Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (17)

16

Дните се нижеха един след друг. Илбарис яздеше по степни, а после и по горски пътеки, беше нащрек, готов във всеки един момент да избегне и да пусне стрела, но всичко се размина. На третия ден се показаха познати места. До самия стан на угрите буйтурът не успя да се доближи, бдителни бяха патрулите на княза, заловиха непознатия, обкръжиха го, заставиха го да язди след тях. Не беше чак толкова отдавна времето, когато Илбарис остави тук Ташбулат — сега видя своя бивш мерген застанал нависоко, вече младши княз; видя го и отначало не го позна, така добре беше облечен Ташбулат. Ако можеше да усеща завист, Илбарис би му завидял. Но завистта му бе чужда. Беше се разширил в раменете Ташбулат, държеше си главата високо, както и навярно подобава на княжески зет, но на Илбарис се зарадва напълно искрено, прегърна го и го заведе при княза. И той на свой ред благосклонно прие осиновения син на Кубрат хан. Изслуша го, закрачи между стените на просторните покои, след това каза:

— И на нас, буйтуре, ни бе известно, че Джаик-бек държеше със своите тюмени Горен Кирмен в обсада. А след това замина. Много воини погреба, а после свали обсадата и замина. Може би получи заповед от хагана? На нашата земя той не стъпи, нашите пасбища не закачи, не го закачахме и ние него.

— Ще ви закачи — каза Илбарис. — Ако веднъж е бил близо, непременно ще се върне. Моля те, князе, дай ми ермак алай, ще отида в града и ще разбера какво са намислили. Там трябва да е останала поне една част от алая на илхан Котраг… И сестра му, дъщерята на Кубрат хан — Чечке, беше в кирмена. Дай ми воини… не, не на мен, на Ташбулат ги дай, нека само да ме придружат до Горен Кирмен и да влязат в него заедно с мен, а после да се върнат…

Князът се колебаеше.

— Вярно, обвързан съм с договор към хан Кубрат. Отношенията ни са приятелски. Но нямам излишни воини, буйтуре. Малобройни са нашите племена, два тюмена стигат да охраняват границите ни, но за нещо повече не са достатъчни. Не знам какво да правя. Почини си сега, а ние ще помислим.

Но Илбарис се отказа от почивката. Изпи жадно само две големи дървени кани с хладна хлебна напитка и помоли:

— Не ми отказвай помощта си, княже.

Ташбулат също подкрепи Илбарис:

— Татко! Ако хазарите разорят Горен Кирмен, ще стане лошо и за нас. Къде ще закараме кожите и платното, смолата и меда? И оръжие оттам купуваме. Ако Джаик-бек е отвел своите тюмени, тогава кой от хазарите е останал? Трябва да ги отучим от разбойничеството, докато все още е възможно.

Трудно бе на стария княз да не се съгласи с тези доводи.

— Добре — рече накрая той. — Ти си прав, сине мой, не трябва да показваме на хазарите нашата слабост. Буйтуре, ще ти дам ермак алай. Ташбулат ще тръгне с теб, след това ще се върне. Ще поемете утре на разсъмване, така реших аз. Кажи, Ташбулате, на багатур Аршак, нека утре доведе тук своята стотна… И още воини ще ви дам… А сега върви.

* * *

Дълго след като превали полунощ продължаваха да приказват Илбарис и Ташбулат. Заспаха едва на разсъмване. Когато си млад и три часа сън са достатъчни, за да възстановиш силите си. Слънцето едва се бе показало, а двамата бяха вече на седлата. Старият княз излезе от украсеното с дърворезба преддверие, за да изпрати зетя си и три стотни воини. Вдигна над главата си жезъла, завършващ с кръгла златна топка и каза:

— Нашият бог ни завеща да помагаме на попадналите в беда. Отидете в Горен Кирмен и помогнете на българите да освободят града от хазарските разбойници. А после се завръщайте незабавно. Аз ще ви чакам…

* * *

И отново се заредуваха пътеките. Пътува ермак алаят, отпред язди Илбарис, до него е Ташбулат. Напред е изпратен патрул — не биваше да има изненади.

Пътуваха без излишни почивки, но на Илбарис му се струваше, че пъплят едвам-едвам. Ако зависеше от него, би се движил без да спре чак до самите стени на Горен Кирмен, а още по-добре би било да можеше да се превърне в птица и да полети натам над тъмните гори и степ. Но воините не са птици и не вървят по-бързо, отколкото могат. Така че, иска или не, ще се наложи да търпи.

