Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (14)

13

Кубрат трябваше да посрещне в очакване още едно утро и му се струваше, че слънцето необичайно дълго се кани да оцвети в пурпур хоризонта на изток, сякаш се колебаеше дали си струва да започне този ден. Вчера вечерта пристигнаха още вести от хаган Юлуш и от Кубер. Основните сили на хагана настигнали вече оределия тюмен на илхана и само с помощта на Тангра, Кубер избегнал пълното обкръжение, от което не можеш да се измъкнеш, ако нямаш голям късмет. Слънчевото божество и късметът спасили илхана, ранен при ръкопашен бой, и не само го спасили, но и му дали време да се откъсне от хазарите. Цяла нощ остатъците от тюмена яздили, за да се присъединят към хан Кубрат и пристигнаха малко преди разсъмване.

Независимо от раната си, илханът изминал целия път в седлото като другите и чак когато слезе от коня пред шатрата на хан Кубрат и влезе вътре, загуби съзнание. Аппак със собствените си ръце го съблече. Раните не бяха опасни, но Кубер беше загубил много кръв. Хан Кубрат се разпореди да нахранят войниците на илхана и да ги отведат в резервите. Алустаз Даян преброи останалите в строя. Само половината тюмен доведе със себе си Кубер и тези воини можеха да се използват в бой само при крайна необходимост — толкова бяха изтощени.

В шатрата лекарят-грък промиваше с тъмен разтвор раните на Кубер, от които се процеждаше кръв. Ризницата му беше пробита под рамото, острието на стрела беше заседнало в мускула на бедрото и още една стрела беше закачила хълбока — тази бе най-леката и най-болезнена рана за човек, който прекарва повечето от живота си на седлото. Когато хан Кубрат влезе в шатрата, Кубер отвори очи и се опита да посрещне баща си с мъжествена усмивка, както подобава на илхан и воин, но усмивката се плъзна по лицето му и се превърна в гримаса на безкрайна умора и болка.

Гъркът изтри потта от челото си и се приближи към ювиги-хана.

— Как е илханът?

— Загубил е много кръв, хане мой. Най-много ме безпокои раната в хълбока. Започнала е да се възпалява. Ако стрелата е била отровна…

— Ако изправиш илхана на крака, ще получиш толкова злато, колкото да стигне до края на дните ти. Какво ти е нужно?

— Ще направя всичко, което е по силите на човек. Имам чудодейни мазила от Самарканд…

— Илханът трябва да оздравее. Запомни това, гърко…

Пребледнял, лекарят се върна при Кубер. Той лежеше по корем и трудно можеше да се разбере защо не вдига глава — дали от слабост и от раните си, или от срам заради поражението, нанесено от Юлуш.

Ювиги-ханът гледаше проснатия на килима Кубер и с пълна сила прозря колко страшна ще е предстоящата схватка. Ето че синът му вече лежи ранен, едва сдържа виковете на болка и хапе устни. Половин тюмен български войници вече лежат в степта и черните врани, закрили небето с орляците си, кълват мъртвите им очи. Не е ли тази участта, която очаква цялата му държава, ако не му достигнат храброст, умение и късмет при срещата с ордите на хагана Юлуш на ето това поле, простряло се от самия праг на шатрата му? Да, битката ще е жестока и безпощадна. Опитал е хагана Юлуш от кръвта на българите. Разпален е от изпуснатия изпод носа му успех и ще преследва участта си като вълшебна птица. Кога българите ще видят неговите предни отряди? По обед? Вечерта? На следващото утро?

Можеше да се случи всеки момент.

Настана обед, после слънцето започна да клони към залез.

Хаганът още не се появяваше. Без да нарушават бойните редове, тюмените се разположиха за почивка.

Хан Кубрат сне бойното си снаряжение и се мъчеше да разбера какво означава всичко това. Юлуш трябваше да е тук, но го няма. Нима се е оказал по-умен, отколкото предполагаха? Не е рискувал и е решил да даде на войската си почивка. Или чака Джаик-бек? Или е намислил нещо друго?

До падането на мрака властелинът се вглеждаше в хоризонта, очакваше появата на хазарите. Напразно Аппак го увещаваше да си почине, защото най-зорките сред зорките ще видят приближаването на врага много по-рано от него. Ювиги-ханът хапна набързо няколко къса студено месо, извика хилядниците и кавханите и разпореди да пратят в степта отвъд реката двойни караули на най-добрите коне. После се върна в шатрата и седна до Кубер — илханът гореше. Раната от стрелата гноясваше. Синът му се мяташе в безсъзнание, бълнуваше, крещеше команди — все още му се струваше, че води бой със стотици хазари, които го обкръжават от всички страни…

Аппак и гръцкия лекар не се отделяха от илхана нито за миг. И тази беда трябваше да се понесе и да се преживее. За кой ли път животът изпитва Кубрат, опитва се да го сломи, да го постави на колене. Но той не се предава… и няма да се предаде никога. Никога.

Оставаше само да се чака.

