Антъни Тролъп
Барчестърски кули (47)

Глава четиридесет и седма
Новоизбраният декан

В течение на цялата следваща седмица Барчестър беше в неведение относно избора на бъдещия декан. В неделя сутринта безспорен фаворит беше мистър Слоуп, но той не се появи в катедралата и залаганията в негова полза спаднаха доста. В понеделник епископът го смъмри в присъствието на прислугата и никой вече не го слагаше в сметките, но във вторник той получи писмо в официален плик със забележка „лично“ и възвърна славата си на всеобщ фаворит. В сряда се пусна слух, че е болен, което не предвещаваше нищо добро, но в четвъртък сутринта той се отправи към гарата с много бодър вид и когато стана ясно, че е взел билет първа класа до Лондон, всички съмнения се разсеяха.

Докато Барчестър беше в такъв кипеж, в Плъмстед цареше униние. Нашият приятел архидяконът имаше много причини да се чувствува угнетен. Той беше много разочарован от резултатите на дипломатическата мисия на доктор Гуин в двореца и дори не се посвени да каже на жена си, че ако бе отишъл сам, щеше да постигне много повече. Жена му не се съгласи с него, но това не оправяше нещата.

Назначението на мистър Куивърфул в старопиталището беше вече fait accompli и мистър Хардинг се бе напълно примирил с това положение. Нищо не можеше да го застави да се опълчи срещу епископа, като потърси подкрепа от общественото мнение, и ректорът на Лазаровия колеж категорично одобри това негово решение.

— Не зная какво става с ректора — отново и отново повтаряше архидяконът. — По-рано той беше винаги готов да брани своите.

— Драги ми архидяконе — отговаряше мисис Грантли, — каква полза от тези борби? Аз лично мисля, че ректорът е прав.

Обаче ректорът бе предприел някои стъпки, за които и архидяконът, и неговата съпруга не знаеха нищо.

Друга причина за голямото огорчение на доктор Грантли бяха успехите на мистър Слоуп, както и непристойното поведение на мисис Болд. Нима животът би имал смисъл за архидякона, ако мистър Слоуп станеше декан на Барчестърската катедрала и се оженеше за сестрата на неговата съпруга? Той говореше непрекъснато за това и едва не се разболя от мъка. Мисис Грантли започна да си мисли дали не би било по-добре този брак да се е вече състоял, за да престанат да й досаждат с тези вечни разговори за него.

Имаше още нещо, което измъчваше архидякон Грантли не по-малко от посочените вече обстоятелства. Този образцов свещеник, когото той бе настанил в Св. Юълд, този приятел от колежа, с когото се бе тъй много хвалил, този богословски рицар, чието копие трябваше да повали мистър Слоуп в прахта, тази достойна опора на църквата — такава, каквато тя трябваше да бъде, — този достопочтен представител на най-добрия оксфордски дух се държеше (така поне твърдеше жена му) по съвсем неподобаващ начин!

През последната седмица обитателите на Плъмстед не бяха виждали мистър Еърбин, затова пък за нещастие чуха немалко неща за него. Веднага щом остана насаме с мъжа си след връщането им от Улаторн, мисис Грантли осъди много рязко поведението на мистър Еърбин през този ден. По нейните думи той изглеждал, постъпвал и разговарял съвсем не така, както подобава на един почтен енорийски свещеник. Отначало архидяконът само се засмя и я увери, че няма защо да се тревожи и че на мистър Еърбин може да се разчита. Но постепенно започна да се убеждава, че жена му се е оказала по-наблюдателна от него. И други хора започнаха да споменават името на синьората наред с това на мистър Еърбин. Дребничкият мършав пребендарий, който живееше недалеч от дома на семейство Станъп, му даде най-подробен отчет колко често мистър Еърбин е посещавал този дом и колко дълго е оставал там при всяко свое посещение. Веднъж той попита за мистър Еърбин в катедралната библиотека и един услужлив младши каноник му предложи да се отбие у доктор Станъп и да види дали не е там. Стига да изсвири веднъж първата нота със своята тръба, мълвата твърде скоро проглушава всички уши. Беше повече от ясно, че мистър Еърбин е запленен от чаровете на италианката и че авторитетът на архидякона ще претърпи тежък удар, ако тази главня не бъде извадена навреме от огъня. Освен това, нека бъдем справедливи към архидякона, той беше искрено привързан към мистър Еърбин и изпитваше дълбоко огорчение от неговото падение.

На другия ден след заминаването на мистър Слоуп за Лондон двамата съпрузи бяха седнали преди вечеря в гостната и обсъждаха всички тези печални събития. Мисис Грантли се възползува от случая, за да изложи своето мнение без заобикалки. Тя имаше твърдо установени възгледи по отношение на енорийските свещеници и реши, че сега е времето да ги изкаже.

