Антъни Тролъп
Барчестърски кули (32)

Глава тридесет и втора
Нов кандидат за църковни почести

Заболяването на декана предизвика буря от догадки и предположения не само в неговата резиденция и свързаната с нея библиотека, а мисълта за мистър Слоуп, бе хрумнала на мършавия пребендарий, а и не само на него.

Епископът седеше апатично в кабинета си, когато до него достигна вестта за заболяването на декана. Тя му бе донесена от мистър Слоуп, който, разбира се, не я узна последен в Барчестър. Тя доста бързо намери път и до ушите на мисис Прауди. Не е трудно да се отгатне, че точно в този момент отношенията между двамата претенденти за послушанието на епископа не бяха особено приятелски. И наистина, макар да живееха в един и същи дом, те не се бяха срещали след бурната сцена, разиграла се предния ден в кабинета на епископа.

Тогава мисис Прауди бе претърпяла поражение. Тази войнствена дама бе дълбоко опечалена, че нейните знамена бяха загубили славата на непобедимостта, но макар и победена, тя не беше в никакъв случай сломена. Чувствуваше, че все още има сили да си върне загубеното, че все още може да натика мистър Слоуп в тинята, от която го беше измъкнала, и да принуди своя грешен съпруг да си посипе главата с пепел и да надене власеницата на покаянието.

В този паметен ден, паметен с неговия бунт, с неговото въставане срещу самодържавната й власт, доктор Прауди бе отстоял с твърдост своите интереси и бе започнал да вярва, че дните на робството му са преброени. У него се появи надежда, че стои пред прага на една обетована земя — земя, богата на мляко, което ще пие самият той, и на мед, който няма да радва единствено очите му. Когато мисис Прауди тръшна вратата след себе си, той се почувствува от главата до петите епископ. Наистина въодушевлението му малко поспадна след поученията на капелана, но, общо взето, беше много доволен от себе си и се ласкаеше от мисълта, че най-лошото е вече минало. Се n’est que le premier pas qui coûte^[1], разсъждаваше той и сега, след като първата стъпка бе тъй доблестно направена, останалото щеше да бъде лесно.

Естествено епископът се видя с жена си на вечеря, но на трапезата не бе казано нищо, което да помрачи радостта му. Присъствието на неговите дъщери и на прислугата правеше това невъзможно.

Той спомена между другото за предстоящото си посещение при архиепископа, с цел да покаже на всички заинтересовани, че отсега нататък ще командува той; дори слугите забелязаха промяната и прехвърлиха част от своята почтителност от господарката към господаря. Това не остана незабелязано за господаря, нито за господарката. Но мисис Прауди търпеливо изчакваше своя час.

След вечеря той се върна в кабинета си, където скоро към него се присъедини и мистър Слоуп — двамата пиха заедно чай, кроиха разни планове и в течение на няколко минути епископът бе наистина щастлив. Но когато часовникът на камината му напомни, че тихите нощни часове не са далече, той погледна свещника, с който трябваше да се прибира в спалнята си, и мъжеството му отново го напусна. Доктор Прауди приличаше на призрак, чиито волни скитания са прекъснати от кукуригането на петела. Всъщност неговият случай беше точно обратният, тъй като трябваше да носи робските си вериги, докато пропеят петлите. А и само дотогава ли? Можеше ли да бъде сигурен, че сутринта ще слезе на закуска като свободен човек?

Забави се почти цял час повече от обикновено, преди да се оттегли за нощна почивка. Почивка! Каква ти почивка! Така или иначе, той изпи две чашки херес и се качи в спалнята. Ние и не мислим да го последваме там. Има неща, до които не бива да се докосва никой писател, никой историк; в драмата на живота има сцени, които дори поетът не бива да дръзва да опише. Нека към тях отнесем и всичко онова, което се случи тази нощ между доктор Прауди и неговата съпруга.