* * *

Да чака и да чака. Какво от това, ако Тангра го желае, Кубрат е готов да чака. Още повече, че през това време опасността за живота на Кубер премина. Дали чудодейните мазила на гръцкия лекар или страха му, дали могъщото здраве на илхана помогнаха, но в края на седмицата младият воин дойде в съзнание и поиска да яде. Това беше добър знак. Починаха си и събраха сили неговите алипи. Разделиха ги на нови десетки и стотни и ги вляха в другите тюмени. Кавханите, начело със самия хан Кубрат и илхан Аспарух, използваха всеки ден да обмислят и предвидят всичко неочаквано, което можеше да се случи, да отработят взаимодействието на лявото и дясното крило на войските с центъра, на копиеносците със стрелците, на каменометите с кавалерията. С всеки изминал ден все повече нарастваше увереността на ювиги-хана в успешния изход на бъдещата битка, завладяваше го убеждението, че Джаик-бек, най-опитният в хазарския стан, е зает под стените на Горен Кирмен. Всичко вървеше добре. Оставаше да дочакат появата на хазарите.

И те се появиха. Запъхтените съгледвачи скочиха от конете пред шатрата на Ювиги-хана, преминаха през кръстосаните копия на стражата, поклониха се на Кубрат с ръка на гърдите и като си поеха дъх, казаха:

— Те дойдоха!

Владетелят излезе от шатрата, като едва сдържаше вълнението си. Да, дойдоха. Облак прах затулваше небето на хоризонта. Колко бяха хазарите?

Засега никой не знаеше. Надвечер разузнавачите доложиха — хагана Юлуш имаше толкова тюмени, колкото и българите. Хазарите спряха на разстояние три полета на стрела от българските войски и започнаха да изграждат своя лагер. Най-нетърпеливите сред българските кавхани предлагаха незабавно да се нападнат уморените от прехода хазари.

Хан Кубрат изслуша всички и ги пусна, без да каже нищо. Чакаше вести от сина си Бат-Баян. Не е възможно Бат-Баян да не дойде на помощ. Ханът не искаше, отказваше да повярва. Ако Тангра му даде отсрочка още един ден, той ще я използва. И Бат-Баян ще успее да пристигне.

Измина нощта, отлетя утрото. Когато мъглата се разсея, всички видяха, че хазарската войска е готова за битка.

Без да изпуска хазарските тюмени от поглед, хан Кубрат заповяда на Аспарух да изтегли своята част още вляво. Хазарите веднага повториха маневрата. Нито една от двете страни не помръдна центъра си. Българските и хазарските тюмени, заели позиции в средата на войските, бяха построени във формата на стрела, двете стрели бяха насочили остриетата си едно към друго.

Над бойното поле бавно, без да бърза, се издигаше слънцето. Ювиги-ханът стоеше край шатрата си напълно въоръжен и чакаше да доведат коня му. Когато го доведоха, сивият жребец въртеше глава, опитваше се да се измъкне от ръцете на телохранителите, но видя стопанина си и тихо зацвили. Кубрат искаше, както някога, да се стрелне в седлото като птица, но сложи крак в стремето и телохранителите мъничко помогнаха… и конят понесе владетеля към очакващата го войска. Кавханите и хилядниците тръгнаха след него.

Като се понадигна в седлото, хан Кубрат извиси ръка:

— Българи, воини мои! — извика той и вятърът отнесе гръмкия му глас чак до последните редици. — Погледнете — ето това е врагът. Хаган Юлуш е дошъл тук, за да ни покори, да завземе пасищата ни, да завладее нашите земи и градове, да направи роби децата и жените ни. Вече е обещал на робските пазари в Египет, Тракия и Византия, че няма да имат недостиг на роби. Той е обещал да продава там нашите сестри и жени. Нямаме друг избор. Или трябва да станем роби и да загубим всичко, което имаме, или трябва да победим врага. Не само нас подлага на изпитание съдбата: тук са и родствениците ни — утригурите. Да дадем клетва: победа или смърт! Аз казах.

И той извади от ножницата проблясващ на слънцето меч. Хиляди такива мечове уловиха и отразиха слънчевата светлина.

Хан Кубрат препусна покрай строените тюмени и отново се върна при шатрата си на върха на хълма. Всеки кавхан, всеки хилядник знаеше своята задача. А той, ювиги-ханът, знаеше общата за всички. Тя беше победа. От хълма видя тюмена на сина си Аспарух. Илханът не се различаваше сред простите алипи. Видя настръхналия от копия център, където се развяваше знамето на алустаз Даян, видя десния фланг и края на горичката, където със своя тюмен се криеше хан Кубир. Слънцето стоеше в зенита си и лъчите му се сипеха като златните стрели на Тангра.

От хазарска страна се появи глашатай и извика, че хаган Юлуш призовава на двубой българските мергени. Такъв беше обичаят — преди общата схватка в единоборство да изпитат късмета си най-добрите стрелци с лък и копиехвъргачи.

Хан Кубрат кимна с глава — така да бъде! И веднага от хазарска страна излязоха двама мергени на еднакви коне, стиснали къси лъкове. Военачалникът повдигна учудено вежди.

— Защо двама? — попита.

