Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (51)

Глава XXVI

Майк Лейзъръс я посрещна сърдечно в своя огромен кабинет, обзаведен със старинни френски мебели и изпълнен с безценни произведения на изкуството.

— Заповядай, седни тук, скъпа моя Катрин — покани я той и я поведе към къта за сядане, състоящ се от два дивана и столове, тапицирани с тъмнозелено кадифе. На стената до тези претенциозни мебели беше окачена картина на Рубенс, която сигурно струваше безбожно скъпо. Катрин я огледа с неприязън и седна на дивана, от който картината не се виждаше.

— Благодаря ти, че ме прие, Майкъл.

— За мен беше удоволствие. — Той наля шампанско и донесе чашите на една сребърна табличка. — И как иначе, след като ти изглеждаш толкова добре, скъпа. — Той седна срещу нея и очите му я огледаха от главата до петите. Беше изумен и не се опитваше да го прикрива: — Колко си красива, Катрин. Направо не е за вярване.

— Благодаря. И ти изглеждаш чудесно, Майкъл. — Това беше самата истина. Макар и вече на шестдесет и осем години, Лейзъръс беше в цветущо здраве и все така стегнат и енергичен. Но си личеше, че е остарял. Катрин се опитваше да го прецени безпристрастно, но за пореден път остана поразена от жестокия нрав на този човек, който съвсем се беше втвърдил с течение на годините. Той продължаваше да излъчва властно присъствие, зад което се криеше мрачно коварство. Неговите безцветни, студени и пресметливи очи я наблюдаваха. Повечето от хората трепереха от страх в негово присъствие. Но Катрин не беше от тях. — Получи ли писмото ми и епикризата на доктор Мос? — попита тя, решена да действа направо.

— Да-а… получих ги, скъпа моя. И се радвам, че така бързо си оздравяла.

Тя се усмихна чаровно.

— Аз не бих казала, че беше много бързо оздравяване, Майк. Трябваха ми цели години да се оправя.

— Да, да. — Той вдигна чашата си. — Да пием за твоето възродено здраве, скъпа.

— И за твое здраве! — Катрин отпи съвсем малка глътка и остави чашата на масичката. — Бих желала да се видя с Ванеса. Винаги си казвал, че ще мога да я видя, щом се оправя. Ето — сега съм по-добре.

Лейзъръс само кимна, събра върховете на пръстите си и стана много замислен:

— Не знам дали… Струва ми се, че ще е по-добре първо да се установиш къде ще живееш, да си намериш жилище. Много ми е неприятна мисълта вие двете да подновите отношенията си, а после всичко отново да пропадне. Ще бъде ужасно, ако детето се привърже към теб, а ти отново получиш някоя…

— Нервна криза ли имаш предвид? — прекъсна го кротко Катрин и го погледна учудено с вдигнати вежди.

— Разбира се, че не.

Катрин почти самодоволно се облегна назад и кръстоса крака. Стисна ръце в скута си и посрещна с хладно спокойствие неговия леден поглед. После заговори:

— Искам да ти разкажа нещо, Майкъл. И след като ме изслушаш, се надявам, че повече няма да криеш Ванеса от мен. Ако обаче ти направиш това, боя се, че ще ми се наложи да започна дело срещу теб за това, че ми отказваш правото да се виждам с нея в определени дни. Знам, че можеш да ме размотаваш дълго време по съдилищата. Но за мен няма значение дали ще спечеля или ще загубя делото. Щом едни документи бъдат представени в съда, те могат да станат обществено достояние и ти го знаеш много добре. Помисли си преди всичко за журналистите и за пресата. — Тя небрежно се усмихна и замълча, за да си запали цигара.

— И какво от това? — попита сопнато Лейзъръс.

Катрин се усмихна още по-самодоволно:

— Мисля, че няма да ми е особено трудно да предизвикам обществен скандал, като свикам една пресконференция. Аз се превърнах в още по-прочута кинозвезда, откакто загадъчно изчезнах от погледа на публиката. Всеки път става така, нали? Припомни си за Джеймс Дийн, за Богарт, за Мерилин Монро, да не говорим за Грета Гарбо. Дълго ме нямаше, дълго се крих в пълно усамотение и това ме превърна в легенда. Моите филми постоянно се пускат по телевизията, а тук в Ню Йорк се очаква да има филмова седмица, специално посветена на Катрин Темпест.

— Давай направо — прекъсна я той нетърпеливо.

