Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (15)

14

От височината на хълма, където бе разпъната шатрата на хаган Юлуш, като на длан се виждаше безбрежното бойно поле, затрупано с мъртвите тела на хора и коне. Вече не можеха да се различат българите от хазарите. Не можеше да се разбере кой настъпва и кой отстъпва. Когато конете пристъпваха, копитата им се плъзгаха в кървавата каша. В центъра се издигаше планина от трупове. Ранените лежаха под мъртвите и мъртъвците задушаваха живите. На левия фланг на хазарите конницата на илхан Аспарух притискаше вражеските стотни. Десният фланг заобиколи българите, но се натъкна на хан Кубир, който стоеше в резерв, така че спря хода си и не можа повече да се придвижи напред. Сега всичко зависеше единствено от това кой в решителния момент ще се окаже с една хилядна, а може би и само с една стотна в повече. Ала тези работи бяха в ръцете на Тангра, който единствен може да реши кому да отреди победата.

На какво се надяваше хаганът — че българите няма да издържат и ще отстъпят или че опитният Джаик-бек ще пристигне със своя ермак алай?

Можеше да разчита и на едното, и на другото. В навечерието на битката пристигна вестоносец и съобщи, че ханската дъщеря е вече в ръцете на Джаик. Защо ли не дочака бека? Защо хвърли хилядните си в битка, в която тюмените му изгоряха като съчки в огън? Може би защото не искаше после с нещо да е длъжен на Джаик-бек? Или защото една победа над хан Кубрат на бойното поле би решила веднъж завинаги въпроса кой ще е истинският илтабар на източните и западните тюрки, би го решила не с родственото, кръвно право, а с правото на силата?

Сега вече е късно да се укорява, късно е да търси какви са причините. Хапейки устни заради болезнената рана, Юлуш наблюдаваше как постепенно, почти незабелязано, и все пак достатъчно явно, линията на хазарите все повече се огъва под яростния напор на българските стотни. Но и той не е казал последната си дума. Има още две хиляди воина, всеки от които струва за двама, че и за трима. Пази ги за краен случай и изглежда, че той е настъпил.

— Хилядникът Талкай — при мен!

Кривокракият навъсен Талкай удари чело в праха до червения ботуш на хагана.

— Покажи на тези страхливци как трябва да се спечели победа за прослава на твоя господар — каза хаганът.

Талкай сложи ръка на сърцето си. Ще покаже! С мълниеносно движение се озова на седлото — сякаш прелетя птица. Извади крив меч и оголи здравите си зъби.

— Храбреци! След мен!

Подобно на вятъра, който вдига и гони опадалите есенни листа, хилядата алипа на Талкай се врязаха в най-разгорещената схватка. И ето че трепна и се огъна назад линията на българите, които до преди малко се бяха приближили толкова, че слугите на хагана бяха готови всеки момент да хукнат презглава, изоставяйки и шатрата на хагана, и имуществото му. Сега въздъхнаха с облекчение. Юнак е Талкай. След боя ще бъде щедро възнаграден от хагана, ако, разбира се, се завърне. Но той ще се върне… така или иначе, ще се върне, ще бъде награден — пожизнено или посмъртно, това няма никакво значение. Главното е, че засрами отслабналите духом хазари и сега те с нови сили коват победата. Вторият хилядник — Салтай-бек, който още не беше взел участие в битката, хапеше дългите си мустаци и завиждаше на подвизите на Талкай. Ако така вървяха нещата, от славата за него нищо нямаше да остане.

И ето — тръгна той към своя хаган. Видът му е толкова заплашителен, че може да стресне и една стотна храбреци. Не се просва в праха до червените ботуши на хагана Юлуш, както правят всички други. С предаността и свирепата си храброст си завоюва правото само да подвива коляно пред хагана. Вдигна поглед към хагана и рече:

— Искам да ударя по българите отляво. Само кимни и ще ти донеса главата на хан Кубрат, преди да си успял да преброиш до хиляда.

Толкова дръзко никой никога не бе разговарял с хагана. Юлуш до такава степен се изненада, че сведе поглед. Салтай-бек вече се изправяше и дръзко погледна хагана право в очите. От това Юлуш излезе от кожата си. Този Салтай е просто един убиец, а освен това се пада племенник на тептангра Урягай. Гневът обагри страните на хагана. Ръката му, стиснала камшика, се надигна за удар, но се спря на половината път, защото видя, че ръката на Салтай-бек е вече на дръжката на кинжала. Гласът на тептангра Урягай разведри нажежената обстановка:

— Салтай-бек!

От нищо на този свят, а може би и от нищо на онзи, не се боеше Салтай. От нищо и от никого. Нито от хаган Юлуш, нито от хан Кубрат. Ала чуеше ли тихия повелителен глас на хилавия тептангра, се сепваше и отстъпваше. Вярваше безстрашният храбрец, че една-едничка дума на жреца е достатъчна да го превърне в пълзяща твар. В смок, пепелянка или жаба. Или, което е още по-лошо — в жена, със страшно заклинание да го лиши от мъжката му сила. Вуйчо му Урягай можеше всичко. Можеше даже да замени хагана с друг, може да заповяда на безбрадите евнуси да надянат на височайшата шия копринения шнур, защото свещената кръв на владетеля не можеше да се пролива при никакви обстоятелства.

Обхванат от ужас, Салтай-бек отстъпи още една крачка назад. Слабичкият сбръчкан старец в обикновен халат рече на хагана:

— Не се сърди на Салтай, хагане. Той ти е предан. Той е твоята опора. Пусни го в битка да спечели за тебе победата, а за себе си и за рода си слава.

— Така да бъде!

Този път бека докосна с чело земята пред червения ботуш…

Пред очите на Юлуш всичко се размиваше и плуваше. Червената пелена на болката го стягаше в прегръдката си, устата му бе пресъхнала. Да не би да умираше? За наказание, че наруши древния завет на тюрките да не се използват в единоборството отровни стрели? Нима Тангра ще го накаже за такова нещо? Та нали не той, а тептангра Урягай му даде тези стрели. В името на победата над рода Дуло е позволено да се нарушават заветите на предците. Точно такива бяха думите на тептангра. А дали е възможно жрецът нарочно да е навлякъл върху главата на Юлуш гнева на божеството? И ако победата се изплъзне от ръцете на хазарите, ще обвини хагана за всичко?

Да става каквото е съдено, само да е по-скоро. Никога младият хаган Юлуш не беше си и представял, че победата се добива на такава цена.

Ако се окаже победа. А ако не? Ако Тангра се отвърне от него? По-добре да не мисли за това.

Трябва да се запаси с търпение и да чака съдбата си.

Вече остана съвсем малко…