Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (43)

43

Франсис Уолсингтън седеше в пълно мълчание и слушаше сътрапезника си. Лицето му бе неразгадаемо, лишено от изражение, независимо че тревогата му нарастваше.

— И това е всичко — най-после завърши Джайлс Фрейн и отпи голяма глътка вода.

— Мога да ти отговоря, че всичко, което ми съобщи, ми се струва пълна небивалица, Джайлс, абсолютно неправдоподобно.

— И аз бях стъписан, когато започна всичко.

— Да поръчаме. Сигурно умираш от глад. И благодаря, че долетя от Шотландия. Оценявам старанието ти.

— Предполагах, че е по-умна, Франсис. Далеч от очите, далеч от сърцето, както казваше старата ми майка.

Франсис се поусмихна и махна на един сервитьор, който се приближи с менюто. Двамата мъже обядваха в „Бръшляна“, седнали в далечния край на ресторанта в един тих ъгъл, където можеха да разговарят насаме, без да ги виждат и подслушват.

— Тук треската е вълшебна — промърмори Франсис едва ли не на себе си, докато умът му препускаше в опит да нареди отделните парченца от мозайката. Истинска главоблъсканица.

Джайлс се обади:

— Мисля да последвам примера ти — пържена треска и картофи звучи апетитно, но ще започна със стриди.

— И аз.

Франсис кимна на сервитьора, който взе поръчката им и му подаде листата с вината.

— Ще желаеш ли чаша вино, Джайлс? — попита Франсис.

— Не, благодаря.

— Нито пък аз — Франсис върна листа и каза: — Благодаря много, ще останем на вода.

Облегнат на масата, Франсис продължи към Джайлс с тих глас:

— Прав си, не бива да ни виждат заедно в Единбург. Това ще издаде играта ни. Разбрахме се да се чуваме по телефона, но при сегашните обстоятелства предпочитам да се срещаме лично. Искам да ти дам нещо — посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади един плик и го подаде на Джайлс.

— Благодаря — каза Джайлс и го пъхна в джоба на панталона си.

— Събитията се развиват значително по-бързо, отколкото очаквах — продължи Франсис. — Дори бих казал, че се движат със скоростта на светлината. Ще се наложи да направя няколко пируета, за да овладея положението и предотвратя катастрофата.

— Съгласен съм. Междувременно какво искаш от мен?

— По дяволите, Джайлс, да си стоиш на мястото! Да се окопаеш там! Нужно ми е да зная точно какво става и то през цялото време. Ти си най-добрият агент под прикритие, който някога съм имал. — Франсис се облегна и го изгледа преценяващо. — Никой не те подозира, нали?

— Абсолютно никой. Невидим съм. Не се безпокой.

Джайлс Фрейн, около трийсетгодишен, тоест с няколко години по-млад от Франсис Уолсингтън, бе добър актьор и умееше да се преструва. Високият му интелект и значителният му опит в бизнеса го правеха още по-ценен. От години бе на първо място в списъка на Франсис, щом се стигнеше до важни и деликатни задачи.

— Предполагам, че е трудно да се досетим какъв ще бъде следващият им ход. — Франсис потърка брадичка и се намръщи. — Дяволски невъзможно — промърмори той в отговор на собствения си въпрос.

— Мразя да разбирам кой какъв е със закъснение, а ти? — Джайлс изглеждаше объркан. — Всичко може да се случи. Във всеки един момент. Те са непредсказуеми.

— Връщаш се довечера, нали?

— Да. Както се разбрахме. Нужен съм ти там, където ми е мястото… утре сутрин.

Франсис кимна.

— Днес сме четвърти април. Да се срещнем в събота на девети, става ли?

— Става. Ще доведа жена си и дъщеря си в Лондон за уикенда… подходящо прикритие, а и те ще се позабавляват.

— Как ще се измъкнеш за срещата с мен?

— Лесна работа. Да се видим за по питие в събота вечерта. Удобно ли ти е?

— Естествено, Джайлс. Шест часа в „Риц“. А, идва обядът ни.

 

 

По-късно същия следобед Франсис Уолсингтън седеше зад бюрото си в седалището на „Деравенелс“ и обмисляше всичко, което Джайлс му беше съобщил.

Бе ужасен от събитията, които агентът му бе преразказал с точни подробности, и се питаше какво можеха да означават по отношение на Елизабет. Как щяха да й повлияят? Как той да се намеси? Можеше ли да й осигури безопасност, ако се наложеше? Дълбоко в себе си той знаеше. — Задаваше се беда и бе длъжен да намери начин да я предотврати.

 

 

В шест часа същата вечер Франсис почука на вратата на кабинета на Елизабет.

— Здравей, Франсис! — възкликна Елизабет, когато го видя. — Не стой така, влез.

