Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (6)

5

Само в степта Илбарис се чувстваше у дома си. В степта, където голямото кърваво слънце потъваше на запад, когато нагрятата през деня земя започваше да се приготвя за вечерта и отдаваше топлината си на вятъра, който облъхваше лицето. Там конските копита стъпват в дъхавите треви съвсем безшумно, изпод тях изскачат щурчета, сбруята прозвънтява, едва чуто проскърцва седлото, а очите обхождат степния простор от хоризонт до хоризонт и търсят на какво да се спрат и не могат да намерят. Степ и простор. Назад е останала Фанагория, морето, улиците и площадите, тълпите народ, всичко е изчезнало, разтворило се е, размило се е сякаш никога не го е имало, все едно се е привидяло, присънило, премрежило. Някъде отляво се дочува конско цвилене, дълго и тъжно. Цвилят бойните коне и тъгуват по свободата; това означава, че вляво, остават ханските поля. Там, в ръцете на опитните коняри, в железните им, безжалостни ръце, конете от табуните се прощават със свободата си; там, неукротими и диви, те само за няколко дни се подчиняват на волята на човека. Невероятна е тази мисъл, когато гледаш как мощното прекрасно животно се покрива с жълта пяна, дърпа се, изправя се на задните си крака, злобно цвили, бие с копитата си с такава сила, сякаш иска да излети в небето.

Но не излита. Усилията са напразни. Няма сила, способна да превъзмогне и да се противопостави на човешката воля. И след три, четири, пет дни конят се смирява, дава да му се надене юздата, седлото и започва стъпка по стъпка да привиква към човешката ръка, да чувства всяко нейно движение. Обязденият кон не се завръща в полето, започва нелеката си служба, носи на гърба си човека в походи и кървави битки, а понякога и загива заедно с него. Необратими са промените в живота и няма как да се избегнат. Старецът не може да стане юноша, а бойният кон не може да подскача из полята като безгрижно жребче. Но явно остават следи и в паметта на коня, и когато в нея се събуди споменът за нещо забравено, тогава дълго и жално цвилят бойните коне. А конникът разбира животното, което отдавна му е станало приятел. На него воинът слага храна преди самият той да е ял, обича го като събрат, внимава то винаги да е почистено, бди и се грижи за него. Ще поглади човека коня по извитата шия и ще отминат нататък като едно същество в безбрежното море на степта, да посрещнат съдбата си.

Конят за конника е по-близък от брат. Но и животното, което е било някога диво и свободно, обича човека с предана, чиста любов. Неведнъж на Илбарис му се бе случвало да види как след битка кон, загубил стопанина си, се носи без покой, оглежда всичко наоколо, мята глава, цвили и отново търси. Или как, когато го намери, с часове стои над неподвижното тяло на стопанина си, скланя глава и го докосва с муцуна, отива си и отново се връща, сякаш очаква, че воинът ей сега ще скочи от земята, ще се изправи, ще прегърне конската шия и ще се метне на седлото. Когато най-накрая разбира, че няма да се надигне, няма да стане стопанинът, приятелят му, очите му се пълнят със сълзи… И ако господ бе дарил безмълвното животно с човешки глас в тази минута биха закрещели в мъката си хиляди коне: „Хора! Опомнете се! Спрете и приберете мечовете, спрете смъртта и убийството, връщайте се по домовете си…“.

Но не им е даден глас на конете, затова те само се лутат в страх и ужас пред кървавите дела на хората, лутат се и цвилят сред непонятната им жестокост.

А понякога — доста често, конят споделя участта на стопанина си и умира или от удар на меч, или от заблудена стрела, уцелила сърцето му. И тогава преситените на мърша вълци и лисици разкъсват на парчета конете и хората, а слънцето, дъждът и вятърът довършват останалото, и след година-две вече не може да се разбере кой е яздил и кой е бил язден.

Участта на животните и на човешките синове е една и съща: тлен и прах — така е казано в древните книги и няма как да се възрази на това…

Всичко е подвластно на времето, само то не е подвластно никому. За миг може да измени съдбата на човека, да го възнесе, да го низвергне, да го унищожи, напълно да промени течението на живота му. Ето Илбарис — прекосява степта. А вчера едва беше във Фанагория. И вече вечерният сумрак се спускаше над града, когато за него дойде телохранителят на хан Кубрат. Видът му се стори странен на Илбарис, но нима трябва да се пита човек какво му се е случило? Ако трябва, той сам ще каже.

И все пак Илбарис почувства смътна тревога. Какво можеше да се е случило? Война? Или, може би, нещо е станало с Чечке?

— Буйтуре, ювиги-ханът иска да те види.

— Сега ли?

— Да.

Думата на хана е заповед. Сутрин, денем, вечер, нощем.

— Идвам…

Тръгнаха заедно. Телохранителят малко по-назад: дали заради почит, дали заради нещо друго…

Стражата ги пусна да минат. Телохранителят се спря пред последната врата.

— Татко, тук съм…

Хан Кубрат се обърна. Дотогава бе стоял до прозореца, гледаше вечерното море; никога не му омръзваше тази гледка. Бе облякъл топъл халат и меки удобни ботуши. Лицето му беше спокойно и съсредоточено, но при вида на Илбарис леко просветна и се отпусна.

— Добре, че дойде, буйтуре. Сядай…

Седнаха на пода, на кожите, които плътно го покриваха.

— Илбарисе… времето не чака. Уморен си, знам. Но имам заръка за теб. Ще тръгнеш рано сутринта. Ще вземеш със себе си надежден човек. Имаш ли такъв?

— Ако разрешиш, ще взема батир Камай. Той беше с мен на кораба.

— Значи, с Камай. Рано сутринта, както казах, преди изгрев-слънце. По-добре ще е никой да не ви види. Ще ти дам писмо. До хана на утригурите — Кубир — трябва да се добереш колкото можеш по-бързо, ще му дадеш писмото, там всичко е написано. Ханът ще ти даде толкова воини, колкото може. Искам две хиляди. Ще ги вземеш и с този алай няма да спираш никъде, ще тръгнеш по десния бряг на Итил към Горен Кирмен…

Той замълча. Илбарис също мълчеше. Въпреки че хан Кубрат му беше приемен баща, той нямаше право да му задава въпроси. В този момент не седеше като син до баща си, а като буйтур, хилядник.

Сред мълчанието им се долавяше шума на морето.

— Илхан Кубер — повтори хан Кубрат — ни извести, че към Горен Кирмен, явно натам по левия бряг, се движи тюмена на Джаик-бек. Най-добре не му се мяркай пред очите. Но и не го изпускай от поглед. Разбра ли?

— Разбрах, хане мой. А ако пътищата ни с Джаик-бек се пресекат?

— Не трябва да се пресичат. Хитрувай, крий се, промъквай се. Но неотлъчно го следи и всяка вечер ми изпращай вестоносец. Даже двама, така ще е по-сигурно. Пристигнеш ли в Горен Кирмен, ще останеш там под заповедите на илхан Котраг. Това е всичко, Илбарисе. Иди се приготви за път. Да ти помага Тангра…

Това бе вчера. Каже човек една дума и ето, че се променя посоката на живота. Равно се стели степта под неуморните копита на конете, Илбарис и Камай почти цял ден не бяха слизали от седлата, избягваха многолюдните пътища, държаха се настрана от тях.

Слънцето се изтърколи зад хоризонта и остави в небето кървава следа, степта притихна, готвейки се за сън, дневните й жители заспиваха, отстъпвайки място на нощните й стопани. Накрая дневното светило напълно се скри, предавайки небето на луната и звездите, други звуци изпълниха въздуха, напоен с изстиващата дневна топлина.

