Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (49)

Глава XXIV

Франческа остави чашата с кафе и учудено изгледа съпруга си. После бавно каза:

— Ще ми е ужасно трудно да отложа обяда си с Николас Латимър. Срещата ни е за днес, Хари.

Харисън Ейвъри беше не по-малко учуден:

— Не съм казал, че трябва да го отлагаш, скъпа. Просто ти намекнах за моите опасения да не би вашият обяд да доведе до среща с Катрин Темпест. Мислех си, че ти и Николас имате най-сериозни основания да стоите по-далече от нея. От това, което и двамата сте ми разказвали за нея, смея да заключа, че тя е постъпила по ужасен начин спрямо теб и Николас.

— Да, това е точно така, разбира се. Но какво те кара да мислиш, че който и да е от нас има намерение да се среща с нея? — тя повдигна русите си вежди.

Неговите добри и безкрайно мъдри очи погледнаха малко строго изпод роговите рамки на очилата му:

— А не е ли Катрин Темпест поводът за вашия обяд? Няма ли да обсъдите нейното предстоящо завръщане?

— Да, сигурно и за това ще си поговорим, но накратко — призна Франческа. — Ще я споменем и нея самата, но, Хари, тя не е причината за нашия обяд. Даже в известен смисъл нейното появяване ни накара да възстановим връзка, след като не сме се чували повече от пет години. Съвсем спонтанно Ник ми предложи да се срещнем, за да си поговорим какво сме правили през всичкото това време, и аз приех. Да не би да имаш нещо против, скъпи? Винаги съм мислела, че Ники ти е симпатичен.

— Симпатичен ми е и нямам нищо против. Просто искам да те предпазя, Франческа. Нали си спомням колко огорчена беше през 1968, когато започнахме да ходим по-сериозно. Никак не ми е приятна мисълта, че отново се излагаш на рискове, които могат да ти донесат нови огорчения. Това е всичко, скъпо мое момиче.

— Виж, аз вече съм много по-мъдра. Освен това аз и Ники се споразумяхме взаимно да се подкрепяме в нашия отказ за среща. Ако някой от нас усети, че започва да се размеква, веднага се обажда за помощ на другия. — Тя леко се засмя. — Нещо като телефон на доверието.

Харисън Ейвъри слушаше изумен. Нима тази Темпест беше такава прелъстителка и чаровница, че двама интелигентни души имаха нужда да се подкрепят взаимно, за да могат да устоят на нейната молба. Той не можеше да повярва на ушите си, но точно това искаше да каже Франческа. После Харисън се замисли за брата на Катрин — сенаторът О’Рорк, и изумлението му нарасна. За него Райън О’Рорк беше преди всичко човекът донесъл страдание на Франческа. Но Харисън беше дипломат от висока класа и дългогодишен посланик, затова му се стори, че ще бъде твърде нетактично да предупреждава жена си да избягва евентуална среща с нейния бивш любовник. Имаше в нея пълно доверие и знаеше, че е безупречна като съпруга, пък и не му се вярваше, че Франческа лесно ще се поддаде на иначе чаровния сенатор. От друга страна обаче, ако тя отново започне да се вижда с Катрин Темпест, нямаше да е изключено и да налети на брат й, а самата мисъл за това му се струваше ужасна. Харисън нямаше високо мнение за О’Рорк, независимо че неговите приятели от демократическата партия непрекъснато го хвалеха. Нито пък се радваше на възможността жена му да общува с холивудската паплач, макар и да са й били приятели в младежките й години. Особено напоследък тези артистични среди ставаха все по-вулгарни. „Безпокоиш се напразно — започна да разсъждава логично той. Франческа е зряла, разумна и мъдра. Тя знае как да се оправи…“

— Изглеждаш ужасно замислен, Хари — обади се Франческа. — Моля те, недей да се безпокоиш заради Катрин Темпест и за обяда…

— Не се притеснявай, скъпа Франки — успокои я той и поднесе чашата си. — Би ли ми сипала още малко кафе? Та къде ще те води на обяд Ники? — попита Хари с топъл глас и любяща усмивка.

