Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (26)

Глава I

Даяна първа излезе от гостната, след нея Крисчън бавно се запридвижва с инвалидната си количка. Лицето й беше сериозно и замислено, а очите й гледаха тъжно. Изведнъж тя промълви:

— Защо ми трябваше да се срещам с Дитер Мюлер!

Крисчън рязко спря и вдигна глава. Потърси с поглед очите й и протегна ръка, за да докосне сестра си.

— Аз самият съжалявам, че го приех. Ти ужасно се разстрои, а за мен е непоносимо да те гледам така изнервена.

— Сведенията, които има той, са толкова оскъдни. Не мога да приема, че това, което ни говори, е абсолютна истина. А и никога не съм се надявала да излезе прав. Според мен той се хваща за всеки слух, за всяка подочута история, защото му се иска тези предположения да излязат верни.

— Може и да е така.

— Каза ли нещо важно, след като аз си излязох?

— Всъщност не. Както винаги ме посъветва да настояваме, и то в Бон.

— За бога, Крисчън, това с нищо няма да ни помогне! Какво постигнахме досега! Няма никакъв смисъл.

— Все пак остава надеждата, че другата страна може и да отстъпи. Прав е, че трябва да ги притиснем… макар и за последен път. Обещах му да обмисля една такава възможност.

— Нали няма да споменаваш нищо пред мама? — попита тя загрижено.

— Разбира се, че няма. Излишно е да я тревожа. Даяна, моля те, успокой се и недей повече да мислиш за Дитер.

— Така и ще направя — съгласи се тя с готовност. — От няколко години аз все повтарям, че трябва да продължим да живеем нормално, независимо от всичко. Сама се чудя на себе си защо му позволих да ме хване за слушател. — Тя поклати глава и съвсем спонтанно се усмихна. — Вече забравих за Дитер Мюлер. Честна дума, скъпи!

Очите на Крисчън се изпълниха с нежност. Имаше огромно доверие в сестра си, вярваше и се уповаваше на нея. Тя винаги говореше истината и винаги изпълняваше обещанията си. Не можеше да си представи какъв би бил животът му без нея. Волята и куражът й му даваха сили и на него да продължи да живее нормално. Изведнъж Крисчън се присети за нещо друго и я попита:

— Знаеш ли, помислих си за утрешното парти… покани ли Джорджио на рождения си ден?

— Не. Всъщност реших да скъсам с него.

— О, така ли! — възкликна той изненадан.

— Онзи ден съвсем случайно открих, че ме е лъгал. Представяш ли си, Крисчън, той нито се е разделял, нито пък се е развеждал с жена си. Мразя двуличниците, а и ме е яд, че загубих по него толкова много време. Знаеш какво ми е мнението за женените мъже — те са абсолютно безперспективни.

— Кой ти каза за Джорджио?

— Астрид, разбира се. Кой друг!

— Да-а… ясно. Щом тя ти го е казала, сигурно е вярно. Нашата малка Астрид може да е всякаква, но никога не лъже, а и не е лоша по душа. Наистина съжалявам, Даяна. Надявам се, че не си много огорчена.

— Тъкмо обратното — даже ми олекна — засмя се тя. — За мен е мит това, че мъжете с латинска кръв били големи любовници. Сега, като си помисля, започвам да осъзнавам, че Джорджио беше влюбен много повече в себе си, отколкото в мен. А и да ти призная честно. Неговите номера и увъртания започнаха да ми омръзват.

— Радвам се, Даяна, че не се чувстваш тъжна или нещастна. Между другото, като сме се заговорили за разни приключили сърдечни увлечения, Франческа знае ли, че Астрид е поканена?

— Знае, но тя изобщо не се притеснява от това. На мен ми се струва, че тя винаги е харесвала Астрид, а и любовната авантюра на брат й само я забавляваше. В никакъв случай не обвинява Астрид за каквото и да било. Предполагам, че и самият Ким не я упреква в нищо. Та той вече е голям мъж.

— Напълно си права — засмя се Крисчън. — Ако изобщо някой беше разстроен при тази раздяла, това беше горката Астрид. Знам, че едва ли се е радвала, когато всичко приключи така бързо.

— Да, любовното й увлечение завърши малко драматично, но Астрид скоро намери утеха другаде — усмихна се Даяна.

Двамата се спряха за миг пред вратата на библиотеката и Крисчън каза:

— Ще се опитам да довърша днес статията за Моцарт, която обещах на „Сънди Таймс“. Искам утре да я изпратя за Лондон. А ти какво ще правиш този следобед?

— Ще уточня и последните подробности за утрешното гости.

— Тогава ще се видим за чая — каза той, придвижи се сам в библиотеката и затвори вратата след себе си.

Даяна се обърна и видя как Франческа тича надолу по стълбите. Махна й с ръка и се упъти към нея.

— Къде е Виктор? — попита Даяна.

— Разглежда си стаите и каза, че всичко много му харесва. Преди малко въртя до Лондон, за да се обади на Джейк Уотсън, който е асистент–режисьор на филма. Сега се преоблича и излизаме да се поразходим. Искаш ли и ти да дойдеш с нас?

— За бога, скъпа! В никакъв случай не искам да ви преча — засмя се Даяна.

Хванати под ръка, двете тръгнаха към стаята на Даяна. Франческа гледаше със светнали очи своята братовчедка.

— Дипс, струва ми се, че Виктор най-сетне започна да ме забелязва. Искам да кажа, че започна да гледа на мен като на жена. — Беше толкова щастлива, че не можеше да не сподели с някого.

— Много добре забелязах. Видях какви погледи ти хвърляше, докато си сипвахте храната, а и през целия обяд не свали очи от тебе. Честно да ти кажа, гледаше те така, сякаш искаше да те схруска.

Франческа почервеня от удоволствие.

— Дипс, нали той ти харесва?

— Да. Виктор е най-очарователният мъж, който някога съм срещала. Но по-важното е, че той е невероятно мил, сърдечен и интелигентен. Страхотен човек е и колкото и банално да звучи това, аз имам доверие в него. Той ми внушава доверие не просто като мъж, а като свестен и добър приятел, на който може да се разчита и който никога няма да те продаде. Разбираш ме какво искам да кажа, нали?

— Всъщност и татко много го хареса, когато за първи път го видя и после ми каза, че според него Виктор е изключителен човек. А ти поне знаеш колко е скъп на похвали татко.

— Така е. — Даяна отвори вратата на една стая, която й служеше за кабинет, и каза: — Приятна разходка. Ще пием чай между четири и половина и пет.

— Чудесно, Дипс. — Франческа целуна братовчедка си по бузата.

Даяна вече влизаше, но се спря и се обърна към Франческа:

— Между другото, непременно трябва да отучим Виктор от този лош навик.

— Какъв лош навик? — намръщи се Франческа.

— През цялото време те нарича „моето момиче“. Няма що — много романтично!

— За бога! Хич даже няма да го отучваме. Та в неговите уста това звучи толкова мило и нежно.

Даяна погледна братовчедка си с престорен ужас и усмихвайки се на себе си, се шмугна в стаята.