Сутринта той слезе на закуска печален и умислен. Изглеждаше отслабнал — може да се каже, почти измършавял. Не знам дали прошарените му вече коси не посивяха още повече през тази нощ. Във всеки случай той беше видимо остарял. Годините не ни състаряват постепенно и равномерно. Огледайте се наоколо и ще се убедите, че е така — с изключение може би на онези редки случаи, когато дадено човешко същество вегетира без радости и без скърби. Човек запазва здравия си, цветущ младежки вид до… не може да се посочи точно докога. Тридесет… четиридесет… петдесет години, и изведнъж настъпва остър студ, няколко часа или дни на душевни терзания изсмукват жизнения сок от фибрите на тялото му и здравият и бодър до вчера човек е причислен вече към старците.

Епископът закуси сам. Мисис Прауди не беше разположена и изпи кафето си в своята спалня, а дъщерите й се суетяха около нея. Той изяде закуската си сам и след това се отправи машинално към кабинета си. Опита се да се утеши с мисълта за своето предстоящо посещение при архиепископа: във всеки случай поне тази победа на неговата свободна воля не му бе отнета. Но, кой знае защо, тя не му доставяше много радост сега. Той се бе стремил към място на архиепископската трапеза, подтикван от амбиция, а тази амбиция беше вече мъртва.

И както си седеше в кабинета, при него развълнувано се втурна мистър Слоуп.

— Милорд, деканът почина!

— Боже мой! — възкликна епископът, когото това неочаквано и тъжно съобщение изтръгна от обзелата го апатия.

— Той е мъртъв или е на смъртно легло. Получил е апоплектичен удар и ми казаха, че няма никаква надежда. Почти сигурно е, че е напуснал вече този свят.

Зазвъняха звънци и слугите бяха изпратени да научат последните новини. По-късно епископът, опрян на ръката на своя капелан, отиде да се осведоми лично за състоянието на болния. Мисис Прауди предложи помощта си на мис Трефойл. Трите мис Прауди също изпратиха подобни предложения: дворецът поднасяше най-дълбоките си съболезнования на резиденцията на декана. Отговорът на всички запитвания беше неизменен: в състоянието на декана няма никакви промени и сър Омикрон Пи се очаква да пристигне с влака в девет и петнадесет.

Подобно на мнозина други и мистър Слоуп се отдаде на размишления кой би могъл да бъде назначен за декан на освобождаващото се място и както много други той също стигна до мисълта, че не е изключено самият той да заеме този пост. Подобно на свещениците, събрали се в епископската библиотека, той също си зададе въпроса дали става въпрос за хиляда и двеста, хиляда и петстотин или две хиляди.

Но и две хиляди, и хиляда и петстотин, и хиляда и двеста щяха да бъдат добре дошли за него, стига да успееше да се добере до тях. Неговото честолюбие щеше да получи по-голямо удовлетворение от алчността му. Какъв триумф: да се издигне над архидякона в неговия собствен катедрален град, над всички пребендарии и каноници, и да получи пълен контрол над катедралния амвон и над катедралните богослужения!

Но по-лесно е да пожелаеш нещо, отколкото да го получиш. Все пак мистър Слоуп разполагаше с известни средства за постигането на своите цели и най-малкото нямаше намерение да губи време. Първо, той мислеше — и не без основание, — че може да разчита на съдействие от страна на епископа. Това наложи веднага да измени досегашните си планове: ако станеше декан, по-добре беше да върне негово преосвещенство под игото на жена му — мистър Слоуп вярваше, че неговият патрон само би се радвал, ако се отърве от единия си наставник. Освен това капеланът се бе погрижил името му да стане известно във висшите сфери. Бе му се удало да завърже нещо като епистоларно приятелство с някакъв особено влиятелен сред правителствените кръгове чиновник, председател на Националната комисия за държавните училища. Мистър Слоуп предполагаше, че може да се обърне без риск към сър Николас Фицвигин, а ако сър Николас решеше да упражни своето влияние, мястото му беше в кърпа вързано.