— В „Карлайл“… Там ни е удобно и на двамата. Пък и времето е толкова ужасно, че решихме да не ходим много надалече. — Тя сипа мляко в кафето, занесе чашата му и го целуна по бузата: — Жалко, че днес пак трябва да се връщаш във Вашингтон. Напоследък ти почти не мърдаш от там.

— Боя се, че се налага. — Той потупа ръката й. — Президентът ме очаква. Ако знаеш само колко работа имаме с него… Не му завиждам на този човек…

— Става дума за Иран, нали? — прекъсна го Франческа и се върна на мястото си. — Нали заради това е поискал да отидеш при него?

— Да. Положението е взривоопасно. Не знам още колко дълго ще се задържи шахът. Разполага с минимално влияние, а аятолахът седи във Франция и точи зъби. — Харисън тъжно поклати глава. — Лично аз считам, че дните на шаха са преброени. Няма дълго да се задържи на престола. — Той отпи от кафето си и продължи: — Мило момиче, хайде да не обсъждаме кризата в Близкия изток. Стига ми, че няколко седмици ще се занимавам само с това. Кажи какво реши Ким? Ще идва ли в Ню Йорк или не?

— Обещах му да му се обадя днес, Хари. Но ми се струва, че ще се опита да ми откаже. Вече се е съгласил да даде развод на Пандора и имам чувството, че го чакат неотложни задачи.

— Постарай се да го придумаш. Щеше да бъде хубаво да отидете с него до Барбадос и да изкарате няколко…

— Нали и ти щеше да дойдеш с нас, Хари? — попита рязко тя и го изгледа изпитателно, без да го остави да довърши.

Харисън се усмихна:

— Щях, но се боя, че няма да успея да се измъкна. Положението е такова, че едва ли ще се проясни в близките няколко седмици.

— Ти работиш прекалено много, скъпи. Нали си спомняш какво ти каза доктор Уолсингам след последния ти инфаркт? Изобщо не бива да се преуморяваш.

— Ако някога моята страна се е нуждаела от мен, Франческа, то това е именно настоящият момент — каза нежно Харисън. — А никой не разбира по-добре от теб какво значи дълг.

Тя погледна настрани, приемайки думите му. Съзнаваше, че е безсмислено да спори с него, въпреки че той постоянно се претоварваше. Затова Франческа реши да поговори с брат му. Надяваше се, че поне Нелсън ще успее да му втълпи да намали малко темпото.

— Да, аз те разбирам, но ти трябва да понамалиш работното си време. Не е ли по-добре по-рядко да ходиш при президента, но да си здрав, отколкото пак да влезеш в болница и съвсем да си извън строя. Обещай ми, че всеки следобед ще се прибираш, за да си починеш.

— Обещавам. — Очите му светнаха дяволито. — Обаче в замяна искам и ти да ми обещаеш нещо.

— За теб винаги, Хари. — Тя се наведе през малката маса в трапезарията. — Кажи какво е то.

— Искам днес или утре да отидеш до галерията и отново да погледнеш онова платно на Мари Лоренсен. Много ми се иска да го купя за теб, Франки. Хайде, обещай ми.

— Добре, обещавам. Ще отида… може би, след като обядваме. Не че не ми харесва. Ти знаеш, че обичам всичките картини на Лоренсен. Но ти много ме глезиш с тези твои подаръци. Току-що мина Коледа, а теб пак те е обхванала треска за купуване.

— И ти ме глезиш. Не знам как щях да живея без теб, скъпа моя. — Неговото усмихнато лице изведнъж стана замислено. — Щастлива ли си с мен, Франки?

— О, Хари! Винаги съм била щастлива с теб — и сега, и преди. — Тя прикова в него светлите си очи и го погледна изпитателно. — Надявам се, че и ти винаги си бил щастлив с мен, Хари.

— Това се разбира от само себе си. — Той избута стола и се изправи. — Отивам в библиотеката, за да си събера книжата. Ще поговоря набързо с Нелсън и после веднага тръгвам за летището. Не ми се иска да изпускам самолета.

— Добре, скъпи. Ей сега ще дойда при теб. — Тя го наблюдаваше, докато той излезе с бърза крачка. Лицето му стана сериозно, защото съзнанието му вече беше погълнато от важните държавни дела.