Конете все така носеха ездачите си, подчинявайки се на лекото движение на юздите. От време на време Илбарис вдигаше глава, поглеждаше звездите — точно както правеше кормчията Денис, който водеше кораба си в открито море: гледаше дали не са се отклонили от правилния път; човек може да се загуби в степта точно така, както и в морето. И ако трябваше, с леко движение на ръката променяше посоката на конския бяг…

Степта ги обгръщаше с тъмната нощ, нещо мърмореше, говореше, шепнеше. И сякаш до края на пътя нямаше да има нищо друго — само равномерния бяг на конете, само звезди и шепот.

Човешки гласове — отначало отдалеч, след това все по-близко и по-близко — се врязаха в строгия ритъм на нощта като предчувствие за тревога и беда. Илбарис мигновено и безмълвно свърна встрани, в един върбалак, а Камай го последва; там слязоха от конете, за по-сигурно притиснаха с длани муцуните им и замряха.

Нямаше грешка.

Гласовете отначало леко се отдалечиха, а после се приближиха все повече и повече. Нечий глас (на Илбарис му се стори, че вече веднъж го е чувал) произнесе:

— Кълна се в Тангра, трябва да са тук някъде. Да не сме ги изпуснали?

Друг глас каза нещо неразбрано, след това се чуха още гласове. Недалеч от Илбарис и Камай, вглеждайки се в блестящата на лунната светлина степ, стояха няколко конника… Илбарис стисна дръжката на сабята и подскочи — така неочаквано и безутешно извика в далечината ливаден дърдавец.

— Проклета птица — каза познатия глас и буйтурът разбра на кого принадлежи той — на помощника на палача, убиеца с бръснати вежди, който в ордата на Бат-Баян изпълняваше всяко поръчение на илхана. Гласът проговори:

— Илханът няма да е доволен. Да се върнем малко назад, да намерим следите. Не може да са отишли далеч.

Другият глас пак каза нещо неразбираемо и този път всички се разсмяха.

— Да, наистина — каза помощник-палача. — Наистина, наистина…

Сърцето на Илбарис биеше толкова силно в гърдите му, че конниците спокойно можеха да го чуят, ако се бяха вслушали. То не биеше от страх, защото Илбарис не познаваше страха, а биеше от ярост. Какво значи всичко това? Кои са тези хора и защо с тях е помощникът на палача, който по заповед на който и да е от илханите имаше право да изпрати всеки алип на смърт? Търсеха него и Камай, това бе ясно. Но кой ги е изпратил? И откъде този, който ги е изпратил, знае къде трябва да ги търси — нали хан Кубрат му даде задачата насаме и никой, освен тях двамата, не знаеше за нея.

Камай се вслуша. Всичко бе тихо.

— Кои бяха тези, буйтуре? — попита той. — Стражници на ювиги-хана?

Не бяха стражници на ювиги-хана, Илбарис вече бе разбрал това. Както и бе разбрал, че търсят тях. Само Тангра обаче знаеше защо телохранителите на Бат-Баян ги преследват. Но това, за което се досети Илбарис, въобще не е задължително да го знае и Камай, затова премълча.

След като останаха още малко във върбалака, те внимателно тръгнаха нататък. Сега нощната тъмнина и шумолене не навяваха сънливост, сега отвсякъде и във всеки миг можеше да ги грози беда. Една мисъл не му даваше покой: защо хората на Бат-Баян ги търсеха? Искаха да ги хванат, ясно. Но защо? Да прочетат писмото от ювиги-хана? Кому е нужно това? На Бат-Баян? Няма смисъл. Ако старшият илхан искаше нещо да разбере, достатъчно беше да се обърне към баща си, той не би скрил своите тревоги от илханите. А ако не е Бат-Баян, то кой?

И изведнъж го облъхна хладна догадка: хаган Юлуш. На него и най-вече на него му е нужно да знае съдържанието на писмото, което се намира в пазвата на Илбарис. Да, Юлуш. Значи това са негови хора… негови хора, които денем и нощем се намират в ордата на Бат-Баян и охраняват шатрата му… Много лошо. Много, много лошо. Ако се добере жив обратно, ще каже всичко на хан Кубрат…

Но после, после. Първо трябва да се върне жив.

Някъде наблизо имаше река — за това говореше влажния, пропит с влага вятър. След това блеснаха пламъчетата на огньове. Палеха ги пастирите, за да убият времето нощем, да си сготвят нещо или да опекат месо. По-рано Илбарис без да се замисли би се отправил натам, би седнал край веселите пламъци, вдъхвайки апетитния аромат… Сега този път е забранен за него. Кой знае къде още ги търсят хора на хан Юлуш? А може би на илхан Бат-Баян? Или даже на тептангра Ирсан?

В душата на буйтура бе неспокойно и объркано. Знаеше, че сред илханите няма съгласие, но това не го засягаше. Всеки от илханите спеше и сънуваше, че именно него провъзгласяват за владетел, че именно той, а не братята му, става ювиги-хан на българите тюрки от рода Дуло. И съдбата на Илбарис, разбира се, зависи от това кой ще стане илхан. Но не в такава степен, както съдбата на наречените му братя. Едно е да си илхан, старши в ордата си, а съвсем друго — да си главен повелител на Велика България. А той, Илбарис? Хан Кубрат го направи буйтур, даде му хиляда войника, заповяда му да се подчинява на илхан Котраг. Ако Котраг стане ювиги-хан, Илбарис може някога да получи и тюмен. А може и да не получи.

Не, за него самия илханите не са надеждна опора. Само в приемния му баща, хан Кубрат, само в него има вяра. А затова и ще служи само на страната на ювиги-хана, а синовете му нека се разбират помежду си.

Имаше още нещо, за което дори не искаше да си спомня. Думите на хан Кубрат, казани вече на прощаване на прага. Може би не бе разбрал правилно тези слова? Може би ги бе разбрал така, както на него му се искаше, а хан Кубрат бе имал предвид нещо съвсем друго?

Но думите бяха изречени. „Ако се върнеш жив и невредим, буйтуре — така каза хан Кубрат, — ще получиш за всичко сторено такава награда, за каквато даже не си и мечтал…“ А такава награда може да означава само едно — хан Кубрат няма да изпрати Чечке във Византия в обятията на наследника на императорския престол, а ще я остави тук и ще я даде на него.

Но не е възможно дори да мисли сега за това. А защо не попита направо приемния си баща? Не на последно място затова, защото си спомни народната мъдрост, която гласи, че истинският мъж никога не показва нито радостта, нито скръбта си, независимо колко големи са те.

Но Чечке… За нея бе готов и да умре. Но за сега не бива да прави това, трябва да живее и винаги да бъде с ювиги-хана, за да заслужи дъщеря му, за да я получи от ръцете на баща й.

Не, няма право да умира. Спомни си и какво каза веднъж учителят Константин: „Птицата достигаш със стрела, а любовта с преданост. Само такава любов няма да изчезне, ще крепне и няма да те изостави до самата ти смърт“.