Освен това той можеше да разчита на подкрепа от страна на пресата или поне се ласкаеше от мисълта, че това е така. „Дейли Юпитер“ бе застанал безрезервно на негова страна в полемиката му с мистър Еърбин. Неведнъж бе имал възможността да беседва лично с един джентълмен от редакцията на вестника, който, макар и да не беше главен редактор, упражняваше почти същото влияние. Мистър Слоуп отдавна имаше навика да пише красноречиви писма за най-различни случаи на църковни злоупотреби, които подписваше с инициалите си и изпращаше на своя приятел от вестника заедно с лични бележки, подписани с цялото му име. Така че той и мистър Тауърс — такова беше името на този влиятелен джентълмен — бяха много добре разположени един към друг. Произведенията на мистър Слоуп винаги биваха отпечатвани, а понякога и коментирани в редакционните статии — така мистър Слоуп стана малко по малко нещо като литературна знаменитост. Тази публична изява му беше много приятна, макар че имаше и своите отрицателни страни. Един път, говорейки в присъствието на вестникари, той пропусна да подкрепи, възхвали и превъзнесе онази политика, която в този момент подкрепяше, възхваляваше и превъзнасяше „Юпитер“, след което за свое най-голямо удивление и досада бе най-безмилостно разкъсан от досегашния си съюзник. Осмяха го, окаляха го и го обявиха за глупак, сякаш бе заклет враг, а не верен приятел (а може би именно защото беше верен приятел). Дотогава още не бе научил, че човек, който се стреми да стане редовен дописник на „Юпитер“, трябва да се откаже от всяка индивидуалност. Но в края на краищата тази малка екзекуция не влоши отношенията му с неговия приятел мистър Тауърс. Мистър Слоуп познаваше твърде добре живота, за да си позволи открит бунт срещу такъв самодържец като „Юпитер“. Той целуна наказалия го ръжен и вярваше, че сега ще може да разчита на награда. Реши веднага да уведоми мистър Тауърс, че е кандидат за мястото, което предстоеше да бъде овакантено. Не едно назначение бе извършвано напоследък съобразно съветите, отправени към правителството от страниците на „Юпитер“.

Но на първо място мистър Слоуп трябваше да си осигури подкрепата на епископа. Той отлично разбираше, че е най-добре да стори това преди посещението му у архиепископа. Деканът не би могъл да получи удар в по-удобен момент. Ако доктор Прауди склонеше да вземе присърце работата, би могъл да постигне много по време на престоя си в двореца на архиепископа. Твърдо убеден в това, мистър Слоуп реши да действува незабавно. Епископът заминаваше за Лондон на следващата сутрин и всяка загубена минута можеше да се окаже съдбоносна.

Капеланът влезе в кабинета на епископа към пет часа и го завари все още сам. Той сякаш не бе мърдал от мястото си след своята кратка разходка до вратата на декана. На лицето му все още бе изписан изразът на притъпено, полусъзнателно страдание. Когато мистър Слоуп влезе за втори път в стаята, той не се занимаваше с нищо, не четеше нищо и не мислеше за нищо, а просто седеше, вперил поглед в празното пространство.

— Какво има, Слоуп? — каза той не без известно раздразнение, тъй като, да си признаем, нямаше особено желание да говори с капелана точно в този момент.

— Ваше преосвещенство ще бъде безспорно наскърбен да узнае, че няма никакво подобрение в състоянието на декана.

— А? О, така ли! Горкият човек! Наистина, много печално. Сър Омикрон Пи сигурно не е пристигнал още?

— Не, ще дойде едва с влака в девет и петнадесет.

— Чудно защо не са поръчали специален влак! Казват, че доктор Трефойл е много богат.

— Да, много, както изглежда — отговори мистър Слоуп. — Но работата е там, че нито един лондонски доктор не е в състояние да му помогне — единственото, което могат да направят, е да покажат, че се вземат всички възможни мерки. Бедният доктор Трефойл е вече пътник, милорд.

— Но може би…

— И най-добрите му приятели не биха му пожелали да преживее такъв удар, защото той ще го лиши завинаги от неговите умствени способности.

— Горкият, горкият! — рече епископът.