Харисън беше висок и представителен мъж. Имаше метално сива коса и сурово слабо лице, което прикриваше неговия благ нрав и човечност. Все пак лицето му беше привлекателно, защото излъчваше аристократизъм и интелигентност. В държанието му имаше толкова достойнство, че той внушаваше на всички сила, решителност и респект. Франческа внезапно си помисли, че именно тази негова особеност е спомогнала в кариерата му на дипломат. Тя се запозна с него в средата на шестдесетте години чрез брат му Нелсън, който пък беше приятел с Бънки Амфър. По онова време той беше вдовец, и то вече от десетина години. Единственият му син — Симън Ейвъри, беше загинал при самолетна катастрофа заедно с младата си съпруга. Симън сам пилотирал самолета на път за имението на баща си във Вирджиния и по една случайност не бил взел със себе си и двете си малки дъщерички. През първите години след този трагичен инцидент Харисън се беше вкопчил като удавник в двете си внучки и те осмисляха целия му живот. В един момент обаче той беше осъзнал, че това не е честно спрямо тях и започна да им дава повече свобода, като се върна към нормалния живот. Франческа въздъхна и си помисли: „Горкият Харисън! И той е познал що е мъка. Но то пък кой ли бива забравен от житейските злощастия?“ Тя изтича от трапезарията, прекоси антрето и влезе в библиотеката.

Харисън стоеше прав до писалището. Той я погледна усмихнато и затвори куфарчето си.

— Хванах Нелсън, преди да отиде в банката. Успял е все пак да се освободи за този уикенд, скъпа. Ще дойде във Вирджиния. Каза, че иска да пътувате заедно със самолета в петък.

— Чудесно. — Тя се облегна на един стол. — Хубаво е, че изкарахме заедно този уикенд в Манхатън. — Нали ни беше добре, Хари?

— Наистина прекарахме великолепно. Трябва да го правим по-често. — Той се приближи до нея, прегърна я през рамо и двамата заедно излязоха във входното антре. — И не забравяй — иди до галерията и си помисли дали да не си купиш онова нещо на Лоренсен.

— Да, непременно ще отида. Благодаря ти, Хари. — Тя го прегърна, а той я притисна до себе си и я целуна по бузата. После Франческа му прошепна на ухото: — Приятно пътуване. И недей да позволяваш на големия шеф да те товари много.

— Добре, няма — ухили се той. — Ще ти звънна довечера, сладко мое момиче.

Франческа се върна в библиотеката, написа няколко писма, прегледа нещата, които трябваше да свърши във връзка с благотворителния концерт, и накрая вдигна телефонната слушалка. Набра кода на Англия, после местния код за Йоркшир и най-сетне завъртя телефона на канцеларията на замъка Лангли. Вдигна новият й иконом, размениха няколко думи и той я свърза с Ким.

— Здравей, Франки! — чу се радостният глас на Ким. — Как си? Какво прави Харисън?

— И двамата сме добре, Ким. А ти как си?

— Горе-долу. Всъщност затънал съм до гуша с работа. А утре заминавам за Лондон. Нали разбираш — трябва да се видя с моите адвокати.

— Как върви разводът?

— Относително доброжелателно. Но има някои неща за доизглаждане. Най-вече имуществени въпроси. Но мисля, че ще се справя. Освен това Пандора се съгласи да ми даде децата и аз…

— Това е чудесна новина — възкликна Франческа. — Тя ще има право да ги вижда само в определени дни. Нали е така по закон?

— Точно така. Отначало тя не вярваше, че те искат да живеят при мен, затова аз й казах сама да ги попита. Мисля, че остана направо сащисана, когато Джайлс, Мелиса и дори мъничкият Роли, който й е любимец, й обяснили, че са съвсем сигурни къде искат да бъдат — „при татко в Лангли“. Джайлс дори ми каза как Роли изчуруликал: „Не го халесваме този Оливъл, мамо“. И както винаги не казал „р“.

Франческа се засмя, като чу как добре Ким имитира гласа на сина си. Роли беше едва тригодишен, но беше изключително будно и мило дете.

— Съгласна съм с Роли. И аз хич не харесвам Оливър Ремингтън. Но това е без значение. Кажи кога ще дойдеш в Ню Йорк, Ким?

