Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (12)

11

Слънцето изгряваше над Горни Кирмен. Иззад далечния хоризонт на изток, окъпвайки небосвода в пурпурния цвят на пролята кръв, се издигаше уморения слънчев диск. Всички жители на кирмена, всички негови воини и занаятчии, жени и чуждоземни търговци, вдигнали ръце, молеха милост от Тангра. А милост за гражданите, които от няколко дена се измъчваха в обсада, означаваше само едно — да доживеят цели и невредими до залез, да издържат нощта и да посрещнат новото утро. С надежда гледаха към небето и с устни, напукани от липсата на вода, шептяха молитви, всеки на различен език. Всеки говореше с бога, както знаеше и можеше, твърдо вярвайки, че неговото слово ще достигне предназначението си: нали бог е всемогъщ и чува дори непроизнесените думи!

А след това, закусили оскъдно, се разотиваха по местата си на стените.

Започваше нов пристъп. Не първи и не втори, не трети и не четвърти. Ако някой ги бе броил, то той навярно отдавна лежеше повален от стрела с черни пера, промушен от копие или посечен със сабя. А на тези от живите, които оставаха, отбивайки една след друга прииждащите към стената вълни, не им беше до броене. Джаик-бек, като не знаеше къде се намира хан Кубрат с войската си, бе принуден да побърза с превземането на града. Обкръжи го със стегнат обръч от воините си и без да се интересува от загубите, неспирно пращаше алипите си да атакуват стените.

А загубите бяха големи. Защитниците на кирмена имаха достатъчно запаси от дълги стрели и не малко от тях намериха целта си. С десетки отнасяха хазарите своите убити и ранени изпод стените на кирмена и всеки ден растяха безименните могили в края на гората на хълма, от който Джаик-бек наблюдаваше развоя на битката, наблюдаваше и отново и отново хвърляше воините си към оставащите непристъпни стени. Той избра най-уязвимия участък в отбраната, там където стената бе по-ниска, за да съсредоточи всичките си усилия в това място. В отговор илхан Котраг заповяда да се разруши бента, който в мирно време отделяше рова край стената от един от ръкавите на Итил. Изглеждаше, че надеждната водна преграда ще отдели стените от атакуващите. Но по заповед на Джаик-бек, под дъжд от стрели, хазарите насипаха торби с пръст и наръчи съчки в рова в протежение на десетина крачки и отново, стиснали в ръце дълги стълби, тръгнаха в атака. Званието батир и десет коня очакваше онзи от алипите, който първи се изкачи на стената. Хазарските храбреци, без да щадят живота си, продължаваха да се катерят нагоре, стиснали между зъбите си кривите си ятагани.

Котраг напълно разбираше, че е достатъчно хазарите да пробият отбраната само на едно място и вече никой нямаше да може да ги спре. Половината от всичките си сили хвърляше военачалникът в този опасен участък. Щурмът продължи четири часа, падаха хора, на тяхно място заставаха други. Свистяха стрели, носеха се викове на ранени, стонове и хрипове на умиращи, звън на мечове. Издигаха се планини от трупове.

Отбиха атаката.

Според обичая не закачаха тези, които събираха убитите, въпреки че бяха в обсега на стрелите. Още една могила израсна в подножието на хълма, още една подобна — редом с предишните, се издигна вътре, зад стените на кирмена. На всеки убит защитник на крепостта се падаха по двама нападатели. Но хазарите бяха едва ли не четири пъти повече, така че сметката не беше в полза на българите.

А и продоволствията привършваха.

Всичко вървеше на зле.

От стените на крепостта се виждаше как хазарите подсилват защитните си щитове, под чието прикритие можеха да влязат в кирмена. В града също не оставаха без работа — жените се грижеха за ранените, готвеха, гледаха децата, събрани за по-удобно на едно място. Мъжете стояха денонощно на пост по стените, занаятчиите ковяха оръжие, майсторяха стрели. Много от хората, които се бяха озовали зад стените на кирмена по волята на съдбата, заставаха на стените рамо до рамо с алипите, стреляха, отблъскваха обсадните стълби, понасяха удари, падаха, умираха.

