Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (46)

Глава XXI

Франческа гледаше втренчено в телефона и се колебаеше дали да звънне на Николас Латимър. Тя прибра зад ухото един непослушен кичур от русата си коса и ядосано изпъшка, разгневена от себе си. Беше толкова решителна по характер, а ето вече часове наред не можеше да вземе никакво решение.

Тя се колебаеше дали да звънне, защото знаеше, че ако се свърже с Ник, сигурно щеше да му каже цялата истина. Никак не й се искаше да забърква Ник в тази история, а именно това щеше да се получи. „Човек мъчно се разделя със старите си навици — помисли си Франческа и здраво върза колана на халата си. Досега винаги съм се мъчела да оправдавам за всичко Катрин. Кога ли ще престана да го правя? Познаваме се вече от десет години. Господи, ами как да споделя тези неща с Ники? Но няма с кой друг“ — отговори си тя тъжно.

Франческа потърка уморено очи. Не беше спала цяла нощ и вече започваше да усеща слабо, но неприятно чувство на изтощение. Искаше й се да разсее умората си, затова се изправи, отмести стола и прекоси просторната библиотека, за да иде до прозореца. По светлосиньото юнско небе нямаше нито едно облаче, а сочната зеленина от дърветата в Сентръл Парк приличаше на развълнувано зелено море. Тя залепи чело на стъклото и стисна очи, за да не се разплаче. Преди много години, когато се опитваше да се съвземе от шока след раздялата й с Виктор Мейсън, Франческа се беше заклела никога повече да не плаче заради мъж. Най-малко пък си струваше да плаче за мъж като Райън О’Рорк. Тя стисна гневно юмруци. Но дали сълзите, които вече напираха, бяха предизвикани от Райън? Или от Катрин? Всъщност кой от двамата я беше обидил повече?

Франческа въздъхна и се обърна с гръб към прозореца. Кученцето й Лада стоеше в средата на стаята и лъскавите й като въгленчета очи я гледаха с разбиране.

— Нищо не може да се постигне с плач, нали така Лада? — каза тя, наведе се да вземе кучето и го гушна. Малкото бяло пуделче я подуши, лизна я по лицето и се притисна още по-силно към нея. — Ами сега какво да правим, Лада — продължи да разсъждава на глас Франческа и се върна при писалището от абаносово дърво. Кучето се изплъзна от ръцете й, скочи на земята и се вмъкна под писалището.

Франческа взе тефтерчето си и запрелиства страниците му. До края на юни и в началото на юли не я очакваха почти никакви срещи и ангажименти, като се изключеха няколко събирания, записани с моливче, защото беше обещала с уговорки — вечеря в дома на Нелсън Ейвъри, няколко срещи на обяд и едно гостуване във Вирджиния за през някой уикенд в къщата на брата на Нелсън, Харисън. Франческа погледна още малко светските задължения, които беше поела, и затвори тефтерчето. Нерешителността я напусна и тя си възвърна самообладанието. В главата й започнаха да се въртят разни планове, които трескаво обмисляше в продължение на петнадесет минути. После погледна часовника и видя, че вече е почти девет. В продължение на час и половина тя звъня на много телефони и успя да постигне целта, която си постави. Най-накрая се обади и на Ник.

След обичайната размяна на поздрави Франческа го попита:

— Знам, скъпи, че сигурно си затънал го гуша в работа, но дали ще е възможно да се видим днес? Вярно е, че едно излизане за обяд може да ти убие вдъхновението.

— Снощи завърших окончателния вариант на новия си сценарий, така че, Франки — целият съм на твое разположение. Всъщност тъкмо щях да ти звънна и да те поканя на обяд. Ти обаче ме изпревари. Къде искаш да идем, хубавице моя?

— Където кажеш, Ники. Но мога ли преди това да дойда у вас и да изпием по чаша? Искам да говоря с теб за едно нещо.

Ник усети някакви странни нотки в гласа й и веднага попита:

— Да не ти се е случила някаква неприятност, Франческа?

— Не, не. Честна дума. Кога да намина? Дванайсет и половина става ли?

— Идеално. Хайде, ще те чакам, моето момиче.

— Добре, Ники. Много ти благодаря. До скоро. — Франческа затвори телефона и си помисли: „Какво момиче съм аз! Вече съм на тридесет години.“

Половин час по-късно Франческа седеше в дневната и пиеше чай. Изглеждаше много представителна и елегантна в морскосиня ленена рокля и огърлица от перли, а лъскавата й руса коса бе прибрана в красив кок. При нея беше дошла Вал — бившата икономка на замъка Лангли. През 1959 Вал се беше запознала с един американец на име Бил Пери по времето на панаира в Хароугейт. Всъщност беше ги запознал техен общ приятел и Бил, който беше овдовял, както и самата Вал, бе проявил нужната настоятелност и преди пет години те се бяха оженили. Тогава Вал беше заминала за Америка заедно с дъщеря си Розмари. В момента тя и съпругът й живееха във Форест Хилс.

— Благодаря ти, че така бързо се отзова на молбата ми да дойдеш в Манхатън, Вал — каза Франческа. — Наистина много мило от твоя страна.

— За бога, милейди. Не е нужно да ми благодарите. Толкова ми е драго, че мога да ви помогна с нещо. Да ви кажа честно, малко ми е скучно в последно време. Не съм свикнала да имам толкова свободно време. Нямам никаква работа, защото Розмари отиде да учи в един колеж, а Бил непрекъснато пътува.

Франческа с нетърпение се приведе напред:

— Говори ли с Бил? Той съгласен ли е?

Вал се усмихна:

— Да, милейди. Обадих му се в магазина, преди да дойда у вас. Той няма нищо против. Даже и той мисли като вас, че не е хубаво тук да остава празно, когато вие пътувате нанякъде. Нейна милост графинята държи у дома толкова ценни неща и картини. — Вал се огледа и закима с глава. — Не че Агнес е небрежна или безотговорна, напротив — убедила съм се, че работи много добре, но все пак е хубаво някой да остава тук за през нощта и в почивните дни. Просто за всеки случай. Толкова много крадци се навъдиха.

Франческа се съгласи и добави:

— Агнес ще продължава да идва всеки ден, така че ти няма да имаш никаква работа. А Лада ще я взема с мен, както вече ти казах. Само че аз ще отсъствам цели два месеца, Вал. Ще можеш ли да останеш толкова дълго?

— Да, лейди Франческа. Не се безпокойте за нищо. А докато обядвате, аз мога да приготвя багажа ви.

— Може би ще е най-добре да ме изчакаш да се върна, но няма да е лошо да извадиш на леглото всичките ми летни дрехи, обувки, чанти и бански. После ще решим кое да сложим в куфарите. — Франческа стана. — Трябва да вървя, защото ще закъснея. Агнес ще ти приготви обяда, Вал.

— Благодаря, милейди. А кога точно ви е самолета утре вечерта?

— В осем. — Франческа се намръщи: — Ех, че съм и аз! Май не ти дадох достатъчно време да си уредиш нещата.

— Твърдо ще съм тук, преди да излезете, лейди Франческа. Не се тревожете. Бил може да дойде и след няколко дни. Когато ми се обадихте тази сутрин, аз се свързах със сестра му и я помолих да наглежда нашия апартамент. Тя живее в същия блок. Хайде, вие бързайте. Приятен обяд. Много поздрави на господин Латимър. Той е истински джентълмен.

— Ще му предам. Много ти благодаря, Вал, че спаси положението. До скоро.

Няколко минути по-късно тя закрачи бързо по Седемдесета улица в посока към авеню „Мадисън“, като се опитваше да прецени как да обясни нещата на Ник и какво точно да сподели с него. Тя така и не взе решение, дори когато вече изкачваше стъпалата пред неговата къща и натисна звънеца. „Ще импровизирам“ — каза си тя и се опита да се усмихне.

Ник отвори, ухили се насреща й, искрено зарадван да я види. Той я въведе в малкото входно антре, лепна една целувка на бузата й и каза:

— Хайде да се качим в дневната. В кофичката с лед има бутилка бяло вино.

— Чудесно! — отвърна Франческа и тръгна пъргаво нагоре по стълбата, а Ник я последва.

Тя започна да говори за незначителни неща, докато Ник наля виното в две кристални чаши. Той обаче бързо я прекъсна:

— Кажи какво имаш да говориш с мен, Франки? — попита Ник делово, донесе чашите и се намести срещу нея.

