Антъни Тролъп
Барчестърски кули (14)

Глава четиринадесета
Новият поборник

Архидяконът се завърна в къщи едва когато стана време за вечеря, така че нямаше възможност за сериозни разговори преди тази важна церемония. Той изглеждаше в чудесно настроение и приветствува тъста си с онази ведра тържественост, която обикновено означаваше, че нещата се развиват по вкуса му.

— Всичко е вече уредено, мила — обърна се той към жена си, докато миеше ръцете си в тоалетната стая, а тя както обикновено го слушаше, седнала в спалнята. — Еърбин се съгласи да поеме енорията. Той ще дойде тук идущата седмица. — И архидяконът започна да търка ръцете и лицето си с особена енергия — признак, че смята пристигането на Еърбин за голяма победа.

— Ще дойде ли тук в Плъмстед? — попита жена му.

— Обеща да остане един месец у нас — каза архидяконът, — за да може да добие представа за своята енория. Еърбин ще ти хареса много. Той е джентълмен във всяко отношение и е много забавен събеседник.

— Не е ли малко особен?

— Как да ти кажа — има си някои странни идеи, но в него няма нищо, което би те подразнило. В цял Оксфорд няма по-предан защитник на църквата. Наистина не зная какво бихме правили без Еърбин. За мен е голямо щастие да го имам до себе си и ако съществува човек, който да е в състояние да постави мистър Слоуп на място, това е само Еърбин.

Преподобният Франсис Еърбин беше преподавател в Лазаровия колеж, любим ученик на великия доктор Гуин и такъв привърженик на Високата църква, че по едно време за малко не затъна в блатото на Рим. Той беше поет, писател-полемист, любимец на всички в Оксфорд и красноречив проповедник — един остроумен, малко странен, забавен, енергичен, добросъвестен човек и както гордо заяви архидяконът, завършен джентълмен. По-нататък ние ще се запознаем по-отблизо с него, затова нека засега добавим само, че доктор Грантли току-що му бе предложил енорията Св. Юълд, която беше под негово разпореждане в качеството му на архидякон. Тази енория се намира непосредствено до границите на Барчестър. Тя включва даже част от новото предградие, а кокетната църква и домът на свещеника са само на една миля от градските порти.

Енорията Св. Юълд не е много богата — годишният доход от нея възлиза на не повече от триста-четиристотин фунта годишно. Обикновено тя се даваше на някой свещеник от катедралния хор. Но този път, когато мястото се оваканти, архидяконът реши, че трябва на всяка цена да подсили своята партия с някой могъщ стълб, ако този стълб се остави да бъде склонен да поеме една толкова бедна енория. Той обсъди въпроса със събратята си в Барчестър — не като молител, който иска да се възползува от дадените му пълномощия, за да облагодетелствува себе си или своите близки, а като човек, който съзнава, че правилното разпореждане с повереното му имущество е от голямо значение за преуспяването на църквата. Той назова пред тях името на мистър Еърбин така, сякаш решението беше в техните ръце, и те единодушно признаха, че ако мистър Еърбин се съгласи да приеме Св. Юълд, по-добър избор едва ли би могъл да се направи.

Ако мистър Еърбин се съгласи! Ето кое беше трудното. Мистър Еърбин беше изтъкната фигура — поне в сферите на англиканската църква. Наистина той не беше богат, тъй като нямаше други доходи, освен преподавателската си заплата, но и не изпитваше прекалено силно влечение към богатството; беше, разбира се, ерген и посвещаваше почти цялото си време на печатни и устни дебати относно привилегиите и дейността на църквата, към която принадлежеше. Архидяконът се бе сражавал за земните й ценности, а мистър Еърбин — за духовните, като и двамата бяха правили това най-добросъвестно — тоест не толкова за свое собствено добро, колкото за доброто на другите.