Измина десетият ден на обсадата.

Измина дванадесетият.

Измина още един ден.

Както и преди, подобно на мравки, хазарите пълзяха и пълзяха по стълбите — от земята ги прикриваха най-добрите стрелци, които поразяваха защитниците на кирмена. Както и преди българите с последни сили отбиваха поредния — само Тангра знаеше кой поред — пристъп.

Вече няколко дни по строгото разпореждане на илхан Котраг всички запаси от продоволствия бяха взети на отчет и се раздаваха веднъж на ден от един воин-батир: на воините повече, след това на жените, после на децата и чужденците. В кирмена имаше много бойни коне — на тях им беше най-тежко. Запасите от фураж свършиха още по-бързо, отколкото храната на хората. Част от животните илхан Котраг заповяда да заколят и да осолят месото, а останалите слабееха с всеки изминал ден, като изяждаха всичко, което ставаше за ядене. Имаше и друга грижа — кладенците. Достатъчно бе само шпионите да отровят водата и на българите им оставаше или да умрат от жажда, или да отворят вратите.

Сред обкръжението на илхана се намираха и такива, които бяха за договаряне с Джаик. Защо всички да търпят лишения, защо загубиха толкова хора? Хаган Юлуш иска да вземе за жена дъщерята на ювиги-хана — Чечке, два близки народа искат да укрепят родството си. Защо е нужно да се воюва? Трябва да се даде девойката на Джаик-бек и той да си върви по пътя. Нима не е така?

Отначало тези гласове се чуваха едва-едва. Но колкото повече оредяваха защитниците на крепостта, толкова повече ставаха и гласовете.

Илхан Котраг мълчеше.

В края на втората седмица всички получиха почивка. Джаик-бек устройваше лов. Тази почивка бе използвана в стана на хазарите, за да се изчистят загубите, да се разпределят останалите на нови десетки, стотни и хилядни, да се назначат нови батири. И българите успяха да се посъвземат. Поизмиха се, понаредиха се, приготвиха се за решаващата атака. Поставиха на стените огромни котли със смола, запасиха се с гориво.

Оставаше им само да чакат.

Джаик-бек ловува три дни. На четвъртия всичко започна с това, че към стената на кирмена се приближи глашатаят и от името на Джаик-бек отново обеща да прекратят обсадата веднага щом ханската дъщеря излезе при него иззад стените на града. Ако неразумните българи и този път се заинатят, съобщаваше глашатаят, Джаик-бек дава думата си, че никой няма да получи пощада, а градът ще бъде разрушен до основи.

Глашатаят не получи отговор.

Започна още един щурм. Хазарите се биеха отчаяно, загиваха от потоците кипяща смола, от стрели, от мечове, падаха от стълбите и отново ги опираха в каменните стени. Пълзяха, едва достигнали върха падаха надолу като трупове… колеха, сечаха, мушкаха, душаха… още едно усилие, още…

И тази атака бе отбита. Но българите знаеха — при следващата няма да успеят.

Джаик-бек слушаше доклада на своя буйтур с непроницаемо лице. Воините са уморени, останали са наполовина, гробовете вече се налага да се копаят в оврази, не останаха продоволствия за повече от седмица, от тези, които са останали живи, половината са ранени.

— Всички, които са на крака, да довлекат съчки — нареди бекът. — Натрупайте ги до половината от височината на стената. Ще изчакаме благоприятен вятър, и ще подпалим това гнездо на оси.

Отначало с недоумение, а после с ужас гледаха българите как човешкият мравуняк се размърда и потече към подножието на крепостната стена. Ден и нощ хиляди хора събираха нападали по земята клони, сечаха и влачеха сухи дървета, хвърляха към стените наръч след наръч, връщаха се в гората и отново мъкнеха. И отново, и пак, и пак, и пак. Българите разбраха какво ги очаква. Само да подухне лек ветрец от юг, разгори ли се сухото дърво, ще се издигнат до небето огнените езици, ще полетят искри и в града ще лумне пожар, който няма да могат да потушат. В това време под закрилата на огъня и дима хазарите ще се промъкнат в обезлюдения град — и това ще е краят.