Но дори и само за да се убеди в справедливостта на тези думи, той трябваше да живее…

* * *

Огънят на враждата, който се разгоря със съвсем слаб пламък на меджлиса, с всеки изминал ден се раздухваше все по-силно и по-силно. Знатната българска върхушка — кавхани, илхани и аксакали — постепенно се раздели на две групировки, които се противопоставяха една на друга по най-важния въпрос — с кого трябва да обвърже българското племе своето бъдеще и съдбата си: с държавата на хазарите и с хаган Юлуш или с Византия? На всяка страна имаше по двама от четиримата илхани и по равен брой старейшини и кавхани, и всеки беше уверен в правотата си, привеждаше все нови и нови доводи в полза на своята гледна точка, които говореха, че е най-добре да се постъпи така, а не иначе. Особено се горещяха тези, които бяха на страната на сближаването с хаган Юлуш; увереността им в немалка степен почиваше на това, че тептангра Ирсан определено беше на тяхна страна. Една е вярата, един е Тангра, една е съдбата — ето какво казваха привържениците на сближаването с хазарите и на мнозина тези доводи им се струваха неопровержими. Не по-малко убедителни бяха и думите на привържениците на византийския василевс, съюзът с когото предпазваше българите от застрашаващата ги опасност от претопяване в по-многочисленото хазарско население. Както винаги последната и решаваща дума принадлежеше на ювиги-хана. Но той не я произнасяше. Вместо това изпрати писмо до император Ираклий, в което го молеше колкото може по-скоро да върне във Фанагория илхан Алцек.

Това се разчу.

И двете партии се развълнуваха. Никой не разбираше какво може да означава това. Нима ювиги-ханът е намислил да постави на мястото си най-младия си син? Би било добре, казваха привържениците на сближаването с Византия, би било добре, защото само такъв ювиги-хан, млад и получил гръцко образование, познаващ отблизо империята, само той ще може да поддържа на нужната висота отношенията с Византия.

Няма нищо по-лошо, възразяваха привържениците на хаган Юлуш, няма и не може да има нищо по-лошо за българите, ако техен владетел стане храненик на византийския двор, откъснал се от живота на своя народ, от корените му и от земята му, навярно заразен с чуждата на българския народ християнска вяра. Той никога няма да може да говори наравно с василевса, винаги по навик ще го гледа отдолу нагоре, ще го възприема като свой повелител и господар и всичко накрая ще приключи с това, че Тангра ще се разгневи на българския народ и ще обрече страната на големи бедствия, а в трудни минути такъв владетел няма да съумее да я обедини и защити.

Така говореха едните и другите.

А хан Кубрат мълчеше.

Той мълчеше и слушаше, позволяваше и на едните, и на другите да изказват и най-съкровените си мисли, никого не порицаваше и дори и за най-дръзките изказвания никого не наказваше. Той чакаше. Така орелът, реейки се с големи кръгове във висините, очаква един само нему известен знак, за да свие криле и да се спусне от високо върху плячката.

Една вечер в двореца пристигна тептангра Ирсан. Влезе в стаята, където хан Кубрат, предупреден за пристигането му, вече го очакваше, и се поклони.

— Позволи ми да говоря с теб, Кубрате…

— Ако си дошъл, за да разговаряме, говори.

Тептангра погледна ювиги-хана, сякаш не можеше да се реши; жилите му играеха по мършавото лице.

— Слушам те, пратенико на Тангра…

— Да — каза Ирсан, — слушай ме, тъй като чрез моята уста говори Тангра. Той е на небето, аз съм на земята. И аз ти казвам, че е настанало време за решение. Не ме познаваш от една година, дълго съм ти служил на теб и на целия народ по волята на Тангра с вяра и правда. И нима служих лошо? Укрепна нашия народ, богатствата му се умножиха, увеличиха се табуните и пасбищата му. Как мислиш, това би ли било възможно, ако Тангра не отвръщаше на молитвите ми? Не, не би било възможно. Но сега настъпват други времена.

— Какви времена настъпват, тептангра?

— Такива, които ни призовават към действие. Към вземането на решения, от които зависи нашето бъдеще. На нашия народ, твоя и моя. И бъдещето на илханите и техните деца, на цялата ни страна.

— Какво трябва да направим, тептангра?

— Не ние, велики хане. Ти. Ти знаеш, че се разделихме на две. Аз съм на страната на тези, които ги тегли към родствения нам народ, които искат мир с хаган Юлуш и които не вярват на гърците. Не, не поклащай глава. Ти може би си мислиш, че аз съм сляп, че нищо не виждам и нищо не съм в състояние да разбера? Не е така. Не стигнах веднага до това решение. Много дни и нощи обмислях откъде ни заплашва по-голяма опасност, какъв път трябва да изберем. Неведнъж или дваж се обръщах към Тангра за съвет. Но сега съм уверен, че ако се обединим с хазарите, ще избегнем най-страшната опасност.

— Това ли ти каза Тангра?

— За това се досетих сам. Знам, че имаш свои хора в стана на хаган Юлуш. Освен това знам кои са те. От тях ти на свой ред знаеш колко е велика силата на хазарите, колко тюмена са готови да се разлеят като могъщ поток и да пометат всичко по пътя си. Можем ли да се противопоставим на този поток? Не. Тогава трябва сами да се влеем в него и да обвържем с него съдбата на българите.

— А за такова нещо трябва само да се даде на Юлуш дъщеря ми и половината страна като зестра. Така ли?

— Дори и да е така, хане мой, ще остане другата половина от страната. Хазарите са наши братя по вяра и по кръв. Няма да ни навредят.

— Убеден ли си в това, тептангра Ирсане?

— Убеден съм. Както и в това, че на небето е Тангра, а на земята съм аз.

Хан Кубрат замълча. Ето значи, каква била работата. Оказва се, че всичко вече е решено. Решено без него, без хан Кубрат. Илхан Бат-Баян стои зад гърба на тептангра, както и Кубер. Тях ги заплашва хазарската сила, те биха искали да предпазят ордите си и пасбищата си от бедата, която ги застрашава в лицето на хазарите. Разбираемо е — та нали първият удар от хазарските тюмени ще се наложи да го поемат именно те. Но нима не разбират, че такава цена няма да ги спаси? Че тигъра не можеш го нахрани, ако му хвърляш месо парче по парче? Нима не го разбира това и самият тептангра, но най-вече Бат-Баян — силния и храбрия? А ето, че Аспарух го разбира. И Котраг. От едно семе са илханите, неговата кръв, на хан Кубрат, тече в жилите им, а са толкова различни.

Той се изправи и започна да крачи из стаята, здраво стиснал зъби, за да не закрещи на върховния жрец. „На небето е Тангра, на земята съм аз.“ Така си мисли жрецът. Но за едно нещо е забравил. Че Тангра няма възраст, а неговият жрец има. Старее тептангра, не му е отредено да е вечно млад. А душата му се съсухря по-бързо и от тялото. Той мисли само за своето, да не се наложи да дели властта над хорските души с християните. Не мисли за страната, не мисли за българите.

Тептангра със скрито тържество гледаше хан Кубрат, който сега приличаше на хищник, попаднал в клопка. Понякога звярът прегризва собствената си лапа и се измъква, но по-често ловецът го улавя. Благодарение на Тангра проклетото византийско учение никога няма да овладее душите на българите. По-добре да преминат под хазарско господство, по-добре да изчезнат от лицето на земята, само да не се откажат от боговете, на които са се покланяли безчислени поколения предци.

Така мислеше тептангра Ирсан. Той пропусна момента, в който хан Кубрат се надвеси над него с цялото си огромно тяло.

— Отдавна исках да ти кажа, върховни жрецо, че допускаш една грешка. „На небето е Тангра — казваш ти — а на земята съм аз.“ Но това не е вярно. На небето е Тангра — така е. Но на земята не си ти, Ирсане, а аз, ювиги-ханът на Велика България. Запомни това. Аз съм главният на земята, на която живеят българите. Разбра ли ме, Ирсане?

Тептангра също се изправи. Той не отстъпваше по ръст на ювиги-хана; сух и мускулест, той изглеждаше не по-малко опасен хищник, особено сега, когато полузатворените му очи блестяха, а гласът му вибрираше от напрежение.