Отговор не получи. И би ли могъл някой да отговори защо хаган Юлуш е решил изведнъж да наруши обичая, установен от предците и постановяващ, че преди решаващо сражение багатурите излизат един срещу друг — на единоборство. Не, родът Ашина никога не е съблюдавал някакви правила. Наруши ги и тук. Тангра ще накаже хазарите за това.

От българска страна, като се отделиха от общата маса, също излязоха двама стрелци на коне и ето вече четиримата, зорко следящи за всяко движение на врага, започнаха да се приближават един към друг. Бавно кръжаха, всеки си избираше противник и се стараеше да заеме такава позиция, че слънцето да свети в очите на врага.

След това изведнъж във въздуха профучаха първите стрели и на просторното поле се завъртя въртележката. Като хипнотизирани гледаха хиляди хазарски и български воини.

Описан е кръг — литват стрели, още един кръг и още стрели. Трудно се опъват яките тетива от волски жили.

Още по-трудно е, когато се опитваш да избегнеш стрелите на противника, които сеят смърт, и едновременно да го улучиш препускащ в галоп. Пръв се изхитри да го стори хазарският мерген. Стрелата му се заби в гърлото на българския алип и той се олюля, хванал стрелата и падна на земята. Конят му жално зацвили и се понесе обратно към българския стан. Сега положението на останалия български мерген стана безнадеждно. От двете му страни се приближаваха хазарите и той беше обречен. Ето — засвистяха във въздуха две стрели и в същия момент българския воин се стрелна под корема на коня. Изстреляните от близко разстояние една срещу друга стрели поразиха самите стрелци — двамата мергени на хагана Юлуш. Стана така неочаквано и бързо, че никой нищо не разбра, а когато осъзнаха какво са видели, българинът вече изстрелваше последна стрела към хазарския стан и с тържествуващ вик се понесе към своите.

Със същия вик, само че хилядократно усилен, посрещнаха щастливия победител другарите му. И отново замряха, защото един срещу друг излязоха следващите бойци. В ръцете им вече имаше не лъкове, а копия.

И отново се свиха сърцата на хиляди и хиляди воини. И отново всеки се почувства така, сякаш е на мястото на онзи, който сега се приближава към врага сред огромното пусто поле. Тези двамата бяха най-добрите от добрите. В обикновена битка всеки от тях струваше за десетима. Сега трябва да победят или да умрат, друг изход нямат. В древните времена на такъв двубой, заменящ битката между хиляди воини, са се срещали предводителите на войските — илтабарите. Някога така беше изпитал съдбата си и хан Кубрат. И ако в този момент му беше жал за нещо, то беше само това, че не можеше да предизвика хагана Юлуш и не беше уверен, че врагът му ще приеме такова предизвикателство. Въоръжените с копия алипи бавно се приближаваха към средата на полето. Вглеждайки се в своя боец — невисок здравеняк с мощен гръб и дълги жилести ръце, хан Кубрат се мъчеше да си спомни откъде помни този воин. Познава го, но откъде? И изведнъж се сети. Беше го виждал във Фанагория. Да, да. Това е синът на най-добрия български оръжейник Кулбай. Да, сега беше готов да се закълне, че воинът на белия кон е синът на Кулбай. И веднага паметта му подсказа името на юношата — Бакир. „Бакире, сине на Кулбай… Нека Тангра ти помага в този час.“

Кулбай, Кулбай… Необикновено беше неговото майсторство. Сякаш сам бог го беше научил да работи с огъня и с желязото. На никой грък не отстъпваше в уменията си оръжейника Кулбай. Имаше свое клеймо, което поставяше върху изработените шлемове, нагръдници и щитове. Измоли от хана да вземе със себе си тримата му синове, най-големият от които беше Бакир. Самият оръжейник работеше със Симоката и хан Кубрат го остави във Фанагория, защото там беше по-нужен. И ето — в тази минута синът му отива на среща със смъртта или със славата, а може и с двете, защото от своя страна хазарите също бяха изпратили най-добрия сред най-добрите.

Воините се доближаваха. Мигът на схватката е кратък. Ще удари с копието или ще го метне? Конете, отначало пристъпващи бавно, изведнъж бясно се понесоха един срещу друг. Ще хвърлят ли копията алипите или ще се сблъскат?

Кръстосаха копия…

Изправиха се конете на задни крака, зацвилиха, захапаха се един друг и отскочиха назад. Една въздишка се понесе сред двете войски — пронизани, всеки от копието на противника, живите до преди малко воини лежаха на шиите на конете си. Връщаха се обратно животните, но на половината път хазарския алип се плъзна от седлото. Конят не повлачи мъртвия си господар, а спря и започна жално да цвили. Синът на оръжейника Кулбай — Бакир, се държеше за дръжката на копието, пронизало щита и гърдите му, още дишаше, когато го снемаха от коня и положиха на зелената трева. После отвори очи така широко, сякаш искаше да побере в тях цялото синьо небе над себе си, потрепери, изплю струя кръв и притихна.

Алустаз Даян затвори очите на героя.

Над мъртвия хазарин вече кръжаха враните. Време е!

И, като вдигна меч над главата си, хан Кубрат посочи строя на хазарите.

— Българи! Напред!