Чечке стоеше заедно с брат си на крепостната стена, без да смее да го погледне в очите, и двамата се взираха натам, откъдето можеше да дойде помощ. На третия ден от обсадата през таен проход, за който знаеше само илхан Котраг, един вестоносец тръгна към хан Кубрат с молба за помощ: само ако този призив достигнеше целта си, ако вестителят се добереше до баща му, всеки момент можеха да се появят белите знамена на българите — ето на какво се надяваше Котраг.

Но знамена не се виждаха.

И с поглед, забит в земята, Чечке каза:

— Не се измъчвай, братко. Пусни ме. От съдбата си човек не може да избяга. Аз ще изляза от кирмена и Джаик-бек ще отведе алипите си.

Котраг не отвръщаше.

— Мислиш, че не виждам и не чувам? Всеки ден се събирате на съвет и всеки ден ту един, ту друг те уговаря да се смилиш над тези, които са останали живи. Да се смилиш над ранените и беззащитните жени, да се смилиш над децата.

Котраг мълчеше.

— Не мога да изляза на улицата, братко. Навсякъде има кръв и смърт. Навсякъде страдания. Няма храна, слава на Тангра, че още има вода. Конете гризат дървото в яслите, децата умират. Пусни ме при Джаик-бек.

— Ти си моя сестра, ти си дъщеря на хан Кубрат. Тези, които умират за теб, изпълняват дълга си. Те са длъжни да умрат.

— Но аз… аз не мога така… не мога…

Илханът я прегърна през крехките рамене:

— Успокой се, сестро. Докато съм жив, Джаик-бек няма да превземе кирмена. Той е построен от ръцете на българите, за да живеят в него българи. Ако баща ни ми заповяда да го дам на Джаик, ще го дам. Ако баща ни ми заповяда да те изпратя при хаган Юлуш, ще те изпратя. Ако не — ще остана тук.

— Да останеш означава да загинеш.

Котраг равнодушно сви рамене:

— Позорът е по-лош от смъртта, сестро.

— Значи да се омъжа за хагана е позор. А да бъда жена на Юстиниан — нима не е същият позор? Нима ромеите са по-добри от хазарите? В крайна сметка, те не са ни чужди. Ти сам знаеш, родът Ашина и родът Дуло са с общи корени. И ако имам деца, кой знае, може би завинаги ще се прекрати враждата между хазари и българи, помисли си, братко Котраг. Помисли си и ме пусни…

— Не ме измъчвай, сестро, и себе си също…

Разговорът им бе прекъснат от гръмкия глас на глашатая, за кой ли път уговарящ българите да дадат на Джаик-бек дъщерята на хан Кубрат, след което хазарите ще си тръгнат за Билямджир. Тези слова ясно се чуваха в настъпилата тишина, след това далечното ехо ги повтори.

За Чечке настъпиха тежки дни. Тя не можеше да спи, лицето й отслабна, престана да излиза от дома си, но — много странно, от всички изпитания и премеждия стана само по-красива. Понякога, хвърляйки поглед в сребърното огледало, тя проклинаше красотата си. Нима тя й донесе щастие? Кой знае, може би ако беше по-малко красива император Ираклий нямаше да изпрати сватовете си. А може би и хаган Юлуш нямаше да кара алипите си да умират заради нея под стените на кирмена. И тогава никой нямаше да й отнеме правото, което има всяка жена от рода Дуло — правото да обича и сама да избира съдбата си на кушията.

В тези дълги нощни часове, които понякога се прекъсваха от кратка дрямка, й се явяваше Илбарис. Това бе странен сън. Той винаги беше до нея, толкова близо, че само да протегне ръка, и ще го докосне. Но щом поискаше да го направи, изведнъж се оказваше, че ръката й не се подчинява. Наоколо бе лято, въздухът бе изпълнен с аромата на степните треви, над които кръжаха пъстрокрили пеперуди, коне пощипваха тревица, извивайки дългите си шии, Илбарис държеше в ръка цветче от маргаритка и, откъсвайки листенце след листенце, се опитваше да разбере какво им готви съдбата. А тя, Чечке, неспособна да го достигне, бе щастлива въпреки всичко — нали са заедно… заедно… и не искаше нищо, нищо друго…

Събуждаше се от собствения си вик. „Илбарис“ — ето кое име се отронваше от устните й. Старата слугиня неодобрително поклащаше глава, гледайки господарката си. И сълзите течаха по бледите й страни.

