Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (16)

15

Илбарис приближаваше Горен Кирмен. Познаваше тези места, бе преминавал от тук с алая си. Колко още остава? Не повече от ден. Дори половин ден. По-скоро половин.

Буйтурът спря до бистра рекичка, напои коня си и го пусна да пасе. Вярното животно го носеше на гърба си вече цяло денонощие без почивка, а се нуждаеше от нея не по-малко от господаря си. Илбарис бе така уморен, че едва му стигнаха силите да утоли жаждата си. Като се надвеси над спокойната повърхност на водата, видя лицето си и не можа да се познае. Това не беше неговото лице, оттам го гледаше друг човек. Този човек беше слаб, очите му — хлътнали, страните — обрасли с остра четина. Но какъвто и да беше станал, оставаше твърдо решен до последни сили да продължи пътя си към кирмена. Дори конят му да се строполи от умора, дори да се влачи на колене — това е без значение. Важното е само да му стигнат силите да доживее до минутата, когато ще види Чечке. А след това нека смъртта го отнесе със себе си, ако толкова й е притрябвал. Но не преди да види Чечке… И ще я види. Ще я види. Тангра няма да позволи момъкът да си отиде от този свят, без да е погледнал още веднъж в очите й. Тангра е справедлив и помага на влюбените. И на него, на Илбарис, ще помогне божеството. Ще помогне.

Защо изведнъж конят му зацвили? Илбарис се надигна и почти мигновено пак се хвърли на земята. Трима хазари — позна ги по дрехите — се приближаваха към реката. През раменете си бяха преметнали лъкове и пълни със стрели колчани. Трима срещу един! Неговото преимущество беше изненадата. Прислони се до ствола на едно дърво, наклонено над реката, и приготви стрела. Хазарите, без нищо да подозират, се спускаха към реката. Бяха на тридесетина крачки, когато Илбарис стреля. Стрелата се заби в гърдите на първия от воините и той падна, полуизвърнат от силата на удара. Българинът не можа да направи нищо повече. Хазарите се хвърлиха към конете си с невероятна бързина, като сваляха лъковете от раменете си докато тичаха. Сега всичко щеше да се реши от късмета.

Илбарис свирна и конят, развявайки юздата си, препусна към него. Само миг и буйтурът се озова в седлото. Той яздеше, седнал назад и хванал готовия лък. Хазарите го причакваха — единият отпред, другият отзад. Не бързаха. Бяха двама, а той беше сам. Те също умееха да стрелят с лък.

Чакаха само българинът да изпусне единия от поглед. Който и да е. Тогава вторият ще пусне стрелата.

Но Илбарис нямаше намерение да чака. Без да сваля очи от двамата хазари, той се шмугна под корема на коня и за един миг изчезна от погледите им. След това стрелата му попадна в лицето на по-близкия от воините и излезе през тила му. Стана толкова бързо, че вторият алип не разбра веднага какво се случи. А когато разбра, шибна коня си и стремглаво, без да се обръща назад, препусна през степта.

Илбарис премина на другия бряг през брода и се наведе над първия убит. Той беше съвсем млад алип — нищо чудно, че сгреши. А сега е мъртъв и стрелата стърчи от гърдите му. Такава е съдбата на воина — жив си, яздиш из степта, после в тялото ти попада стрела и излиза от гърба ти, след като е пронизала сърцето…

Илбарис дълго стоя и гледа как от младото лице се оттеглят цветовете на живота и го потапят в сивото еднообразие на небитието. След това въздъхна, взе колчана му със стрели и се върна при коня си.

Вечерта се добра до кирмена, но когато излизаше на края на гората, навреме забеляза, че около градските стени тук-таме се навъртат по двама-трима хазари. Подвижният мост, който водеше в града беше вдигнат. Това можеше да означава само едно — Джаик-бек е отвел своя тюмен от стените на Горен Кирмен и илхан Котраг се е спуснал със своя алай към бойното поле, оставяйки в града малочислен отряд. Няколкото десетки хазарски воини, някои от които сигурно са дезертирали алипи или изостанали ранени, достатъчно силни, за да яздят в очакване на лека плячка, не можеха да превземат града, но и гражданите не можеха да го напуснат безпрепятствено. Може би трябваше да изчака нощта и да се опита да се прехвърли през стената. След като размисли, Илбарис се отказа от този план — докато обясни кой е и какъв е, ще го повали стрелата я на някой от защитниците, я на някой хазарски мерген. Още повече, че третият воин, който избегна стрелата, няма да пропусне да разкаже за появата на българи близо до кирмена.

Има само един изход — да препусне към угрите, да намери Ташбулат. Как ли ще го посрещне мергенът? Не знаеше. Какво да се прави — ще се наложи да се поклони на княза на угрите, да падне в краката му, за да измоли поне две-три стотни. Пробие ли си път до кирмена, там вече ще знае какво да прави по-нататък.

И се понесе към угрите…