Неговите умни и проницателни сини очи сякаш я пронизаха и Франческа разбра, че няма смисъл да отлага:

— За Райън.

— Така ли? — Ник се поизправи и присви очи. — Какво по-точно?

— Ние скъсахме с него — каза Франческа с равен глас, приведе се грациозно към масичката, взе си цигара и поднесе към нея запалката си.

Ник се намръщи, леко изненадан.

— Кога стана? И защо?

— Снощи, или по-точно — някъде към полунощ. — Тя се пресегна към чашата си и сама се възхити на спокойната си ръка и сдържания си глас.

— Но защо? — попита отново Ник, вече по-намръщен отпреди.

Франческа само поклати глава, защото нямаше сили да отговори. След малко каза:

— Идеята не беше моя, а негова.

Ник съвсем се слиса и промърмори.

— Но той сигурно все пак ти е дал някакво обяснение…

— За сладкодумец като него, при това с ирландска словоохотливост, мънкането му беше доста необичайно.

Ник се замисли. Винаги ги беше считал за неподходяща двойка и сега дори изпита облекчение, че най-сетне са се разделили. Даже тайничко ликуваше. С нарастващо безпокойство вече три години наблюдаваше отношенията им и все повече се убеждаваше, че Райън не е за Франческа, че тя заслужава някой по-подходящ от него. Ник се вгледа внимателно в нея и се опита да разбере как се чувства в момента и се учуди, като видя колко е разстроена. Трудно можеше да си го обясни, защото знаеше колко дълбоко присъщи й бяха самообладанието и сдържаността. Ник продължи да я изучава и остана поразен от нейния финес, елегантност и изисканост. Беше станала невероятно хубава жена. Той се гордееше, че пред очите му тя израсна и се утвърди като безспорен литературен талант. И като човек тя бе постигнала много и Ник искрено се радваше, че е приятел с нея.

— Какво си се умислил, скъпи? — попита го Франческа.

— Мисля си за теб. За Райън. Какво искаше да кажеш с това, че бил мънкал? Него обикновено никой не може да го надприказва.

— Може би не се изразих правилно, Ники, и с това те подведох. Вярно, че не беше разговорлив, но и не мълчеше непрекъснато, дори накрая ми каза доста неща. Проблемът е в това, че трябваше насила да му вадя думите. Най-накрая изплю камъчето.

— Е, така по си го представям. Никога не му е липсвало красноречие. Ако искаш разкажи ми всичко, скъпа. — Ник се чувстваше объркан от новото развитие на отношенията им и се стремеше по-бързо да разбере какво мисли и чувства тя.

Франческа си пое дълбоко дъх и заговори:

— Вчера Райън пристигна в Ню Йорк по някаква работа. Уговорихме се да се срещнем. Той дойде в апартамента, изпихме по чаша и отидохме да вечеряме в „Каравел“. Райън изглеждаше съвсем нормално, макар и да беше малко по-мълчалив. След като вечеряхме, се прибрахме вкъщи и се… — Тя рязко замълча и леко се изчерви. — Както и да е. Райън беше много нежен с мен и докато се обличаше, ми каза, че иска да говори с мен. Помоли ме да стана и да го последвам в дневната. Аз бях страшно учудена и сащисана — сигурно заради сериозния глас, с който ми го каза. Наметнах си халата и отидох при него. Разбрах, че има да ми говори нещо ужасно, Ники… лицето му беше толкова сковано и упорито… никога не съм го виждала такъв. После пристъпи направо. Каза ми, че според него най-разумно било да не се виждаме повече.

„Кучият му син! — помисли си гневно Ник. — Не е пропуснал за последен път да легне с нея.“ После потисна своята неприязън и отбеляза саркастично:

— И това ми било джентълмен!

Франческа го погледна в очите и само сви рамене:

— Разбирам за какво намекваш. И аз се вбесих, че постъпи по такъв начин. Щеше да е много по-достойно да ми го каже още в началото, веднага след като дойде да ме вземе. После си помислих, че той може би не е имал намерение да ми казва тези неща точно снощи, но изведнъж се е решил да го направи, просто така, съвсем спонтанно.

Ник дълбоко се съмняваше, но каза само:

— Възможно е. Разказвай нататък.

— Съвсем естествено думите му направо ме стъписаха. Изобщо не бях очаквала подобно нещо. — Франческа се усмихна едва-едва. — Да ти призная, в първия миг дори не можах да повярвам. Сипах си бренди и изпуших една цигара, за да дойда малко на себе си. Райън ми се стори много нервен, дори притеснен. Не пожела да изпие нищо с мен. Искаше веднага да си тръгне, но аз му поисках обяснение.

Ник се приведе към масичката:

— И какво ти обясни той?

— Райън каза, че не постъпвал честно спрямо мен, че само ми губел времето…, защото нашите отношения нямали бъдеще. — Лицето й посърна и сякаш се вкамени. — Каза ми, че вече съм на тридесет години и че няма за кога да отлагам да се женя и да имам деца. И тъй като той не можел да се ожени за мен, ми връщал свободата, за да мога да свържа живота си с някой друг.

Ник стисна устни:

— Той как точно го каза — не може или не иска да се ожени за теб?

— Каза, че не можел. — Франческа примигна. — Аз го попитах защо. И тогава той започна да го усуква. Аз обаче не го оставих на мира. Най-накрая Райън ми призна, че бил твърде млад, за да се заробва с жена сега, когато пробива в политиката, че няма време за съпруга и за семейство точно в този момент. Казах му, че това не е основателна причина и тогава той ми се сопна, че не иска да се нагърбва с такава отговорност, защото не можел да се справи. После ми изнесе цяла лекция за политическите си убеждения, които били по-важни от всичко останало и затова ги поставял на първо място. Не забрави и да се оплаче колко претоварен е с работа, откакто е конгресмен. Нали си го знаеш Райън, Ники. Страшно е амбициозен.

— Искаш да кажеш, че баща му е амбициозен и за двамата — прекъсна я рязко Ник. — Старият стои зад всичко това, Франки. Той върти Райън на малкия си пръст.

Франческа енергично поклати глава:

— Не, не, грешиш. Мисля, че господин О’Рорк няма нищо общо с решението му да скъса с мен. Аз го попитах дали баща му е против нашата връзка.

— Е, и?

— Райън каза, че не бил много против. Дори ме одобрявал. — Тъжна усмивка проблесна в светлите й кехлибарени очи. — Райън после се поясни, като каза, че баща му ненавиждал англичаните и особено аристокрацията, заради злините, които са причинили на ирландския народ, но считал, че аз съм изключение.

Ник изсумтя:

— Аз не се хващам на тези работи, Франки. Всичко това звучи ужасно измислено. Райън е на двадесет и девет години — идеална възраст и за брак, и за семейство. Бил много зает политик! Това са чисти глупости! Той отскоро е конгресмен и кой знае колко секретарки и помощници си има. Сенаторите сигурно нямат толкова. А има и още нещо — семейство О’Рорк са много богати. Те притежават милиони, ако не и милиарди. Човек като Райън, който произлиза от такова богато семейство, няма какво да се безпокои от семейните отговорности и неприятности. Той просто може да си наеме една дузина прислужнички и бавачки. — Ник си взе цигара и продължи: — Ако той се ожени за теб, ти ще си му от голяма полза във Вашингтон, да не говорим, когато след няколко години се кандидатира за сенатор. Това е ясно като бял ден. — Ник също като Франческа заклати глава: — Не, не, не мога да се хвана на нито едно от тези неща, Франки. Просто в тях няма никаква логика.

— Твоето мнение си е твое, но Райън съвсем не счита, че ще съм му от полза — каза Франческа с тих глас. — Тъкмо обратното.

— Какво за бога намекваш? — извика Ник и русите му вежди учудено се вдигнаха.

— Той ми изреди много причини, заради които аз бих му попречила в живота му, в кариерата. Твърди, че бракът му с мен би могъл да намали броя на избирателите му. — Тя вдигна едната си ръка и започна да изброява причините на пръсти. — Първо, аз съм англичанка. Второ, съм дъщеря на граф. Трето, аз самата съм с аристократична титла. Освен това съм отдадена на своята работа и си имам успешна кариера като писателка. Очевидно не ставам за жена на политик. — Тя се засмя горчиво. — И забележи, моля те, била съм от хайлайфа. Явно изобщо не съм подходяща, а пък и…

— Но това наистина са глупости! — ядоса се Ник.