Колко отдавна беше… А след това пристигна голяма галера, на която дойдоха сватовете на император Ираклий. Какво разбираше тя тогава? Беше щастлива от това, че всеки ден Илбарис е с нея и не отдаваше никакво значение нито на тържествените сватове, нито на подаръците, нито на приемите. Тя самата приличаше на пъстра и лека пеперуда, безгрижна и свободна. И ето сега това сватовство се превърна за нея и за мнозина други в беда, кръв и смърт.

И за самата нея.

И за Илбарис.

Понякога я обхващаше отчаяние. И тогава бе готова да махне с ръка на всичко, както в мига, когато разговаряше с Котраг, застанала на крепостната стена. Искаше само да разбере какво е станало с Илбарис. Ако е жив, това би й дало нови сили да приеме участта, която й бе отредил Тангра. Ако Илбарис е загинал, всичко загубва смисъла си. Да бъде жена на Юстиниан? Да стане жена на хаган Юлуш?

Ако Илбарис го няма, всичко й е все едно.

Понякога се опитваше да подреди нещата за себе си. Ако Тангра я повика, няма да възрази. Но той не я закача, лишенията и смъртта не я докосват. Тогава какво? Може би слънчевото божество наистина иска тя да роди деца на хаган Юлуш и да сложи край на отдавнашната родова разпра?

И тогава се замисляше за хаган Юлуш.

Различни неща говореха за него. Някои горещо го хвалеха, други виждаха в него въплъщение на злото. Но никой не отричаше, че младият хаган е строен и красив, смел и решителен. Мнозина дори бяха склонни да го сравняват с хан Кубрат, който навремето от разединените български родове събра държавата Велика България. Точно така, казваха тези хора, хаган Юлуш обедини остатъците на рода Ашина в една държава — хазарския хаганат. Той е алчен за живот и за удоволствията, които животът може да му предостави — от тук е и харемът с най-красивите девойки, които можаха да му предложат византийските, самаркандските и персийските търговци. Но какво от това? Тя може да влезе в двореца на хаган Юлуш в Билямджир като негова жена, а не като купена за пари наложница. И тогава ще настъпи мир и няма да става нужда хазарите и българите да се убиват едни други и сънят на хан Кубрат ще стане спокоен и няма да плачат жените, загубили мъжете си.

И всичко това е по силите й, трябва само да намери думи, които да убедят брат й Котраг да я пусне, да й позволи да излезе от града.

Но как да намери такива думи?

Тя облече една рокля и излезе на двора. В небето грееше луната, светеха звездите, сякаш наоколо нямаше нито беди, нито печал. В далечните храсти, забравил за всичко, пееше и се унасяше славей.

Чечке погледна небето и звездите, чу славея и повече от всичко й се искаше в този миг да умре — да умре и за нищо повече да не мисли.

Покрай нея минаха двамина. Тя ги позна — бяха брат й Котраг и тархан Адай. Отиваха да проверят постовете. Чечке се скри зад дърветата и те не я забелязаха.

Тя се обърна и влезе вкъщи.

Това бе къщата на тархан Адай. Котраг я настани тук заедно със слугините й, защото това бе най-безопасното място. И още, защото именно тук, в градината, започваше подземният проход, от който в мига на последната опасност можеше да се измъкне от другата страна на стената, на потайно място. При издигането на града този проход бе построен от роби, които после се наложи да бъдат убити. Мислеше ли илхан Котраг, че именно за Чечке ще се наложи да използва този последен шанс да спаси живота й, или мислеше за това, че жената на тархан Адай и двете й момичета-близначки ще разтушат живота на сестра му — не се знаеше.

