Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (20)

19

И ето че започна, размотавайки се като копринено кълбо, обратният път. Отминаваше и оставаше назад степта с разцъфтялото коило и хълмът на брега на Манич. Оставаха още няколко дена път и щяха да се покажат високите стени на Фанагория. Но никъде нямаше да се махне болката, пронизваща сърцето. Колкото и сам да се утешаваш, че животът е кратък и земните радости са нищожни пред безграничната вечност на отвъдния живот — все пак душата тъгува по изгубеното щастие! Ако земният живот е толкова кратък, какво му пречи тогава на божеството да го направи щастлив? О, Тангра! Има ли те?

Търкаля се, размотава се кълбото. Пътят продължава ли, продължава и ето — вече се спуска към бреговете на великата Итил. Безкрайната равнинна степ се сменя от горичка, сенчестите покрайнини на гората с поле, обрасло с лайкучки. Пътят прилича на река, реката прилича на път. Още неведнъж е съдено на керваните и на хората в бойни доспехи да видят и пътя, и реката. Докато са живи хората, съдено им е да виждат реката и пътя. И едва когато няма да има вече хора, тогава ще изчезнат и пътищата. Но няма да изчезне реката и лайкучките; само че кого ще изпращат те, навеждайки глави, както го правят сега, както са го правили вчера, и година и сто, и хиляди години назад? Но може би това няма да се случи, хората ще се опомнят и ще разберат, че ориста и участта им са еднакви, че една обща е съдбата на реката, на пътя, на цветята…

Те трябва, трябва да го разберат.

А животът продължава. Какъв ще е той занапред — за българите, за Илбарис? Ние го оставяме на прага на нов живот, но що за живот ще е това не знаем нито ние, нито той. Късно наесен — това го знаем, ще се върне от джайляя, ще отиде при антите, ще вземе със себе си Денис и няма да измени на паметта на Чечке. Каквото и да се случи, тя винаги ще бъде в сърцето му и любовта й, подобно на вечното слънце, ще осветява и сгрява дългия му живот. А когато за българите настанат най-тежките дни и горчивият хляб на изгнаничеството се превърне в тяхна храна, заедно с хан Аспарух, отвеждащ ордата си на запад, неизменно ще върви и суровият и верен кавхан Илбарис — наречен брат и дясна ръка. Но до тогава има още време.

* * *

Има време…

Пътят се простира напред. Над хоризонта се кълбят облаци, растат и се трупат като планина. Ту са бели и леки като пух, ту изведнъж се наливат с оловна тежест и чернота, струпват се, сблъскват се, прорязва ги мълния и се разразява дългоочакваният дъжд, който ще напои пресъхналата земя. И тогава в степта, напоена от влага, бързо ще се надигне тревата, а това означава, че добитъкът ще е сит, ужасът на гладната зима няма да измъчва хората и те ще могат да гледат в бъдещето със спокойно сърце.

И още една година ще наближи към своя край. Първо есента ще смени лятото, след това ще дойде зима, която сякаш е безкрайна, но слънцето, Тангра, ще изгрява все по-рано и по-рано, ще се издига все по-нависоко и по-нависоко и ето, че ще свърши и тази безкрайна зима, вече няма да има сняг, ще препуснат ручеи от снежна вода, ще се сливат в рекички и реки, ще се втурнат към най-голямата си сестра — Итил, и отново плахите кокичета ще се протегнат с нежни листенца към светлината. Гледайки ги всяка пролет, колкото и пролети да има в живота му, Илбарис ще си спомня за своята Чечке. Защото любовта е силна като смъртта — казваше мъдрецът, но дори и той не разкриваше цялата истина. А истината е в това, че любовта е по-силна от смъртта и винаги й се противопоставя и докато е така, животът на земята няма да се прекъсне и ще продължава безкрай — в реката, в дърветата и цветята, и в трепетното, незабравящо човешко сърце.

За кой ли път наближаваше Илбарис към Горен Кирмен? Сърцето му винаги се свиваше при вида на тези кули и стени. Това е неговият град, поверен е на неговата сила и смелост и винаги го очаква, широко разтворил тежките си порти. Кавхан Илбарис се върна. По спуснатия висящ мост търчат рояци дечурлига, които не знаят удържане. Достолепно идват насреща му занаятчии и търговци, хора говорещи различни езици, избрали да живеят на тази прекрасна земя по бреговете на великата и вечна река, чието древно име Итил сега всички народи по света произнасят по съвсем друг начин — Волга…