— Ако ме беше послушал, архидяконе, никога нямаше да дадеш енорията Свети Юълд на един ерген.

— Но, мила, нима всички неженени свещеници непременно се компрометират?

— Не виждам с какво свещениците са по-добри от останалите мъже — отвърна мисис Грантли. — Наистина с младшите свещеници работата е много по-проста. Те са ти винаги пред очите и можеш лесно да се отървеш от тях, ако не дават надежди, че ще се поправят.

— Но мистър Еърбин беше член на факултета и нямаше право да се жени.

— Тогава аз бих намерила някого, който има такова право.

— Но нима на членовете на факултета никога не бива да се дават енории?

— Не, може, но ако са сгодени. Никога не бих дала една енория на млад човек, ако той не е женен или най-малкото сгоден. Ето какво стана с мистър Еърбин. Цялата отговорност сега пада върху тебе.

— В момента в цял Оксфорд няма свещеник, който да е заслужил по-голямо уважение заради своята висока нравственост и безупречно поведение.

— О, в Оксфорд! — възрази жена му с презрителна усмивка. — Никой не знае какви неща стават в действителност в Оксфорд. Един много уважаван в Оксфорд човек може да се окаже цял позор за своята енория и откровено казано, според мен мистър Еърбин е точно такъв човек.

Архидяконът изстена дълбоко, но не отговори нищо.

— Трябва наистина да поговориш с него, архидяконе. Помисли само какво ще кажат мистър и мис Торн, ако научат, че техният енорийски свещеник прекарва цялото си време в краката на тази жена.

Архидяконът изстена повторно. Той беше смел човек и знаеше как да смъмри младите свещеници от епархията, когато това беше наложително. Но в мистър Еърбин имаше нещо, което му подсказваше, че няма да постигне нищо добро, ако го смъмри.

— Можеш да го посъветваш да си намери съпруга и той ще се досети какво искаш да кажеш — заяви мисис Грантли.

Архидяконът само изстена още веднъж. Ето мистър Слоуп — той скоро щеше да стане декан; готвеше се да се жени; щеше да се радва на всеобща почит и богатство, на великолепен дом и разкошна карета; щеше да бъде приет като свой от каймака на барчестърското клерикално общество! А неговият собствен избраник, в когото се кълнеше, правоверна издънка на правоверната църква, щеше да си остане беден енорийски свещеник, при това с доста съмнителна репутация! Нямаше нищо против да посъветва мистър Еърбин да се ожени, но как в такъв случай би издържал жена си?

Ето как се развиваха работите в плъмстедската гостна, когато задушевната беседа на двамата съпрузи бе прекъсната от бърз тропот на колела и конски копита по парадната алея. Посетителите в собствени карети обикновено се приближават към входа почтително бавно, а този шум говореше по-скоро за пристигането на един или повече гости, които бързат да стигнат до къщата и нямат намерение да си тръгнат веднага. Най-често така пристигат хора, които са поканени за цяла седмица и закъсняват за първата вечеря. Или нотариус, натоварен да съобщи за смъртта на някой чичо, или син, горд със свежите лаври, пожънати на университетските изпити. Никой не би се приближил по този начин към външната врата на един провинциален дом, ако не е напълно уверен, че ще го посрещнат с отворени обятия.

— Кой ли е? — каза мисис Грантли, хвърляйки поглед към съпруга си.

— Кой наистина би могъл да бъде? — сподели изненадата й архидяконът. Той стана и отвори вратата към вестибюла. — Но това е баща ти!

Наистина беше мистър Хардинг, и то сам. Той пристигна от Барчестър в наемна карета с чифт коне, когато вече се мръкваше, и явно носеше важни новини. Обикновено неговите посещения минаваха много тихо; рядко идваше без предизвестие и винаги използуваше една и съща доста скромна и стара зелена двуколка с един кон, който се довличаше почти без шум до входната врата.

— Боже господи, управителю, вие ли сте? — каза архидяконът, като в изненадата си забрави събитията от последните няколко години. — Хайде влизайте! Надявам се, нищо лошо не се е случило?

— Много се радваме на твоето пристигане, татко — рече дъщеря му. — Отивам веднага да приготвя стаята ти.

— Не съм управител, архидяконе — каза мистър Хардинг. — Мистър Куивърфул е управител.

— Зная, зная — отговори раздразнен архидяконът. — Просто за момент ми изскочи от главата. Какво има?

— Остани за малко, Сюзан — помоли мистър Хардинг. — Имам нещо да ви кажа.

— След пет минути е звънецът за вечеря — отвърна мисис Грантли.

— Така ли? — каза мистър Хардинг. — Тогава по-добре да почакам.