Но досега на Чечке й беше леко и приятно да живее в този дом.

Дотогава, докато не започна обсадата. Жената на тархана нищо не каза на Чечке, но девойката забеляза няколко погледа, отправени към нея — та нали заради нейното упорство трябваше да загинат и самият тархан Адай, и близнаците му, и жена му, и това неродено още дете, което тя носеше в утробата си.

И сега животът на дъщерята на хан Кубрат в този дом не може да се нарече нито приятен, нито лек…

— Още ли не спиш? — старата слугиня, която някога я бе откърмила с млякото си, поклати глава.

— Извикай битекчи — каза й Чечке.

Старицата престана да клати глава и замря.

— Битекчи?

Битекчи, писарят, както и всички мъже, денем бе с оръжие в ръка на стената на кирмена, а сега спеше мъртвешки сън в съседния дом. Защо й е притрябвал посред нощ?

Чечке смръщи изписаните си вежди и заприлича на баща си в минутите на гняв.

— Събуди го и го доведи!

Като зашепна молитви, старицата изчезна.

Битекчият дълго не можеше да се осъзнае. Да пише писма посред нощ? За кого, за какво, защо? Денят бе толкова тежък… и кой знае дали ще доживее до следващата нощ…

— Дъщерята на хан Кубрат не обича да чака — строго каза старицата. — Обличай се и да побързаме.

Проклинайки всичко на света — дъщерята на хана, войната и самия себе си, писарят тръгна с дойката, като разтъркваше очи и се прозяваше.

— Седни — властно му каза Чечке с такъв глас, че сънят мигновено изчезна и той грабна перото. — Пиши и това, което напишеш, ще предадеш на баща ми със собствените си ръце.

Мъжът вдигна към нея възпалените си очи.

— Но — започна, като леко се запъваше, — но как… как ще мога да предам писмото?…

Той посочи с ръка в широк кръг всичко наоколо — стените и кулите, и стражите, стрелящи без предупреждение, а отвъд — хилядите хазари.

— Това не е твоя работа — каза Чечке. — След час ще бъдеш зад стените, там, където няма никакви хазари. А сега пиши…

Гъшето перо трепереше в ръката на писаря, който не можеше да сдържи радостта си. А Чечке крачеше из стаята и диктуваше:

— Пиши, битекчи.

„Скъпи татко, мамо и братя мои Бат-Баян, Аспарух и Кубер. Вече трета седмица кирменът е обсаден от дясната ръка на хаган Юлуш — Джаик-бек. В града вече няма храна и стрели, жените и децата гладуват, бойните коне умират от глад и смъртта очаква всички останали, ако не отида при Джаик-бек. Тангра знае, че до последно всичко в мен се съпротивляваше на това, противи се и сега. Но не мога да гледам как хората загиват заради мен. Брат ми Котраг и тархан Адай не ми позволяват да направя това, което искам, но съм решила.

Тангра ще ми помогне… Прощавайте и не ме забравяйте.

Ваша дъщеря и сестра Чечке…“

Битекчият с трепереща ръка записа последните думи и седна, без да може да погледне девойката. Чечке взе гъшето пето и нанесе на пергамента подписа си. Писарят внимателно сви написаното на тръба, завърза го с копринен шнур и го скри в пазвата си.

— Върви — каза му Чечке. — Тази нощ ще напуснеш кирмена. И ето още нещо… вземи това…

И, като свали от пръста си пръстен с голям виолетов камък, го протегна на писаря.

— Благодаря — каза писарят. — На кого ще заповядаш да го предам?

— На никого. Запази го за себе си… за спомен.

Битекчи остави пръстена на масата, на която до преди седеше. И се поклони.

— Не ме принуждавай, дъще на хан Кубрат, да извърша това, което не бива. Ако остана жив, ще предам писмото лично в ръцете на баща ти и той ще ме награди, ако заслужавам. Прощавай.

И излезе от стаята.