Положението на мистър Еърбин правеше съвсем основателни съмненията дали той би приел да стане енорийски свещеник в Св. Юълд, затова доктор Грантли отиде лично в Оксфорд. Заедно с доктор Гуин той успя да убеди този именит богослов, че дългът го зове в Барчестър. Тук действуваха и някои скрити пружини: от известно време мистър Еърбин водеше ожесточен спор относно апостолската приемственост не с кого да е, а с мистър Слоуп! Те не се познаваха лично, но дискусията им в печата беше изключително ожесточена. За да придаде повече сила на аргументите си, мистър Слоуп бе нарекъл мистър Еърбин бухал, а мистър Еърбин отвърна на удара, като намекна, че мистър Слоуп е вероотстъпник. Сражението започна на страниците на „Юпитер“, този така влиятелен вестник, чийто главен редактор беше твърде благосклонен към възгледите на мистър Слоуп. Впрочем дискусията доста скоро доскуча на читателите на „Юпитер“ и към една от най-ядовитите реплики на мистър Слоуп бе прикрепена бележка на редакцията, в която се съобщаваше, че в бъдеще писмата на двамата преподобни джентълмени ще могат да бъдат отпечатвани само като обявления.

Скоро обаче бяха намерени други, не толкова скъпо струващи начини за публикуване на отговорите и войната се разгоря с пълна сила. Мистър Слоуп твърдеше, че свещеникът получава своето посвещение главно по силата на вътрешната си всеотдайност към своите пастирски задължения. Мистър Еърбин поддържаше, че никой не може да стане свещеник и да бъде признат за пастир, ако върху него не положи ръка някой епископ, станал на свой ред такъв чрез полагане на други нечии ръце, и така нататък по права линия чак до един от апостолите. Противниците постоянно се обстрелваха взаимно със силогизми, но това съвсем не им вредеше и войната продължаваше да бушува.

Не се наемаме да твърдим дали близостта на врага е изиграла някаква роля в убеждаването на мистър Еърбин да приеме енорията Св. Юълд, но, така или иначе, в кабинета на доктор Гуин бе взето решение, че той ще я приеме и ще съдействува всячески за изгонването на мистър Слоуп от Барчестър или поне ще го застави да млъкне, докато е все още там. Мистър Еърбин възнамеряваше да запази оксфордската си квартира, като вземе някой младши свещеник за енорията, но обеща да отделя на Барчестър колкото може повече време и доктор Грантли се почувствува напълно удовлетворен от това обещание на един толкова велик човек. Немалко удоволствие му доставяше и мисълта, че епископ Прауди ще бъде принуден да даде тази намираща се под самия му нос енория на заклетия враг на своя любим капелан.

През цялото време на вечерята усмивката на задоволство не слезе от лицето на архидякона. Той си хапна с апетит от вкусните гозби, пи вино с жена си и дъщеря си, разказваше весело за Оксфорд, посъветва тъста си да навести доктор Гуин в колежа и отново се впусна да хвали мистър Еърбин.

— Този мистър Еърбин женен ли е, татко? — попита Гризелда.

— Не, детето ми, членовете на факултета никога не се женят.

— А млад ли е, татко?

— Около четиридесетгодишен, струва ми се — отвърна архидяконът.

— О! — каза Гризелда; ако баща й бе казал, че е на осемдесет години, мистър Еърбин едва ли щеше да й се стори по-стар.

Когато двамата джентълмени бяха оставени насаме с виното си, мистър Хардинг разказа за своите беди. Но дори и тази тъжна история не можа много да помрачи доброто настроение на архидякона, като вместо това още повече разпали неговата войнственост.

— Той не може да направи такова нещо — продължаваше да повтаря доктор Грантли, докато тъстът му обясняваше условията, които се поставяха във връзка с назначаването на бъдещия управител на старопиталището. — Просто не може. Казаното от него не си струва труда да бъде изслушано. Той не може да промени задълженията, свързани с този поет.

— Кой не може? — попита бившият управител.