— А пък и религията ми също била пречка — продължи да изброява тя. — И то може би най-сериозната пречка.

Ник зяпна от изненада.

— Религията ти? — повтори той невярващо.

— Райън счете за необходимо да ми напомни, че той е католик и не може да обижда своите избиратели католици, като се ожени за некатоличка. И то за непреклонна протестантка, която не желае да си смени вярата и няма да възпитава децата му в духа на неговата религия.

— Извинявай, но вече нищо не разбирам — Ник изглеждаше искрено объркан.

— Райън счита, че аз съм яростна анти католичка и цялото ми семейство било такова.

Ник се изкикоти:

— Стига, Франки, че ще умра от смях. Та ти си най-толерантният човек, когото познавам. — Той се вгледа в нея и изведнъж стана сериозен, защото започна да проумява. — Това са само думи на баща му, на никой друг!

— Не, Ники, господин О’Рорк няма никаква вина. — Франческа прехапа устните си, защото те започнаха да треперят. — Боя се, че това са думи на Катрин — каза тя глухо и едва сега очите й се напълниха със сълзи.

В първия момент Ник помисли, че не е чул добре, затова попита смръщено:

— Да не би да искаш да кажеш, че Райън се защитава с мнението на Катрин? Да не би той да се оправдава със сестра си за глупостите, които ти е наговорил за твоята религия? Това не е вярно! Изключено е!

— За съжаление, Ник, трябва да повярваш, защото е самата истина. — Тя се поколеба за миг, преди да продължи: — Виж, аз много мислих дали да ти го кажа, защото не исках да се разочароваш от Катрин. Но по-добре е да го знаеш. — Тя го погледна прямо и решително. — Аз бях сащисана, когато Райън избълва обвиненията за моя религиозен фанатизъм и за този на моето семейство. В тях няма нищо вярно и той отлично го знае. Миналата година, когато обсъждахме възможността да се оженим, надълго и нашироко си поговорихме за тези неща. Тогава аз му казах, че нямам нищо против да сменя религията си, стига той да го пожелае. Естествено, аз му припомних този разговор, но той смънка, че не можел да бъде сигурен в моите обещания. Опита се да се измъкне и да си тръгне. Аз обаче не го пуснах. Започнах да го моля да бъде отровен и да ми каже какво е променило отношението му към мен. Накрая той много притеснено ми обясни, че дълго се тревожел за религиозните различия между нас, затова решил да поиска съвет от Катрин. Не можех да повярвам на ушите си, когато си призна, че Катрин му е казала да не се жени за мен. Дори го предупредила, че с мен само ще си хване белята.

Ник гледаше глупаво с отворена уста. Беше загубил дар слово, но накрая проговори:

— Е, това вече е абсурдно. Невероятно. Не мога да повярвам, че…

— Можеш и да не вярваш, Ники, но аз съм убедена, че Райън ми каза истината — прекъсна го рязко Франческа. — Нещо повече. Катрин изглежда е обяснила на Райън, че и тя е скъсала с Ким заради религиозните различия между тях. Подозирам, че именно Катрин му е внушила, че семейство Кънингам са антикатолици. Но и в двата случая го е излъгала. Тя скъса с Ким заради своята кариера. А и никой от моите близки не е фанатик на религиозна или на каквато и да било друга основа. — Ник понечи да каже нещо, но Франческа му даде знак да не я прекъсва. — Само една минутка, скъпи, изчакай ме да довърша. Започнах да разпитвам Райън още по-настоятелно и той смотолеви, че според Катрин нашият брак никога нямало да потръгне, че той ще бъде нещастен с мен. После му припомнила, че веднъж като се зароби, вече никога нямал да може да се отърве от мене. С две думи: „3а бога, мило братче, не се жени за нея!“ — цитирам ти точно. — Франческа се облегна назад, зачервена и ядосана, и зачака отговора на Ник.

Онова, което чу, се стори на Ник абсурдно, затова той заговори ожесточено:

— А сега, Франки, ти ме изслушай. Винаги съм ти казвал, че Райън е един пъзльо. Той превръща сестра си в изкупителна жертва, просто защото няма куража да си признае, че сам е решил така. Ти поне познаваш Кат, и то много добре. Тя не е от най-религиозните. Та нали, въпреки че е католичка, си е позволила да се разведе.

— Тъкмо това и аз казах на Райън. Но той ми отговори много просто. Катрин отдавна била пренебрегнала принципите на своята религия, за разлика от него. Той бил стриктен католик. Според него Катрин съжалявала за развода си, разкайвала се, че е напуснала църквата и искала пак да се върне към своята вяра.

— Да, да, много му се иска на Райън! Това са чисти глупости! — извика Ник.

— Аз пък мисля, че може би е прав. — Франческа започна нервно да си играе с кутията цигари и го попита: — Значи според теб Райън ме е излъгал, така ли?

— Да, точно така — отговори твърдо Ник, но в същото време се запита дали действително Катрин нямаше никаква вина. Нищо чудно пак да се е захванала със своите любими интриги. Тази мисъл го отврати. Той потърка брадичката си с ръка, а подозренията му ставаха все по-силни. Ник погледна към Франческа и видя, че раменете й потрепват, затова седна до нея на дивана.

Ник я прегърна през рамото:

— Недей да плачеш, скъпа. Той не го заслужава.

— Аз не плача само заради Райън — изхълца Франческа. — Плача и заради постъпката на Катрин. Как е могла да го направи, Ники? Да постъпи така подло. Да ме мами зад гърба ми. Та аз съм й най-близката приятелка вече цели десет години. Не сме си разменили нито една лоша дума — е, с малки изключения. Била съм толкова всеотдайна към нея.

— Знам. — Досега си беше въобразявал, че Катрин никога няма да замеси в своите интриги поне Франки. Имаше моменти, когато тя се бе опитвала да се намеси и да направлява живота на своята приятелка, но Франческа не го допусна, защото беше жена с характер — силна и независима. Дали този път Катрин беше успяла? Ник каза нежно: — Може би нещата в действителност не стоят точно така. Сигурно Катрин пак се е вживяла в ролята си на всезнайко и е тръгнала да дава акъл на Райън. Нищо чудно той така да е предал думите й, че неволно да е прехвърлил вината върху нея.

Франческа кимна и започна да рови в чантата си за носна кърпичка. После избърса очите си.

— Ник, миличък, извинявай. Не исках да се разплаквам. Щом като аз самата не мога да си дам отговор, ти едва ли ще ми помогнеш. Ако тя беше тук, щях да говоря направо с нея, за да си изясним нещата. Но тя е в чужбина и аз не мога да направя нищо.

— Така е. Трябва да я изчакаме да се върне — съгласи се Ник и се опита да овладее гнева към Катрин, който се надигаше у него. Той хвана Франческа за ръката. — Ами Райън? Какво изпитваш към него, скъпа?

— Обичам го — прошепна тя. — Човек не спира изведнъж да обича някого. Но сигурно още не мога да дойда на себе си. Просто, защото той ме отритна така непочтено, стана като гръм от ясно небе. А и заради това, че е приел безрезервно всяка дума на Катрин и е взел решение, без дори да поговори с мен. Що се отнася до сестра му — този път тя мина всякакви граници. — Франческа видя по очите на Ник, че той не е съгласен, че се готви да защити Катрин, затова добави бързо: — Виж, дори да приемем, че я обвинявам несправедливо, че наистина не го е направила със зъл умисъл, все пак тя няма никакво право да си пъха носа в моя личен живот. Постъпила е нечестно, независимо че той й е брат. Никак не ми харесват тези работи, Ники, и няма да ги търпя повече.

Ник кимна, защото знаеше, че тя е права и че нямаше смисъл да я разубеждава. Дори си помисли, че Катрин най-сетне си намери майстора. Беше фатална грешка от нейна страна да се намеси в живота на Франческа. Той стоя известно време замислен, а после каза с възможно най-мил и нежен глас:

— Не че не те разбирам и не ти вярвам, Франки, но искам да те попитам нещо. — Той замълча за миг и произнесе бавно: — Наистина ли страдаш от раздялата? Искам да кажа, сигурна ли си, че чувствата ти към него са толкова дълбоки? Дали си огорчена, защото наистина го обичаш или пък си засегната за това, че те е изоставил?

Франческа се замисли, преди да отговори:

— Да, Ники, моите чувства към него са силни. С Райън ме свързват толкова много неща. — Тя прехапа устни. — Но в момента наистина се чувствам страшно много объркана. Затова заминавам.