Илбарис се оглеждаше — не изостават ли алипите. Не, не изостават, движат се плътно, не се разтеглят. В първата стотна, непосредствено зад гърба на Ташбулат и буйтура, са воините на багатур Аршак, всички до един — отбрани юнаци. Въоръжени са много добре, по български маниер: всеки е преметнал през рамо къс извит лък с обтегнати тетива (и по още два запасни у всеки алип), колчан пълен със стрели, обковани с желязо щитове и криви саби. Другите воини са въоръжени с копия, боздугани, камшици, облечени са в ризници от железни халки и с шлемове на главите. Не е толкова добре, колкото първата стотна, но и никак не е зле. Напълно искрено Илбарис каза на Ташбулат:

— Добра е стотната на багатур Аршак, не ще и дума, би била гордост за всяка войска.

На Ташбулат му бе приятно да чуе това.

— Каквото от тебе, буйтуре, видях, на това ги и научих.

Пътеки, пътеки, пътеки. И вървят още, вървят, и вървят. Ден вървят, два и три даже. А после ще дойде Горен Кирмен. И Чечке.

Имай търпение, Илбарисе. Не мисли за нищо. Само чакай.

Чакай ден, чакай два. И още един ден. А после…

* * *

А после се появи река, Итил. А отвъд реката бе градът Горен Кирмен. Можеше веднага да я преминат, но който сам се пази, и господ го пази, затова изпратиха половин стотна да разузнае как стоят нещата. Разузнаха — хазари наблизо няма. Недалече от стените видяха овчари. Те казаха, че вече два дни откак хазарите изчезнали, в кирмена останали само занаятчии и търговци. Котраг отвел своите воини към Манич, пратеник му донесъл такава заповед. Илханът оставил охрана — да пазят моста и поддържат реда. Останала е една стотна, начело на стотната стои батир Артик. Той и сега е на мостовата кула.

Буйтурът не доизслуша човека, а се втурна напред… — Ташбулат изпрати с него две десетки алипи — за всеки случай. Илбарис вече беше стигнал вратата и повика караулния. Спуснаха моста, младият воин влезе през вратата. Сърцето му биеше като на птица, попаднала в мрежа, все едно бе тичал без да спре от стана на угрите до тези крепостни стени. Караулбашията беше млад, снажен и красив, излезе напред. Зад гърба му напрегнато стоеше стражата на кулата.

— Аз съм буйтур Илбарис. Познаваш ли ме?

Караулбашията кимна.

— За тебе ми е говорил илхан Котраг, буйтуре. Самият той…

— Знам. Ти какъв си?

— Стотник. Казвам се Артик. Син съм на хилядника Сатай. Оставен съм със своята стотна да пазя кирмена…

— Добре. Заведи ме при ханската дъщеря.

Караулбашията неразбиращо гледаше Илбарис.

— Не ме ли разбра?

— Аз… разбрах, буйтуре. Но… но тя не е тук.

— Илханът ли я все със себе си?

— Ти не знаеш ли, буйтуре? Тя… тя отиде при хазарите…

Илбарис внимателно гледаше стотника Артик. Какво приказва той? Отишла? При хазарите?

— Отиде сама?

— Разбира се, буйтур. Кой би могъл да застави ханската дъщеря?

— А илхан Котраг?

— Не знам, буйтуре. Ти сам го попитай. Аз не знам. Илханът ме остави с моята стотна тук, а той самият тръгна по следите на Джаик-бек.

Момъкът не мисли дълго, преди да вземе решение.

— Чуй ме, стотнико. Ще оставиш в Кирмен две десетки воини. Останалите, както и ти, ще тръгнете с мен.

— Но, буйтуре… Илханът ми заповяда…

— Баща ми, хан Кубрат, ме назначи за дясната ръка на Котраг. Изпълнявай заповедта ми. По кой път тръгна илхана?

— Ето по този.

— Събери хората. Аз чакам.

— Добре, буйтуре…

* * *

— Ташбулат, аз тръгвам.

— Без хора? Какъв смисъл има, буйтуре?

— Не мога да мисля за смисъла в такава минута, мергене. Аз съм воин. Длъжен съм да намеря врага и да го убия.

— Нямаш дори една стотна воини.

— Дори и никой да нямаше с мен, пак не бих останал зад стените на кирмена, Ташбулате.