— Представи си само какви статии ще се появят в печата, ако аз разкажа на разчувстваните журналисти как жадувам да видя детето си, как ти не ми даваш да се срещна с нея. И тогава…

— Не говори глупости. Аз спечелих родителските права върху Ванеса по абсолютно законен начин. Направих това, което всеки баща би направил на мое място. Мислех преди всичко за детето. Ти не беше в състояние дори да се грижиш за себе си, даже не можеше и да я посещаваш. Не съзнаваш ли, че ще ти се наложи да обясниш положението си и да кажеш пред всички къде си била през последните години? Ще трябва да разкриеш пред тези от пресата, че си била психически болна.

— Ще трябва, разбира се — отговори тя, ни най-малко обезпокоена. — Но ще им разкажа и историята, която след малко ще чуеш. И когато им кажа всичките неща, твоят образ ще бъде окалян завинаги. Обществото просто ще те презре. И не знам тогава как ще реагират вложителите в „Монарк“.

— До никъде няма да стигнеш с тези заплахи! — извика той ядосано. — Аз те приемам най-любезно, а ти ме обиждаш и…

— Да ти разкажа ли въпросната история?

Той сви устни:

— Щом толкова държиш.

— Държа, и то много.

Двадесет и пет минути по-късно Майкъл Лейзъръс се изправи и отиде до бюрото. Помоли секретарката да го свърже с неговия дом и остави слушалката. После погледна Катрин сащисано. Въпреки розовата светлина от лампите, лицето му изглеждаше посивяло и цялото му тяло сякаш изведнъж се беше отпуснало. Лейзъръс гледаше като хипнотизиран красивата жена, която невъзмутимо седеше на дивана. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че телефонът звъни.

— Здравей, Брукс. Там ли е госпожица Ванеса? Моля те, дай ми я да я чуя. — Той сложи ръка на слушалката и просъска на Катрин: — Само ако това е някакъв номер… Здравей, Ванеса. Не, няма да закъснявам. Ще се прибера за вечеря. Обаждам ти се, защото имам чудесна изненада за теб. Нали си спомняш, че миналата седмица ми се обади лекарят на майка ти, за да ми каже, че тя вече е по-добре. — Той слушаше отговора й и кимаше с глава. — Виж, скъпа моя, тя толкова се е оправила, че дори е могла да дойде в Ню Йорк. Сега е при мен в кабинета ми. И ще дойде да те види. — Той пак млъкна и се усмихна. — Не, мила, още сега ще дойде при теб. Симпсън ще я доведе да те види за малко. — Отново пауза. — Да, така направи. Ще се видим на вечеря, Ванеса. — Той затвори телефона, но ръката му остана да лежи върху слушалката. — Каза, че искала да се преоблече. Нека да й дадем малко време, за да се приготви.

— Разбира се, Майкъл — усмихна се Катрин.

— Само ако това е някой от твоите номера…

Тя му даде знак с ръка да замълчи. В жеста й имаше презрение към него:

— Наистина ли мислиш, че бих могла да лъжа за такова нещо!?

Лейзъръс пребледня:

— Не, не. Извинявай за тези думи. Прощавай наистина.

Катрин така се изненада, като чу извинение от устата на Лейзъръс, че чак запремига. Той никога на никого не се извиняваше. Тя се изненада още повече, когато той седна при нея на дивана и улови ръката й.

— Всъщност аз съжалявам за твърде много неща в нашите отношения, Катрин.

След миг тя внимателно издърпа ръката си и каза:

— Мисля, че е излишно да ти обяснявам, че няма да кажа на никого нещата, които току-що споделих с тебе. Предполагам, че и ти би предпочел така. В крайна сметка няма смисъл да причинявам излишно страдание на когото и да било. Най-малко пък на едно дете.

— За Ванеса ли намекваш? Би било чудовищно, ако й го кажеш.

— Нямам никакво намерение да правя това. — Катрин се изправи. — Но сериозно възнамерявам да се срещна с нея още днес.

 

 

На входа на триетажната къща на Лейзъръс на Пето авеню я посрещна икономът Брукс. Той беше англичанин и вече двадесет години вярно служеше на господаря си.

— Здравейте, мадам. Приятно ми е да ви видя — поздрави я Бруск и пое палтото й.

— И аз се радвам да те видя, Брукс.

— Благодаря, мадам. Госпожица Ванеса ви очаква в гостната. Да ви придружа ли дотам, госпожо Лейзъръс?

— Не, благодаря ти, Брукс. Ще се оправя и сама.