— Естествено за ваше преосвещенство съвсем не е безразлично кой ще го замести — каза мистър Слоуп. — Ще бъде чудесно, ако вие бихте могли да осигурите назначението на човек, който споделя вашите възгледи по всички важни въпроси. Враждебната нам партия е много силна тук в Барчестър… повече, отколкото трябва.

— Да, да… Ако бедният доктор Трефойл ни напусне, би било великолепно да му намерим добър приемник.

— За ваше преосвещенство е изключително важно да намерите човек, на когото да можете да разчитате. Помислете само какви неприятности ще имаме, ако поетът се заеме от доктор Грантли или от доктор Хайъндри, или от някой друг техен съмишленик.

— Малко вероятно е лорд В да назначи някой от тях. За какво са му потрябвали?

— Да, разбира се, не е много вероятно — но все пак е възможно. Те ще пуснат в ход цялото си влияние. Ако смея да дам един съвет на ваше преосвещенство, бих ви предложил да обсъдите този въпрос идущата седмица с негово високопреосвещенство. Не се съмнявам, че лорд В ще вземе под внимание вашето мнение, особено ако то бъде подкрепено от негово високопреосвещенство.

— Не зная. Лорд В е бил винаги много внимателен към мен, много внимателен. Но не обичам да се намесвам в такива работи, освен ако не бъда изрично поканен да дам мнението си. А и да ме попитат, не знам кого бих могъл да препоръчам в настоящия момент.

Мистър Слоуп — дори мистър Слоуп! — почувствува известно смущение. Чудеше се как да облече малката си молба в достатъчно скромна форма. Той знаеше, че епископът неизбежно ще бъде смутен в първия момент от неговата дързост, и цялата трудност се състоеше в това, как да използува своята находчивост и красноречие, за да смекчи и разсее това впечатление.

— Аз също се съмнявах — започна той, — че ваше преосвещенство би могъл вече да има някого предвид, и затова ще си позволя да споделя с вас една своя мисъл: ако клетият доктор Трефойл ни напусне, наистина не виждам защо с помощта на ваше преосвещенство този пост да не бъде даден на мен.

— На вас ли?! — възкликна епископът с тон, който едва ли можеше да поласкае самолюбието на мистър Слоуп.

Но ледът беше строшен и мистър Слоуп възвърна обичайното си красноречие.

— Да, доста мислих по този въпрос. Ако ваше преосвещенство спомене името ми пред архиепископа, не се съмнявам, че ще успея. Виждате ли, първият ход ще бъде мои, а това е изключително важно. Освен това мога да разчитам на подкрепа от страна на пресата: моето име не е непознато, ще си позволя да кажа, че то се споменава с известно уважение в онази част от пресата, на чието мнение правителството много държи сега. А имам някои приятели и в самото правителство. И все пак, милорд, именно към вас се обръщам за помощ. Най-много бих се радвал да получа този бенефиций тъкмо от вашите ръце. И което е особено важно в такива случаи, вие можете да съдите по-добре от всеки друг за моите качества.

Няколко минути епископът просто не можеше да дойде на себе си. Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала! Идеята за такова преображение никога не би го осенила без странична помощ. Отначало той продължи да мисли защо, по каква причина, на какво основание мистър Слоуп трябва да стане декан на Барчестърската катедрала. Но постепенно ходът на мислите му се измени и той започна да мисли защо, по каква причина, на какво основание мистър Слоуп да не стане все пак декан на Барчестърската катедрала. Той самият бе веднага готов да се откаже от услугите на своя капелан. Ефимерната надежда да използува мистър Слоуп срещу мисис Прауди се бе разсеяла като дим. Бе вече разбрал пълната несъстоятелност на този план. Ако можеше да спи в стаята на капелана вместо в спалнята на съпругата си, планът би имал някакъв смисъл. Но… И така, докато мистър Слоуп продължаваше да говори, епископът все повече стигаше до извода, че той като нищо би могъл да стане декан на Барчестърската катедрала. Убеди го впрочем не красноречието на мистър Слоуп, когото той почти не слушаше, а ходът на собствените му размишления.