— Знаеш ли, Франки, ако трябва да ти призная честно, едва ли ще мога да дойда точно сега. Щом веднъж се реших на този развод, предпочитам всичко да приключи по-бързо. Като свърши ваканцията, Мелиса и Джайлс се връщат в пансиона, обаче Роли е малък. Не искам да го оставям сам с бавачката, след като детето ми гласува такова доверие.

— Доведи го и него.

— Може, но напролет. Сега трябва да седим тук. Нали ме разбираш, сестричке.

— Да, добре, но все пак съм разочарована. Радвам се обаче да те чуя така бодър и весел. Отдавна не бях те чувала да се смееш, Ким.

— Сега се чувствам много по-добре. Сякаш ми олекна, когато най-сетне се реших, когато в себе си най-сетне скъсах с нея. А Дорис много пъти казваше: „Ако Пандора не беше хукнала с Ремингтън, щеше да хукне с някой друг“. Сега и аз съм на същото мнение.

— О, Ким толкова се радвам за теб, скъпи. Точно така — няма за какво да провесваш нос. Между другото, как е Дорис? Не съм получила обичайното седмично писмо от нея, освен ако не пристигне утре.

— Както винаги — чувства се отлично. Отиде в Южна Франция за няколко седмици.

— Ами добре, поздрави я от мен. Много здраве и на теб и твоето домочадие, Ким. Нали другата седмица ще ми звъннеш да ми кажеш какво си се разбрал с адвокатите?

— Разбира се, скъпа. Извини ме пред Харисън. Обещай му, че ще дойда през април или там някъде. Дочуване.

— Дочуване, скъпи.

 

 

Николас Латимър седеше на дивана и беше хванал Франческа за ръцете. Целият грееше, а очите му блестяха:

— Изглеждаш великолепно, Франки! — каза той вече за трети път. — Толкова се радвам да те видя.

— Благодаря, Ники — засмя се тя, не по-малко радостна от него. — Не трябваше да прекъсваме връзката. Глупаво постъпихме, нали? Ще се постарая повече да не го допускаме.

— Аз също. — Той пусна ръцете й, облегна се и я погледна, леко наклонил глава: — Толкова много ми липсваше, хубавице такава.

— И ти ми липсваше, Ники. Старите приятели от младостта си остават най-добрите приятели. Не е ли така?

— Да — отговори Ник, но се замисли. — Знаеш ли, онзи ден ми хрумна защо спряхме да се виждаме с теб. Може би взаимно си напомняхме за неволите, които преживяхме.

— Сигурно си прав — призна Франческа.

— Понякога на човек му се иска да започне живота си съвсем отначало, да завърже нови приятелства, за да забрави старите, които са му донесли разочарования. — Той сви рамене. — Няма значение какво раздели пътищата ни. Винаги съм те обичал и винаги си била близо до сърцето ми, скъпа Франки.

— О, Ники. Това, което каза, е толкова хубаво. И аз те обичам и пазя за теб най-светли спомени.

Ник се усмихна, но после лицето му стана сериозно. Той се приведе към нея и хвана ръката й.

— Когато разбрах, че тя се връща и искала да се срещне с нас, изпитах най-различни чувства и какви ли спомени не минаха през главата ми. А после вечерта ме обхвана някакъв страх. Чудех се дали и ти не си изпитала същото, Франки. Кажи честно — уплаши ли се?

— Да, наистина. Но скоро разбрах, че не се страхувам от Катрин, а от самата себе си. Страхувам се да не й позволя отново да ме впримчи в живота си. Знаеш я как умее да приласкава. Не познавам друга чаровница като нея. Убедена съм, че и ти си се уплашил тъкмо от това. Един съвсем естествен страх да не се оплетеш отново в мрежите й. Още повече, че съзнаваш опасността.

— Взе думите от устата ми, Франки — каза бързо Ник. — Тъкмо щях да ти обясня, че и аз достигнах до същия извод. — Той направи гримаса. — Нека с това да приключим разговора за Катрин Темпест. И в никакъв случай няма да си разваляме обяда с приказки по неин адрес. Колко пъти сме го правили преди. Искам да ми разкажеш за себе си, за това как живееш, какво правиш.