Сега, когато бе взела окончателното решение, оставаше само да дочака вечерта. За да се занимава с нещо, тя тръгна покрай стените на кирмена. Ако брат й и този път й откаже, ще се наложи да се измъкне от крепостта незабелязано. Тангра ще й прости, защото ще го стори не за себе си, а за другите. За тези жени, тези деца, които в противен случай са осъдени на смърт или робство, и тези воини, които са готови да я защитават с цената на собствения си живот. Тя ще ги спаси всичките. И никой на света няма да успее да я спре.

Цял ден тя ходи край стената на кирмена, оглеждайки и най-малката възможност с настъпването на тъмнината незабелязано да го напусне, но така и не намери. И на вратата, и на кулите — навсякъде денонощно дежуреше стража и десетниците, сменяйки се ден и нощ. Проверяваха постовите и всеки, който би опитал да се спусне долу от стените, би получил стрела в гърба. Въпреки това не се отказа от решението си. Трябваше да намери изход.

Мислейки за това, което й предстоеше да направи, тя блуждаеше из улиците, вървеше от една пресечка в друга, заглеждаше се в магазинчетата на търговците, в работилниците на майсторите и така напълно случайно се озова край старите конюшни, от които много отдавна бе изведен и последния кон. В тях не трябваше да има никой… и въпреки това с острия си слух тя долови нечий глас. Кой би могъл да е тук… и защо?

Погледна вътре и се отдръпна. На няколко крачки от нея, прислонил се към стената и забравил за всичко друго на света, млад воин прегръщаше девойка. Чечке ясно виждаше щастливото й лице, тя бе затворила очи, алипът нещо й шепнеше на ухото, а тя се смееше с гръден смях, сякаш гукаше гургулица.

— Баща ми отдавна ми говори да те заведа у дома. Така ми казва, не вярваш ли? Доведи, рече ми, своята Айгюл при нас. Тази година ще те догоня на кушията…

Девойката, без да отвори очи, промълви:

— Ако догониш своята Айгюл, ще си я заведеш у дома. А аз се казвам Айтана, проклетнико.

— Айтана ли? Така ли те наричат наистина? Повече би ти подхождало името Айгюл, толкова приличаш на цвете. Но както и да се наричаш, ще те догоня. Само теб…

— Ако ме настигнеш… Ако останем живи, и ти, и аз. Ако доживеем до следващата кушия. Виждаш ли колко „ако“-та…

Алипът я прегърна още по-силно и девойката въздъхна.

— Прегръщай ме… прегръщай… Какво ще се случи, ако Джаик-бек превземе кирмена? Ще отведат ханската дъщеря с почести в Билямджир, а нас с вързани ръце ще ни подкарат към робските пазари и няма да я има вече твоята Айтана… няма…

— Не се бой… от нищо не се бой. Джаик-бек няма да превземе кирмена. Да не съм алип на илхан Котраг…

— Не се хвали… Колко приятели вече погреба… Прегърни ме още… още… Джаик-бек няма да си отиде, докато не получи ханската дъщеря. Защо… защо не излезе сама при него… не спаси всички ни…

Алипът пусна девойката и се отдръпна.

— Засрами се, Айтана. Какви ги приказваш? Нима ти на нейно място би излязла сама…

— Бих излязла… За да спася всички. И теб също.

— Айтана!

— Махни се от мен. Не ме докосвай. Вчера пред очите ми една стрела уби дете — за какво? Само за това, че дъщерята на хана не иска да стане жена на хаган Юлуш? За това ли?

— Права е — каза Чечке, като се приближи.

И алипът, и девойката я гледаха стреснато.

— Права си, Айтана — каза Чечке. — Аз вярвам, че и ти би постъпила по същия начин, ако бе на моето място. Аз искам да изляза зад стените на града, но илхан Котраг не ме пуска, а и тархан Адай също. Ако ти е скъп живота ти и живота на твоята Айтана, ако не искаш да загиват повече деца, помогни ми да избягам. Тази нощ къде ще бъдеш на стража?

— Аз — каза алипът, — аз… на източната стена. Но не мога… Това е измяна…

Чечке вдигна глава.