— Нито епископът, нито капеланът, пито дори съпругата на епископа, чието мнение по тези въпроси е, както изглежда, по-меродавно от мнението на първите двама. Всички обитатели на двореца, взети заедно, нямат власт да превърнат управителя на приюта в директор на неделно училище.

— Но епископът има власт да назначи, когото си иска, и…

— Едва ли. Според мен той ще проумее, че няма такава власт. Нека само се опита! Ще видим какво ще кажат вестниците. Този път обществеността ще бъде на наша страна. Но Прауди, макар и да е магаре, има достатъчно житейски опит и няма да вземе да разбухва едно гнездо на стършели.

Мистър Хардинг трепна при споменаването на вестниците. Той беше вече вкусил достатъчно от този род популярност и нямаше никакво желание да бъде отново сочен нито за чудовище, нито за мъченик. Предпазливо изрази надежда, че пресата ще остави този път името му на мира, и подхвърли, че ще бъде може би по-добре още сега да се откаже сам.

— Остарявам — каза той — и започвам да се съмнявам дали е по силите ми да поема нови задължения.

— Нови задължения ли? — възкликна архидяконът. — Нали ви казвам, че няма да има никакви нови задължения!

— А дори и старите може би — отвърна мистър Хардинг. — Май ще е по-добре да се задоволя със сегашното си положение. — Пред вътрешния му взор все още стоеше мистър Слоуп със своята боклукчийска количка.

Архидяконът допи чашата си с бордо и се приготви да бъде енергичен.

— Надявам се — каза той, — че няма да проявите слабост и не ще позволите на човек като мистър Слоуп да ви отклони от изпълнението на вашия дълг. Знаете, че ваш дълг е да заемете отново мястото си в старопиталището сега, когато издръжката е определена с парламентарния акт и с това е отстранена причината, която ви принуди да напуснете. Не можете да отречете това; и ако се поддадете сега на плахостта си, вашата съвест няма никога да ви прости. — При тези думи архидяконът побутна бутилката към своя събеседник. — Вашата собствена съвест няма никога да ви прости — продължи той. — Вие се отказахте от това място поради болезнени скрупули, които аз дълбоко уважавам, но не смятам за оправдани. Всичките ви приятели се отнесоха с разбиране към вашите принципи и вие напуснахте стария си дом толкова обогатен откъм всеобщо уважение, колкото бяхте обеднели откъм земни блага. Сега от вас очакват да се върнете там. Доктор Гуин казваше оня ден, че…

— Доктор Гуин забравя, че сега аз съм много по-стар, отколкото бях при последната ни среща.

— Ами, стар! Глупости! — каза архидяконът. — Вие никога не сте се мислили за стар преди разговора ви с онзи нагъл парвеню от двореца.

— Ще бъда на шестдесет и пет години, ако доживея до ноември.

— И на седемдесет и пет след още десет години — каза архидяконът. — И по всяка вероятност тогава ще бъдете не по-малко работоспособен, отколкото сте били преди десет години. Но нека не търсим, за бога, удобни предлози. Защото вашето позоваване на старостта е само един предлог. Но защо не си пиете виното? Това е само предлог. Всъщност вие сте малко уплашен от този Слоуп и сте готов по-скоро да се обречете на относителна бедност и лишения, отколкото да встъпите в бой с човек, който би ви смачкал най-безцеремонно, ако му позволите това.

— Аз наистина предпочитам да избягна боя, ако това е възможно.

— Също и аз… Но понякога той е неизбежен. Целта на този човек е да ви накара да се откажете, за да може да постави в старопиталището някоя своя марионетка. Той иска да демонстрира властта си и да оскърби във ваше лице всички нас, защото много добре си дава сметка, че вашата кауза и личността ви са най-тясно преплетени с жизнените интереси на цялото катедрално духовенство. Ако не заради себе си, то заради всички нас вие сте длъжен да не отстъпвате по този въпрос. Би било жалко за вас, ако проявите такова малодушие, че се хванете в неговия капан, и го оставите да изтръгне хляба от устата ви без всякаква борба.