— И аз искам да чуя за теб, Ники. Но първо нека да пийнем по чаша. Какво предпочиташ — вино или водка?

— Бих пийнал вино. — Ник се изправи. — Нали не възразяваш да поразгледам картините. — Той пристъпи назад и се вгледа в платното на Реноар, закачено над дивана.

— Разбира се, че не. — Франческа тръгна редом с него.

Чукнаха се за здраве и Ник каза:

— Нека да си все така хубава и млада, Франческа.

— И аз ти пожелавам същото, мой най-скъпи приятелю — усмихна се тя.

Ник се загледа в картината на Реноар. Остана запленен от свежите и весели цветове, от нежния рисунък. Картината представляваше мъж и жена, надвесени над счупен парапет над една река, а на брега се виждаха няколко вързани стари лодки. Всичко беше толкова красиво и идилично. Но нима всички картини на Реноар не бяха ненадминато красиви? Ник поклати одобрително глава.

— Понякога си мисля за теб, като я гледам — каза му Франческа. — Това е една от любимите ми картини. Казва се „Ла Гренуилер“, което ще рече място пълно с жаби, тоест блатиста местност. Реноар я е нарисувал някъде към 1869. Името просто ми напомня за твоя любим ресторант в Ню Йорк.

Ник се ухили:

— Тъкмо в „Гренуил“ смятах да те заведа днес, но се отказах, защото това място ще ни навява прекалено много спомени. И то най-вече тъжни спомени.

Тя поклати глава.

— Не, не, Ники. Мястото изобщо не ме притеснява. Всъщност аз и Харисън често ходим в „Ла Гренуил“.

— Какво прави Харисън?

— Много е добре… но може би не е точно така. Преуморява се, Ники, и е страшно притеснен от ситуацията в Иран. Тази сутрин отлетя за Вашингтон и знам, че го чака една ужасна седмица. Прекара вече два инфаркта. На мен ми се иска да се оттегли от активен обществен живот. Но напразно си хабя приказките — той не ще и да чуе.

— Не съм знаел, че Хари има проблеми със здравето. Съжалявам, скъпа. Но той е много енергичен човек, свикнал е да бъде в центъра на събитията. Такива хора като него не бива да бъдат ограничавани. Покоят е чужд на тяхната природа. Сигурно Хари ще се оправи. Недей да се тревожиш излишно.

— И това ми го казваш ти! Като те знам колко си притеснителен — подкачи го Франческа с весел смях.

Ник също се засмя и продължи да се разхожда из стаята. Спря се за малко пред една картина на Мане, а после и пред една творба на Дега. Той кимна и промърмори на себе си: „Този Хари наистина разбира от изкуство.“ Ник тръгна да седне отново при Франческа, но застана до едно старинно писалище и очите му се впиха в цветната снимка, поставена в сребърна рамка. Той я взе, разгледа я добре и усети как го налегна носталгия при вида на поляната и къщата от имението Витингенхоф.

— Кога е правена? — запита Ник.

— Миналото лято. Аз и Хари им бяхме на гости.

— Как е тя, Франки? — попита той тихо. — Омъжи ли се изобщо? — Ник върна снимката на мястото й и седна.

— Много е добре. Не, Дипс така и не се омъжи.

Той възкликна съвсем спонтанно:

— Господи! Как пропиля всичко! Пропиля целия си живот!

— Даяна си има собствено мнение по този въпрос, макар че аз съм съгласна с теб. Тя е щастлива по свой собствен начин, Ники.

Ник присви устни, отпусна се на стола и за миг се загледа в пространството. После каза бавно:

— Оказа се, че Раул Валенберг е бил държан на „Лубянка“, а не техният баща. Нали така?

— Да, така мисля и аз. Хари, Даяна и Крисчън са на същото мнение. Но Дитер Мюлер съвсем не е убеден в това. Той счита, че щом Раул Валенберг е бил държан там от края на Втората световна война, какво пречи в занданите на „Лубянка“ да има и други затворници, а защо не и самият Курт фон Витинген. Просто Дитер няма да се откаже така лесно. — Тя поклати замислено глава.