— Зная, ювиги-хане Кубрате, че отдавна с думите и делата си оскърбяваш нашия бог. Ти разреши на християните да отравят въздуха на Фанагория със звука на християнски камбани. Ти насели този град с гърци, които ни смятат за варвари и оскърбяват Тангра със своя храм. Ти се смяташ за всемогъщ, хане Кубрате, и само заради това отхвърляш и отблъскваш протегнатата към нас ръка на родствения ни народ. Опомни се, хане! Всички ние сме само прах и кал пред лицето на вечния Тангра. Пази се, за да не се превърне в един миг в прах всичко, с което така се гордееш. Той може да го стори. Ти не искаш да дадеш дъщеря си на хазарите. А на наследника на християнската империя си готов да я дадеш. За да стои тя заедно с него пред нацапаните върху дъски ликове и да им възнася моливи. И само заради това искаш да обречеш на толкова бедствия хиляди и хиляди българи. Как да разбирам това, кажи?

— Как да разбираш? Просто е да се разбере, тептангра. Но за това трябва и да искаш да разбереш. Ние всички сме синове на Тангра. Да, така е. Но Тангра решава съдбата ни след смъртта, тогава съди земния ни живот и определя дали ще ни даде награда или наказание. А докато сме живи, не трябва да мислим за смъртта. Тя няма да ни подмине, за какво тогава да мислим за нея, докато още сме живи? За друго трябва да се мисли, Ирсане. За това, как да се защити народът ни. От хазарите, от проклетия род Ашина. Християните, които толкова ненавиждаш, проповядват, че човек трябва да се обича такъв, какъвто е — и добрите, и в не толкова добрите негови прояви. И аз обичам народа си, тептангра. Няма да го дам на рода Ашина, ще се бия с него и ще завещая това и на синовете си. И теб те призовавам, Ирсане, да ми помагаш. И ако Тангра винаги е справедлив, той ще бъде на наша страна и няма да позволи българското племе да се затрие. А хазарите ще накаже и ще разпръсне по света, без да остави и спомен за тях.

— Беше време — напомни Ирсан, — ти искаше сам да го сториш.

Хан Кубрат се усмихна самодоволно. Така беше. Съвсем млад бе още Юлуш, илхан Бат-Баян едва не го плени тогава, когато разби стана на рода Ашина. Ако навремето го беше пленил, сега нямаше въобще да има нужда от такъв разговор.

— Добре, че ми напомни, тептангра Ирсане. Добре ще е и да напомниш за това на илхан Бат-Баян. Мислиш ли, че хаган Юлуш е забравил, как по чудо му се удаде да избяга тогава с двама слуги? Не, ще си спомня за това до самата си смърт и няма да се успокои, докато по земята стъпва дори и един илхан от рода Дуло. Няма да се успокои, докато не изкорени целия ни род.

— Но нима ти, ювиги-хане, не би постъпил по същия начин с рода Ашина?

— Така бих постъпил. Бих изтребил всички Ашина до крак. И това щеше да е правилно. А сега с подкрепата на хорезмийския шах Ашина са готови да стъпят с ботуша си на гърлото ни. Защо, мислиш, Юлуш се горещи толкова? Джаик-бек го подстрекава да воюва с нас. Половината от всички хазарски кервани принадлежат на Джаик-бек, Фанагория и Горен Кирмен не му дават покой, той сам иска да търгува и с Византия, и с табгачите, и със Страната на мрака. Ненаситно е неговото гърло и докато той е жив, българите няма да имат покой.

— Верни люде разбраха, че Джаик се движи по посока на Горен Кирмен, ювиги-хане.

— А верните ти хора, тептангра, не разбраха ли кой се движи след Джаик-бек по другия бряг? Не узнаха ли?

— Буйтур Илбарис?

Думите се изплъзнаха от устата на върховния жрец. Едва сега той разбра къде е бил изпратен буйтурът. Тревогата сграбчи сърцето му, ненавистта към хан Кубрат го заслепи. Този човек е поставен на пътя му, за да му отнема всичко, което му е скъпо, всичко, с което би могъл да живее. Илбарис можеше да е негов син, но и той му бе отнет от ювиги-хана: първо го осинови, а сега го е изпратил на сигурна смърт.

— Джаик-бек — каза той с треперещ глас, — има отбран тюмен воини. Колко има Илбарис?

— Има по-малко — каза ханът. — По-малко. Толкова, колкото има Джаик, аз не можах да му дам. Но той има ермак алай и воините от него са от племето на утригурите. Всеки в боя струва за двама.

— Ти си изпратил Илбарис да се сражава с тюмена на Джаик?

— Само в краен случай. Ако Джаик-бек поиска да превземе Горен Кирмен. Тогава на опашката му ще увисне Илбарис.

— Но ермак алай не може да победи тюмен.

— Не може — недоволно каза хан Кубрат. — Но ако Джаик-бек спре под стените на Горен Кирмен, ще се окаже притиснат от две страни. Илхан Котраг също има воини и заедно с тези, които ще доведе Илбарис, те ще станат почти толкова, колкото има Джаик… А освен това…

Но тептангра вече не слушаше ювиги-хана. Не, не го слушаше. Няма да стане това, което си замислил, Кубрате. Тангра няма да го допусне. Няма да допусне заради твоите прищевки да се пролива кръвта на родствения народ. Няма да го допусне Тангра, няма да го допусне и той, Ирсан. Навсякъде има свои очи и уши, навсякъде има свои хора. Още днес ще изпрати вестоносец до Джаик-бек. Не трябва да се стига до битка. Не битка трябва да има, а побратимяване. За това ще му помогнат верни хора, предани на Тангра и на него, на Ирсан. Тези хора помагат справедливостта да възтържествува навсякъде — и в Билямджир, а също и в Горен Кирмен, в Константинопол, в Дамаск. Няма да стане така, както го е намислил ювиги-ханът. Нищо не заплашва рода Дуло. Дуло и Ашина ще поделят степта и вечно ще им помага техният общ бог, Тангра.

Сега, когато взе това решение, трябваше да си тръгне час по-скоро, предстояха му много дела.

— Разбрах думите ти, ювиги-хане.

Най-важното в момента е да приспи подозрителността на Кубрат, най-важно е той нищо да не заподозре.

— Ти ме убеди, хане. Твоето земно могъщество се оказа равно на небесното могъщество на Тангра. И аз се прекланям пред теб.

И върховният жрец наистина се преви в дълбок поклон. Ханът се приближи до него и го прегърна.

— Отдавна трябваше да стане така, Ирсане. Ако небето и земята се обединят, кой може да ги победи? Мислиш ли, че би живял по-добре при хаган Юлуш? Мислиш ли, че той би те оставил да бъдеш върховен жрец? Ти, който толкова години си помагал на мен и на българите?

— В твоите думи чувам мъдростта на небето, ювиги-хане. А сега ми позволи да се оттегля.

— Да си отидеш? Е, не, тептангра. Нали знаеш, че няма да те пусна, докато не изиграем една партия на шахмат? Какво, да не би да забрави?