— Къде заминаваш? Кога? — загрижено попита Ник.

— Отивам в Париж. Ще пътувам утре вечерта. Имам билет за вечерния полет на „Еър Франс“ в осем часа. Ще поостана в Париж няколко дни, а после ще ида с влак до Монте Карло. Там ще отседна в новата вила на Дорис. Обещах на татко и Дорис, че в края на юли или в началото на август ще им погостувам. Реших обаче, че мога да ида при тях и по-рано. Не че ме е страх и бягам, Ники, но вече нищо не ме задържа в Ню Йорк, затова там поне мога да изкарам спокойно и приятно лятото. Няма да ме има около два месеца. Толкова ми се иска да си видя семейството. Те много ми липсват, а когато съм сред тях, се чувствам по-спокойна. Пък и ще имам време да си помисля, да си изясня нещата, за да реша как да постъпя по-натам.

— Ами Райън? Ами вашите планове за бъдещето? Ако си оправите отношенията с Катрин, ти не би ли се сдобрила с Райън?

— Не, Ники, изключено е. Всичко между нас свърши. Как да се сдобрим? — извика тя, ядосана от въпроса му. — Той не иска връзката ни да продължи, а дори и да си промени решението, този път аз няма да го приема. Не, вече съм решила окончателно. Може би ти винаги си бил прав за Райън — изглежда той наистина е слаб и нерешителен.

— Да — съгласи се кратко Ник. Допи виното си и отбеляза: — Във всеки случай не е постъпил много джентълменски спрямо…

— Не, Ник, той не се държа лошо с мене — прекъсна го Франческа, опитвайки се да бъде справедлива. — Не бива да оставаш с погрешни впечатления. Всъщност може би малко схематично съм ти предала нашата вълнуваща сценка от снощи. Райън наистина беше мил и загрижен към мен и никак не искаше да изпада в подробности, за да не намесва Катрин. В интерес на истината аз го накарах да ми каже всички тези неща, като почти насила му вадех думите. Знаеш ли, в много отношения той си е още дете — завърши тя и потърси с очи съгласието на Ник.

— Браво, моето момиче, много хубаво го каза — отбеляза Ник, но усети, че думите му прозвучаха доста иронично.

Франческа облегна глава на дивана, усмихна се мрачно на Ник, а в красивите й очи се появи някакво мъдро примирение.

— Преди много години, в детската стая в Лангли, ти ми каза, че всеки човек надживява любовните си трагедии. Аз преживях раздялата с Вик. Сигурно сега ще преживея и раздялата с Райън.

— Разбира се, че ще ти мине, скъпа — съгласи се Ник и си помисли, че този път на Франческа няма да й трябва толкова време, за да се възстанови. Интуицията му подсказваше, че тя никога не е обичала Райън О’Рорк така дълбоко и страстно, както някога бе обичала Виктор Мейсън.

 

 

После Ник я заведе да обядват. Той избра един от любимите им ресторанти, където бяха преживели много хубави моменти в миналото. Атмосферата в това елегантно заведение беше ведра и приятна, а обслужването — безупречно. Но макар че бяха дошли да се угостят, Ник имаше чувството, че са дошли на софра след погребение. Обстановката в ресторанта както винаги си беше празнична, но Франческа беше по-замислена и по-мълчалива от всякога и изпадаше във все по-дълбока меланхолия. Ник й съчувстваше, но не се сещаше как да й повдигне настроението. Щеше да я обиди и засегне, ако й кажеше, че добре е станало, като са се разделили с Райън. А така му се искаше да я развесели и да разсее тъгата й.

Франческа като че ли прочете мислите му, обърна се към него и го хвана за ръката:

— Прости ми, че съм толкова вкисната. Само ще ти разваля и твоето настр…

— Как можеш да ми се извиняваш, скъпа — прекъсна я бързо той. Погледна я с любяща усмивка и добави: — Всеки би се чувствал така на твое място. Знам, че е ужасно.

— Ще ми мине — отговори тя. — Просто ще се заловя по-усърдно с книгата си за династията Плантадженет. Трябва да пиша — за да се спася, за да не полудея. Иначе току-виж съм стигнала до лудницата. Дълго още ще мисля за цялата тази история… — Тя му се усмихна тъжно.

Той я погледна за миг право в очите:

— Да, разбирам те. Понякога и аз се чувствам така… любовната мъка е най-необяснимото нещо. И все пак и тази болка се лекува, докато накрая изчезне съвсем. Ех, Франки, ама и аз съм един — само те успокоявам, а с нищо не можах да ти помогна.

По устните й отново пробяга бегла усмивка:

— Май не ми върви много с мъжете, а? Започвам да си мисля, че нещо у мен не е наред.

— Не говори така, Франческа — каза той загрижено, като се протегна и стисна ръката й. — Просто си минала през няколко разочарования, това е всичко. Всекиму се случва. Все още не си срещнала истинския мъж в живота си. Но и то ще стане. — Тя обаче го гледаше с такова недоверие, че той разчувстван добави: — Ти си най-прекрасната, най-нежната, най-сърдечната жена, която познавам. При това си толкова чаровна и интелигентна. Ти постигна много неща в живота, които никак не са маловажни. Моля те, недей да се подценяваш така. Толкова хора биха могли само да ти завиждат.

— Е, да, може би си прав. — Тя мълчеше и побутваше рибата в чинията. После остави вилицата настрани. — Изглежда, че аз и ти сме обречени да преживеем драматични истории с членове на фамилията О’Рорк. Започвам да съжалявам, че изобщо някога се запознах с Райън. — Тя вдигна глава и потърси неговия поглед. — Понякога не си ли си помислял и ти същото? Че е по-добре никога да не беше срещал Катрин.

Въпросът й го изненада и той се смръщи, но после бързо се усмихна:

— Не. И ние сме имали разни проблеми, често пъти не е лесно да се живее с Катрин, но пък си заслужава. Знаеш ли, аз наистина много я обичам — каза той и си помисли, че всъщност я обичаше повече, отколкото трябваше. През последната половин година тя му беше донесла невъобразими притеснения и тревоги. Даже се радваше, че в момента е в чужбина. Това му даде възможност да си отпочине и да се възстанови, но въпреки всичко тя му липсваше, той тъгуваше по нея и я очакваше с нетърпение да се върне.

Франческа погрешно изтълкува мълчанието на Ник и побърза да се поправи:

— Господи, Ник, аз май казах нещо ужасно. — Тя се приведе към него. — Нямах точно това предвид. Знам, че я обичаш. И аз я обичам. Естествено, сега съм ядосана от постъпката й и не искам да го крия. Но аз продължавам да я чувствам близка дълбоко в душата си.

— Да, сигурно — каза Ник и замислено поклати глава.

Може би точно това е невероятното у тази жена. Тя може да те вбеси и да те изкара извън кожата, но в същото време очарованието й е толкова неудържимо, че човек накрая се предава. Сякаш не съм на себе си — обзема ме някаква лудост, когато съм с нея. — Напоследък на няколко пъти му се прииска да сподели с Франческа опасенията си за Катрин, но се отказваше в последния момент. Сега обаче заговори съвсем спонтанно. — В последно време съм много обезпокоен за Кат. Поведението й е доста неуравновесено. Не си ли забелязала, че понякога се държи странно?

Франческа хвана ръката на Ник и каза с тих и нежен глас:

— Да, забелязала съм го. И на Хилъри й е направило впечатление. Ние с нея… си поговорихме за това миналата седмица. Катрин се нахвърли върху Тери съвсем безпричинно, точно преди да замине за снимките на новия си филм, и Тери остана смаян и много обиден. Хилъри… аз… всъщност ще ти кажа честно, Ник, ние и двете считаме, че Кат трябва да иде на лекар. Дали не би могъл да я убедиш да се прегледа, когато се върне в Ню Йорк?

Ник вдигна глава и видя, че в очите на Франческа имаше само искреност и добронамереност.

— Значи всички сте го забелязали — каза притеснено той и здраво стисна ръката й. — Ти си абсолютно права. И аз мисля, че Кат спешно се нуждае от лекарска помощ. Опитах се леко да й намекна, и то само веднъж. Само като чу за психиатър се паникьоса, но после се стегна и на другия ден се държа повече от нормално. — Ник избута настрани чинията си и взе една цигара. — След този случай тя се държа великолепно с мен, чак докато замина през май.