— Аз почти се бях наканил да й пиша, когато във вестниците започнаха да се появяват историите за Раул Валенберг. Но после се отказах. Реших, че ще бъде нетактично. А Даяна как прие новите разкрития?

Франческа се замисли за миг:

— Стоически, а може би и с облекчение. Но плака много за Валенберг и неговото семейство, защото знаеше отлично какво са преживели. Разбра се най-сетне кой е този нещастник, държан като затворник от руснаците. Но този факт не разбули загадката около съдбата на чичо Курт. Ние все още не знаем със сигурност каква участ го е сполетяла. Но както знаеш, Даяна тайно се надяваше, че баща й е загинал при последните боеве за Берлин, когато съюзниците завзеха града през 1945. А сега тя е повече от убедена, че там е намерил смъртта си. И Крисчън мисли така. Разбери, те дори отчаяно се надяват, че баща им е погребан в някой общ гроб, вместо да бъде в „Лубянка“ и да споделя съдбата на онзи мъченик — шведа. Те и двамата живяха години наред с мисълта, че баща им може би е жив и страда, и това страшно ги измъчваше. А и провали живота им, и особено живота на Даяна, която се лиши от лично семейно щастие, за да може да се грижи за майка си и за Крисчън.

— Абсолютно си права, моето момиче! А какво прави майка им?

— Леля Арабела е вече много възрастна. Скоро ще навърши осемдесет. Много е рухнала и мисля, че не разбира това, което става около нея. Предполагам, че живее единствено със своите спомени. Когато преди няколко години започна да я обхваща склерозата, Даяна се погрижи за нея, като я убеди да отиде да живее при тях във Витингенхоф.

— Даяна трябваше да се омъжи за мен! Или за когото и да било друг! — Ник си я представи във въображението си и както винаги го налегна ужасна печал. След малко той се обърна към Франческа: — Тя наистина ли е добре, Франки? Толкова я обичах и ще ми е страшно тъжно, ако тя е нещастна.

— Тя изобщо не се чувства нещастна, скъпи Ники. — Франческа се поколеба за миг, но продължи. — Веднъж — преди много години, в Лангли — Даяна ми каза, че според нея същества Божия промисъл, която ние често не сме в състояние да проумеем, но която рано или късно ще стане достъпна за нас. — Франческа погледна въпросително Ник: — Тя говорила ли ти е за тези неща, скъпи?

— Да, няколко пъти. Струва ми се, че Даяна има предвид Божието предопределение. Поне аз така го разбирам.

— Да… Даяна наистина вярва, че всичко, което се случва е Божия воля. Тя се уповава на своята вяра и напоследък все повече търси в нея утеха. Миналото лято, когато им гостувах в Бавария, тя ми призна, че нейната религия не остава място за никакви съмнения и колебания. Явно вътрешните й убеждения й помагат да продължава да се бори със своя нелек живот.

Ник не отговори и Франческа забеляза колко е натъжен. Тя се пресегна и нежно докосна ръката му:

— Недей да скърбиш, най-малко пък за Даяна. В много отношения тя е по-щастлива от повечето хора, защото има своята вяра, която й дава сили. Тя живее достойно и пълноценно. Моля те, Ники, повярвай на мен.

— Вярвам ти и се радвам, че тя живее в мир със себе си. Това се случва много рядко.

— Да… Нека да ти сипя още вино — Тя взе чашата му и отиде до кофичката с леда. После му каза през рамо: — С огромно удоволствие съм изчела всичките ти книги от последните години. Все още съм твоята най-голяма и най-вярна почитателка, скъпи мой. Предполагам, че и в момента пишеш книга.

— Естествено. Дори вече я привършвам.

— Кажи какво ново има около теб, Ники.

— Нищо особено. Обаче си имам син — похвали се той гордо и пое от нея чашата си. — На четири годинки е и е чудно малко момченце.

— Значи се е метнал на баща си — пошегува се тя. — Как се казва?

— Виктор.

Франческа премигна и каза тихо:

— Трябваше да се сетя, че не може да си го кръстил иначе. Бих искала да го видя. Защо не го доведеш някой път да обядваме заедно или на чай?

— Чудесна идея, моето момиче. Между другото, аз не съм женен. Просто живеем заедно с Карлота, майката на сина ми.