— Не се сърди, буйтуре, но аз не мога с нищо да ти помогна. Тези стотни не са мои, те са на княза. Ако можех…

Илбарис го прегърна:

— Ще дойде време и ще имаш и ти свои стотни, Ташбулате. Хазарите не се отказват толкова лесно от чуждото благо. Прощавай. Ако Тангра пожелае, пак ще се видим.

Трите стотни воини-угри мълчаливо изпратиха с поглед шепата българи. Те не бяха се скрили още в гората, когато до Ташбулат се приближи стотникът Аршак, яхнал черен като нощта жребец. Предната година хазарите бяха убили неговия по-голям брат, разориха бивака му, отведоха сестра му. Ташбулат знаеше за това.

— Княже…

— Говори, Аршак.

— Пусни ме с българите.

— А какво да кажа на старшия княз, Аршак?

— До княза имаш още три дена път. Измисли нещо. Ако не измислиш, сам ще отговарям за всичко.

— Добре. Върви. Ще кажа, че не съм могъл да оставя осиновения син на хан Кубрат без охрана да отива на сигурна смърт. Завърни се с победа, Аршак.

Стотникът сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, Ташбулате. Ще се върна жив — длъжник съм ти.

— Да ти помага твоят бог…

И Ташбулат обърна коня си.

* * *

И отново вървяха без почивка, без да жалят нито себе си, нито конете. В края на втория ден, залитайки от умора, спряха за кратко на брега на сенчеста рекичка. Строполиха се направо на тревата, пуснаха конете и оставиха постове.

Тревата тук беше сочна и гъста.

Огньове не накладоха. Още не беше се развиделило, а те вече бяха потеглили нататък. Напред, напред, бързо, без да се спират. Пътят се извиваше, ту ги извеждаше на брега на Итил, ту ги отвеждаше от реката. Разузнавачите, изпратени напред, не откриха никого, макар и да бе видно, че някой е минавал оттук. Но кой?

Отговор Илбарис получи на четвъртото денонощие. Те някак изведнъж достигнаха до мястото, където в Итил се вливаше друга рекичка — тясна, но пълноводна и именно на този бряг кипеше ожесточена битка.

Бързо! Илбарис огледа своя алай. Няма и две стотни. Но какво пък… Две стотни воини, готови да умрат с чест — та това не е никак малко.

И той пръв насочи своя кон към водата.

А битката бе започнала така — рано сутринта илхан Котраг настигнал хазарските войски на това място и тук, на ливадата, без да се замисля, нападнал Джаик-бек. Както ловно куче, което смело се хвърля на мечка, увисвайки на хълбока й, се впил илхан Котраг със своята хилядна в хазарската войска, която го превъзхождала най-малко три пъти. Но един човек, решен да умре, не струва по-малко от трима, които мислят как да оцелеят, и силите засега бяха повече или по-малко равни. Но, разбира се, всичко би завършило зле за илхана, ако Илбарис бе закъснял дори и с половин ден. Като раздраха въздуха с бойните си викове, българите и угрите удариха право в това място, където, наблюдавайки схватката, в пълна безопасност се намираше Джаик-бек със стотната си. Той така и не разбра откъде му се нахвърлиха тези безжалостни убийци, които пред очите му изклаха по-голямата част от телохранителите му. Единственото, което премина през главата му, бе мисълта, че по някакъв неведом начин тук са се озовали основните сили на хан Кубрат. Не му остана време да размишлява; така и не разбра колко греши. Като заповяда на останалите наоколо телохранители да го последват, той се понесе напред. Илбарис навреме видя, че заедно с изплъзващия се бек се движи и закрита кола, теглена от два едри коня. И Джаик-бек, и колата, обкръжена от телохранители, бяха изминали немалко разстояние, докато Илбарис, изтръгвайки се от битката, успя да организира потеря.

Колата се насочи към реката. Десетка от телохранители я прикриваше от всички страни. Илбарис също водеше със себе си десетка алипи — всичко, което успя да събере. Колата се носеше бързо, но бе принудена да се придържа към пътеката; Илбарис препусна с коня си напряко през шубраците. Нужно бе само да се приближи на разстояние полета на една стрела. Разстоянието малко се скъси, после още мъничко. Хазарите започнаха да се озъртат, да нервничат, издърпаха лъковете иззад гърбовете си. Но не им беше удобно да стрелят докато яздят, а и на всичкото отгоре назад. Илбарис приготви стрела, когато забеляза един съвсем леко изостанал телохранител. Стрелата се заби в широкия му гръб и воинът залитна, килна се на страна и падна от седлото. Веднага трима хазари се обърнаха и пуснаха стрели, една от които почти одраска бузата на буйтура. В следващия миг стрелата на Илбарис покоси още един. Друг в това време бе свален от някой от воините-угри; Илбарис се обърна за да го окуражи и видя как той се хваща за гърлото, прободено от хазарска стрела.

