Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (18)

17

Нощта не донесе облекчение. Нямаше покой нито около шатрата, нито в нея: отвсякъде се носеха виковете и стоновете на ранените и умиращите, в шатрата тишината се нарушаваше от неравното, страшно дишане на умиращия ювиги-хан.

В нощната тишина звуците се открояваха с плашеща и тайнствена отчетливост. Виеха вълци, пронизително викаха чакали.

Пламтяха огньове, край които, неразличими от мъртъвците, се строполяваха и заспиваха победителите. А над живите и мъртвите, ту скривайки се зад стремително препускащи облаци, ту надничайки иззад тях, сияеше чистата и хладна спътница на нашата топла планета — луната. Раждането на новия ден накара оцелелите воини да паднат на колене. Те въздаваха почести на божеството на този свят, което им дари кървавата победа — слънцето. На колене стоеше и Аппак, която през цялата нощ не мигна; хапеше подпухналите си устни и молеше Тангра да се смили над хан Кубрат, който вече не идваше на себе си:

— О, Тангра, сияйни и всесилни! Ти си на небето, аз съм на земята, ти си по-високо и от най-високите, а съм по-ниско и от най-нисшите. Дари ме със своята милост, превърни ме в червей и аз ще благославям добротата ти, само запази живота на моя мъж. Ти можеш всичко, можеш да сториш и това. Направи чудо, направи така, че Кубрат, моят мъж, да остане жив, о, Тангра! Дай знак, че си ме чул!

И знакът бе даден! Кавхан Актай излезе от шатрата и веднага се върна, като каза с пресекващ глас:

— Чудо! Погледнете всички: Тангра даде своя знак…

Дори Аппак излезе от шатрата, за да се убеди в чудото. Нямаше измама: бяло жребче, невинно като душа на праведник, изпратена от божеството, доверчиво гледаше хората с кехлибарените си очи. Това бе жертва, откуп за душата на хан Кубрат. Тангра чу молитвите на Аппак и ги прие.

— Хванете го… уловете го!

Но нямаше нужда да се преследва жребчето: дори когато десетина ръце се притегнаха към него, то все така доверчиво гледаше наоколо.

— Донесете бялото платнище!

Донесоха го. Дори не завързаха краката на жребчето, просто го прекатуриха по гръб и синьото утринно небе го покри с погребалния си саван. Тептангра Азак застана над него с жертвен нож в ръка и каза, като се обръщаше към бога:

— О, Тангра! Остави ни душата на нашия хан Кубрат. Заради нея сега ще ти дадем младата, чиста и невинна душа на тази жертва, бяла като облак. Вземи, приеми тази жертва, о, Тангра, вземи и я приеми вместо душата на хан Кубрат. Приеми, приеми, приеми…

И заедно с върховния жрец хилядите останали живи българи вдигнаха ръце и повториха тези слова. Можеше ли да не се случи чудото?

Не.

И то се случи.

Тангра прие жертвата. Едва отзвуча и изчезна в пространството последната дума на молитвата, когато от шатрата изтича телохранителят.

— Аппак! Ювиги-ханът… вика те…

Аппак се затича натам. Хан Кубрат, съпругът й, бе дошъл на себе си. Той я гледаше, виждаше я, познаваше я. Искаше да каже нещо, да, да, нямаше съмнение. Дадоха му чаша с черния балсам.

— Ап-пак!

От очите на Аппак бликнаха горещи сълзи.

— Ти… ти се върна… ти се завърна, хане мой. Тангра чу!

Хан Кубрат обгърна с поглед всички.

— Ап-пак — отново каза той.

Аппак целуна ръката му.

— Тук съм, бащице.

Хан Кубрат събираше силите си. Сякаш на устните му бяха последните, най-ценните слова, които трябваше да произнесе преди да тръгне по най-дългия от пътищата. След това въздъхна:

— Чеч-ке…

Илхан Кубер пристъпи напред. Той искаше да каже истината на баща си, не трябваше да я крият от него в такава минута. Но Аппак, подобно на орлица-майка, защити хан Кубрат от лошата вест:

— Тя е жива, бащице. Жива и здрава. Чуваш ли? Скоро ще е тук. Заедно с Котраг. Съвсем скоро.

— Бат-Баян…

И отново Аппак пое върху себе си греха на спасителната лъжа:

— Той е с нас. Дойде при теб, сега преследва хазарите.

— Си-но… вете… Кубер… Аспа…

Още известно време той се бореше със смъртта, но изведнъж се предаде. Пое си дълбоко въздух, приповдигна се, с неистова сила стисна пръстите на Аппак и се стовари върху възглавницата. Брадичката му се отпусна, едва доловима тръпка премина през тялото му и той замря.

Ръцете на Аппак го обгърнаха, сякаш бе детенце, взето от люлката.

— Кубрате! Не ме напускай! Кубрате…

Но него вече го нямаше.

* * *

Така умря хан Кубрат, човекът, основал държавата Велика България. Той напусна света на живите в края на шестстотин четиридесет и втора година по християнското летоброене и надживя със съвсем малко императора на Византия Ираклий. Погребалният хълм, под който бе положен заедно с дъщеря си Чечке, бе насипан на това място, където удържа решителната победа над войските на най-злия си враг хаган Юлуш от племето Ашина. Заедно с него в могилата бяха положени любимите му коне, оръжие от всякакъв вид, така също и златни съдове с храна и напитки за три дена, за да може, както и приживе, да няма нужда от нищо до мига, в който ангелите не дойдат за душите им и не започне за тях друг неподвластен на земните измерения вечен живот…