— Да, подочух. Тя не беше ли венецуелка?

— Аха. В момента си е у дома в Каракас. Баща й нещо не бил добре и миналата седмица тя отиде за малко да го навести. Таман и аз ще мога да довърша новия си роман до края на февруари или началото на март. Ами ти защо не пишеш? Все се надявах да излезе някоя нова историческа студия, които ти така хубаво умееш. — Той замълча и се усмихна подкупващо: — Хайде, кажи ми. Нали си спомняш, че едно време ти бях наставник.

Франческа се понамести на дивана, приглади своята кехлибарено–кафява вълнена рокля и чак тогава отговори:

— Да ти призная честно, не мога да си избера подходяща личност, за която да напиша биография. Май се попривършиха героите, които ми допадат. По едно време ме блазнеше идеята да напиша книга за династията на Тюдорите. — Тя се засмя. — Но аз пиша толкова бавно, задълбавам се в какви ли не проучвания. Като че ли извинението ми не прозвуча много убедително, а, скъпи?

— Не, защо. — Ник реши да не я разпитва повече за работата й, затова бързо смени темата: — Я кажи какво прави брат ти? Как я кара?

— Ако трябва да бъда точна — занимава се с развода си. Жена му го напусна. Заради друг мъж.

— Искаш да кажеш, че Пандора Тремейн се оказа боклук? По дяволите! Винаги съм си мислел, че тя е по-различна от останалите. Нали си спомняш как я превъзнасяше Хили Стийд онова лято на Ривиерата? Беше адски горд, че кавалерства на високопочитаема благородничка.

— Разбира се, че си спомням. И аз винаги съм считала, че Пандора е мила и чаровна. Но явно никак не е била щастлива с Ким, въпреки че умело ни заблуждаваше и мен, и дори брат ми. Той беше ужасно разстроен, когато тя го напусна. Преживя го много по-тежко от раздялата с Катрин. Дори преди няколко години Ким чистосърдечно ми призна, че му е олекнало, когато Катрин реши да остане в Холивуд през 1956. И аз, и ти знаехме, че точно така ще стане. Нейната артистична кариера много го тревожеше, защото щеше да обърка живота им. Дорис още тогава говореше за тези неща. Освен това пак Дорис първа долови, че Пандора се чувства нещастна, че е непостоянна и повърхностна, много преди ние да забележим тези нейни черти.

— Какво прави възхитителната Дорис? А баща ти?

— О, Ники! Значи ти не знаеш. Но кой ли да ти каже. Татко почина преди две години. Получи удар. И, слава богу, си отиде почти веднага. Той не би могъл да го понесе, ако трябваше да вегетира.

Очите на Ник се замъглиха. Той приседна до Франческа и хвана ръката й:

— Ужасно съжалявам, Франки. Знам колко беше привързана към него. На колко години почина?

— На шестдесет и осем. Радвам се, че той се намери с Дорис и че се ожениха. Живяха заедно двадесет години. Двадесет години на щастие и блаженство. Те двамата бяха късметлии, Ники.

— А как го прие Дорис? Сигурно е била съсипана от мъка. Тя обожаваше баща ти.

— Да, така е. От началото й беше много трудно. Но дъщеря им Мериголд й беше утеха, а също и Ким. Сега Дорис си е почти както преди. — Франческа стана и отиде до един шкаф, откъдето взе снимка в рамка и я подаде на Ник. — Това са Мериголд, татко и Дорис пред вилата им в Монте Карло. Правена е преди четири години.

— Чудесно момиче. Името й много й отива^[1]… с тази червеникава коса — също като майка си. Изглежда ми на около двадесет години.

Франческа взе снимката и я върна на мястото й.

— Да, всъщност това лято ще навърши двадесет и една. Господи, Ник, колко сме остарели, не е ли така? Вече изобщо не си спомням как съм изглеждала на двадесет и една.

— Да, но аз пък си спомням, моето момиче. Беше направо страхотна. — Ник я огледа одобрително и й намигна. — И все още си! Изглеждаш много по-млада от възрастта си, хубавице моя.

— Ти също. А сега — не е ли време да тръгваме? Умирам от глад.