— Едва ли е нужно да казвам — продължаваше мистър Слоуп, — че по всички въпроси, свързани с катедралата, моя главна цел ще бъде да действувам, до колкото ми е възможно, съгласно вашите желания. Толкова добре познавам ваше преосвещенство (надявам се, вие също ме познавате достатъчно добре и споделяте тези мои чувства), че не се съмнявам във възможността, която този пост ще ми даде, да допринеса за вашето душевно спокойствие и да разширя сферата на вашето така благотворно влияние. Както вече казах, много важно е да съществува сходство в мненията на висшите длъжностни лица от една и съща епархия. Много се съмнявам дали бих приел подобен пост в епархия, където ще бъда принуден да противореча на моя епископ. Но в случая между нас ще цари възхитително единодушие.

Мистър Слоуп разбра веднага, че епископът изобщо не го слуша, но независимо от това продължи да говори. Знаеше, че доктор Прауди има нужда както да се съвземе от своята изненада, така и да си даде вид, че е бил убеден от сериозни аргументи. Затова той продължи да привежда цял куп основателни доводи, доказвайки, че на тоя свят не би могъл да се намери по-добър декан за Барчестърската катедрала, че и правителството, и широката общественост ще имат само едно желание — именно той, мистър Слоуп, да стане декан на Барчестърската катедрала, но че висши съображения на църковната политика изискват този пост да му бъде предложен от ръцете на самия Барчестърски епископ.

— Но аз наистина не виждам какво мога да направя — каза епископът.

— Ако само споменете за това на архиепископа, ако кажете на негово високопреосвещенство, че намирате такова назначение за особено желателно, че се надявате да сложите по този начин край на разцеплението в епархията — ако изложите всичко това с обичайната си енергичност, сигурно няма да ви е никак трудно да убедите негово високопреосвещенство да каже една дума на лорд В. Разбира се, вие ще дадете на архиепископа да разбере, че не разчитам единствено на неговото застъпничество, че не го молите за милост, че според вашите очаквания аз ще получа този бенефиций по друг път — впрочем това наистина е така, — но че вие много държите негово високопреосвещенство да изрази пред лорд В своето одобрение във връзка с това назначение.

В края на краищата епископът даде исканото обещание. Но той постави все пак едно условие.

— А, да, по въпроса за това старопиталище — каза той по средата на разговора. — Никога досега не съм имал такива неприятности. (И това не беше далеч от истината.) Нали не сте говорили междувременно с мистър Хардинг?

Мистър Слоуп увери своя патрон, че не е говорил.

— Е, щом е така… може би все пак най-добре ще бъде да дадем мястото на Куивърфул. То му беше почти обещано, а той има голямо семейство и е много беден. Общо взето мисля, че най-добре е да изготвите назначение на името на мистър Куивърфул.

— Но, милорд — възрази мистър Слоуп, който все още мислеше, че е необходимо да отстоява своята позиция по този въпрос, за да закрепи неотдавнашната си победа над мисис Прауди, ако деканският пост все пак му се изплъзне. — Но, милорд, аз наистина се страхувам, че…

— Запомнете, мистър Слоуп — каза епископът, — не мога да ви обещая нищо във връзка с вашето желание да станете приемник на горкия доктор Трефойл. Разбира се, аз ще поговоря с архиепископа, както искате вие, но не мога да си представя, че…

— Да, да, милорд — на свой ред го прекъсна мистър Слоуп, напълно разбрал намека. — Изглежда, ваше преосвещенство е прав във връзка с мистър Куивърфул. Мисля, че ще уредя без особена трудност нещата с мистър Хардинг и ще ви представя назначението за подпис съгласно вашите нареждания.

— Да, Слоуп, мисля, че така ще е най-добре. И можете да бъдете сигурен, че малкото, което е по силите ми да направя за вас, ще бъде направено.

С това разговорът им завърши.