Като видя колко притеснен и разтревожен е Ник, Франческа реши да не казва това, което беше на върха на езика й. Тя замълча за малко, докато обмисли думите си:

— Преди около четири години, току-що се бях преселила да живея в Ню Йорк, Дорис ми каза, че още през 1956 баща ми е доловил някои смущаващи неща у Катрин. — Франческа млъкна и се запита дали изобщо да продължи.

— Какви неща? — попита Ник. Той я погледна в очите. — Моля те, обясни ми по-точно.

— Татко явно е усетил, че Катрин е психически лабилна и… — Франческа се прокашля сконфузено и завърши: — … и с някои психически отклонения. Това е, Ник, съжалявам.

Той поклати глава:

— Не се извинявай. Ще се опитам да го приема спокойно. Ами Дорис? Тя на какво мнение е? А ти?

Франческа тежко преглътна и смотолеви:

— Отначало Дорис не можеше да е сигурна дали татко е прав, затова остана настрана. Дорис никога не е симпатизирала много на Катрин, но обича да бъде обективна и реши да не съди предварително Кат. А аз самата даже обърнах на смях тези съмнения. Но после започнах да се разколебавам, Ник. Всъщност, когато през януари се върнах от Англия, дори ми се стори, че Катрин е пред…

— Пред какво? — намръщи се Ник.

— Пред нервна криза.

Ник едва си пое дъх:

— Не говори така, Франки! — извика той, но веднага млъкна, защото знаеше, че това беше самата истина. Досега се беше самозаблуждавал и отказвал да приеме голите факти. Ник заговори със замислен глас:

— Нейните настроения се менят като извивките на парабола. В един момент тя е веселата и жизнерадостната Катрин, която всички познаваме и на която се възхищаваме, в следващия миг тя изпада в страшна депресия. Сигурно е шизофреничка. Понякога дори съм си мислил, че страда от параноя. — Ник тежко въздъхна. — В други моменти пък става нещо средно — властна, дребнава и невъздържана. — Лицето му едва доловимо помръкна. — По едно време, през март, тя дори стана агресивна — и в приказките, и в действията си.

— Господи, Ник!

— Получи се така, защото случайно й споменах, че ми се ходи на ски в Кьонингзе. Тя изпадна в истерия и ме обвини, че съм искал да ходя там, за да се виждам с Даяна. Беше убедена, че не я обичам вече и се мъкна само по Даяна. Аз си го обясних с нейната безпочвена ревност, но само седмица след това тя отново започна да ме упреква, и то без никаква причина. Не мога да си обясня откъде й беше щукнало това подозрение. След тези два изблика започна да се упреква и да се разкайва. Дори ми поиска прошка.

— Да, тя е своенравна и капризна — допълни Франческа. — И двамата с теб знаем, че е човек с болни амбиции.

Ник кимна и заговори на друга тема, защото беше дошъл сервитьорът, за да вземе ненужните чинии. Ник поръча кафе и продължи да споделя с Франческа едва когато сервитьорът си отиде:

— Спомням си, че когато за първи път се запознах с Кат през 1956, си помислих колко нервна и затормозена е тази млада жена. Сещаш ли се за деня, в който всички отидохме да видим пробните й снимки за „Брулени хълмове“?

— Даже отлично — отвърна Франческа. — Как бих могла да го забравя. Тя беше великолепна.

— Тогава и аз си помислих същото. Но когато излизахме от прожекционната зала, неочаквано ме обзе някакво ужасно предчувствие. Стори ми се, че тя сякаш твърде лесно постига всичко и един ден тази главоломна бързина ще я обърка. Имах чувството, че в бъдеще я чакат ужасни изпитания. Години по-късно аз се присмивах на себе си, защото времето ме беше опровергало напълно. Катрин се справяше със забележително умение с успехите и славата, които постигна. Не си ли съгласна с мен, скъпа?

— Ти си абсолютно прав, Ники. Винаги съм й се възхищавала, защото тя си остана почти същата. Все пак Катрин се превърна в звезда още при пускането на „Брулени хълмове“ през 1957 — има вече близо десет години. Именно затова не мога да си обясня тази внезапна промяна у нея през последните месеци.

— Сега, като си помисля, не ми се струва толкова внезапна — каза Ник. — Всъщност за първи път забелязах някои странности у нея още преди две-три години. И по-точно, когато аз, тя и Виктор заминахме за Африка, за да снимаме филма по сценария, който написах специално за тях. Беше през ноември. Катрин беше ужасно нервна по време на целия ни престой. Непрекъснато отговаряше и се сопваше на Виктор и се опита да се качи на главата и на двама ни. Освен това я беше обзела някаква нетърпима енергия постоянно да ходи някъде и да върши нещо, сякаш не се нуждаеше нито от сън, нито от почивка. Част от екипа замина във вътрешността, за да заснеме пейзажни кадри, и Вик и Катрин имаха цяла седмица почивка. Тя обаче настоя да отидем на сафари и ни замъкна в джунглата заедно с някакъв подозрителен ловец на диви животни, който според мен не беше съвсем с всичкия си. Катрин ни обясни, че трябвало непременно да се запознае с тамошните селца и с местните жители, да изучи джунглата и не знам още какво. Речено — сторено. Времето се случи ужасно горещо и аз и Вик едвам се мъкнехме, потяхме се като порове, вече на края на силите си, докато Кат изглеждаше бодра като репичка и се наслаждаваше на сафарито. И точно това беше най-странното — ти знаеш колко тя мрази жегата и колко зле й действа на нервите, знаеш колко обича да е безупречно чиста и сутрин, и денем, и нощем. Трябва да ти кажа, че понякога правеше безкрайния си тоалет на съвсем неподходящи за целта места. — Ник вдигна рамене. — Не можех да го проумея — сякаш пред себе си имах напълно непозната жена. Промяната у нея ми се стори още по-фрапантна, защото само преди година тя се държа съвсем различно в Мексико. Там беше много спокойна и толкова естествена, дори в известен смисъл — уравновесена. Ще ти кажа истината — никога до тогава не бях я виждал толкова щастлива и удовлетворена.

— Да. Всъщност тя ми разказа и за двете пътувания. В Мексико й беше харесало, но Африка й беше паднала на сърцето. Тя непрекъснато повтаряше, че иска отново да иде там, часове наред ми разказваше колко красив бил пейзажът, какъв огромен континент е Африка, колко красиво било небето нощем, колко естествени били хората, какви животни била видяла. Дори изпадаше в някакво поетично вдъхновение, когато ми разказваше за някакво красиво като диамант езеро, в което се носели ята розови фламинго. А също и… — Франческа се намръщи, защото изведнъж се сети за нещо: — Лятото на същата година Катрин не беше ли в Калифорния?

— Да. Тя снимаше филм за „Монарк“, след като се върнахме от Мексико. И аз бях с нея. Живяхме в къщата й в Бел Еър и после тя я продаде. Но защо питаш, Франки? Какво искаш да ми намекнеш с това?

— Може да ти прозвучи доста странно, но току-що ми хрумна, че Кат винаги не е съвсем на себе си, когато се връща от Калифорния. Поне през последните четири години съм се убедила, че винаги става така.

— Добре, но в какъв смисъл?

— Някои черти от характера й стават по-подчертани, сякаш нещо ги е изострило. Разбираш ли, Кат ми се струва умислена, неспокойна и по-напрегната от обикновено. Не, всъщност точната дума е — разсеяна. Но и на мен ми се е сопвала много пъти. — Франческа се загледа замислено в пространството, мъчейки се да си спомни за тези странни периоди. — Какво нещо сме хората! Винаги се опитваме да забравим за нещата, които не ни изнасят. Години наред аз все това правя. Знаеш ли, Ник, сега си спомням и моето поведение спрямо нея, когато тя се беше върнала от Калифорния. Аз самата станах много по-изнервена и ми трябваше доста време, за да свикна с нея, сякаш Кат ме зарази с нейното безпокойство. Освен това имаше нещо особено в погледа й. Очите на Катрин са много красиви — имат цвят на тюркоази и са толкова изразителни. Но те бяха различни тогава и ми е трудно да ти ги опиша. В тях сякаш гореше някакъв огън, или не — по-скоро в тях трескаво проблясваше някаква лудост. — Франческа прехапа устни. — Ти май не ми вярваш, но това е самата истина. Разбери — не е възможно да си го измислям!