Като огромен събуден звяр се размърдаха и тръгнаха. Степта оживя. От хълма, от където хан Кубрат наблюдаваше началото на битката, се виждаше как потегли и хазарският стан. Отначало бавно, след това все по-бързо предните линии на войските се задвижиха. Най-важното за хан Кубрат беше да накара хазарите да повярват, че именно в центъра ще се реши изхода на битката, там, където плющеше на вятъра бялото, обшито със злато знаме на българите с образа на слънчевия диск — Тангра. Пред тюмена си, на бял жребец, съпроводен от телохранителите, проблясвайки със златния си шлем, се виждаше алустаз Даян.

От тропота на приближаващите хиляди ездачи земята кънтеше и стенеше. В небето кръжаха на облаци враните, които грачеха една към друга в очакване на бъдещото пиршество. Не издържайки на подлудяващия шум, между храстите се замята и степната лисица, сивият корсак, който тихо заскимтя и се понесе, без да подбира пътеки, в степта.

Все по-бързо и по-бързо се носеха в полето конете с ездачите си. Все по-тясна и по-тясна ставаше ивицата земя, свободна от човешки и конски орди.

Както беше замислено, първата линия на българите беше от конници с лъкове. Без да държат поводите, с необикновена бързина те вадеха от преметнатите на гърба им колчани дълги стрели, опъваха ги на тетивата и, без да се прицелват, с бързо движение ги пускаха към хазарите. От мястото, където бе застанал, хан Кубрат видя как небето потъмня, сякаш го покриха незнайно откъде взели се облаци. От капките на този смъртоносен дъжд паднаха и мигновено бяха стъпкани от своите другари първата десетка воини. Без да престават да пускат стрели, стрелците избегнаха сблъсъка и се изтеглиха вляво и вдясно.

Веднага втората линия — от копиеносците — хвърли дългите си копия и мигновено се разпръсна встрани. И още веднъж падналите бяха обречени на смърт под лавината от конски копита, а виковете им никой не чу.

След това се сблъскаха коне и конници… и всичко изчезна в прах. Известно време даже от хълма нищо не можеше да се види. След това линията на българите трепна и бавно взе да отстъпва. Още веднъж се огъна, изправи се и после пак започна да отстъпва. Ненапразно алустаз Даян на няколко пъти бе отработил маневрата си на същото това поле. Ако Кубрат не знаеше истината, веднага би решил, че българската войска се огъва и отстъпва под натиска на хазарите. Точно това си и помисли хаган Юлуш. Напипал бе слабото място на хан Кубрат. Още едно усилие и ще разсече на две съпротивляващите се български тюмени, ще ги обкръжи, ще ги притисне до високия стръмен бряг и ще ги изтласка долу. И тогава — победа!

И даде команда да се усили натиска в центъра.

Засвириха тръби, гръмнаха бойни барабани и, подчинявайки се на заповедта, десет стотни хазари се хвърлиха на пробив в центъра… Тъкмо навреме. Отново видя хаган Юлуш как остриетата на неговите тюмени разсичат плътните редици на българите.

Разсякоха ги!

В този момент хан Кубрат даде знак. Застанали в очакване на този знак, алипите до каменометите срязаха застопоряващите въжета и гърнетата с огнената смъртоносна течност описаха дъга и започнаха да падат сред сгъстилите се на малкото пространство хиляди хора. Към небето избълва дим, примесен с огън, след него се понесе вик на ужас. Обхванатите от пламъка хора хвърляха оръжието си, съдирайки собствената си кожа, падаха, гърчеха се, изгаряха живи, а онези, на които им провървя, обръщаха конете, обезумели от пламъка и от горещината. А огънят лизна степната трева и се пръсна на ляво и на дясно, без да подбира къде са своите и къде са чуждите. И ето че и българските тюмени нарушиха редиците си за да се спасяват от огъня. Отново и отново, бавно превъртайки се в полет, падаха и се разтичаха като огнена река гърнетата с гръцки огън и в един момент изглеждаше, че ще загине и самата степ, и всичко живо в тези пламъци — тревата, конете, ездачите. Хората си помислиха, че така ще изглежда края на света, когато, преситен от човешките грехове, разгневеният Тангра ще изпепели всичко живо. Хан Кубрат за миг реши, че и хазарите са използвали срещу него същото оръжие. Нима се е излъгал?

И толкова силно опъна поводите, че шията на коня под него се изви като дъга.

Като се оттеглиха, хазарите бързо дойдоха на себе си. Страшен беше огънят, изгарящ всичко по пътя си, но не по-малка сила имаше и другият огън — този на близката победа. Имаше и трети, не по-слаб от първите два — пламъкът на гнева, който обзе хаган Юлуш. Новите хиляда воина, хвърлени в боя, окуражиха отстъпващите.

Като препусна към бойните барабани, хаганът извика:

— В настъпление! Дайте знак!

