Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (19)

18

Останаха мъртвите да лежат в земята, а живите се върнаха към живота. Събраха плячката, излекуваха раните си и тръгнаха обратно към домовете, становете, джайляите си. Дойде есента, настана зима, сменена от ранна и весела пролет и на полето, което някога бе напоено с кръвта на хиляди и хиляди хора, поникнаха първите стръкчета на кокичетата. След това ги замениха пурпурни лалета, след тях, както си му е редът, се явиха печалните горицвети, после се появиха лайката и бодилът, който гордо надигаше виолетово-алените си цветове, а след това зашумя и коилото. И така ще е тази година и следващата и след сто и хиляда години — дотогава, докато е жив човекът и степта е жива. И ако хорските поколения помнят, защо да не помнят растенията и тревите? Кой знае за какво говори сребристото коило на степните цветя като поклаща главица — дали за миналите подвизи на багатурите или за хорската глупост, която осея необятните простори на степта с хиляди и хиляди кости.

На годишнината от смъртта на хан Кубрат илханите Бат-Баян и Кубер, Котраг и Аспарух посетиха погребалния курган. Дойде с тях и Аппак, дойде и кавхан Илбарис. Съпровождаха ги много слуги и телохранители, сред които можеше да се види бившият кормчия Денис, който престана да управлява кораби и завинаги обвърза съдбата си със съдбата на Илбарис.

Три дни продължи поменът за хан Кубрат, след това слугите прибраха шатрите. Трябваше да се връщат обратно към делата си. Илханите се договориха, че есента, след джайляите, ще се съберат във Фанагория и ще изберат нов Ювиги-хан на българите.

Малко преди тръгването Аппак извика Илбарис в шатрата си. Дълго гледаше тя суровото лице на приемния си син, след това направи крачка към него и го прегърна. Съдбите им бяха сходни. Като ги лиши от най-близкия им и скъп човек, все пак към Илбарис животът се показа по-безжалостен — нали тя, Аппак, толкова години бе с хан Кубрат, а Илбарис едва се приближи към мечтата си и веднага я загуби завинаги.

Аппак мислеше за дъщеря си и тя като жива заставаше пред очите й. Чечке, дъще… Защо така се случи, кой е виновен?

Тя прегръщаше Илбарис, плачеше и не криеше сълзите си.

След това каза:

— Сине! Ако имаш някакво желание, кажи ми. И аз ще го изпълня.

Илбарис наведе глава.

— Майко, все ми е едно. Както кажеш, така и ще бъде. Моят баща хан Кубрат искаше да съм дясната ръка на илхан Котраг. Само кажи и ще тръгна с него към Горен Кирмен. Или към което и да е друго място. Сега, когато го няма баща ни… когато я няма Чечке… какво значение има…

Той не завърши. Аппак го погали по косите.

— Не говори така, сине. Докато животът продължава, той трябва да има смисъл. А за сега аз имам една молба към теб. Моят брат, хан Кубир, иска да вземе за жена дъщерята на княза на антите. Не мога да се сетя за по-добър сват от теб. След като се върнеш във Фанагория от джайляя, готви се да заминеш в столицата на антите Киякал. Ще се разпоредя да ти приготвят достойни за жених подаръци. По време на сватбата ще се състои кушия и ти също…

Илбарис поклати глава.

— Не, ак анам. Не говори така. Боли ме…

Ръцете на Аппак отново докоснаха косите му.

— Това е и нейна молба, Илбарисе. До мъжа трябва да има жена. Грях е пред нея и пред Тангра да останеш без потомство.

— Ак анам…

— Върви, сине. Чакат те… Казах ти всичко.

Когато Илбарис излезе, тя още дълго стоя в празната шатра. Да, нека бъде така. Правилно е… правилно. Чечке, дъще…

Кавхан Актай търпеливо я чакаше отвън. Когато тя излезе, й каза:

— Готови сме, Аппак. Ще заповядаш ли да тръгваме?

Аппак още веднъж обхвана с поглед степта и хълма, под който почиваше този, който бе най-скъп в живота й. Тя пак ще се върне тук — след една година, и след още една, и след още…

Докато е жива, душата й, като птица, вечно ще кръжи над тези хълмове. До смъртта.

Без да откъсва поглед от могилата, тя произнесе:

— На път!…