Илбарис се приведе над седлото и се вгледа пред себе си. Стори ли му се, или от колата за миг му се мярнаха дългите коси на девойка? Кочияшът шибаше конете, Джаик-бек не изоставаше от колата, Илбарис догонваше хазарите, които докато стреляха, препускайки с всичка сила, раниха трима българи. Зад Илбарис, който упорито съкращаваше разстоянието между себе си и колата, останаха само трима. На Джаик-бек също му оставаха толкова. Буйтурът улучи сгоден момент, пусна още една стрела и кочияшът изчезна. Падна един от тримата хазари, но падна, притискайки длан към хълбока си, и един от българите. Илбарис видя как Джаик се наведе, измъкна жената от колата, без да спира да препуска, метна я напреки на седлото и шибна коня си с камшика. На българина му оставаха три стрели, само три стрели — останалите бе изпратил с лъка си да поразят целта или, от вълнение, да я пропуснат.

Не можеше повече да пропуска.

Три стрели и трима човека.

Две стрели и двама човека. Само един телохранител прикриваше сега Джаик-бек, неспирно шибащ конските хълбоци с тежкия си камшик. Гората е съвсем близо, Илбарис не можеше повече да протака. Той видя как бекът се обърна и заповяда нещо на телохранителя, как след това воинът обръща коня си и вдига лъка. Няма значение. Най-важно е да не позволи на бека да избяга. Да не позволи.

Буйтурът стреля, без да се прицелва. И видя как Джаик подскочи в седлото си…

След това небето се стовари върху главата на Илбарис. Хазарската стрела проби косо предмишницата му, излезе зад лопатката и той падна на земята.

Вече нищо не виждаше. Нито как убиха телохранителя, който го рани със стрелата си. Нито как го настигнаха двамата останали живи българи, нито как единия от тях, пристъпвайки внимателно, донесе на ръце слабичка девойка, от чиито гърди стърчеше дръжката на кинжал.

Алипите изправиха прекатурената кола и положиха в нея един до друг Илбарис и Чечке. Накрая мечтата им се сбъдна — да са заедно, само че те не знаеха за това. Пристигна илхан Котраг, целия в кръв и прах, спря колата и взе на ръце необикновено лекото тяло, което вече започваше да изстива. Положи го на тревата. Изтръгна кинжала с алената кръв по стоманеното острие, замахна и захвърли оръдието на смъртта в реката. Изправи се на крака и насочи невиждащ взор към завързаните хазари, които стояха на колене.

— Всеки десети — да бъде удавен. Останалите разделете по десетки и им върнете оръжието. Нашият враг не са хазарите. Нашият враг е хаган Юлуш.

Обърна се и тръгна. Никога не бе плакал в живота си, не заплака и сега. Воинът не плаче. Никой не видя, че всичко пред очите на илхана плуваше в мъгла. След това се приближи към колата, погледна бледото лице на Илбарис, който стенеше в безсъзнание и пое горещата му ръка.

После се върна при воините. Заповяда две десетки алипи да останат да погребат загиналите. Останалите се метнаха на седлата и се отправиха натам, където по бреговете на Манич сега се решаваше съдбата на българската държава. Заедно с тях, обградена от една десетка воини, се движеше и колата, в която, без да дойде в съзнание, стенеше и повтаряше в несвяст името на Чечке тежко раненият буйтур Илбарис…

* * *

Още един човек в този час се мяташе в несвяст, бълнуваше и се намираше на средата между живота и смъртта. Това бе хан Кубрат. Отровата бавно, но невъзвратимо се разливаше по тялото му и никакви лекарства не му помогнаха, както не можаха да помогнат и молитвите на тептангра. Цялото му тяло гореше в непоносим огън и черният балсам, който гръцкият лекар му даваше да пие на всеки половин час, го свестяваше само за броени мигове. В такива минути той опитваше да разбере какво става, да каже нещо, на нещо да отвърне. В бълнуването му се привиждаше, че най-накрая на бойното поле се е появил най-големият му син Бат-Баян и като дойде на себе си, той пожела да го види, но Аппак, която ни за миг не се отделяше от ложето на умиращия, изрече свята лъжа:

— Той още преследва хазарите, бащице — каза.