Мистър Слоуп имаше да свърши много неща. Трябваше да направи ежедневното си посещение у синьората. Обикновеното благоразумие изискваше да се откаже от тази визита, но той беше прекалено влюбен и не се вслуша в гласа на благоразумието. Затова реши да отиде на чай у семейство Станъп; реши също (или поне така му се струваше), че това ще бъде последното му посещение у тях. Трябваше, освен това да уреди отношенията си с мисис Болд. Той беше убеден, че Елинор би украсила резиденцията на декана точно тъй, както би украсила и скромния дом на капелана, и че нейното състояние ще компенсира с излишък съкращенията в заплатата на декана, наложени от безкомпромисната Църковна комисия.

По отношение на мисис Болд той хранеше сега големи надежди. Мистър Слоуп спадаше към онези тъй многобройни ухажори, които смятат, че в любовта всичко е позволено, затова не се посвени да се възползува от услугите на собствената камериерка на Елинор. От нея той узна голяма част от случилото се в Плъмстед — не съвсем точната истина, тъй като „собствената камериерка“ не бе имала възможност да се добере до точната истина, но една достатъчно близка до нея версия. Беше му казано, че архидяконът, мисис Грантли, мистър Хардинг и мистър Еърбин са се скарали всички с „господарката“ за това, че е получила писмо от мистър Слоуп; „господарката“ отказала категорично да покаже това писмо; архидяконът й предложил да избира между мистър Слоуп с неговото писмо и плъмстедското общество и „господарката“ с голямо негодувание заявила, че „не е изгоряла за плъмстедското общество“ и че няма да се откаже от мистър Слоуп заради когото и да било от тях.

Като се има предвид източникът, от който идваха, тези сведения не бяха толкова изопачени, колкото можеше да се очаква. Те показваха ясно какви разговори се бяха водили в стаята на прислугата, а сякаш се потвърждаваха и от внезапното, установено със сигурност завръщане на Елинор, което накара мистър Слоуп да стигне до извода, че както по всичко личи, прекрасната вдовица няма да отхвърли предложението му.

Това му създаваше немалко работа. Според него по-добре беше предложението да бъде направено, преди да се разбере, че за управител на старопиталището ще бъде назначен мистър Куивърфул. В писмото си до Елинор капеланът бе заявил черно на бяло, че управител ще бъде мистър Хардинг. Би било много трудно всичко това да се представи като недоразумение, а да й напише ново писмо, в което да съобщи истината и да хвърли цялата вина върху епископа, означаваше сигурно компрометиране в нейните очи. Затова той реши да остави нещата да се развиват от само себе си и да се хвърли, без да губи време, в краката й.

Освен това трябваше да се обърне за помощ към сър Николас Фицвигин и мистър Тауърс и щом напусна кабинета на епископа, той отиде веднага да им пише. Мистър Слоуп беше високо ценен като майстор на епистоларния жанр, затова привеждаме тези писма без съкращения.

„Лично

Дворецът, Барчестър, септ. 185… г.

Драги сър Николас,

Надявам се, че благодарение на нашите досегашни отношения Вие няма да сметнете моята настояща молба за нетактична. Вероятно не сте още чули, че нашият скъп доктор Трефойл получи апоплектичен удар. Това причини дълбока скръб на всички нас в Барчестър, защото той винаги е бил образцов и като човек, и като свещеник. Но е вече на преклонна възраст и, така или иначе, не му оставаше много да живее. Вие вероятно го познавате.

Страхувам се, че няма никаква надежда за неговото оздравяване. Доколкото знам, при него сега е сър Омикрон Пи. Във всеки случай лекарите заявиха, че му остават не повече от един-два дни на тази грешна земя. Дълбоко вярвам, че душата му ще литне безметежно към лоното на вечния покой и пълното блаженство.

Епископът говори с мен за този бенефиций — той има голямо желание да го получа аз. Разбира се, на моята възраст би било твърде дръзко да мисля за подобно повишение, но Негово преосвещенство настоява толкова много, че сигурно ще трябва да приема. Негово преосвещенство заминава утре за… и възнамерява да постави въпроса пред архиепископа.