— Да, госпожо Лейзъръс. А да ви донеса ли нещо разхладително?

Катрин поклати глава:

— Не сега, Брукс. Благодаря ти.

Той кимна, а тя тръгна бавно през входното антре. За първи път откакто се беше върнала в Ню Йорк, Катрин усети пристъп на изнервеност. Краката й се подкосиха, а сърцето й се сви. Тя тъкмо стигна до гостната, когато големият портал се отвори и едно приказно красиво момиченце любопитно подаде глава навън. Големите му зелени очи се разшириха учудено, а хубавите му устнички се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Катрин ускори крачка и цялото й лице сякаш разцъфна в усмивка. Тя се спря и каза:

— Здравей, Ванеса!

— Здравейте! — Очите на Ванеса станаха още по-големи и тя отвори широко вратата. — Моля заповядайте — добави тя със сериозен глас.

Катрин влезе в гостната, като не изпускаше от очи дъщеря си. Сърцето й биеше лудо, а очите й блестяха от щастие.

Ванеса направи малък реверанс и подаде ръка:

— Приятно ми е да се запозная с вас… майко.

— И на мен — каза тихо Катрин. — Но ние се познаваме с теб още отпреди, когато ти беше съвсем малко момиченце. — Тя стисна малката ръчичка.

— Спомням си… Аз те чаках.

— Татко ти ми каза да се забавя малко, за да имаш време да се преоблечеш.

— Нямах предвид това! Исках да кажа, че съм те чакала още оттогава, когато бях мъничка. Стори ми се, че страшно дълго те нямаше.

Очите на Катрин се напълниха със сълзи и тя извърна глава. Успя да се овладее и отново погледна Ванеса:

— И аз дълго чаках да се завърна при теб, скъпа моя. Искаш ли да седнем?

— А, да. — Ванеса все още стискаше ръката на Катрин и я поведе навътре в стаята. — Ето ти седни тук, мамо, а аз ще седна там, за да може да се гледаме. Така е много по-добре, отколкото да гледаш само някаква снимка, нали?

— Със сигурност — съгласи се Катрин, опитвайки се да пази самообладание.

Тя посрещна смело дръзкия поглед на блестящите зелени очички, облегна се удобно на възглавниците и се остави да бъде разглеждана като под лупа. Дъщеря й беше с нежна и деликатна физика, както самата нея, и личицето й представляваше миниатюрно копие на нейния собствен образ, като се изключат нежните лунички по нослето и бузките. Обаче за разлика от Катрин, Ванеса имаше ярка коса, също като баба си. Нейните къдрици имаха характерния за Розали О’Рорк златисточервеникав оттенък, а очите й бяха със същия морскозелен нюанс. Още когато беше бебе, Катрин остана поразена колко много Ванеса приличаше на баба си, но сега приликата беше направо поразителна, защото дъщеря й вече бе навършила единадесет години. „Тя прилича малко и на Райън — помисли си Катрин — и изобщо е одрала кожата на рода О’Рорк.“

След дълго оглеждане, Ванеса сподели:

— Татко винаги казваше, че ти си много красива. И аз знаех, че е прав, защото съм гледала всички твои филми. Но на живо си още по-хубава.

— Благодаря ти за чудесния комплимент, мила моя. Аз мисля, че и ти си много хубава.

— Наистина ли? — Явно Ванеса не беше убедена, че това е така. Тя погледна внимателно Катрин, леко наклонила глава. — Ех, ако можех да се отърва от тези лунички, щях да се чувствам по-добре. Опитах какви ли не лосиони, но те не помръдват. Мислиш ли, че някога ще ми се махнат?

Катрин не се сдържа и се усмихна на тъжния тон, с който говореше Ванеса:

— Може би, но се съмнявам. Аз обаче много ги харесвам. Освен това те са голямо качество. — Катрин кимаше и обясняваше със сериозен глас. — Ако аз бях на твое място, Ванеса, щях да си ги оставя. Луничките са признак на истинска хубост. Троянската Елена е имала лунички — започна да си измисля Катрин, — и лицето й е било толкова красиво, че хиляда кораби са дошли, за да спорят за нея.

Ванеса слушаше с интерес и новината я зарадва:

— О, така ли! Пък аз не знаех за това! Май е най-добре да не се мажа повече с тия кремове и лосиони, дето така щипят. И се радвам, че ти хич не си висока. Момичетата в училище ми казват фъстъчето, защото съм била по-малка дори от фъстък. Аз много се дразня, но сега мога да им кажа, че и моята майка е фъстъче, нали?

