

— Запомни думите ми, Аппак: човекът, който ме предаде — все едно дали е илхан или простосмъртен, — ще бъде привързан към опашката на кон и погубен. Аз, хан Кубрат, казвам това. Не се страхувам от никого. Имам десет тюмена воини, имам гръцкия огън. И горко му на този, който застане на моя път.

С побелели устни Аппак прошепна:

— Илхан Бат-Баян ти е син, бащице.

— Врагът не може да ми е син — отговори ханът. — Врагът си е враг и аз ще постъпя с него както с враг…

* * *

Галерата, отнасяща Йоан Фасиан, изчезна зад хоризонта. Хан Кубрат я изпрати с поглед, после се обърна и с тежка стъпка се отправи натам, където сега ходеше по-често от всякога — в работилниците при Симоката. Идваше тук ежедневно, защото неспокойната му душа намираше дългоочаквания покой при вида на гърнетата с гръцки огън, мушнати с острите си краища в пясъка. Неговото оръжие, неговия огън, изгарящ всичко — и на земята, и във водата. Сега се бе заел да постави каменомети навсякъде, където може — на галерите, на крепостните стени, навсякъде. Вече лично изпробва гръцкия огън: каменометът изхвърли гърнето в морето и там, където то падна, избухна огън.

Прекрасно, наистина прекрасно. След демонстрацията хан Кубрат се развесели и успокои. Нима можеше да се съмнява в своята победа? Огънят е слънчевото преображение на Тангра, затворено в глинен съд. Владетелят щедро принасяше жертви на бога на огъня и затова е в пълното си право да го управлява, за страх на враговете на Велика България. Не, сега враговете вече не са страшни. И само за едно съжалява днес хан Кубрат — че не може да отметне от плещите си тридесет години или поне двадесет. Нищо друго не би поискал от Тангра.

Приливите на кръв в главата повече не го измъчваха и отново започна да чува нормално. Като че ли никога не е било, а и лоши вести не идваха. А времето — времето му помагаше. Времето се превръщаше във все нови и нови глинени гърнета в работилницата на стареца Симоката и в това беше неговото оправдание. Времето ковеше победата му.

Ханът отново се зае с делата си. Проверяваше готовността на тюмените, отиде до ливадите, където пасяха бойните коне и остана доволен от това, което видя. Написа още едно послание до Бат-Баян в което настояваше илханът незабавно да се яви във Фанагория заедно с тептангра Ирсан; в противен случай го заплашваше бащиния гняв. До последно хан Кубрат не вярваше, че синът му ще се реши на измяна, че няма да се довери на собствения си баща, а на хаган Юлуш от подлия род Ашина. Не, не можеше да повярва на това. Бат-Баян може да не е най-умният негов син, но той е най-възрастният сред илханите от рода Дуло, той е такъв храбрец и воин, какъвто рядко се среща. Някой го отбиваше от правия път, някой, който желае зло на българите. Бат-Баян не би могъл да им желае злото, той трябва да наследи титлата и властта на ювиги-хана, как би могъл да предаде собствените си интереси?

Нека да дойде, нека да се яви. И той, и тептангра Ирсан. В навечерието на тежките изпитания всички трябваше да се съберат, всички трябваше да са заедно. Когато в двореца във Фанагория се съберат Бат-Баян и останалите илхани, Кубрат ще прости на всички грешките и несполуките, ще прости и на тептангра Ирсан. А след това ще обяви своята воля — кой от илханите ще го замени, кого ще качат на престола. Обичаят беше такъв — този, когото понесат върху бяла конска кожа високо над главите на хората и обиколят така в кръг, от тази минута нататък той става ювиги-хан и повелител на българите. Навярно ще е Бат-Баян. Но той трябва първо да пристигне във Фанагория.

Ето, отлетя още един ден. На хана му се струваше, че едва-що приветства раждането на утрото, а ето че вече се стъмва. Уморен седна на масата, където вече го очакваше Аппак — тя никога не започваше да вечеря без мъжа си. Слугите донесоха блюдата, но Кубрат изчака те да излязат, за да заговори.

— Пристигна пратеник от Котраг. Ще дойдеш ли с мен?