Не само българите разбираха от военни дела. Хазарите също имаха велики пълководци. И отново завиха тръбите, предавайки заповедта за настъпление. И пак, подчинявайки се, хиляди и хиляди хора, които до вчера не знаеха нищо един за друг, се хвърлиха да се убиват, мушкат, секат и пронизват. Повторният натиск на хазарите беше така силен, че българите побягнаха, но вече не като лъжлива маневра, а отстъпвайки на нечуваната сила. В далечината под воя на тръбите, бавно и спокойно се помръднаха от мястото си основните сили от хазарските алипи, които под знамето на самия хаган трябваше да нанесат решаващия удар. Хан Кубрат не издържа на напрежението и се втурна натам, където кипеше боят. Зад него, грабнала блестящи мечове, мълчаливо се понесе отбраната дружина на телохранителите. Пътят им пресече тептангра Азак.

— В името на Тангра! Спрете! Проклятие за този, който не се подчини на заповедта!

Почти се сблъска с хан Кубрат и в движение грабна поводите на коня му.

— Хане мой, опомни се! Назад! В името на Тангра, моля те. Ти не бива да се излагаш на опасност. Не предизвиквай бедата!

Стиснал зъби, ханът обърна жребеца си назад и се върна на хълма.

Хаган Юлуш направи същото.

Всичко решиха алипите. И Тангра.

Слънцето започна да се спуска на запад, обвито в кълба прах, викове и стонове. Хиляди хора вече се бяха простили с живота си. И все нови и нови се търкаляха из необозримото пространство на степта, което още бе живо, макар и стъпкано от конски копита, пронизано от копия и стрели, разсечено от мечове, саби и ятагани, изгорено от гръцкия огън. Течеше, съсирваше се и застиваше в черни потоци кръвта, смесила се с пръст и трева. Врани кръжаха в небето. А победата все още не клонеше към нито една от страните. Крачеше пред шатрата си хаган Юлуш и не можеше да разбере защо досега българите още не са се хвърлили от брега, та те са почти напълно обкръжени. Така някои от тях биха могли да се спасят с плуване. Чувстваше, че е нужен още един удар, последният удар, решителният. Но като се огледа, видя, че зад шатрата му са останали само две хиляди воина. Ако сега ги изпрати в разгара на битката, тях, най-силните и храбрите, везните на окончателната победа ще натежат към него и тогава…

Но като размисли, не даде заповед. Неговата везна ще натежи и така.

Но засега везните се колебаеха. Хан Кубрат, седнал неподвижно в седлото, току хвърляше поглед натам, от където можеха да се появят стотните и хилядните на Бат-Баян. Каквото и да му казваха, каквото и да премълчаваха, той няма да повярва в измяната на най-големия си син докато смъртта не затвори очите му. Сред синовете му — големите, малките и осиновените, не е имало и няма да има изменници и страхливци…

Задъхан, покрит с прах пратеник скочи от коня и без да вдига глава протегна писмо. Писмото на Чечке, написано от нея в Горен Кирмен малко преди да излезе иззад стените му. Отдръпвайки ръка със свитъка, хан Кубрат прочете редовете един след друг. Кръвта нахлу в лицето му, силна болка го прониза в тила. Без да се обръща протегна пергамента на тептангра Азак.

— Вземи, чети!

Азак дълго мълча зад гърба му. После каза:

— Небето те изпитва, велики хане. Но то ще ти и помогне. Ще видиш. А Джаик-бек… ще получи смъртта си от твоята ръка. Или от моята…

Идва още един ездач на кон, разпръскващ жълта пяна. Заради праха, който плътно покрива лицето му, владетелят не можа да познае младши кавхан Актай. Той се наведе към хана:

— Важно съобщение от разузнавач, хане мой.

— Доведи го тук, къде е той?

Воинът сякаш изникна от нищото и с достойнство се поклони, без да отклонява поглед. Хан Кубрат слезе от коня и с отеклите си крака бавно тръгна към шатрата, като кимна през рамо:

— Ела с мене!

Мълчаливият воин, приличен на тъмна сянка, се плъзна след него.

— Говори!

Погледите им се кръстосаха и алипът отново не сведе очи.

— Тептангра Ирсан е в шатрата на хаган Юлуш.

— Сам ли го видя?

Воинът отново кимна. Сърцето на Хан Кубрат се сви. Лошо. Лошо.

— Кога се появи?

— Тази нощ.

Хан Кубрат осъзна, че познава този воин. Как се казваше? „Ако сега си спомня, всичко ще свърши добре“ си каза той. Гледаше младежа в лицето и напрягаше паметта си. Името се въртеше на върха на езика му, но все му убягваше.

Накрая се предаде.

— Как се казваш?

— Ардаш.

Ардаш! Разбира се! Спомни си името още докато воинът помръдна устни. Всичко ще е наред.

— Ардаш, сина на Такташ?

— Да, хане мой.

— Всичко ли ми каза?

— Не, хане мой. Тептангра Ирсан убеди хаган Юлуш да му даде най-добрата хилядна воини. В решаващата минута той трябва да се хвърли срещу твоята шатра и да те залови.

Очите на Ювиги-хана се затвориха. На тяхно място се отвориха две цепки. Извади от ножницата кинжала си и го протегна към Ардаш.

— Закълни се. Ако лъжеш, ще умреш.

— Да, хане мой.