— Не, не, вярвам ти — каза Ник глухо. — И аз съм виждал този блясък в очите й. — „И това е най-страшното нещо, което някога съм виждал“ — добави той на себе си.

Настъпи неловко мълчание. Франческа отпи от кафето си и извади цигара. Ник й я запали и промърмори:

— Да-а… сложно нещо е човешката душа. — Той уморено поклати глава. — Е, трябва да си признаем, че Катрин поне е интересна за изучаване.

— Не знам, Ники, как ще успееш да я убедиш да иде на психиатър, но непременно трябва да опиташ.

— Да, съгласен съм. Тя май само мене ме слуша. — Той се намръщи. — Но ще е истинска битка.

Франческа го погледна внимателно и го попита, сякаш разсъждаваше на глас:

— Чудя се дали тя щеше да се меси в отношенията ми с Райън, ако не беше толкова психически лабилна?

— Да, чудно наистина. Но тя по природа си е малко интригантка, Франки. — Той се усмихна горчиво. — Виждаш ли, целия обяд го прекарахме в разговори за Катрин. Вместо да поговорим за твоите проблеми.

В този момент Франческа си помисли: „Всъщност сега си давам сметка, че това моите изобщо не са никакви проблеми. Сърцето ми се къса, като си представя какво го чака Ник.“ Гласно обаче тя каза:

— Недей да се притесняваш за мен. Ще се оправя някак си. През тия години се научих да бъда твърда — тя се приведе и го целуна по бузата — и да ценя човека, който е най-добрият ми приятел. Но не знам какво щях да правя без теб, Ники.

— Не е нужно да правиш нищо без мен, хубавице. Винаги ще бдя над теб, както някога ти обещах в Лангли. Мисля, че вече е време да тръгваш. Трябва да си стягаш багажа. — Ник махна на келнера за сметката и отбеляза небрежно: — Нали утре вечерта те карам на летището? — Тя се опита да протестира енергично. — Не, не, Франки, не приемам никакви възражения.

 

 

Дълго след като Франческа замина за Франция Николас Латимър мислеше единствено за разговора им за Катрин. Беше доволен, че се накани най-сетне и подхвана тази тема в ресторанта. Гласното изказване на неговите опасения му донесе известно облекчение. Още повече че така разбра и мнението на Франческа за психическото състояние на Катрин, което много съвпадаше с неговите собствени наблюдения.

Напоследък Катрин все повече се държеше така необуздано, че Ник беше започнал да се съмнява в нейния здрав разсъдък. Фактът, че Франческа и Хилъри също бяха забелязали нейното болестно състояние и нуждата й от лечение, му помогна да преодолее колебанията си, за да предприеме по-решителни мерки след завръщането й от чужбина. В момента Ник не пишеше нито роман, нито сценарий, така че разполагаше с предостатъчно време за това. Тази странна и по рождение противоречива жена, която той така обичаше, постепенно изпълни цялото му съзнание. Часове наред Ник седеше и мислеше за нея, опитвайки се да проумее душата й и да открие причините за сегашното й отклонение.

Комедията, която тя засне с Боу Стантън през 1956, една вечер отново бе показана по телевизията. Ник се улови, че гледа филма като омагьосан. Когато филмът свърши, Ник се замисли за Холивуд и за атмосферата в този лъскав, шантав, измислен град, в който се кръстосваха толкова големи интереси. Самият Ник така и никога не можа да го заобича, защото го възприемаше като едно бутафорно и консервативно филмово градче, което така бе погълнато от илюзиите, които произвеждаше, че забравяше за всичко наоколо. За Ник Холивуд си остана място, където черното е бяло, а бялото черно, където би могъл да постигнеш всичко, стига да имаш власт, пари, популярност и примамлива физика, където деспотични самозванци държаха в ръцете си съдбите на толкова хора. Холивуд беше от малкото места на земята, където парвенюта, простаци, нахалници и мързеливци рамо до рамо съжителстваха заедно с трудолюбиви таланти, с прями и почтени хора. Не един и двама са артистите, които бяха затънали в потайните му дълбини. Виктор никога не се установи да живее постоянно там, предпочитайки по-спокойните райони на Санта Барбара. Веднъж той беше казал на Ник: „Холивуд е едно голямо, колосално нищо. Той е просто една фасада. Така че, братле, недей да го взимаш много насериозно. Ако случайно го пипнеш, може да вземе да падне.“

Когато вече беше поопознал неговите обитатели, Ник сам осъзна, че Холивуд е преди всичко определено състояние на духа. Нима Катрин не беше разбрала това? Нима тя се бе заблудила и го приема като истински свят, а не като един мит? Нима Катрин се беше заразила от синдрома на Холивуд? Ник се върна години назад в паметта си. В началото тя имаше договор с „Белисима“ и Виктор я закриляше. Тогава Катрин беше защитена и изолирана от ужасните същества, които бродеха из Холивуд и неговите булеварди. Беше се омъжила за Боу Стантън, който я обгради със стената, наречена „холивудско висше общество“ — тези най-влиятелни лица на киноиндустрията, които образуваха много тесен кръг, недостъпен за простосмъртни. Но повечето от тях всъщност бяха свестни хора. Между 1959 и 1962 Катрин постоянно пътуваше в чужбина за снимки на филми или пък ходеше заедно с Франческа до Англия и до Европа. Винаги когато се завръщаше в Бел Еър, Катрин живееше настрана от холивудските веселби. Сега той се запита дали това е ставало по случайност или е било въпрос на съзнателен избор. По-вероятна му се струваше втората възможност. Ник отдавна бе осъзнал, че Катрин е доста консервативна в някои отношения, и първите й години в Холивуд добре го илюстрираха. Тя беше водила доста уединено съществане, не се бе натрапвала, бе устояла на многото изкушения, предпочитайки по-земния и по-разумния начин на живот. Тогава тя никога не бе харчила пари само за да се показва. И в този град, в който блясъкът е по-скоро правило, отколкото изключение, тя се бе държала така ненатрапчиво, че дефилиращата модна тълпа по булевард „Родео драйв“ сигурно я е намирала за невзрачна. Разбира се, и тя като всички си бе купувала скъпи бижута, кожени палта и дрехи от най-елитните модни къщи, но никога не бе проявявала алчност или липса на вкус. Освен това Ник знаеше, че парите й са вложени в сигурни инвестиции и зоркото й око следеше изкъсо състоянието на нейните авоари. Виктор я беше запознал със специалистите от една стара и солидна кантора и от 1956 насам те се грижеха за стопанисването на нейните капитали и вложения. С тяхна помощ тя бе успяла да стане милионерка.

„Да, Катрин е избягнала всички подводни рифове на живота в Холивуд — помисли си Ник. — Успяла е да излезе оттам почти невредима. Защо тогава на Франческа й се струва, че тя се държи странно всеки път, когато се върне оттам?“ Това си оставаше за него пълна загадка и той сега съжали, че не успя да разпита Франки по-подробно. Колкото повече умуваше, толкова по-силно се убеждаваше, че тя греши в преценката си. Нещо друго бе предизвикало промяната у Катрин. Но какво ли бе то?

Цяла нощ Ник не престана да си задава този въпрос, разхождаше се из къщата и от преумора и тревога не можа изобщо да заспи. В един момент той си припомни, че умствените смущения не се проявяват изведнъж, че им е нужно време, за да се развият, защото са бавен процес. Ник се замисли върху детството на Катрин, за отношенията й с баща й, за смъртта на майка й, за натрапчивите й грижи за Райън. В съзнанието му оживя ужасното й преживяване с Грегсън, обидата, нанесена от баща й, маниакалните навици, които с времето беше развила. Той безкрайно много пъти прехвърли в ума си всичко, което знаеше за нея, и стигна до извода, че причината се коренеше някъде в ранното й детство. Това беше единственият възможен отговор.

На сутринта, в желанието си да се просвети по въпроса, Ник отиде да купи какви ли не книги за психически заболявалия, и по-специално за шизофренията. През следващите дни той ги изчете с внимание и голям интерес, като непрекъснато се питаше дали Катрин действително страдаше от шизофрения. Най-накрая Ник трябваше да признае пред себе си, че материята му е доста непонятна. Затова той дискретно започна да подпитва за някой добър психиатър, защото искаше да си състави план за действие. В противен случай рискуваше самият да се побърка от притеснение за Катрин. Ник беше начетен мъж и знаеше туй-онуй за теорията на д-р Ланг, която беше преобърнала психиатрията с главата надолу, и той започна да трупа материали, описващи методите му на лечение, за да може да е готов за една евентуална среща в бъдеще.