— Ти служиш при брат ми — каза тя. — А аз съм дъщеря на ювиги-хана и ти си длъжен да ми се подчиняваш. Ако не уговоря илхана да ме пусне, тази нощ ме чакай на източната стена. Айтана, ще ми помогнеш ли?

— Прости ми! — каза Айтана. — Забрави глупавите думи. Нашите батири ще надвият Джаик-бек…

— Как се казваш, батире?

— Наричам се Ишкул.

— Чакай ме в полунощ, както се уговорихме. И не си и помисляй да кажеш на илхана какво сме си говорили. Тангра ще те накаже. Прощавай.

Сега й стана по-леко. Тя се върна в дома на тархан Адай и погледна жена му в очите без да навежда поглед. Ще спаси и нея, и бъдещето й дете, и тези две чернокоси момиченца, които седят на прага.

Стана й спокойно на душата. За известно време дори се унесе в кратък сън и отново видя своя буйтур, но Илбарис не беше весел, мълчеше, не я гледаше, отвръщаше поглед и все повече се отдалечаваше, отдалечаваше, отдалечаваше…

Сега само трябваше да дочака нощта. Но може би съдбата е решила да я подложи на друго изпитание? А ако тя, както онова дете, за което говореше девойката на име Айтана, загине внезапно от случайна стрела, вече нищо няма да трябва да предприема, нищо няма да се налага да прави.

Облече се и бавно излезе на улицата. Вървеше към Голямата порта, там винаги бе най-опасно. Но дори не я пуснаха да се приближи до вратите. Един воин я позна и с твърда ръка я хвана за лакътя.

— Върви си, Чечке. Ако нещо се случи с теб, какво ще кажа на баща ти? Върви си, пази се. Стой по-далече от вратите…

Може би трябва да се качи на кулата? В суматохата успя да го стори и от главозамайващата височина видя картината на яростния бой. По подпрените стълби нагоре пълзяха воините на Джаик-бек, върху им се изсипваха камъни, лееше се пламтяща смола и вряла вода, стълбите се чупеха, повличайки със себе си крещящите от ярост и болка хора, стрелите затъмняваха небето, достигайки своята плячка по стените. Ту тук, ту там се зараждаше ръкопашен бой, сгромолясваха се едно върху друго живи и мъртви тела. От издигната кула над вратата най-добрите български мергени изпращаха една след друга стрели към онези смелчаци, които с горяща главня се опитваха да се доближат до съчките, извисили се като планина край стените. На Чечке й се зави свят, едва не изгуби съзнание и се отпусна на каменния под. Тук я и намери илхан Котраг, който заедно с тархан Адай притича към най-опасния участък от битката.

Повдигайки Чечке от пода, Котраг се вгледа в лицето й.

— Чечке… сестрице… жива ли си? Адай, помогни ми…

Двамата помогнаха на девойката да слезе долу.

— Какво правеше там?

— Търсех смъртта, братко… нямам повече сили да гледам. Не мога — говореше Чечке бързо и отривисто, сякаш бълнуваше, — не мога повече… не мога да гледам как се лее кръв. Пусни ме, братко… заклинам те… заклинам те в името на баща ни… Тангра ми е свидетел, ако не ми позволиш да изляза и да спася всички нас, аз… аз ще направя… ще се хвърля от стената, ще сложа край на живота си. Не ме задържай, братко, готова съм… готова съм на всичко. Все едно, ще го сторя… жива или мъртва…

Илханът погледна Адай, сякаш търсеше подкрепа. Тарханът отвърна поглед, нямаше право на дума.

Котраг дълго се взираше в пламналото лице на сестра си, докосна разсеяно сребърното украшение на челото й — в слънчевия диск бе инкрустиран огромен изумруд. Вдигна глава и погледна небето. Какво видя там… какво искаше да види? Още веднъж спря погледа си на Чечке, гледаше я така, сякаш се бе простил с нея завинаги и сега искаше още само да запомни лика й, кръглото й, изпито лице, огромните очи под гъстите ресници, по детски нацупените устни… След това каза…

— Върви се облечи в най-хубавите си дрехи. Пускам те. Но така, както подобава на ханска дъщеря. Адай, съпроводи я до дома… и кажи… кажи на глашатая…

Гласът му пресекна и той не можа да продължи. Адай кимна:

— Ще сторя всичко, илхане.