Трепна ли ъгълчето на устата на Ардаш, или само така му се стори? Алипът прободе палеца си и като размаза кръвта по острието, го притисна до устните си.

— Кълна се, хане мой.

— Добре, Ардаш. А къде е… — думата заседна в гърлото му. — Той спомена ли за илхан Бат-Баян?

— Бат-Баян не е тръгнал с него против теб. Повече нищо не знам.

Огромна тежест падна от плещите на хана. Бат-Баян, синът му… За миг всичко се размаза — Ардаш, стените на шатрата… Бат-Баян.

— Това е за теб! Вземи. След битката ще получиш друга награда.

С непроницаемо лице Ардаш затъкна в пояса си скъпоценния кинжал. Хан Кубрат кимна.

— Върви, Ардаш, върви…

За известно време остана сам. Колко време изтече — ден, година? Бат-Баян не е тръгнал с хаган Юлуш. Това е най-важното.

Когато излезе от шатрата, лицето му беше пак спокойно… С един жест извика тептангра Азак.

— Ирсан — каза.

Азак разбра всичко и кимна. Кубрат извика младшия кавхан.

— Актай! Обяви на войската, че бившият тептангра Ирсан е изменник. Който донесе главата му, ще получи хиляда жълтици.

Актай размаза по лицето си праха, смесен с пот.

— Готви хилядата жълтици, хане мой.

И шибна коня си с камшика…

* * *

А долу, докъдето поглед стигаше, кипеше битка. Като два изправени на задните си крака жребеца се биеха гърди в гърди българите и хазарите, пробождаха се с копия, саби, мечове и ятагани. Хриптейки, падаха коне, тъпчейки повалените с копитата си, ранените пълзяха по хлъзгавата от кръв земя, намираха врага, забиваха в него кинжал или зъби, стискаха, късаха, душаха, умираха. Земята вече престана да попива кръвта и тя просто течеше като вода, димеше и застиваше. Върховете на степната трева станаха червени и лепкави. Вече никой не можеше да разбере на къде клони победата. Всичко, което трябваше да се направи, бе само да се отбие нечий удар, да се отклони копие и да се удари, да се удари и да се убие…

Или да бъдеш убит.

Хан Кубрат стоеше до шатрата си и гледаше. Колко воини загуби от мига, в който слънцето мина зенита си? Колко мъже няма да се завърнат при жените си, колко синове няма да видят повече бащите си? Тангра е свидетел, че този грях не лежи върху него. На хаган Юлуш е този грях, на него, който дойде с тюмените си в изконните земи на българите. Нима не бе негов пръв дълг, на хан Кубрат, да защити тези земи, ако ще и с цената на толкова животи? Спомни си обичая, според който победата би могла да се реши с двубой между представители на двете страни. Тогава той би бил длъжен да излезе сам срещу хаган Юлуш. И той би излязъл — Тангра е свидетел — и независимо от разликата от четиридесет години, би надвил момчето от рода на Ашините. Но сега е късно да се говори за това.

Слънцето, сякаш засрамено от това, което вижда, изчезна. Обезумелите хора, които говореха на един език и вярваха в един бог, продължаваха неистово да се убиват един друг. Удряй, мушкай, сечи! Тези и много други думи, породени от надеждата и отчаянието, се изтръгваха от едната или другата страна. От земята се надигаше кървава пара, степта стенеше и орляците гарвани грачеха възбудено и глухо, едва дочаквайки своя час. От двете страни загубите вече се изчисляваха на десетки хиляди, тюмените оредяха, покосени от косата на смъртта. Везните на победата се накланяха ту на страната на Кубрат, ту към Юлуш. Тангра, помогни! Ако сега не се спечели победа, хората няма да се вдигнат още веднъж за такава битка. Че и къде ще се вземат още хора?

Като едва се държеше на седлото, пристигна пратеник от алустаз Даян:

— Хане мой… няма хора… Хазарите… Алустазът моли за подкрепление.

Очите на пратеника са налети с кръв. И самият той е целият в кръв — своя и чужда. Хан Кубрат каза на слугата:

— Дай на алипа чаша кумис.

Отметнал глава, воинът жадно гълташе, а кумисът се стичаше по гърдите му.

— Кажи на алустаза да се държи докрай. Подкрепления няма да има.

Алипът изправи коня си на задни крака, животното изхриптя и подире му се понесе прах. Владетелят извика свой пратеник:

— Препусни към хан Кубир и му предай моя пръстен заедно със заповед: една хилядна от неговия тюмен да се хвърли в центъра на помощ на алустаза.

Още един кон препусна, вдигайки прашна диря.

— Виж, хане мой!

Тептангра Азак сочеше някъде в дясно. Ювиги-ханът се загледа. На отпочинали коне, набиращи скорост, срещу тях се разгръщаше лавина от десет стотни. Заобикаляйки центъра на сражението, тя се устреми към шатрата. Начело на стотните на огромен бял жребец препускаше тептангра Ирсан. Хан Кубрат би го познал дори сред десет тюмена. Позна го не само той. Азак също. Изопнал ръка, той сочеше с камшика:

— Виждаш ли, хане мой? Ето го изменника Ирсан.

— Виждам, Азак. Сам ще поведа своята хилядна.