Ювиги-ханът удовлетворено затвори очи. Да, добре. Синът му Бат-Баян… той пристигна, върна се…

Прохладните длани на Аппак лежаха на пламтящото му лице и от това му се искаше да спи, да спи, да спи и да не мисли повече за нищо. И отново в забравата видя учуденото лице на стария си приятел-неприятел Ирсан; той го гледаше и говореше с молещ глас: „Кубрате, защо ми отсече ръката? Защо… върни ми я…“

А след това от един друг свят, света на живите хора, в който му ставаше все по-трудно и по-трудно да се завръща с всеки следващ път, долетя шум, който го накара да отвори очи. Радостното лице на кавхан Актай бе пред него, други лица, които някога бе познавал, малко по-близо или по-далеко, и отвсякъде — отляво, отдясно, отпред и отзад, отекваше и се носеше към него една и съща дума: „Победа“.

— Победа, хане мой — говореше му Актай. — Победихме, чуваш ли? Хазарите бягат, ние ги преследваме. Взехме в плен стотици. А хаган Юлуш избяга като страхлив заек и заряза и шатрата, и обоза си.

Дали на Адай само му се стори, че в полуотворените очи на ювиги-хана блесна пламъче? Хан Кубрат искаше нещо да каже, но в този момент езикът му не му се подчиняваше. И едва след като изпи няколко глътки от болкоуспокояващата напитка, като я разливаше по брадата и гърдите си, той обгърна с поглед присъстващите. Спря взора си на Йоан Фасиан и направи немощно движение.

Гъркът бързо се приближи. Умиращият го изгледа с дълъг, напрегнат поглед. Искаше да каже нещо… нещо важно.

Гъркът се наведе към него, улавяйки всеки звук. След мъчително усилие, хан Кубрат изхриптя:

— Кажи… кажи… на императора…

Никой никога не разбра какво искаше да предаде в този последен миг повелителят на Велика България на василевса Ираклий, който малко преди това бе оставил главата си в битката с арабите под стените на крепостта Карду. Главата на хан Кубрат отново успокоено легна в прохладните длани на Аппак. Притъмня. Слугите запалиха светилниците. В шатрата влезе алустаз Даян. Размени поглед с Аппак, поклати глава. Носеше лоша новина: във Фанагория възникнали безредици, по време на които тълпата разбила работилниците и убила Симоката. Добре, ще съобщи за това по-късно. Като се обърна към Аппак, алустазът каза:

— Заповядай на някой да вземе знамето на ювиги-хана и да оповести на войската за победата.

Аппак вдигна глава. Победа… Разбра ли хан Кубрат, че победиха? Или така и ще си отиде на оня свят, без да знае, че спокойствието на страната му е осигурено за още няколко десетилетия?

Кубрат лежеше с отворени очи. Дишаше тежко и нарядко.

— Нека знамето да понесе илхан Аспарух — каза Аппак.

Алустаз Даян мълчаливо склони глава. Аспарух — справедливо е.

И излезе от шатрата. След известно време въздухът се раздра от пронизителен вик — българите видяха бойното си знаме с извезания на белоснежен плат златен кръг — символът на Тангра. Знамето държеше илхан Аспарух — същият, който след много години щеше да поведе децата и внуците им далеч от тези места, отвъд великата река Истър, откъдето вече завинаги ще започне новата история на народа, носещ древното име българи…

А дотогава българите празнуваха победата над хазарския хаган Юлуш, който се връщаше в Билямджир с остатъците от своите пет тюмена. Там и остана дълги години да ближе раните си.

А за сега битката при Манич завърши. До падането на мрака българите преследваха остатъците от хазарските стотни и хилядни. След това се върнаха на бойното поле, където хиляди от братята им покриваха с телата си огромното бойно поле. В тази кръвопролитна битка бяха покосени толкова много хора, че останалите живи погребваха загиналите почти две седмици. Това наистина беше пирова победа, която остави българите толкова обезкървени, че не можаха да се възстановят дори за две десетилетия. Кой победи в схватката между двата родствени народа? Отговор на този въпрос може да даде само времето и то присъди окончателната победа на хазарите… Или все пак на българите?