* * *

Когато иззад стените на кирмена се разнесе ниския рев на тръбата, Джаик-бек лежеше в шатрата си и чакаше донесения от бойното поле. Той повече не можеше да стои на върха на хълма и да гледа как ден след ден загиват най-добрите му алипи. Навярно Тангра е отвърнал лице от хазарските войски; навярно той самият, Джаик-бек, или повелителят му, хаган Юлуш, с нещо са разгневили слънчевото божество. За триседмична обсада загуби повече от половината си тюмен. Ето и днешният опит да овладее крепостните стени навярно ще бъде отбит и късно вечерта отново ще се наложи останалите живи да копаят пресни гробове на светлината на насмолени факли. Колко останаха от тези българи там, в кирмена? Нима са го излъгали шпионите, нима го е подвел собственият му опит?

Той не искаше да повярва нито в едното, нито в другото. Но вече бе близко до момента, в който ще махне с ръка на всичко, ще даде знак и ще пламне купът сухи съчки, които са стоварени от всички страни на крепостта. И тогава в пламъците на пожара нека да изгори и самият кирмен, и тази ханска дъщеря, и всичко на света… Беше си дал срок от още три дни.

Изтичаше третият.

И изведнъж — тръбата… Притичалият телохранител с мъка си поемаше въздух и на един дъх съобщи радостната вест:

— Джаик-бек! Тя идва… идва…

Военачалникът веднага разбра за кого става дума. Без да може да повярва в собствения си успех, забравил за умората и загубите, той изтича навън от шатрата. И видя — съпровождани от две десетки български воини осем слуги носеха на раменете си закрита носилка. Като стигнаха в подножието на хълма, те се спряха и Чечке сама измина останалия път, сякаш се откъсваше от съпровождащите я българи и от сега нататък поверяваше живота си в ръцете на Джаик-бек. Той, през чиито ръце бяха преминали десетки красавици от всички народи на земята, не можеше да не се възхити на тази, която сега се явяваше пред него. Никога по-рано не бе разбирал древните предания, според които стотици от най-изтъкнатите воини се бяха сражавали дълги години, за да завладеят една красива жена. Чувал бе от гърците, че се е случвало такова нещо, но тогава не го беше разбирал. Сега изведнъж разбра. Разбра, че си бе струвало да стои под стените на града три седмици, заслужавало си е да загуби най-добрите си воини и да ги погребе в общи могили. Разбра и това, че хаган Юлуш за нищо на света няма да се откаже от тази девойка. А ако човек се сети, че с нея като зестра ще дойдат най-добрите пасбища и хората, които живеят там, то на младия хаган можеше само да се завижда и да се съзре в това благосклонността на всемогъщото божество.

Джаик-бек не излъга българите. Още същия ден отведе воините си от стените на кирмена и прекрати всякакви военни действия. Защо? Въобще не се съмняваше, че хаган Юлуш в качеството на зестра ще получи и този град с всичките му магазини, домове и постройки. Той прие Чечке по царски, даде й няколко слугини, предугаждаше всяко нейно желание. Ако тази девойка стане любимата жена на хагана, няма да го забрави и Джаик само трябваше да се постарае.

Той изпрати напред пратеници и натовари ранените на талиги, построи остатъка от тюмена си в боен ред и в ранното утро хазарите се изгубиха от поглед, като присънил се лош сън. Отначало предпазливо, а след това радостно, от вратите се изсипаха останалите живи защитници на кирмена и ехото още дълго повтаряше виковете на хората, избавили се от смъртна опасност. Само илхан Котраг не споделяше общата радост, откупена на такава цена. Пред очите му стоеше лицето на сестра му — такова, каквото го видя за последен път. А след това видя друго едно лице — лицето на баща си, хан Кубрат, в мига, когато ще му се наложи да застане пред него. И тогава илхан Котраг съжали, че дълга черна стрела на някой хазарски воин не го е настигнала ни веднъж за тези нескончаеми три седмици…