Той носеше важни новини и искаше да ги сподели, но знаеше, че те ще предизвикат продължително обсъждане. Бе литнал за Плъмстед с цялата бързина, на която бяха способни двата коня, но сега, след като беше вече тук, нямаше нищо против да се възползува от паузата, която му предлагаше вечерята.

— Ако имате да ни казвате нещо важно — намеси се архидяконът, — нека го чуем веднага. Елинор ли се жени?

— Съвсем не! — отвърна с откровено неудоволствие баща й.

— Или Слоуп е станал декан?

— Не, не е станал, но…

— Но какво? — нетърпеливи попита архидяконът.

— Те…

— Какво те? — каза архидяконът.

— Те ми предложиха аз да стана декан — едва промълви от смущение мистър Хардинг.

— Боже господи! — извика архидяконът и се строполи в едно кресло.

— Мое мило, мило татенце! — възкликна мисис Грантли и прегърна баща си.

— Затова реших да дойда веднага и да се посъветвам с вас — каза мистър Хардинг.

— Да се съветвате ли? — извика архидяконът. — Но, драги ми Хардинг, аз ви поздравявам от все сърце — да, от все сърце! Никога не съм чувал по-приятна новина!

Той хвана тъста си за двете ръце и ги разтресе така, сякаш искаше да ги откъсне, след което започна да обикаля из стаята, като въодушевено размахваше над главата си един брой на „Юпитер“.

— Но… — започна мистър Хардинг.

— Никакво „но“! — прекъсна го архидяконът. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив! Това беше най-умното, което можеха да направят. Честно слово, никога вече няма да кажа лоша дума за лорд В, дори да живея още сто години!

— Това е работа на доктор Гуин, можеш да бъдеш сигурен — каза мисис Грантли, на която ректорът много се харесваше (той беше женен човек и имаше голямо семейство).

— Нищо чудно — съгласи се архидяконът.

— О, татко, толкова се радвам! — каза мисис Грантли, като стана и целуна баща си.

— Но, мила моя… — опита се да възрази нещо мистър Хардинг. Ала всичките му опити оставаха напразни — никой не искаше да го слуша.

— Е, господин декан — ликуваше архидяконът, — градината на вашата резиденция ще ви бъде достатъчна утеха за загубата на брястовете край старопиталището. Бедният мистър Куивърфул! Сега вече мога да му простя големия успех.

— Да, разбира се — каза мисис Грантли. — Горката жена! С четиринайсет деца на ръцете! Наистина много се радвам за тях.

— И аз също — каза мистър Хардинг.

— Бих дал двайсет фунта, за да видя лицето на мистър Слоуп, когато научи тази новина. — Мисълта за неуспеха на мистър Слоуп доставяше особено удоволствие на архидякона.

Най-после мистър Хардинг получи възможност да отиде да си измие ръцете, без да е успял да каже почти нищо от онова, заради което бе дошъл в Плъмстед. По време на вечерята също не можеше да говори поради присъствието на прислугата. Но радостта на доктор Грантли беше толкова спонтанна, че той не бе в състояние да се сдържи и няколко пъти нарече тъста си „господин декан“ пред слугите, затова в кухнята скоро започнаха да обсъждат назначението на мистър Хардинг, изместил бъдещия съпруг на своята дъщеря, като изразяваха най-различни мнения по този въпрос. Готвачката и икономът, хора в напреднала възраст, смятаха, че това е напълно в реда на нещата, но камериерката и лакеят, които бяха по-млади, твърдяха, че мистър Слоуп е станал жертва на груба несправедливост.

— Той наистина не е цвете — каза лакеят — и съвсем не заради него мисля така. Но винаги съм се възхищавал от сестрата на господарката, която напълно заслужава да бъде съпруга на декан.

Такива мнения се изказваха на долния етаж, а горе бушуваше разгорещен спор. Веднага след като покривката бе прибрана и виното поставено на масата, мистър Хардинг побърза да се възползува от удобния случай и каза с дълбоко развълнуван глас:

— Всичко това е много любезно от страна на лорд В, наистина много любезно и аз съм най-дълбоко трогнат от неговия жест. Признавам, че се чувствувам поласкан от предложението му…

— Много естествено! — каза архидяконът.

— Но все пак се страхувам, че няма да мога да го приема.

Архидяконът едва не изпусна каната от ръцете си и направи такова рязко движение, че жена му подскочи от стола. Да не приеме деканския пост! Ако това станеше, нямаше да има никакво съмнение, че тъстът му е побъркан. Нима един редови енорийски свещеник с годишен доход двеста фунта би могъл да отхвърли високия сан, хиляда и двеста фунта годишно и една от най-примамливите длъжности, които му предлага професията!

— Какво! — каза архидяконът, като се задъхваше, вперил поглед в госта си, сякаш всеки момент щеше да получи удар от вълнение. Какво!?