Нямаше нужда да я пита. Пратеник от Котраг означава някакви вести за дъщеря им. Тя би побягнала на секундата, хапката заседна в гърлото й, до ядене ли й беше сега… Но сдържа нетърпението си. Седеше и чакаше, докато съпругът й не утоли глада си. Самата тя не преглътна ни трохичка.

В залата се бяха събрали кавханите — тези, които в този час се намираха във Фанагория. Не бяха много. Телохранителите стояха до стената и зорко оглеждаха всичко наоколо. Хан Кубрат зае своето място, малко по-ниско от него седна Аппак. Влезе пратеникът, преведе се в поклон пред ювиги-хана.

Владетелят вдигна ръка.

— Говори.

— На тебе, велики хане и на тебе, Аппак, изпраща своите думи илхан Котраг. Нареди да ви предам писмо и да кажа: ермак алаят на багатур Илбарис пристигна в Горен Кирмен. Всички воини са живи и здрави, настанени и нахранени.

— А Чечке, нашата дъщеря? — Аппак нямаше сили да дочака, докато пратеникът изговори всичко. Как можеше да знае той какво става в сърцето на майката?

Пратеникът въпросително погледна ювиги-хана.

— Отговори, пратенико! Добри ли ще бъдат твоите думи?

— Суюнчи, повелителю. Велика радост. Буйтур Илбарис е преплувал Итил през нощта и е спасил вашата дъщеря. Тя е в Горен Кирмен при илхан Котраг, жива и невредима…

Хан Кубрат се изправи от креслото в целия си исполински ръст.

— Чухте ли, кавхани? Тангра чу моята молитва и ни помогна. Правдата е на наша страна и ние ще унищожим подлите хазари. Повтори думите си, пратенико.

Пратеникът повтори. Повелителят потърси с очи летописеца и с поглед му заповяда да се приближи.

— Запиши това събитие. Тангра даде на нас, българите, знак за своята милост. Запиши също, че тази добра и блага вест ни донесе батир на име…

И той въпросително погледна към пратеника.

— Казвам се Торгун, велики хане. Но не съм батир. Аз съм прост воин.

— От сега нататък си батир. Кавхане Актай, запомни моята заповед. На батир Торгун ще дадеш една стотна. Аз казах!

Актай се поклони.

— Разбрах, хане мой.

По бузите на Аппак течаха сълзи, сълзи на радост. Усмихвайки се, тя проговори:

— А Илбарис… нашият осиновен син. Как е той?

Пратеникът се поколеба за секунда. Хубавите вести винаги идват ръка за ръка с лошите. Какво да се прави! Ако за лошата вест ювиги-ханът го лиши от наградата, така да бъде. И каза:

— Буйтур Илбарис е бил заловен от хазарите. Неговата съдба не е известна на илхана.

Аппак погледна към мъжа си, но той не отвърна на нейния поглед и не даде да се разбере чул ли е последните думи на пратеника или не. Кой знае какви мисли преминаваха през главата му в тази минута. Илбарис е изпълнил неговата заповед, това е най-важното. Ермак алаят е удвоил силата на Котраг, това е най-важното. Чечке, неговата дъщеря, в тази минута е зад защитните стени, които така непредпазливо бе напуснала. Тя е в безопасност, и това е най-важното. Всемогъщият Тангра показа своята сила, показа, че в този тежък час е на страната на хан Кубрат, на страната на българите, а не на хазарите и това наистина е най-важното.

Кубрат каза:

— Нареждам: на тебе, батире Торгуне, утре с изгрева на слънцето да тръгнеш обратно. Ще предадеш на сина ни Котраг наше собственоръчно написано писмо и ще добавиш думите: още щом Джаик-бек се махне от стените на Горен Кирмен, илханът да остави в града надежден гарнизон и с всички останали воини да започне да се придвижва към река Манич. Актай!

— Да, мой хане.

— Погрижи се батир Торгун, който ни донесе суюнчи, добре да си почине. Ще му дадеш стотна от моя личен тюмен. И нека Тангра ни пази…

Ето сега Аппак можеше да се върне на трапезата. А по-късно, когато вече бяха в спалнята, тя каза на мъжа си:

— Хане мой, докато не видя дъщеря ни, няма да ми е спокойно на сърцето. Изпрати своя тюмен в Горен Кирмен, нека да доведат от там Чечке…

Хан Кубрат никога и за нищо не отказваше на жена си. Но това, което тя искаше сега, не беше разумно.