Дните си минаваха, а Ник продължаваше да мисли върху характера на Катрин, върху поведението й през последните месеци, опитвайки се да стигне до причините, които я караха да върши ред необичайни неща. По време на обяда с Франческа той внимателно обмисляше думите си и не сподели с нея цялата истина не само от чувство на дискретност, но и от уважение към Катрин. Как може да каже на Франки, че Катрин е ошлайфан и закоравял лъжец? Уви, това беше самата истина. А за Ник най-тъжното беше, че Катрин лъжеше по съвсем незначителни поводи. Дори една сутрин той се запита дали тя не лъжеше просто така, поради някакъв досаден навик от детството, а не като израз или симптом на болестно състояние.

Ник повече се безпокоеше от един неин друг навик, който особено се засили, преди тя да замине за Цейлон. Катрин се научи да изчезва нанякъде за продължително време. При подобни случаи тя му бе давала такива прозрачни и абсурдни обяснения, че Ник би се смял от сърце, ако положението не беше станало толкова сериозно. Когато я питаше къде се бави по цял ден, тя му отговаряше, че е ходила на църква или че е трябвало да върне някаква книга в библиотеката, и то в такива часове, в които не работеха нито църквите, нито библиотеките. Ник обаче знаеше, че тя изобщо никога не е влизала в библиотека и открито я упрекваше, че го смята за глупак, който би повярвал на подобни смешни лъжи. Без ни най-малко да се засрами, Катрин обикновено упорито си държеше на своето. Накрая Ник вдигна ръце от нея — чувстваше се напълно безпомощен. После тя не на шега го изплаши, когато един ден не дойде да вечеря в дома му, както предварително се бяха уговорили. В продължение на два часа той звъня в апартамента й през петнадесет минути, без никой да вдигне телефона, докато накрая се разтревожи и изтича до дома й на Седемдесет и втора улица. Бяха си разменили взаимно ключове и Ник влезе в апартамента й, изпълнен със страх и почуда, какво ли ще намери там. Вътре обаче нямаше никой. Катрин се прибра чак към полунощ и изглеждаше уморена и разсеяна. Тя ужасно се стресна, когато го видя как я чака и ожесточено започна да твърди, че не са имали никаква среща вечерта. После изпадна в почти истерична криза и го обвини, че я шпионира и чете личните й писма. Тогава Ник усети, че нищо няма да постигне, ако продължи да се кара с нея, и се прибра у дома, опитвайки се да потисне гнева си и страха, че тя е пред прага на истинско полудяване. На другата сутрин, както обикновено, Катрин се чувстваше гузна, дълго се извинява и горчиво се разкайва, като обеща, че няма повече да прави така. И тя наистина се държа безупречно до заминаването си за снимки в новия й филм.

Сега, когато съпостави тези два навика, на Ник му хрумна, че може би тя лъже и изчезва задълго поради една съвсем проста причина — беше се появил друг мъж. Той внимателно обмисли тази възможност и я отхвърли като напълно абсурдна. У нея нямаше никаква склонност към честа смяна на партньорите, при това все още се чувстваше част от нейната фригидност, а и Ник беше разбрал, че сексът не е двигателната сила на живота й.

Мина цяла година, преди Ник отново да си спомни за вероятността Катрин да си има някой любовник.

 

 

Дойде средата на юли и наближи времето Катрин да се връща в Щатите. Николас Латимър имаше все по-лоши предчувствия. В края на месеца Катрин и целият екип отидоха до Хонконг и оттам взеха самолета за Калифорния. Озвучиха в студио вече заснетия материал и най-сетне тя се завърна в Ню Йорк.

В мига, в който я зърна на летището, Ник разбра, че тя отново се е превърнала в спокойната и ведра Катрин, която той познаваше. По всичко личеше, че престоят й в Далечния изток й се е отразил добре, а пък и филмът беше вървял много гладко и без никакви засечки. Тя сякаш цъфтеше — беше толкова свежа и жизнена, че Ник се стъписа. Не знаеше докога ще продължи това, но прикри изненадата и безпокойството си, като се държеше с нея така, сякаш нищо не се бе случило. За пореден път той усети как се поддава на нейната очарователна магия. Започна да се отпуска, но продължаваше да бъде нащрек. Наблюдаваше я внимателно и чакаше.

Ник постъпи мъдро, като не й каза веднага, че Франческа и Райън са скъсали, а само й обясни, че приятелката й е заминала за Южна Франция. Едва когато Катрин си почина и извади багажа си, Ник й спомена за раздялата.

Катрин му се стори искрено изненадана и разстроена от новината и веднага взе телефона, за да се свърже с вилата в Монте Карло. Ник я слушаше как разговаря с Франческа и беше напълно убеден, че в поведението й нямаше никакъв фалш. Въпреки че чуваше само нейните реплики, той успя да сглоби целия разговор между тях. Не му трябваха повече от няколко минути, за да се убеди, че Райън умишлено е прехвърлил вината върху сестра си, както и беше предположил първоначално. От това, което Катрин обясняваше на Франческа, Ник разбра, че тя просто е посочила пред брат си някои от пречките пред тяхната връзка и религиозните им различия, но само с цел да го накара да обмисли внимателно възможността за брак.

— А ще ти кажа и още нещо, скъпа Франки — говореше разпалено по телефона Катрин, — аз казах на Райън, че ако случайно някога те обиди, ще си има работа с мен! Ще го науча аз него! Само да ми падне! Постъпил е отвратително спрямо теб. Не мога да ти опиша колко съм ядосана.

Ник седеше на дивана и пушеше. Погледна навън през прозореца и мълчаливо поклати глава, защото за сетен път се убеди, че Райън е страхливец и некадърник. Радваше се, че Франческа най-сетне се отърва от него. Сигурно съвсем скоро щеше да си намери някой много по-подходящ приятел.

Няколко дни след този телефонен разговор Ник отиде в апартамента на Катрин и я завари как яростно се кара с брат си, който минал случайно да я види, тъй като имал работа в Манхатън. Ник се намръщи и се оттегли в спалнята й, където стоя, докато Райън си тръгна, и в дневната престана да хвърчи перушина.

Сериозна и замислена, и опитвайки се да прикрие гнева си, Катрин обясни на Ник, че е приключила отношенията с брат си и че го оставя да се оправя сам.

— Оставям го в ръцете на Божието провидение. И уви — в ръцете на Патрик О’Рорк. Но не знам коя от двете сили ще надделее — каза тя тихо и тъжно поклати хубавата си главица. — Не мога да се справя с него, скъпи. Той е просто невъзможен. Дори започвам да си мисля, че ти беше прав, като ми казваше, че е слабохарактерен. Уведомих го да не си прави труда да идва да ме вижда.

Ник само поклати глава, без да каже нищо, защото не вярваше, че тя говори истината. Досега Катрин бе имала много разпри с брат си, но винаги първа търсеше помирение. Изминаха обаче няколко седмици, без тя да прави опити да се свърже с брат си, и Ник си помисли, че този път Катрин е казала самата истина. Дори се упрекна, че вече очакваше от нея само най-лошото, че я подозира в лъжи и интриги. Всъщност, откакто Катрин се беше прибрала, нито веднъж не бе проявила тези свои черти. Продължаваше да бъде спокойна и да се държи мило и приятелски. Наистина понякога ставаше подозрително мълчалива и притихнала, дори някак си занесена, но според Ник нямаше никакви основания за паника. Той обаче беше прекалено умен, за да се заблуждава, че сегашната й промяна е признак за пълно оздравяване. В най-добрия случай състоянието на Катрин поне не се бе влошило.

Към края на септември Франческа се върна и през есента нещата като че ли бяха същите както преди. Приятелството между двете жени остана ненакърнено и сега те се чувстваха по-близки от всякога. Двете се държаха сякаш Райън О’Рорк никога не беше съществал, или поне на Николас му се струваше така. Франческа се радваше на положителната промяна у Катрин и един ден към края на октомври тя му призна, че сигурно е преувеличила психическите проблеми на приятелката й и излишно е драматизирала положението. Двамата с Ник бяха в апартамента на Франческа, където имаше парти в чест на баща й и Дорис.

— Знаеш ли, Ники, Кат ми се струва съвсем нормална и много спокойна. Ти как мислиш?