— Велики хане…

— Аз казах. А ти прати вестител при Кубир. Нека със своя тюмен удари с всички сили по дясното крило на хагана. И по-бързо…

— Коня ми!

Двама слуги доведоха коня. Помогнаха му да се качи. Кубрат пое дълбоко въздух и вдигна ръка:

— Орли мои! След мене!

И изсвистя с камшика.

Тозчас всичко изчезна — и мислите и усещанията. Остана само тропотът на копитата, само свиренето на вятъра в ушите, само забързаното биене на сърцето, както в младите години.

Приближаваха се бързо. Още малко. Още.

Сблъскаха се. Мярна се нечие лице, отворена уста, изпъкнали очи. Не той, не хан Кубрат, а тялото му, тяло на стар, опитен воин, предугади посоката на удара и се отклони. Ръката с дамаската сабя сама започна своя път, наля се с тежест, стовари се, почувства удара, нанесен в шията, която преряза. Напред! Наоколо вече падаха воини, но Кубрат бе недосегаем за смъртта. Проправяше си път напред, търсеше в тълпата от кръжащи и мяркащи се лица ненавистното лице на изменника Ирсан. Лична десетка на хана го пазеше и си проправяше път, сечейки наляво и надясно.

— Ето го!

Видяха се едновременно, а може би хан Кубрат го изпревари само с един миг, защото вече спускаше оръжието, докато Ирсан, раззинал уста в страшно усилие, се мъчеше да вдигне своето. Но не успя. Владетелят на българите вложи в удара цялата си сила, изправи се на стремената и отпусна поводите.

Хря-яс!

Ирсан успя, почти успя да се предпази с ръката, стиснала ятагана, и ударът се стовари върху нея. В следващия миг тази ръка, все още сграбчила оръжието, се отдели от тялото и падна на земята. А след това погледите им се срещнаха за последен път, но в очите на тептангра Ирсан нямаше страх. Имаше объркване и може би удивление. После жрецът погледна към отсечената си ръка, въргаляща се по земята.

После затвори очи.

Вторият удар посече шията. Главата се отдели, търколи се на земята, конят на тептангра зацвили и повлече обезглавеното и обезобразено тяло далече от схватката. Алена следа се проточи подире му.

И отново се понесе кървавият кръговрат на смъртта. Хазарските воини съзряха българския ювиги-хан и се хвърлиха към неговия отряд. Стотната от телохранители пое удара върху себе си. Някой хвана повода на коня с твърда ръка и започна да го извежда от боя. Това бе пристигналият младши кавхан Актай с неговата стотна алипи. Щяха да измъкнат господаря си от разгара на битката, но в този миг зад гърба им гръмнаха барабаните на хазарите.

— Хане Кубрате!

Гласът на хагана надвика грохота на сражението. Кубрат се обърна. Юлуш го призоваваше на единоборство. Неговите алипи, вдигнали мечовете си, му проправяха път. Ханът също обърна коня си. Каквото и да станеше, не можеше да не приеме предизвикателството.

— Дайте ми стрели!

Телохранителите му подадоха колчан и лък. Добре. Сега ще се реши всичко. Българският владетел не се боеше от смъртта, затова трябваше да победи. Но и не само затова. Освен всичко друго, трябва да отмъсти на Юлуш — за всичко. За това, че се налага да посреща старостта си пак с оръжие в ръка. Заради българските воини, чиято кръв се смеси с пръстта. Заради техните жени и деца, които останаха сираци. Заради сина Бат-Баян, който сега не е редом с Кубрат. Заради тептангра Ирсан, чиято глава се наложи Кубрат да отсече. Заради дъщеря си Чечке…

Стиснал здраво в ръце късия лък със стрела на тетивата, възрастният воин зорко следеше всяко движение на Юлуш, също с лък в ръка. Сега се бе превърнал в мерген, в обикновен мерген, чийто живот и чест зависеха от успешния полет на стрелата, украсена с твърди орлови пера, и той нямаше право на пропуск. Жителите на степта се раждаха на кон и често започваха да яздят, още преди да са проходили. И да стреля с лък се учи степникът още в най-ранна възраст. Лъкът, стрелите, конят и самият човек в седлото, с лък и стрели на гърба — ето какво представляваше номадът. Той трябваше да улучва еднакво добре както от място, така и в движение звяр или птица, за да можеше да оцелее, и хан Кубрат владееше до съвършенство това умение. Но и Юлуш бе изкусен. Макар и да беше от ненавистния род Ашина, той бе тюрк и кръвта, която течеше в жилите му, бе същата, родствена. Ето защо трябваше да се държи под око. Успееше ли с измама, това можеше да струва живота на противника му. До преди десет години Кубрат и от сто крачки би улучил Юлуш право в гърлото, но в последно време предишната сила на ръката му изчезна и вече стреляше само за развлечение, а и това се случваше доста рядко. Все пак, нямаше съмнение, че ще улучи Юлуш. Ще го простреля в хълбока, а след това ще го довърши с втора стрела. Точно така ще стори.