Той наистина беше забравил. Хан Кубрат отдавна се беше научил на индийската игра и не пропускаше случай да се срещне с достоен съперник на черно-бялата дъска. С годините, когато болката в ставите и другите болежки все повече ограничаваха живота му зад стените на Фанагория и на двореца, тази любов към шахмата се превърна за владетеля в истинска страст, каквато на млади години беше само ловът. Всички, които по някакъв начин бяха имали досег с живота на повелителя на българите, бяха слушали за това, и всеки керван, идващ от запад или от изток, от юг или от север, сред останалите стоки донасяше и изящни фигурки, изработени от ръцете на изкусни майстори от рог или редки видове дърво, бронз, злато и сребро, както и черно-бели дъски, където квадратчетата бяха инкрустирани с най-голямо майсторство. Един кашмирски търговец подари на хан Кубрат старинен трактат, разработващ различни варианти на нападение и защита и ювиги-ханът го бе научил наизуст. За да не може никой и нищо да го отвлича от съзерцанието и размисъла по време на игра, той нареди да се построи в двореца отделна стая в отдалечения му край, стая, в която никой, включително и старшия кавхан, нямаше право да влиза, когато ювиги-ханът седеше там зад масичката — подарък от търговското общество на самаркандските търговци, дивно произведение на изкуството, изрязана от цял дънер от тропическо черно дърво.

Тук, в тази стая, хан Кубрат покани върховния жрец. Този праг бяха пристъпвали и кавхани, и илхани, и тархани, и въобще всички, които разбираха тази прекрасна игра, измислена несъмнено от боговете; освен това се носеха слухове, че веднъж, чул за успехите на някакъв водоносец, неизвестно откъде научил се да играе шахмат, ханът го поканил в двореца, играл с него и загубил, след което го наградил с четири златни дирхема и му заповядал никога повече да не се появява във Фанагория под страх от немилостта на владетеля… но по-вероятно е това да са само слухове. А по принцип залогът в играта бе един златен дирхем или каквато и да е друга златна монета с подобна стойност, която загубилият даваше на победителя. Най-често тези монети прибираше ювиги-ханът като от тази печалба получаваше не по-малко удовлетворение, отколкото при събирането на данъци от цял керван със стоки — такава е човешката природа.

Как е играл хан Кубрат? Уви, историята не е съхранила сведения за това. Трябва да се предполага, че начина на игра винаги отговаря на природата на човека, който играе. Затова може да се приеме, че ювиги-ханът е играел напористо и смело, а понякога дори безразсъдно. С всеки ход, който правел, като се започне от най-първия, преследвал една цел — да създаде такива условия на дъската, че противникът да не може и да помисли за нападение, заемайки мислите си със защитата, а той, хан Кубрат, в това време с мощни удари ту от едната, ту неочаквано от другата страна, да разклаща, атакува и разбива защитата му, докато не постигне главната си цел — да плени вражеския цар, който вече няма къде да се скрие от непрестанното настъпление. Ханът се славеше с непредсказуеми, невероятни ходове, които не можеха да разгадаят даже и очевидно силни играчи: така например се случваше понякога да пожертва много силна фигура, но горко на този, който приеме такава жертва. Това негово натрапено преимущество не се оказваше особено сполучливо, изведнъж започваше да му тежи, връзваше ръцете и краката му, той неочаквано изгубваше пространство за придвижване, искаше да се откаже от скъпо струващия му подарък, но вече беше късно: фигурите на ювиги-хана, по-малобройни, но по-маневрени, се устремяваха към образувалите се пролуки и нанасяха решаващия удар в точното място.

Когато сядаше зад масата тептангра Ирсан знаеше всичко това, знаеше също, че противникът му не само е страшен в нападението, но е и особено силен и в защита, използвайки всички средства, за да отбие възникващата опасност. Знаеше също, че ювиги-ханът не обича да губи и след загуба дълго време ходи в лошо настроение. Знаеше и се приготвяше за игра. Настани се на масата срещу хана, който нареждаше в два реда фигурите си, като царят и царицата бяха от злато и сребро, седна и се приготви за първия ход на владетеля.

Кубрат започна играта, както винаги, заемайки центъра на полето. Жрецът не се опита да му пречи, а обмисляше защитата си. Укрепи страничните полета, разгърна фигурите си така, че във всяка една точка да може да си помогне. Местейки пешките ювиги-ханът започна да се врязва в прикритието на вражеския повелител, но тептангра спря движението на пехотата и тя се спря в бастионите на черните войски. Свещенослужителят играеше съвсем различно от ювиги-хана. Хитър беше той и играта му също бе хитра и коварна, тъй като не предприемаше никакви активни действия и сякаш позволяваше на противника да прави всичко, което пожелае, ходовете му не бяха много разбираеми, а понякога изглеждаха и откровено неразумни. Но често се случваше ход след ход противникът на върховния жрец, оставен да прави каквото си иска, изведнъж да започне да се задушава в тънката, но здрава мрежа, която си бе изплел с помощта на Ирсан; случвало се беше при дъска, отрупана с фигури, внезапно противникът да забележи, че с всеки ход, независимо какъв, само влошава положението си — така, както човек, попаднал в тресавище, колкото повече се опитва да се измъкне от клопката, толкова по-надълбоко затъва.

Такава мрежа бе изплел тептангра и за хан Кубрат. Ход след ход потъваха редиците на белите, докато накрая войската им не забуксува на едно място. Неподвижно замряха страшните кули^[1], без да имат простор за действие, тъпчеха на едно място слоновете^[2], натъкнали се на конете, препречили пътя им, а те, на свой ред, не можеха да се измъкнат иззад веригата от пешки. И тогава тептангра започна да стяга изплетената мрежа и да задушава, да лишава от въздух бялото войнство. Ювиги-ханът за дълго се замисли.

Ирсан се облегна на стола с висока облегалка. Нека мисли ханът, играта му е загубена. И така ще бъде винаги, когато грубата сила противопостави оръжието си на гъвкавия ум. Нека мисли ювиги-ханът, всичко е безполезно. Главната му фигура е обкръжена и неминуемо ще загине. И тогава ще настъпи бавен, но непредотвратим разгром. Ще излязат от засада черните кули, ще разкъсат прикритието, ще овладеят крепостите на белите и ще издигнат над предалите се цитадели знамето с лика на Тангра.

Тептангра бе уверен в себе си.

Времето минаваше, а хан Кубрат все още не правеше ответния ход. Жрецът виждаше, как се наливат с кръв лицето и ушите му, как изпъкват скулите му. Сега вече нищо не може да му помогне. Той загуби.

Тептангра бе доволен от себе си. Той седеше и чакаше.

Наложи му се да чака още дълго.

Внезапно хан Кубрат вдигна глава от дъската. Той явно разбра, че няма спасение и искаше да се предаде. Премести поглед от дъската към жреца, после отново погледна към дъската.

— Ти загуби, тептангра Ирсане — каза той. — Предай се.

Ирсан с труд сдържа усмивката си. Познат му е този прийом, породен от отчаянието. Той разчита на това, че ще изплаши противника, като всели в него неувереност и ще даде на загубилия някакъв шанс да избегне поражението. Но с него няма да стане така. Затова каза на свой ред:

— Струва ми се, велики хане, че загуби ти. Ако ми предадеш войската си, ще ти покажа къде се крие гибелта ти.

— А ако аз ти покажа, че ти самият си загинал, тептангра?

— Не може да бъде, велики хане, нямаш нито един ход, при който да не загиват твои фигури.

— Ти, божи служителю, съдиш за битката като човек, който се намира в разгара на боя. А аз съдя за нея като пълководец. Ние с теб се отнасяме по различен начин към играта: ти мислиш за фигурите, аз — за победата.

— Побеждава този, ювиги-хане, който има повече фигури. Или не е така?

— Побеждава този, тептангра, който намери изход дори там, където го няма. Предаваш ли се?

На лицето на тептангра пропълзя крива усмивка:

— Ако ми заповядаш, велики хане, ще се подчиня. Но играта е моя.