Зная колко заслужено високо Ви цени днешното правителство. По всички въпроси, свързани с църковните назначения, Вашето мнение ще бъде безспорно от решаваща важност. След разговора си с епископа аз естествено съм заинтересован да получа този пост. Ако бъдете така любезен да кажете някоя добра дума в моя полза, ще Ви бъда още веднъж безкрайно благодарен.

Може би няма да е излишно да добавя, че лорд В едва ли знае за този овакантен пост — или по-скоро за неговото предстоящо освобождаване (тъй като наистина няма никаква надежда за бедния доктор Трефойл). Ако Вие пръв съобщите на лорд В тъжната новина, това сигурно би Ви дало правото да изкажете своето мнение.

Разбира се, наша велика цел е да постигнем единодушие по църковните въпроси. То е особено необходимо в Барчестър, затова нашият добър епископ е толкова загрижен. Може би Вие бихте сметнали за уместно да споменете това пред лорд В, ако е във Ваша власт да повдигнете този въпрос пред Негово сиятелство.

Оставам, драги сър Николас, Ваш най-покорен слуга:

Обадая Слоуп“

Писмото му до мистър Тауърс бе издържано в съвсем друг тон. Мистър Слоуп вярваше, че разбира до най-големите тънкости разликата между характерите и положението на своите двама адресати. Той знаеше, че за човек като сър Николас Фицвигин малко ласкателство не е никак излишно, при това от най-обикновен, всекидневен вид. Затова писмото му до сър Николас бе написано currente calamo^[2] и без никакво затруднение. Но на човек като мистър Тауърс не беше толкова лесно да се напише писмо, което да е хем резултатно, хем почтително, което да внуши незабелязано и деликатно необходимия план за действие. Не беше трудно да бъде поласкан доктор Прауди или сър Николас Фицвигин, но беше изключително трудно да бъде поласкан мистър Тауърс, без ласкателството да стане очевидно. А трябваше да бъде постигната именно тази цел. Освен това писмото трябваше да прави впечатление на написано без усилие, да бъде гладко, свободно, непринудено и да не издава никакви съмнения или страхове от страна на пишещия. Ето защо посланието до мистър Тауърс бе много пъти препрочитано и преписвано, така че мистър Слоуп едва успя да се преоблече и да стигне до дома на доктор Станъп тази вечер.

Когато беше готово за изпращане, то имаше следния вид:

„Лично

Барчестър, септ. 185… г.

(Мистър Слоуп нарочно не спомена нищо за «двореца», предполагайки, че това няма да се хареса на мистър Тауърс. Той си спомни как един много известен мъж бе веднъж остро разкритикуван, задето бе адресирал своето писмо от Уиндзорския замък.)

Уважаеми господине,

Тази сутрин всички ние бяхме потресени от вестта, че нашият скъп декан Трефойл е получил удар. Това е станало към девет часа сутринта. Пиша Ви сега, за да успея да изпратя писмото е вечерната поща. Той е още жив, но, изглежда, няма никаква надежда да се съвземе. Тук е — или всеки момент ще пристигне — сър Омикрон Пи, но дори и сър Омикрон би могъл само да потвърди присъдата на своите по-малко прославени събратя, че нищо не може да се направи. Земните часове на бедния доктор Трефойл са преброени. Не зная дали го познавате. Той беше един добър, кротък, милосърден човек, който принадлежеше, разбира се, към старата школа, както и всеки друг свещеник над седемдесетгодишна възраст.

Но аз не Ви пиша само за да Ви съобщя тази новина — без съмнение някой от Вашите меркурии Ви е уведомил вече за това; пиша, следвайки Вашия пример, с оглед не толкова на миналото, колкото на бъдещето.