Хаганът започна да вдига лъка си. Хан Кубрат — също. С цялото си същество побелелият властелин, почувства, видя пътя, който трябва да измине стрелата, за да попадне в хълбока на Юлуш, да се забие под ребрата. Почувства го така, сякаш самият той беше тази стрела, острие с права дръжка и закален назъбен накрайник.

Той вдигна лъка, притисна стрелата между тетивата и палеца си, взря се в мястото, което трябваше да порази, и рязко опъна… И в мига, в който отпусна палеца с костения пръстен — държател, освободил натегнатата волска жила на тетивата, зад гърба му се разнесе вик, откъснал се от хиляди гърла. Синът му, илхан Аспарух, удари вдясно с цялата останала сила по разтеглената хазарска верига… Не трепна ръката на хана, не, само лъкът се отклони съвсем незабележимо от сепването, но и това бе достатъчно. Стрелата изсвистя, тетивата избръмча и вече нищо не можеше да бъде променено. Кубрат само видя как острието не улучи хълбока под ребрата, а бедрото на хагана. И в този момент хазарската стрела одраска ръката на българина.

Той се засмя. Зле са обучили хазарите своя вожд. Гледаше натам, където Юлуш, хапейки устни от болка, се мъчеше да изтръгне стрелата от раната. Сигурен беше, че сега може да избие шлема на младия предводител или да го улучи в някое слабо място, но и това, което направи, му стигаше. Победеният не го доубиват. Такива са законите на двубоя.

Телохранителите на хаган Юлуш, обградили господаря си в плътен строй, го отвеждаха все по-далече. Хан Кубрат още веднъж се засмя с щастлив смях, обърна коня към шатрата си и дръпна поводите. След това земята се завъртя, небето започна да кръжи стремително и се прекатури. Повече нищо не помнеше.

Дойде на себе си в шатрата и не можа да разбере защо лежи. Аппак, жена му, стоеше до него на колене и очите й плуваха в сълзи. Това го порази и разтревожи. Какво се е случило? Някъде встрани се мярна лицето на гръцкия лекар. Нищо не можеше да разбере. Искаше да вдигне дясната си ръка и да погали Аппак по разпиляната коса, но не можа. Ръката му беше като чужда. Погледна и не можа да я познае. Не беше неговата ръка това, бе нечия друга — подута, цялата обагрена в черно и червено. Усети под мишницата си остра болка, която после се разпростря в цялото му тяло.

Гръцкият лекар донесе някаква черна течност и му нареди да я изпие. Течността миришеше на плесен, но ханът покорно я изгълта. После лечителят изстърга засъхнала капка кръв и я пусна в чаша, пълна с друга течност, погледна вътре и лицето му придоби уплашен вид. Аппак го изпиваше с трескав поглед.

— Всички да излязат — каза лекарят.

В шатрата останаха само той, Аппак и хана. Гъркът им показа чашата, в която нещо се пенеше.

— Отрова — промълви, — стрелата е била отровена.

Хан Кубрат чу думите, понечи да каже нещо, но не можа. Стори му се, че езикът му е станал огромен и не се събира в устата.

Гръцкият лекар наложи раната с листа, които веднага потъмняха и се свиха.

— Табибе…

Гъркът не можеше да се застави да погледне Аппак в очите. Знаеше какво ще каже тя. Спаси го. Спаси го и ще получиш всичко, което пожелаеш. Само го спаси. А той? Какво можеше да й отвърне той? В Константинопол дълги години бе изучавал свойствата на отровите. Във Византия обичаха да се ползват при нужда от това безцветно оръжие, което не оставя следи, няма мирис, нито вкус, когато без излишни думи искаха да се избавят от един, застанал на пътя на друг. За някои отрови можеше да се намери противоотрова, но бе нужно да се знае какво е било използвано при приготовлението им. За други противоотрова не съществуваше. Каква е отровата, с която е била намазана стрелата на хагана, лекарят не знаеше. Можеше само да каже, че е много силна. Разпространяваше се изключително бързо из цялото тяло. Единственото, което той, като лекар, можеше да направи, бе да намали страданията на пациента си и да отложи за малко края. Затова използваше „черния балсам“, който се добиваше сред непристъпни планини и бе известен на лекарите още от времето на Александър Велики.

Но всичко това не може да утеши никого…

Аппак го гледаше и не каза думите, които искаше да каже.

В шатрата влезе тептангра Азак. Той не се доверяваше на гърците. Вярваше, че силата, затворена в могъщото тяло на хан Кубрат, ще преодолее всяка болест. От къде се вземат болестите? Тях, както и всичко на този свят, ги изпраща Тангра. Следователно всичко, което трябва да се направи, е да се измоли помощта на божеството.

Хан Кубрат отвори очи. Отначало пред него сякаш имаше черна завеса, после през нея видя лицето на Аппак. След това то изчезна отново и се появи ръката на табиба подаваща му чашата с черна течност.

Азак взе един съд, сложи в нея масло, восък, рибя мас и някакви треви, запали сместа и взе да ходи из шатрата. Гъст дим се точеше след него. Размахвайки съда Азак шепнеше старинни заклинания. Гръцкият лекар го гледаше с каменно лице, после не издържа и излезе на вън.