Ханът изгледа великия жрец продължително и той започна да се чувства неловко под този поглед. Какво означава той? Какво знае и какво не знае ювиги-ханът, за какво се досеща и какво само подозира? И защо го гледа така? Защо?

— Правя хода си — каза Кубрат и придвижи една фигура по дъската.

Тептангра бе принуден да се върне към играта. Дори и без да гледа полето, той знаеше какъв ще е ходът: хан Кубрат ще придвижи към левия фланг пешката, която веднага ще загине, но ще освободи поле за коня, който ще освободи път на кулата. Но тептангра има в резерва такъв ход, който ще разбие всички надежди на ювиги-хана. Няма спасение.

И Ирсан хвърли поглед към дъската. Гледа — и нищо не разбира. Какво е това? Изглежда хан Кубрат съвсем е паднал духом. Вместо да направи ход с пешката и въпреки загубите да спаси главната си фигура, обречена на гибел, той направи ход в центъра. Но какъв ход, о, Тангра! Това е ход на отчаяние, той доникъде не води, тъй като ханът просто е взел и е поставил централния си конник под ударите на две пешки. Може би ювиги-ханът, като всеки герой, предпочита да не се предава, а да загине в битка?

Тептангра великодушно каза:

— Няма да се възползвам от недоглеждането ти, велики хане. Разрешавам ти да си върнеш хода обратно.

— Няма да го взема обратно — чу в отговор. — Играй, Ирсане.

Е, какво пък — хан Кубрат е истински воин, а истинският воин се сражава, дори когато е повален на земята. Сражава се, докато ръката му може да държи оръжието. И това е правилно. Тогава нека загине!

На Ирсан му дожалява за Кубрат. Той гледа дъската, където неприятелският конник е обречен. Трябва да го вземе с ето тази пешка. Или с тази? По принцип е все едно. Все едно е с коя ще го помете. Но трябва да го стори, защото иначе безумният конник ще порази беззащитния слон, който си отдъхва зад прикритието на пехотата.

След кратък размисъл тептангра взима конника и на негово място поставя левият пехотинец.

— Така — казва хан Кубрат и поставя под ударите още един конник, последния. Значи, верен на себе си, ювиги-ханът е решил да загине, но с чест.

И тептангра поразява безумния конник със същата пешка. Но какво е това? Той изведнъж забелязва, че на дъската всичко се е разбъркало. Преместилият се пехотинец открива дупка в отбраната и е отрязал възможността на кулата да дойде на помощ на шаха, в който се е прицелил един от слоновете на ювиги-хана. Върховният жрец разбра всичко това прекалено късно. Един ход, втори, трети… Как всичко на дъската се промени! Тептангра има два излишни конника, но те само се мотаят в краката на слоновете. Кулите са разделени, линията на отбрана е пробита…

Още един ход, още един…

Хан Кубрат изправя гръб, поема дълбоко въздух. Казва на тептангра:

— Шахмат, Ирсане — това е работата на пълководеца. Ти гледаш в краката си, а аз гледам в небето. Дъската, тептангра, е бойното поле. И тази битка ти я загуби.

Тептангра мълчи. Той би могъл да възрази: „Аз загубих битката на дъската с квадратчетата, но ще видим кой ще спечели битката в живота.“

Така би могъл да каже на хан Кубрат. Но не го казва. Изважда от кожената си кесия златен дирхем и го поставя на масата.

— Ти победи, велики хане — казва той. Но владетелят прави отпращащ жест.

— Остави — казва той. — Мисля, че ти, тептангра, получи добър урок. Няма да е честно освен това да ти взема и дирхема.

— Тогава ще вървя — казва тептангра и става. Става и ювиги-ханът. Лицето му е спокойно. Той е доволен от победата, доволен е от урока, който даде на служителя на Тангра. Това беше първият урок. Сега жрецът ще получи още един.

— Не бързай — казва повелителят и плясва два пъти с ръце. И изведнъж безшумно в стаята за игра се появява телохранителят, готов да изпълни всяка заповед на ювиги-хана.

— Тептангра Ирсан — казва ханът, — ще ни погостува известно време в двореца. Отведи го там, където за него е приготвена стая.

— Разбрах, велики хане — казва телохранителят и вече протяга ръка към тептангра, но той го поглежда така, че младежът се обърква и отстъпва. Велик е ювиги-ханът, но върховният жрец общува направо с Тангра и се носят слухове, че може със силата на молитвата и заклинанията да превърне човек в животно. А какво ще стане, ако запомни обидата и наистина го превърне в куче? Или в свиня, която се рови сред отпадъците?

Като се старае да не показва смущението си, той пита господаря си:

— Ще заповядаш ли да извикам стражата, велики хане?

Хан Кубрат небрежно кимва. Да. Стражата.

И сега вече телохранителят плясва с ръце. Двамата стражника от утригурите по-скоро ще се съгласят да се превърнат в дъждовни червеи, отколкото да не се подчинят на заповедта. Те застават вляво и вдясно от върховния жрец. Тептангра ги гледа с презрение. А на хан Кубрат казва:

— Ти знаеш, че жрецът е неприкосновен. Яростта на божеството ще се стовари върху главата ти, знай това.

Хан Кубрат кимва равнодушно:

— Тя вече се стовари. Аз разбрах, върховни жрецо, че си подстрекавал илханите към неподчинение. Обещавал си им помощ срещу мен. Сега ти самият се нуждаеш от помощ. Аз няма да ти причиня вреда. Но ще прекараш няколко дни в тъмницата. Искам да видя кой пръв ще ти се притече на помощ, само това. Отведете го.

— Да вървим, тептангра — вежливо, но решително казва един от стражниците. Но Ирсан не се помръдва от мястото си.

— Скъпо ще си платиш, ювиги-хане, за това, че обиждаш наместника на Тангра.

Изведнъж очите на хан Кубрат се превърнаха в тесни цепки.

— Наместника на бога? На нашия Тангра наместник на земята се явявам аз, ювиги-ханът на Велика България. А ти, Ирсане, си само червей за божеството. Запомни го. Аз мога да те смачкам всеки един миг.

— Добре — казва му Ирсан, — давай. Само че помни: и ти за Тангра не си нищо повече от червей. И той може да те размаже с такава лекота, както и ти мен. А може би… а може би вече го прави.

Нещо в тържествуващия глас на върховния жрец накара хан Кубрат да застане нащрек.

— Какво искаш да кажеш, Ирсане?

— Ще ти кажа — казва Ирсан. — Ще ти кажа, защото скоро ще дойде при теб вестител с тази вест. Утре, навярно, ще ти донесе тъжната новина.

— Каква, Ирсане?

— Такава, велики хане, че тюменът на Джаик-бек от всички страни е обкръжил Горни Кирмен. Ще го превземе, ще плени дъщеря ти, Чечке, и тя ще бъде изпратена в Билямджир при Юлуш.

До болка се вглежда хан Кубрат в неподвижното лице на жреца и излиза извън себе си от ярост:

— Ирсане, ти лъжеш… Това… това не е възможно. Джаик-бек още пътува с тюмените си към Горен Кирмен. Той… аз… няма да позволя. Той няма да успее…

Тептангра говори почти монотонно, със сух, безизразен глас:

— Ненапразно те молех, велики хане, да не отклоняваш подаръците на хаган Юлуш. Този тюмен, с който Джаик-бек отива към Горни Кирмен, е вече вторият тюмен. А първият беше изпратен по-рано и скришом.

Хан Кубрат почувства как отново кръвта нахлува в главата му. Затуптя и заби в слепоочията му, тежест притисна тила му.

— Откъде… откъде знаеш всичко това, Ирсане?