— Писах на илхана да вземе Чечке със себе си, когато тръгне към Манич. Там ще я видим.

— Направи това, за което те моля, бащице. Докато не видя дъщеря си, за мен слънцето няма да изгрее.

— Аппак… нямам излишни тюмени.

— А аз се страхувам за Чечке. Пусни ме в Горни Кирмен с моите утригури, моля те.

— Ти не разбираш за какво ме молиш. Нали чу: под стените на града може да стои Джаик-бек с войската си.

— А ако превземе града? Никога няма да си го простя.

— Нищо няма да се наложи да си прощаваш. Джаик няма да превземе града, даже да го обсажда цяла година. Лягай да спиш.

— Бащице…

— Повече не говори, Аппак. Аз чакам вести от Билямджир. От Йоан Фасиан. Докато не ги получа, нито един алип няма да излезе от Фанагория.

Когато хан Кубрат говореше така, беше безполезно да се спори с него. И Аппак се примири. Тя видя как съпругът й се зарадва на добрите вести, знаеше колко тежко му беше в последно време и не искаше да помрачи този ден със своята настоятелност. Тя гледаше широкия гръб на застаналия до прозореца Кубрат. Какво ли бреме още ще му се наложи да понесе? Но той ще издържи. Ще издържи всичко, което му изпрати съдбата. И тя, Аппак, жена от рода на утригурите, ще му помогне да носи това бреме.

Легнала под огромната топла завивка от самурени леки и пухкави кожи, тя гледаше човека, изпратен от съдбата за неин съпруг.

Някога, отдавна, преди четвърт век, когато беше на петнадесет, тя не го обичаше, него — четиридесетгодишният. Струваше й се стар и страшен и се съгласи на този брак единствено подчинявайки се на волята на баща си. Още дълго след това помнеше младия батир, който караше коленете й да омекват и кръвта да нахлува в лицето й, помнеше как желанието наливаше твърдите й гърди и бе готова да му ражда синове и дъщери цял живот. Но не ги роди на батира, загинал незнайно къде, а на ето този човек, с когото се наложи да дели и трапеза, и постеля. Дълго време след сватбата им тя не се влюби в него. Но сега… сега го обичаше. Той й стана най-близкият от всички хора на света, по-близък даже от собствените й деца. Сега той наистина е стар, на шестдесет и пет години, и времето не го пощади, преви го, лиши го от предишната му сила. Но именно днес тя разбра неговото величие и мъжеството на неговата самотна борба, която води ден след ден в името на народа си. Сега, като го разбира и съжалява, тя без да се замисли би се съгласила да умре, ако това беше нужно.

Тя го пожела. И го повика. А когато Кубрат се обърна, учуден от зова й, който не бе чувал от много време вече, тя изгаси светилника…

* * *

Много по-късно, когато разтвориха обятията си, но сънят още не ги бе завладял, тя се вслуша в дишането на съпруга си и почувства, че нещо го измъчва. Но какво?

— За какво мислиш, бащице?

— Мисля… за много неща, Аппак. За това, например, какво да правя с гърците, които пристигат в нашия край от Византия.

— Какво ни засягат хората, вярващи в разпнатия бог?

— Хората са си хора. Те идват и носят със себе си своите ръце и своите гърла. На ръцете им трябва работа, на гърлата — храна. Или да ги прогоним, за да продължат нататък? Но камъкът лежи до камък, а човекът го тегли към други хора. Какво да правя с тях?

— Приеми ги и ги разсели в нашите земи. Така мисля аз…

Хан Кубрат се надигна, запали светилника. Загърна се в халата, закрачи в спалнята, по стените пробягаха коси сенки. Говореше за това, което отдавна лежеше на сърцето му и не намираше решение.

— Нека да се заселят по нашите земи, казваш ти. И аз така казвам, нека. А василевса, а Ираклий? Как ще погледне на това? Той смята тези хора за нечестивци, защото били идолопоклонници, преследва ги всячески, гони ги, убива ги. Какво ще си помисли, когато научи, че сме ги приютили във Велика България, че сме им дали дом и работа?