Тук вече се разпространяват немалко слухове за бъдещия приемник на доктор Трефойл и между споменаваните имена не на последно място се посочва и това на Вашия покорен слуга; с една дума, аз съм кандидат за този бенефиций. Вероятно знаете, че след назначаването на епископ Прауди в епархията, аз положих немалко усилия, и то, ще се осмеля да кажа, не без известен успех. Ние с него сме почти винаги единодушни по въпросите както на нашата вяра, така и на църковната дисциплина, ето защо на мен, като на негов доверен капелан, бе предоставена голяма самостоятелност. Но аз признавам, че съм си поставил по-високи цели и нямам намерение да бъда цял живот капелан на който и да било епископ.

Днес от никого не се изисква толкова енергия, колкото от нашите декани. Нашите катедрали, тези наистина внушителни институции, са потънали в дълбок сън — не, те са едва ли не мъртви и готови за полагане в гроба! А какво колосално значение биха придобили те, ако изпълнеха своето предназначение да оглавят движението напред и да бъдат пример за всички наши енорийски свещеници!

Нашият епископ много държи за декан да бъда назначен именно аз, дори отива утре да обсъди този въпрос с архиепископа. Мисля, че бих могъл да разчитам и на подкрепата на един от най-влиятелните членове на правителството. Но признавам, че подкрепата на «Юпитер», при положение че бъда сметнат за достоен да я получа, е по-важна за мен от всяка друга както ако допринесе за моя успех, така и ако въпреки нея все пак загубя тази битка.

Всъщност вече настъпи времето, когато никое правителство не би дръзнало да запълва най-важните църковни постове, без да се вслуша в мнението на печата. Ерата на епископите от благороден произход и на деканите аристократи е безвъзвратно отминала и днес всеки свещеник, колкото и скромно да е потеклото му, може да се надява на успех, ако трудолюбието, талантът и репутацията му привлекат общественото мнение на негова страна.

В настоящия момент ние всички чувствуваме, че становището на «Юпитер» по тези въпроси има решаващо значение, дори нещо повече — че то обикновено се налага. И ние считаме — говоря от името на свещениците от моето поколение и с моето положение, — че така и трябва да бъде. Няма по-безпристрастен покровител от «Юпитер» и никой не познава по-добре от него нуждите на хората.

Уверен съм, че няма да ме заподозрете в желание да моля за подкрепа, която Вашият вестник не би могъл да ми даде с чиста съвест. Пиша Ви, с цел да Ви уведомя, че това назначение ме интересува. На Вас оставям да решите дали съм достоен за помощта Ви. Нямаше, разбира се, да Ви пиша за всичко това, ако не мислех (а имам достатъчно основателни причини да мисля така), че «Юпитер» одобрява моите схващания по въпросите на църковната политика.

Епископът се опасява, че биха ме сметнали препалено млад за такава длъжност — на тридесет и шест години съм. Мисля, че в наше време тези опасения са излишни. Обществеността не изпитва вече симпатии към престарелите служители. Ако някой човек е изобщо способен за дадена работа, той е способен да се справи с нея и на тридесет и шест години.

Оставам искрено Ваш:

Обадая Слоуп

Т. Тауърс, ескуайър… Корт, Мидъл Темпъл“

След целия този уморителен труд мистър Слоуп пусна писмата в пощата и прекара остатъка от вечерта в краката на своята възлюбена.

Някои биха обвинили мистър Слоуп, че търси подкрепа чрез измама. Те биха изтъкнали, че той е излъгал всеки един от тримата си покровители. Може би наистина е така. Как би могъл да изпитва колебания във връзка е младостта си и същевременно да е убеден, че младостта му не е никаква пречка? Как би могъл да разчита преди всичко на подкрепата на епископа и преди всичко на подкрепата на вестника? Той знаеше много добре, че епископът отива в… съвсем не за да обсъди този въпрос с архиепископа. Налага се да признаем, че в своите домогвалия до така желаната от него длъжност той си послужи с всички лъжи, на които беше способен.

Но нека попитаме хората, които са врели и кипели в тези работи, дали той е лъгал повече, отколкото обикновено се лъже в подобни случаи. Ние, английските джентълмени, не можем да търпим думата „лъжа“, но толкова често ли се срещат държавни мъже, които да се отнасят с доверие към думите на своите колеги?