— Тези вести ми ги донесе вятърът, велики хане. Той лети по земята, лети над морето и над степта. Него не можеш да го хванеш и да го затвориш в тъмница. Тангра ми го изпраща, на мен, неговия червей.

Хан Кубрат понечи да каже нещо, но вместо това положи ръка на тила си. На стражниците, които неотлъчно го следяха с поглед, той даде знак: „Отведете го“. И затвори очи.

Когато отново ги отвори, в стаичката за игра на шахмат вече нямаше никой…

* * *

Болката, както и преди, прииждаше на приливи и отливи, но хан Кубрат махна с ръка. Болката! Какво значение има тя в сравнение с това, което му каза тептангра. Значи хаган Юлуш, това кутре от рода Ашина, го е въртяло, него, хан Кубрат, на малкия си пръст. Излъга го със сватовете, с подаръците, с писмото си. Отвлече вниманието му, по един или друг начин, но го отвлече. Хазарските пратеници-сватове и до сега са във Фанагория, носят им най-доброто месо, кумис, плодове и зеленчуци. Изглежда скоро ще познаят и по-лоши дни. Само да пристигне вестоносецът, за който говореше тептангра. Ако въобще дойде.

Изведнъж внезапна надежда се ражда в гърдите му: тептангра е измислил всичко това. Джаик-бек все още е на път за Горен Кирмен. А ако е така, Илбарис ще успее…

Няма да успее. Нещо в думите на свещенослужителя подсказа на хан Кубрат, че върховният жрец му е казал истината. О, мило и драго — най-добрия си табун кобили! — би дал ювиги-ханът, за да узнае, кой вятър е донесъл тази вест на Ирсан. Той е готов да се закълне, че вятърът е духал откъм хаган Юлуш…

Ако това, което каза, е истина. То означава, че Илбарис ще закъснее и на илхан Котраг ще му се наложи да отбранява Горни Кирмен само с този алай, който има под ръка. Той е примерно половин тюмен. Това е ермак алай, но изпитан в битки, закален в боеве. Само че трябва да се предположи, че Юлуш също не е изпратил с Джаик новобранци. А и самият Джаик е опитен, умее да обсажда и превзема крепости. И ако превземе Горен Кирмен ще стане много лошо.

Колко, колко време може да отбранява стените на Горен Кирмен илхан Котраг? Ще успее ли да дочака пристигането на Илбарис?

На това отговор няма.

Нещо не беше направено правилно. Но какво? Не трябваше да пуска Аппак и Чечке в Горен Кирмен. Но защо? Ако не трябва — значи признава, че не е уверен в безопасността на държавата си? А ако е уверен, жена му и дъщеря му могат да ходят където си поискат. И все пак нещо не е правилно. Преди една седмица Аппак се върна, а Чечке остана. Хареса й да гостува на брат си и остана. Дали не заради това, че докато е далеч от Фанагория, тя можеше да забрави, че е отредена от баща си за жена на наследника на византийския престол Юстиниан? И дали не за това, че знаеше: хан Кубрат заповяда на Илбарис да се числи под управлението на Котраг и че щом се върне, рано или късно той ще дойде в Горен Кирмен, където никой и нищо няма да им попречи да се срещат?

А сега какво? Само чудо може да спаси Горен Кирмен. Само чудо може да спаси и самата Чечке, която, все едно овца на заколение, ще поведат към Билямджир към този изрод от рода Ашина.

— Извикай при мен младши кавхан Актай…

Телохранителят безшумно като сянка напусна стаята и скоро се върна и спря на вратата.

— Младши кавхан Актай, велики хане.

— Нека влезе.

Актай изглеждаше разтревожен.

— Слушам те, хане мой…

— Ето какво, Актае… Сватовете на хаган Юлуш охраняват ли се надеждно?

— Ако трябва, мога да удвоя стражата.

— Да, удвои я. Дори и един да се отдалечи от кервансарая, стражите ще отговарят с главите си. Впрочем, един трябва да бъде изпратен обратно.

— Обратно ли, хане мой?

— Да, в Билямджир. Ще изпратя по него писмо до хаган Юлуш. Утре.

— Твоята воля е свещена, хане мой. Утре сутринта…

— Иди и провери стражата, Актае.

— Да, хане мой.

И отново хан Кубрат е сам, телохранителят не се брои, той вече свикна с този мълчалив юноша, безшумен като змия и бърз като пантера. Да, трябва да изпрати писмо на Юлуш. В него ще пише така:

„Аз, хан Кубрат, повелител на Велика България, ти пиша на теб, Юлуш, наричащ себе си хаган на хазарите, това писмо по съвета на Тангра. Тангра ми се яви в свещен сън и ми разкри твоите замисли. Ти си намислил да нарушиш вечните наши граници и да нападнеш джайляите, които са изконно притежание на рода Дуло от векове. Ако не искаш да се пролее кръвта на рода Ашина, откажи се от намеренията си. Твоите посланици — сватовете ще отпратя обратно своевременно, подаръците също, тъй като добре ти е известно, че съм дал дума на императора на ромеите! Както птицата без криле не е птица, така и тюркът, нарушил думата си, не е тюрк. Така казах аз, ювиги-ханът на Велика България Кубрат, в годината на снежния барс^[3]…“.

Той постоя, помисли не изпуска ли нещо. Не, като че ли не е изпуснал. Тогава развърза пояса на топлия си халат и отиде да спи.

* * *

Спа неспокойно, събуждаше се, ставаше, пи настойка от треви и плодове с мед, отново заспиваше. На сутринта изпи чаша катък^[4], извика писар и му продиктува писмото. Да, всичко е правилно. Положи пръстена с печат върху восъка на писмото. Седна и зачака младшия кавхан.

Но вместо Актай в стаята влезе Аппак, жена му. Въпреки ранния час, тя беше нагласена, грижливо облечена — в алена византийска рокля от брокат, обута с красиви червени ботушки, а на главата си носеше шапка, обтъкана с хермелин и с голям изумруд в средата.

— Ти ли си?

— Присъни ми се лош сън, хане мой…

— Действителността, Аппак, може да е по-лоша и от най-лошите сънища.

— Не ме плаши. В последно време място не мога да си намеря. Знаеш ли нещо? Не мълчи, кажи ми всичко…

— Ще ти кажа. Твоят сън не те е излъгал. Има лоши вести от илхан Котраг…

— Чечке се е разболяла? — изведнъж руменината от страните на Аппак отстъпи място на бледността. — Не мълчи, бащице, кажи ми…

— Джаик-бек с тюмените си е обсадил Горни Кирмен. Може би в тази минута, когато ние с теб говорим, той вече се готви за щурм. Ако Горни Кирмен падне, Котраг ще бъде убит, а дъщеря ни ще бъде отведена от Джаик-бек в харема на Юлуш.

Аппак без сили се отпусна в краката на хан Кубрат.

— Тангра ще ни помогне — прошепна тя.

— Бих предпочел да ни помогне брат ти, ханът на утригурите.

Аппак вдигна глава:

— Той ще ни помогне. Изпрати при него вестоносец, бащице.

— Изпратих при него Илбарис. Помолих да му се даде в помощ на Котраг и Чечке най-добрия утригурски ермак алай. Но това може да се окаже малко. Трябва ми на помощ на Горни Кирмен да се спуснат утригурите с цялата си войска. Само ти, Аппак, можеш да убедиш брат си.

— Ще отида при него. Още сега.

— Добре, Аппак. Вземи моят отряд, стотникът Бикташ ще я предвожда. Това е всичко.

— Още една дума, хане мой. Кажи… обеща ли нещо на Илбарис?