— Защо трябва да мислиш за ромейския василевс, хане мой? При него законите са едни, при тебе други. Както ти решиш, така ще бъде.

— Вярно казваш. Както реша, така ще бъде. Но трябва да го реша умно.

— Решавай, както ти подсказва съвестта, Кубрате.

— Съвестта е лош съветник, когато става дума за политика, Аппак. С какво са силни другите народи по света? Йоан Фасиан ми казваше, че гърците имат техните статуи, евреите — книга, арабите — език. А какво имаме ние?

— Ние имаме Тангра. От много години.

— Да, Тангра. Права си, той ни помага от хиляди години. Но именно затова, Аппак, на мен ми се струва понякога, че се е уморил. Може би е остарял? Нали с хората става така, може и с боговете да е същото.

— Ако нашите богове бяха лоши, хората нямаше да идват при нас.

— Вярно е това, което казваш, Аппак. Да. Нека хората идват при нас.

Той приседна до жена си, докосна я по ръката.

— За какво мислиш сега, бащице?

— Все за същото. За Ираклий. Може ли да му се има доверие?

— Аз чух, че той сега не е в Константинопол, хане мой.

— Да, воюва със сарацините. Сега не му е до нас. Е, хайде. Спи.

— Не мога, бащице. Мисля си за нашия син. За Илбарис.

Хан Кубрат нищо не отговори.

— Той обича нашата Чечке. Освободил я е, а сам може да загине.

— Тангра ще му помогне — каза хан Кубрат. — А това, което е направил… той бе длъжен да го направи. Ръководи ермак алай, длъжен е да бъде първи винаги и във всичко, да е най-силният и най-храбрият. Ако остане жив, ще стане мой кавхан, обещавам.

— А Чечке? — каза Аппак. — Тя го обича…

Сянката на ювиги-хана отново се замята наоколо.

— „Обича“, „обича“… Чух го вече това. Нека обича. Тя е млада, трябва да обича. Да обичаш не е грях, грях е да живееш без любов. Защо да не обича Илбарис? Аз обещах на неговия баща синът му да израсне заедно с моите синове, нима не удържах на думата си? И Чечке винаги беше с тях. Тя е длъжна да го обича, нали той й е брат. Ако братът не обича сестра си, а сестрата брат си, ако родителите не обичат децата си, а децата родителите си, държавата загива. Пък и на кого му е нужна такава държава?

— Тя го обича не като сестра — каза Аппак.

— Аз съм я обещал на наследника на Ираклий Юстиниан, и той ще я получи, даже ако се наложи с ръцете си да я положа в леглото му. Не мога да обидя императора. Ето, вчера пристигнаха от него още седем кораба с оръжие.

— Говориш така, като че ли не плащаш за това оръжие, а го получаваш даром. А освен това, сам каза, че същото оръжие Ираклий изпраща и на хазарите.

— Аз не се меся в търговските му дела, Аппак. В нашия договор е записано, че той трябва да ми помага. Но там няма нито дума за това, че не трябва да търгува с другите. Няма повече да говорим за това, Аппак. Аз съм дал дума на василевса и ще я удържа.

Жена му дълго мълча. За какво да говори, когато Илбарис е в ръцете на Джаик-бек и кой знае жив ли е или не. Нека да се върне, нека Тангра помогне да избегне най-лошото. Докато човек е жив, у него остава надеждата и тя умира едва когато и той умре. И тя заговори за съвсем друго:

— Ти знаеш, хане мой, че Ямат-бек телом и духом е верен на хаган Юлуш. А го пусна по живо — по здраво, даже чух, че си му върнал товарите. Разумно ли е?

— Разумно е, Аппак. Вярно каза ти, Ямат-бек е предан на хаган Юлуш духом и телом. Но и с душата, и тялото си, а така също и с всичко останало той, както и всеки търговец, е повече предан на своята кесия. Аз можех да го направя последния бедняк, но му върнах кораба; нещо повече, подарих му кон от своя табун. Вярвам, че доброто се помни по-дълго от злото, Аппак. Ти ще видиш, Ямат-бек пак ще се върне при мен. Той е умен, учен и хитър. И затова ще разбере, че за него е по-изгодно да помни доброто.