Ник кимна в знак на съгласие и проследи погледа на Франческа, която в момента наблюдаваше Катрин. Тя стоеше права и разговаряше с Хилъри Огдън и с графа. Тази вечер изглеждаше по-красива от всякога в семплата си рокля от черно кадифе и диамантена игла и обици, които носеше за първи път. Кестенявата й коса бе прибрана назад в малък кок на тила. Топлината в стаята беше леко поруменила бялата й кожа, а очите й, с цвят на тюркоази, блестяха щастливо. Ник с мъка откъсна поглед от нея и каза:

— Всеки ден благодаря на Господа, Франки. Не знам какво е станало с нея в Далечния изток, но откакто се върна, е много по-уравновесена. — Той леко се засмя. — Не знам защо, но имам чувството, че там се е случило нещо, което й е повлияло.

Франческа го изгледа учудено:

— На мен нищо не ми е споменавала. Всъщност почти не ми е разказвала за пътуването и за снимките. Но нека да се радваме. Става ми страшно само като си помисля как се измъчваше в началото на годината.

— И аз не желая да се връщам към това. О, здравей, Тери! Какво правиш? Как си?

Изискан и красив както винаги, Терънс Огдън подаде ръка на Ник, за да се ръкува:

— Много съм добре. Но ти също изглеждаш отлично. Чудесно парти, Франческа. Трябва да ти кажа, Ники, че твоята дама е направо страхотна тази вечер. Никога не съм я виждал така спокойна и ведра. Не знам как го правиш, приятелю, но явно връзката й с теб й се отразява много благотворно.

Ник доволно се ухили:

— Благодаря за комплимента, Тери. Аз и Франческа тъкмо си говорехме, колко е укрепнала Катрин напоследък.

— И слава богу. Трябваше ми доста време, за да й простя обидата, която ми нанесе тази пролет. Аз и Хилъри още не можем да си обясним какво толкова я ядоса тогава. Може би беше преуморена от работа. Напрежение, грижи — кой знае. Но това няма никакво значение — важното е, че сега е както си беше преди.

Тери побъбри още известно време за новия си филм, който току-що беше заснел в Холивуд, и отиде при другите гости. Франческа намина в кухнята, за да види как върви приготовлението на вечерята. И тогава Ник реши да иде при Катрин, окуражен от думите на Тери и Франческа.

Ник осъзна, че в думите на актьора имаше някаква истина и няколко дни след събирането той продължи да разсъждава върху тях. Може би наистина напрежението и умората предизвикваха необяснимото раздразнение и честата смяна на настроенията у Катрин. Тази възможност трябваше да бъде изчерпана докрай, защото беше една съвсем нормална причина за нейното поведение. Не един и двама изпълнители се бяха довеждали до нервно изтощение. Катрин препускаше от филм на филм, като междувременно непрекъснато участваше в постановки на „Бродуей“. Ник си взе поука от думите на Тери и реши да я накара, ако ще и насила, да си отдъхне малко.

Впоследствие обаче той постъпи тъкмо наопаки. Катрин реши, че иска да си купи къща в провинцията, където да прекарват заедно почивните си дни, и Ник напълно я подкрепи в това ново начинание. Той усещаше, че това ще я разсее и ще повлияе благотворно върху здравето й. Ако можеше да я накара да се запали по подреждането и обзавеждането на някоя къща, Катрин едва ли щеше да се захване с нов филм. Франческа му се притече на помощ и те тримата взеха да обикалят през събота и неделя околностите на Ню Джързи, Лонг Айланд, Кънектикът и Бъркшир. През един уикенд Катрин тръгна на издирване сама и когато се върна, им заяви, че е открила „чудно местенце“ в Кънектикът. Когато Ник отиде да види къщата, остана поразен от неподходящото място, което бе избрала Катрин. Още от малък той вярваше, че всеки дом има своя атмосфера, която е проникната от спомените за хората, живели някога в него. А тази къща му навяваше само скръб, печал и безнадеждност. Той обаче не сподели с Катрин своите наблюдения, защото тя бе обзета от вълнение и ентусиазъм. Както и бе очаквал, тя се впусна с такава страст в нейното ремонтиране, че й се наложи да откаже предложенията за един филм и една пиеса. След около пет месеца, през март, Катрин закупи къщата. Ник и Франческа заминаха да прекарат там първия уикенд.

Ник и Франки пристигнаха там в петък следобед. Катрин гордо ги заведе в просторната дневна и веднага отвори бутилка шампанско. Тя радостно се суетеше пред огъня в голямата каменна камина, а после възкликна:

— Хайде, Ник, предложи тост за моя нов дом.

Ник се ухили:

— Да пием за този дом. — Той вдигна високо чашата си. — Нека неговите обитатели да имат късмет и попътен вятър.

Франческа се засмя:

— Хей, говориш сякаш ще спускаш на вода някой кораб. Всъщност защо да не постъпим именно така… Хайде да благословим този дом, като му дадем име. Намисли си някакво име, Кат.

Катрин сбърчи носле, за да покаже колко усилено мисли:

— Какво ще кажеш за… „Малката спретната къщурка“?

— Ау, отвратително — изпищя престорено Франческа. — Пфу! Звучи ужасно сладникаво. Не, не, изобщо не става, мила.

— Точно така — отвратително е — съгласи се с нея Ник и се престори на разочарован. — Хайде, Катрин, измисли нещо по-свежо.

— Отлично знаете, че ви будалкам. Нали вие с Франки сте големи писатели. Вие измислете име, гении такива!

Те се забавляваха повече от час и двамата й даваха все по-абсурдни наименования, докато Катрин накрая предпочете къщата й да си остане без име.

В началото на лятото през 1967 Ник напълно беше оправил отношенията си с Катрин и изпитваше някакво кротко задоволство. Отдавна се беше примирил с мисълта, че никога повече няма да бъдат така безумно щастливи, както бяха в Мексико, но той я обичаше и се надяваше, че и така ще успеят да живеят добре заедно. Вече си беше втълпил, че Тери единствен се досети за причината, породила нервното разстройство у Катрин — напрегнатата работа на артиста. В продължение на една година Катрин нито беше заставала пред камера, нито се беше качвала на сцена и в момента се радваше на добро физическо и душевно здраве. За най-голяма изненада на Ник, Катрин като че ли не страдаше особено от това, че не играе. Това го насърчи и той реши да я убеди, че трябва вече да се оттегли от активен професионален живот.

Един неделен следобед, докато седяха на терасата в къщата й в Кънектикът, Ник подхвърли тази идея:

— Не бива да правиш повече от един филм годишно, дори по-добре един на две години. Е, и някоя и друга постановка на Бродуей, но не и за голям брой представления. Трябва да се научиш да пазиш здравето си, а не както преди.

Катрин се разсмя:

— Не ме пращай в пенсия, Ники. Аз съм само на тридесет и две години. Хората се оттеглят едва когато станат много стари. Освен това, аз скоро ще умра от скука.

— Не, няма да се случи такова нещо. Сега е времето да се наслаждаваш на плодовете на твоя упорит труд. А и няма нужда да печелиш повече пари.

— Но какво ще правя с толкова свободно време?

— Ще посветиш малко време и на мен. — Той се приближи към нея с момчешки плам. — Много пъти сме говорили да се оженим. Хайде да го направим сега, Кат.

Тя го погледна изумено и красивите й очи се разшириха. После клекна пред него и постави ръце на коленете му:

— Наистина ли говорите сериозно, драги господин Латимър?

— Съвсем, ама съвсем сериозно, божествена госпожице Темпест. — Той я целуна страстно по устата. — Аз те обичам, Кат.

— И аз те обичам, Ники.

— Така че какъв е отговорът на дамата на моето сърце?

— Отговорът е „да“, глупчо такъв!

— Слава тебе господи! — Ник не беше на себе си от щастие. — Но кога? Кога най-сетне ще се оженим?

— Скоро, скъпи мой.

— „Скоро“ не значи нищо, мое сладко момиче. На мен „скоро“ не ми стига. Вече съм на четиридесет. Мисля, че е крайно време да се задомя и да си имам няколко дечица.

Тя понечи да каже нещо, но продължи да го гледа безмълвно. Дълго стоя втренчена в него и накрая по устните й нямаше и следа от предишната й усмивка.

— Другата седмица ще ти дам точната дата, скъпи — обеща Катрин.

Но тя така и не изпълни обещанието си и всичко отново започна да се разпада.