— Да! — засмя се Катрин. — Досега никой не ме е наричал фъстъче, но ми харесва.

— Тогава и на мен ми харесва. — Усмивката на Ванеса посърна и лицето й отново стана сериозно. — Защо се бави толкова, преди да се върнеш? — попита тя директно, без да се смущава.

— Бях много болна, мила моя. Трябваше първо да оздравея.

— Какво ти беше?

— Баща ти нищо ли не ти е казвал? — Катрин се опитваше да спечели време.

— Да-а… Казвал ми е, че ти си в санаториум, защото си била много изтощена. Но аз не можех да си го обясня. Как може да си изтощен в продължение на девет години? Сигурно не си можела да спиш?

— Тогава не можех, но сега вече спя добре. Всъщност аз изкарах нервна криза, скъпа моя.

— Това боли ли?

— Да, болеше ме малко… главата. Но всичко свърши. Вече съм здрава.

— Хубаво! — Ванеса се замисли дълбоко и попита: — А имаше ли около тебе разни ку-ку?

— Да, Ванеса. Ти знаеш ли на кои хора се казва ку-ку, или по-точно — душевноболни?

— Естествено — отговори небрежно Ванеса, сякаш това изобщо не я засягаше. — Ти се върна, но колко дълго ще останеш тук?

— Ще живея вече в Ню Йорк. И то за постоянно.

— Хей, това е страхотно! Значи ще мога да те виждам непрекъснато, нали? — извика тя щастливо, но красивото й личице отново се начумери. — Сигурна ли си, че пак няма да заминеш нанякъде?

— Сигурна съм. Оставам в Щатите — увери я Катрин. После добави нежно: — Разбира се, зависи от баща ти колко често ще се виждаме.

— О, недей да се плашиш от Майк. Нямам никакви проблеми с него. — Тя погледна към майка си и сбърчи носле. — Ти не каза нищо за роклята ми. Облякох я специално заради теб. Тя ми е любимата.

— Много е красива, скъпа. Зеленият цвят е точно за теб, защото отива на очите ти. Стани и се завърти, за да мога да те разгледам — усмихна й се Катрин. Тя се радваше на това жизнерадостно, естествено и самоуверено малко момиченце. Цяло чудо беше, че не е станала някоя глезла.

Ванеса вървеше напред-назад и правеше малки пируети:

— Аз много обичам кадифе, мамо. А ти?

— И аз. Особено виненочервено кадифе.

Ванеса престана да се прави на манекенка, изтича до дивана и със скок се намести до Катрин. Лицето й отново беше станало сериозно.

— Понякога страшно ме беше яд на тебе заради това, че ме изостави. Но сега май разбирам. Не е можело да постъпиш иначе, нали?

— О, скъпа моя, не можех, разбира се. Никога не бих те изоставила, за нищо на света. Ти си моето най-скъпо момиченце. — Катрин нежно докосна бузката й. — Ти си всичко за мен, мила моя. — Тя усети, че сълзите й напират, затова разтвори ръце. Ванеса се хвърли в прегръдките й и се вкопчи в нея така, както само децата умеят. Катрин започна да гали нейната лъскава косица. — Никога няма да разбереш колко много те обичам. И то още от мига, в който се роди. — Катрин вдигна насълзените си очи и видя, че от прага мълчаливо ги наблюдаваше Лейзъръс. Тя пусна Ванеса и каза: — Ето го и татко ти.

Ванеса скочи от дивана и изтича при него.

— Здрасти, татко! — Тя му се хвърли на врата. — Всичко се нарежда страхотийско! Мама остава в Ню Йорк и ще се виждаме постоянно. Направо върховно! А, да — мама ще вечеря с нас. — Тя се извърна. — Нали оставаш за вечеря, мамичко?

Катрин само се усмихна и погледна към Майкъл, защото не знаеше какво да отговори. Ванеса се завъртя отново към баща си и фамилиарно го гушна през кръста:

— Ех, тати. Не виждаш ли, че мама чака да я поканиш?

Майкъл прегърна дъщеря си и каза:

— Би ли останала на вечеря, скъпа Катрин? — Гласът му беше любезен и той дори леко се усмихна, но очите му гледаха студено и напрегнато.

— Благодаря ти, Майкъл. За мен ще е удоволствие — отговори Катрин и си помисли, че никога не беше виждала по-абсурдна двойка от Майк и Ванеса Лейзъръс.