Той повървя още малко из стаята, после каза:

— Облечи се, Аппак.

— Какво си намислил, бащице?

— Нищо. Да отидем да поседнем в градината. Отдавна не сме били там с теб.

Аппак можеше да се закълне, че никога не бяха седели в градината. Но не каза нищо. Навън беше тихо, луната беше спуснала сребърна пътечка в тревата и сред цветята и те преминаха по нея до закритата беседка. Бдящият безшумен телохранител, за когото тъмнината не бе от никакво значение, остана отвън. Гласовете на Кубрат и Аппак се разнесоха в нощния въздух ясно и звучно, но телохранителят умееше да не чува това, което не е предназначено за ушите му. Говореше основно Кубрат, а Аппак само отгатваше посоката на неговите мисли и му помагаше да ги изкаже.

— Ти казваш, Аппак, че василевсът ме лъже. Че продава оръжие и на мен, и на хазарите, и кой знае още на кого. Вярно е. Ние все се страхуваме един от друг, затова и мислим преди всичко как да се въоръжим. Харчим купища злато за щитове и мечове, копия и стрели. А защо? Преди всичко защото се страхуваме един от друг. А защо се страхуваме? Защото не си вярваме. Император Ираклий не вярва на сарацините, защото те вярват в Мохамед, пророка, а самият Ираклий вярва в Христа. На нас, аз мисля, Ираклий не вярва също, но няма друг изход, освен да ни се довери. Но за всеки случай помага и на хазарите. Ако българите нарушат договора, тутакси ще сключи друг с хаган Юлуш. Всеки мисли за себе си и всеки търси на кого може да се опре в трудна минута. Аз също не вярвам на Ираклий, но докато съм му необходим, той няма да ме излъже. Виж на хаган Юлуш не съм нужен. На него са му нужни нашите пасбища и табуни. И нашите алипи са му нужни и ако към своите тюмени той прибави и нашите, на император Ираклий ще му се наложи да забрави за сарацините.

— Ти мислиш, че Юлуш иска да започне война?

— Аз мисля, че не иска. Ако той започне тази война, то тя може да завърши лошо за него. Той знае как се воюва с мен. Ето защо за него най-доброто решение е да се добере до дъщеря ни: искаме или не, но по обичаите на тюрките ние ще станем близки роднини. Без да загуби и един човек, той ще получи това, което никога няма да получи чрез война. Но тогава пък ще ни се наложи да воюваме срещу Ираклий. А за това аз трябва да наруша подписания договор.

— Какво ще правим, хане мой?

— Ще чакаме.

— Но какво?

— Йоан Фасиан и преподобният Симеон сами поискаха да посетят Билямджир. Когато се върнат и застанат пред мен, едва тогава ще стане ясно за какво трябва да сме готови. Само тогава аз ще мога да взема окончателно решение.

— Не се ли доверяваш прекалено много на тези гърци, хане мой?

— Те сами поискаха да ми помогнат, Аппак. При това рискуват собствената си глава.

— А какво ще стане, ако Юлуш заподозре, че са изпратени от теб?

— Как би заподозрял, Аппак? Гърците тръгнаха за Билямджир без да се крият, със своите имена. За да познае защо пристигат при него, Юлуш трябва да умее да чете мисли. А той не може.

— Ти си прав, хане мой. Юлуш не може. Но забравяш, че в Билямджир, в двореца на Юлуш живее тептангра Урягай, чиято слава премина границите на всички страни, в които живеят тюркски племена. Знаеш ли как го наричат? „Човекът — таласъм“. Никой не може да се скрие от погледа му. Ето точно той ще прочете скритите мисли на гърците. И тогава лошо им се пише.

Хан Кубрат тихо се засмя.

— Ти преувеличаваш грозящата ги опасност, моя Аппак. Може би, някога тептангра Урягай и да е бил опасен, но сега той е заприличал на сянка. Отдавна вече е с единия крак в гроба, а може би и с двата. Не, тептангра Урягай ме безпокои най-малко от всички. Но ако говорим за божиите служителите, много повече ме тревожи тептангра Ирсан. Това куче е омагьосало илхан Бат-Баян, урочасал го е, отклонил го е от пътя, скланя го към измяна. Ето кой е опасен. Няма да се учудя, ако се окаже, че и единият, и другият пратеник са загинали заради него. Уверен съм, че той съветва Бат-Баян да не изпраща свои вестоносци във Фанагория. Но се кълна в светлоносната сила на Тангра, че ще се разправя с него, веднага щом ми падне в ръцете.