— Мисля, че не съм годен да поемам нови задължения — настояваше мистър Хардинг.

— Нови задължения ли? Какви нови задължения? — попита архидяконът с несъзнателна ирония.

— О, татко — каза мисис Грантли, — няма нищо по-лесно от задълженията на един декан. Та ти си много по-жизнен, отколкото беше доктор Трефойл.

— Той ще има два пъти по-малко работа, отколкото сега — заяви доктор Грантли.

— Видяхте ли какво писа тези дни „Юпитер“ за младите хора?

— Да, и видях също, че „Юпитер“ направи всичко възможно, за да бъде назначен мистър Слоуп. Може би и вие това искате?

Мистър Хардинг не отговори нищо, макар че този упрек го засегна дълбоко. Но той не беше дошъл в Плъмстед, за да продължи със зет си спора за мистър Слоуп, затова премълча.

— Зная, че не бих могъл да ви обясня какво чувствувам — каза той. — Създадени сме толкова различни. Много ми се иска да притежавам вашия дух, енергия и воля за победа, но ги нямам. С всеки изминал ден се засилва копнежът ми за мир и покой.

— А къде другаде на земята може да се постигне такъв мир и покой, какъвто цари в резиденцията на един декан? — попита архидяконът.

— Хората ще кажат, че съм твърде стар за това.

— Боже мой! Хората! Кои хора? Какво ви интересуват те?

— Но аз и сам намирам, че съм прекалено стар, за да сменям работата си.

— Мили татко — каза мисис Грантли, — хора, десет години по-стари от теб, всекидневно заемат нови длъжности.

— Мила моя — отвърна той, — не ми е възможно да ти обясня какво изпитвам, нито мисля, че е кой знае каква заслуга да се откажа от това назначение. Всъщност нямам достатъчно силен характер, за да се опълча срещу духа на времето. Всички подчертават, че трябва да се дава път на младите, и аз нямам смелостта да се противопоставя на това изискване. Ако след назначението ми „Юпитер“ започне да публикува статия след статия, в които да изтъква моята негодност, сигурно ще полудея. Ти би казала, че трябва да се примирявам с тези неща. Да, мила, съгласен съм, че трябва. Но аз си давам сметка за своята слабост и зная, че няма да издържа. А и право да ти кажа, нямам абсолютно никаква представа в какво се състоят задълженията на един декан.

— Пфу! — възкликна доктор Грантли.

— Не ми се сърдете, архидяконе! Да не се караме за това, Сюзан. Ако знаехте само колко тежко ми е да ви причиня разочарование, нямаше да ми се сърдите.

Това беше ужасен удар за доктор Грантли. Назначението на мистър Хардинг на този пост беше най-благоприятното възможно решение за него. Макар и да не гледаше отвисоко на тъста си, откакто той бе станал беден, архидяконът предпочиташе близките му хора да не са принудени да изпитват лишения. Много по-приятно щеше да му бъде да види мистър Хардинг декан на Барчестърската катедрала, отколкото енорийски свещеник на „Св. Кътбърт“ и прецентор. А и поражението, което би претърпял архинеприятелят на всичко почтено в Барчестър, този новоизлюпен клерикален парвеню от Ниската църква, само по себе си би струвало едва ли не повече от сана на декана. Мисълта, че този неочакван дар на съдбата можеше да отиде напразно заради абсурдните капризи и болезнените халюцинации на мистър Хардинг, беше просто ужасна. Да видиш чашата поднесена до самите ти устни и да не отпиеш от нея — това беше повече, отколкото доктор Грантли можеше да понесе.

А по всичко изглеждаше, че ще му се наложи да го понесе. Напразни оставаха заплахите и увещанията му. Наистина мистър Хардинг не твърдеше категорично, че ще се откаже от предлаганата му чест, но и с нищо не показваше, че е готов да я приеме. Те продължаваха да настояват, а той продължаваше да твърди, че е напълно неспособен да поеме нови задължения. Напразно архидяконът даваше да се разбере — не можеше все пак да каже това направо, — че няма да има никакви нови задължения. Напразно намекваше, че във всички по-трудни случаи той, архидяконът, е готов и способен да ръководи слабохарактерния декан. Изглежда, мистър Хардинг си беше втълпил глупавата идея, че това назначение не само е свързано с нови задължения, но и че никой няма правото да го приеме, ако не е твърдо решен да ги изпълнява съвестно.

В края на краищата се разбраха, че мистър Хардинг ще потвърди незабавно получаването на писмото, изпратено от частния секретар на министър-председателя, и ще помоли за отсрочка от два дни, през които да обмисли отговора си. А в течение на тези два дни те отново щяха да обсъдят всичко.

Архидяконът обеща да откара на следващата сутрин мистър Хардинг обратно в Барчестър.