Мистър Хардинг се почувствува малко оскърбен от това обвинение в малодушие.

— Не виждам нищо доблестно в кавгите за пари! — каза той.

— Ако в този грешен свят честните хора не се карат за пари, нечестните ще заграбят всичко, а не виждам как това би подпомогнало каузата на добродетелността. Не! Ние сме длъжни да се възползуваме от всички средства, с които разполагаме. Ако доведем вашето разсъждение до неговия логически край, би трябвало да се откажем от всички приходи на църквата, а вие едва ли ще започнете да твърдите, че такава жертва би укрепила нейните устои. — Архидяконът напълни чашата си и я изпи благоговейно, вдигайки мълчалив тост за процъфтяването и трайното укрепване на земните ценности на църквата, така скъпи на сърцето му.

— Според мен всяко пререкание между един свещеник и неговия епископ трябва да се избягва — каза мистър Хардинг.

— И аз мисля така, обаче към това трябва да се стреми не само редовият свещеник, но и епископът. Ето какво, приятелю: ще поговоря лично с епископа по този въпрос — разбира се, с ваше позволение — и можете да бъдете сигурен, че няма да ви поставя в неудобно положение. Убеден съм, че всички тези глупости за неделните училища и проповедите са изцяло работа на Слоуп и на мисис Прауди и че епископът не знае нищо за това. Епископът трудно би могъл да откаже да се срещне с мен, а аз ще избера момент, когато при него няма да е нито жена му, нито капеланът. Мисля, че в резултат на това той ще ви изпрати назначението без каквито и да било условия. А колкото до местата в катедралата, нека предоставим това на декана. Този глупак Слоуп наистина, струва ми се, си въобразява, че епископът може, ако му скимне, да отнесе катедралата в джоба си.

Така и решиха. Мистър Хардинг беше дошъл специално, за да се посъветва и затова се чувствуваше задължен да се вслуша в дадения му съвет. Освен това той предварително знаеше, че архидяконът няма да иска дори да чуе за отстъпление, и след като изложи най-добросъвестно собствените си разбирания по въпроса, беше готов да отстъпи.

Така те тръгнаха към гостната благоразположени един към друг и вечерта мина в приятно предвкусване на бъдещите битки между Еърбин и Слоуп. С тях не можеше да се сравнява нито войната между мишките и жабите, нито гневът на Агамемнон и Ахил^[1]. Архидяконът потриваше ръце, горд от успеха на последния си ход. Самият той не можеше да излезе на арената със Слоуп, но Еърбин нямаше да страда от подобни скрупули. Еърбин беше идеалният противник на Слоуп и единственият, който можеше да се справи с него.

Доброто настроение и възбудата на архидякона продължиха до часа за лягане, но когато положи глава върху възглавницата и мисис Грантли започна да му излага мнението си за състоянието на нещата в Барчестър, той направо се разтревожи. Последните му думи, преди да заспи, бяха следните:

— Ако направи това, кълна се в небесата, че никога вече няма да й проговоря. Веднъж вече успя да ме оцапа с кал, но не бих изтърпял допира с подобна мръсотия. — И архидяконът потръпна, разтърсвайки цялата стая — толкова силно го порази тази мисъл.

Трябва да кажем, че в това отношение близките на вдовицата Болд се показаха скандално несправедливи към нея. Тя беше говорила с този човек три-четири пъти и бе дала израз на готовността си да преподава в неделното училище. С това се изчерпваха греховете й във връзка с мистър Слоуп. Бедната Елинор! Но времето ще покаже.

На следващата сутрин мистър Хардинг се върна в Барчестър. Пред него не бе казано нищо повече относно запознанството на мистър Слоуп с по-малката му дъщеря. Но той забеляза, че на закуска архидяконът не беше толкова сърдечен, колкото предишната вечер.