— Изхвърли тези мисли от главата си, хане мой. Никой не може да посяга на живота на върховния жрец. Забрави за това.

— Ако подозренията ми се потвърдят, и самият Тангра не би спасил Ирсан. Кълна ти се.

— Не се сърди, хане мой. Но, може би, тептангра е говорил с бога и той му е казал, че ти трябва рано или късно да предадеш своя трон на илхана. Помисли. Нима не на синовете си трябва да го отстъпиш? Тогава защо се измъчваш? Аз знам, хане мой, че властта е сладка. И все пак не може човек да управлява безкрайно.

Защо тя му говореше всичко това? Хан Кубрат излезе от беседката, отдалечи се с големи крачки, ноздрите му се разширяваха, в гърлото му заседна буца. В думите на Аппак имаше истина, знаеше го. Но не е ли жестоко от нейна страна така безмилостно да му каже, че е вече стар? Да, не е млад, както някога, но не е изнемощял и умът му е все така остър, защо го подтиква към нещо, за което и той отдавна вече се е решил?

Той вървеше сам към двореца и Аппак почувства не, по-скоро отгатна с любящото си сърце обидата му и бързо го последва. Не трябваше да му говори за предаването на трона. Нейният велик мъж все още е силен, тази нощ тя, както някога, изцяло се наслади на могъщата му мъжка сила. Не беше нужно нищо да казва.

И все пак не съжаляваше за думите си. Той трябваше най-накрая да вземе решение и да избере един от синовете си. Нека цялата тежест на властта да легне на млади плещи, а на Кубрат да остане правото на решаващата дума за съдбата на Фанагория. Хаган Юлуш е млад, едва ли не по-млад от всеки от илханите. Нека един от тях приеме неговото предизвикателство, останалите ще помогнат, а бащата няма да им позволи да направят грешка и ще остане върховния съдия в рода Дуло.

Често мислеше Аппак в последно време за хаган Юлуш. Знаеше, че той по чудо се бе спасил от гибел, когато везните в многогодишната борба между родовете Дуло и Ашина се наклониха на страната на българите. Джаик-бек го беше намерил. Той го беше загърнал в плаща си и го бе отвел в Хорезъм за дълги години. Защо Кубрат не се спусна да преследва Джаик-бек? Неизвестно… Може би се умори, може би бе упоен от победата и се надяваше, че рано или късно ще се добере до последния от Ашина… Кой знае? Имаше да решава по-неотложни дела: да укрепи току-що спечелената власт над степта, да управлява земите между реките Тан и Итил, да раздаде джайляи на тези, които му помагаха в борбата за власт — кавхани, тархани и бекове. Трябваше да се защити от войнствените алани и да сключи съюз с племената, живеещи в низините на Итил край Хазарско море. Трябваше да реши какво да прави с хазарските бекове — с тези, които признаха властта му, както и с онези, които не я признаваха: първите при първия удобен случай се стремяха да се отделят, вторите само чакаха повод да нападнат.

Той дълго държеше здраво поводите на властта. Но в някакъв момент се отпусна, успокои се, недогледа, зает с укрепването на съюза с Византия и строителството на държавата Велика България — и ето хазарите върнаха от Хорезъм последната издънка на рода Ашина, качиха го на престола, провъзгласиха го за хаган. И на това не обърна необходимото внимание хан Кубрат, след дългите години бе приел, че е пречупил хазарския гръбнак, че хазарите винаги ще лежат в прахта под копитата на неговия кон. Все поглеждаше на запад, мислеше за Византия, докато през това време страшната опасност растеше като буреносен облак, но не зад морета, не през девет земи в десета, а близо, съвсем близо…

И тя порасна. Отгледа я шаха на Хорезъм, който спеше и сънуваше как с чужди ръце ще унищожи ромейското царство. Шахът бе заклет враг на император Ираклий и хаган Юлуш му бе изпратен сякаш от самия бог.