— Да, Аппак. Но не това, за което си мислиш. Обещах му, че когато се върне ще го направя младши кавхан в двореца.

Аппак печално се усмихна.

— Той няма да остане в двореца, ако Чечке отплава във Византия. Тук всичко ще му напомня за дъщеря ни.

— Ако не иска да е младши кавхан в двореца, ще му дам титлата на кавхан и ще го изпратя в ордата на Котраг. Върви, Аппак.

Тя вече си беше тръгнала, но се върна и като го погледна право в очите, попита:

— Кубрате… — отдавна не го бе наричала така, още от младите им години, когато любовта им беше толкова гореща… — Кубрате мой. Знам, чувствам, че хаган Юлуш иска да се бие с теб. Кажи, аз от нищо няма да се изплаша, но кажи: ще успееш ли да защитиш нашите кирмени, джайляи, Фанагория, ако дойде злата беда? Кажи ми, Кубрате, съпруже мой…

И, като я погледна право в очите, хан Кубрат каза:

— Да, ще мога.

* * *

И отново остана сам хан Кубрат, повелителят на огромната страна, на табуните и пасбищата й, на кирмените и воините й. Закрачи из стаята — пет стъпки натам, пет обратно. Вървеше, мислеше и разговаряше сам със себе си. Мислеше за Аппак, която в това време преминаваше през градските врати, за Чечке, която бе далеч оттук, в Горни Кирмен с илхан Котраг, за Илбарис, който в тази минута бе незнайно къде. Приближи се към вратата и я отвори широко. На стража днес стоеше непознат алип, висок, строен, синеок. Първо него видя.

— Откъде се взе тук?

— Младши кавхан Актай ме постави тук, велики хане.

— А до сега къде си служил?

— Във външната стража, хане мой.

— От българите ли си?

— Баща ми е българин. Майка ми е от поляните.

— Добре. Подай ми кожуха.

— Да, хане мой — и воинът бързо донесе лекия кожух от кожа на мускусен плъх.

— Съпровождай ме до долу. В тъмницата.

— Да, хане мой.

На няколко крачки преди входа на подземието ювиги-ханът рязко се обърна и тръгна към работилниците, които се намираха наблизо. Тези работилници, предназначени за изработването на гръцкия огън, се охраняваха по-строго дори отколкото тъмницата, въпреки че под ръководството на Симоката там работеха не роби, а свободни майстори, които там и живееха. Първата работа на хан Кубрат бе да види стария грък. Помощникът на Симоката, българин, обрасъл с гъста смолисточерна брада, стигаща чак до очите, кимна към най-далечния ъгъл:

— Там е Симай-ата, велики хане. Виждаш ли вратата? Там е, в своята стаичка. Никого не пуска при себе си, сам забърква смесите, а ние след това ги варим.

Симоката наистина се намираше зад вратата, но тя бе заключена. Ханът похлопа с юмрук по нея:

— Симай-ата! Отвори.

Нещо зашумоля зад вратата, нещо се преместваше, а може би нещо се скриваше.

— Казах да не ми пречат. Кой е там?

— Хан Кубрат.

Зад вратата настана тревожна тишина, след това тя се пооткрехна.

— Ти ли си, велики хане?

— Аз съм, Симай-ата.

— Тогава влизай. Но само ти. На никой не се доверявам.

— На мен можеш да се довериш — каза ханът и пристъпи в стаичката, където нагъсто бяха разположени всевъзможни хаванчета, стъргала, гърненца, пълни с някакъв прах, а самият въздух бе пропит с нещо кисело. Симоката внимателно пусна резетата.

— Който сам се пази и Бог го пази — каза той. Беше си сложил кожена престилка, а косите му, редки и посребрени, бяха прихванати с кожена лента. Симоката изглеждаше добре, из стаичката си се движеше бързо и леко, сякаш си бе възвърнал младостта. Тук той бе най-главният, подчиняваха му се и занаятчиите, и грънчарите, и воините от охраната, а самият той не се подчиняваше никому. Живееше в дома на внук си Константин и сякаш напълно бе забравил и за Константинопол, и за Ираклий, и за нещастията си. Освен самия той, никой друг, под страх от смъртно наказание, нямаше право да напуска работилниците, където денем и нощем кипеше напрегната работа. Съставът на сместа, от която се получаваше гръцкия огън, се определяше от Симоката, а на друго място варяха сместа, на трето я разсипваха по тесногърлести гърненца, които след това се охлаждаха в мек, ситен пясък.

Докато се бе разхождал из работилниците, ханът вече бе виждал тези гърненца, които след това се покриваха отгоре със специална съставка и се слагаха на съхранение в склад, от който ключ имаха само Симоката и Кубрат.

— Как върви работата, Симай-ата?

— Работим, велики хане, работим. Около сто гърненца вече са готови.

— Това е добре, Симай-ата. Но ни трябват повече. Много повече. Казвай от какво имаш нужда. Добре ли се хранят работниците?

— Добре се хранят, велики хане. Но казват, че им трябват жени.

— Нищо, ще потърпят. Щом направят петстотин гърненца, ще получат жени. Друго какво?

— Дървените въглища, които ми доставят, не са много чисти.

— Ще кажа на въглищарите, Симай-ата. Още какво?

— Нищо друго. От всичко съм доволен.

— Кажи ми… гърненцата, които правите… могат ли да се използват на галерите?

— Могат. Ако ги оборудват с каменомети. Ти имаш ли?

— Имам. Но не са много.

— Заповядай да направят точно такива. Сложи по четири на всяка галера.

— Няма да стане с по четири, Симай-ата.

— Тогава по два. Василевсът, велики хане, има хиляди галери и всяка има каменомети с гръцки огън.

— Ще дойде време и ние ще имаме всичко това — каза хан Кубрат.

Думите на Симоката го улучиха в най-болното място. Имаше малко галери и го знаеше. И галери малко, и каменомети малко. Галерите ги строяха гърци, за работата си вземаха само злато, на друго не бяха съгласни. Затова и хан Кубрат, след като се сбогува със Симоката, отиде право при майсторите дърводелци.

— Доволен съм от работата ти, майсторе — каза той на прощаване на стария грък. — Доволен съм. Може би искаш да ти добавя и към заплатата?

— Нищо не ми трябва — каза старецът. — Благодаря ти.

Гърците, които строяха галерите обаче разсъждаваха по друг начин.

— Да се поставят каменомети? — попита най-старшият сред тях. — Може, велики хане. Но ще струва още по-скъпо. Десет златни дирхеми отгоре, велики хане.

Алчността на гърка му бе неприятна, но хан Кубрат кротко кимна, той не се пазареше. Трябваха му галери с каменомети, от които да полетят гърненцата с огнената смес. Всичко останало имаше далеч по-малко значение.

— Колко галери вече са завършени?

— Тази е дванадесетата, велики хане. Не ни стигат хора. Ако имаше повече пари…

— Ще имате пари. Наемете още хора, ще дойдеш в двореца и ще ми кажеш какво ти трябва. Ковчежникът ще ти отпусне пари. Трябват ми три пъти повече галери, отколкото имаме сега.

Гъркът се подсмихна.

— Дано да ти стигне златото, велики хане. А галери ние ще ти построим.

И подръпна рижите си мустаци. Хан Кубрат се вгледа в него. Наричаха го Дах, сред корабостроителите той бе най-главният.

— Знам, че имаш жена и деца, майсторе Дах. Не мислиш ли да се върнеш във Византия?

— Докато има работа, велики хане, никой няма да се помръдне оттук.

— Работа има, ще стигне чак до смъртта, Дах. Пожелавам ви късмет. И побързайте. Скъпо ни е времето…