Не изпусна шахът сгодния случай, не пожали нито сили, нито пари, за да възкачи на трона послушния хазарски хаган. И дъщеря си не пожали, даде я на Юлуш. Сега седеше в своя Хорезъм и потриваше ръце; когато двама съседи се бият — третият, който стои настрана, ще спечели двойно.

Тежко време настъпваше, изискваше мобилизирането на всички сили, мигновени решения, безсънни нощи. Това е по силите само на младостта. На нея, на Аппак, й е все едно кой ще седне на трона. Бат-Баян? Нека бъде Бат-Баян, той е славен воин. Не по-лош е и Аспарух, превъзхожда с ум всички илхани и по храброст не им отстъпва. Или който и да е друг — на нея й е все едно. А ето че за хан Кубрат не е така. На него не му е все едно. Колебае се, не може да се реши. Велика задача е да се даде на българите нов ювиги-хан, такъв, който да защити създадената от него млада държава.

Тя не трябваше да говори с него за такива неща. Никога по-рано не бе го правила, освен ако сам Кубрат не я питаше за съвет. Тогава неохотно, малко по малко, изказваше своето мнение. Отстрани Аппак приличаше на жена, изцяло погълната от семейния живот, децата, дома. Но не минаваше и минута, през която да не мислеше за това, което се случваше около нея, съдеше за всичко с рядко здравомислие, нерядко поразявайки и хан Кубрат, който веднъж каза на шега, че от всички хора по света с най-голямо желание би доверил след себе си управлението на държавата на нея. Нищо не отговори тогава Аппак, приятно й беше да чуе тези думи. Но си помисли, че ако посветеше остатъка от живота си на държавните дела, би се справила не по-лошо от другите.

И при тези мисли неволно изправи гръб.

Но не бе необходимо да го прави — на четиридесет години тя изглеждаше стройна като девойка, приличаше на налят плод, в който прозира скрита сила. И когато се приближи до мъжа си, докосвайки рамото му с ръка, тази сила се предаде на Кубрат и го изпълни с гордост и желание. Прекрасна е дъщерята на хан Тугри, владетелят на утригурските племена, жената, която го дари с толкова наслада; снагата й е стройна, прекрасни са гъстите й светли коси, ухаещи на степна трева — този мирис дълго преследваше хан Кубрат в онези времена, когато я видя за пръв път, преминавайки покрай ханската шатра. Тя стоеше в тъмния отвор на вратата и дори не го удостои с поглед. Беше устремила широко отворените си очи към стройния и гъвкав като лоза батир, застанал зад гърба на хан Тугри. И навярно си мислеше пак за батира, когато, подчинявайки се на волята на баща си, поднесе на хан Кубрат златна чаша с кумис. Подаде я, за миг вдигна ресници, но не виждаше ювиги-хана и не мислеше за него. Кубрат не си бе и представял, че с него може да се случи такова нещо, с него, воинът, вече неколкократно виждал смъртта, с него, мъжът, в чиито обятия е имало толкова жени, с него, ювиги-ханът на Велика България, управляващ десетки хиляди живота. Никога не бе мислел, че от този равнодушен поглед, спрял се на него само за миг, земята може да пропадне под краката му и ръката му, поемаща златната чаша, неволно да трепне и да разлее напитката. Точно тогава се решиха неговата и нейната съдба.

Той ли не я обича? Ето и сега не можа да й се разсърди. Седеше в любимото си кресло, а тя, прегърнала раменете му, без думи искаше прошка, и така също, без думи, той й прости. Отдавна вече бяха станали една плът и душата им също беше една. И той много я обичаше. Но не трябваше да му говори и да му напомня за старостта. Той сам помни всичко, осъзнава всичко. Ще предаде трона на един от синовете си, решил е. Но не сега, а по-късно, когато опасността премине. Тогава вече…

Така си казваше на себе си и на нея. Но знаеше и истината. А истината беше, че не можеше да си представи своя живот без трона, без властта. Нещо повече, струваше му се… не, не само му се струваше, а направо бе уверен, че предаде ли властта другиму, това ще означава, че е време да умре. И както българите се раждаха и умираха на коня, така понякога Кубрат си мислеше, че се е родил, за да умре на трона.

Така че на илханите щеше да им се наложи да потърпят още малко…