Още докато той сядаше, Елизабет разбра, че нещо не е наред. Очите му бяха тревожни, лицето — необичайно мрачно.

— Франсис, какво има! По вида ти съдя, че ми носиш лоша вест.

— Така е. Къде е Робърт? Редно е и той да чуе, както и Сесил.

— Заедно са в кабинета на Сесил. — Докато отговаряше, тя вдигна телефона. — Франсис е в кабинета ми, Сесил — заговори тя, когато той вдигна. — Има новини за нас — доколкото разбирам, лоши. — След като остави слушалката, Елизабет се облегна и отбеляза. — Никога не можеш да скриеш нищо от мен.

Той й се усмихна уморено, после безрадостно се изсмя.

— Не съм искал нищо да крия. Само не зная как да постъпя, там е трудното.

Миг по-късно Робърт и Сесил влязоха в кабинета на Елизабет с разтревожен вид. Робърт го подкани:

— Да седнем там, Франсис, по-удобно е.

Настаниха се на канапето до прозореца и Сесил попита:

— Какво се е случило, Франсис?

Обръщайки се към Елизабет в другия край на стаята, Франсис възкликна:

— Тази проклета глупачка! Намерила си е нов мъж, който нищо добро няма да й донесе. Навярно и на нас. Сигурно е полудяла.

— Мари Стюарт! — извика Елизабет. — За нея ли говориш? Твърдиш, че си е намерила нов мъж… че тя едва-що овдовя за втори път! — Елизабет бе изумена.

— Зная… целият свят знае — отвърна Франсис. — Очевидно тя не дава и пукната пара какво мислят за нея.

— Кой е мъжът? — попита Сесил.

— Джими Ботуид.

— Шотландският магнат? — недоверчиво попита Елизабет.

— Въобразява си, че е Господ Бог, но мога да ви уверя, че не е — обади се Сесил. — Франсис е прав, новината е лоша. Участвал е в повече тъмни сделки, отколкото мога да си представя. Цяло чудо, че не е в затвора.

Робърт се втренчи във Франсис.

— Ако не греша, е женен, нали?

— Да не мислиш, че това е от значение за шотландската фуста? Дори не я е грижа — отвърна Франсис.

— Дарли загина при експлозия през февруари. Новият излезе на сцената през април. — Елизабет повдигна вежди. — Така ли е?

— О, според източниците ми дълго преди това — отвърна Франсис. — Говори се, че са любовници, отпреди да убият Дарли и че експлозията и пожарът в провинциалната му къща не са нещастен случай. Твърдят, че е добре планирано престъпление.

— Палеж? — прошепна Елизабет. — Или бомба?

— Нещо такова — отговори Франсис. — Мълвят, че са искали да се отърват колкото се може по-скоро от Хенри Дарли, за да могат да се насладят на любовта си, без някой да им пречи.

— Те? — Елизабет хвърли на Франсис остър поглед. — Носят се слухове, че и тя е съучастник, така ли? Допускат, че е замесена в убийството на съпруга си?

— Мнозина — да.

Елизабет потрепери, но не изказа мнение. Робърт попита:

— Излиза, че Мари Стюарт де Бур Дарли ще се сдобие с пореден съпруг? Това ли ни казваш, Франсис?

— Не зная ще се омъжи ли за Ботуид, но е с него във всеки смисъл на думата и то отдавна. Работата е, че както ни е известно, е в конфликт със своя полубрат и изглежда, се готви да го изтика и да вкара Джими Ботуид в шотландския клон.

— Но това никак не ни засяга — изтъкна озадачена Елизабет.

— Така е. Обаче от достоверен източник зная, че Ботуид се перчи из цял Единбург и разправя наляво и надясно, че ще се погрижи Мари Стюарт да получи каквото й принадлежи. А това е постът ти в „Деравенелс“. Готви се да постави нея на твое място.

— Няма как да стане! — възрази Ричард.

— Зная. Но отново в играта влиза факторът безпокойство. Джими Ботуид може и да е съмнителен, но не е глупак. В някои отношения е доста умен. Много добре му е известно, че като дава интервюта и говори пред пресата, ще ни извади от търпение. — Франсис поклати глава. — Самолюбие. Това е фаталният недостатък на Джими Ботуид. Все се оприличава на Джими Голдсмит и Джими Хенсън, двама от най-преуспелите магнати, които е виждал светът, управлявали през седемдесетте и осемдесетте…

— Може малкото му име да е същото, но приликата свършва дотам — отбеляза Сесил. — Какъв глупак.

— В миналото Мари Стюарт се опитваше да ни дразни и не постигна нищо. Сега ще стане същото, нали? Имам предвид, ако с Ботуид се опитат да повторят номера.

Елизабет погледна Франсис, а после Робърт и Сесил, седнали на канапето.

— Отговорът е да — отвърна Франсис и бързо продължи: — Докъде стигнахме със сделката с „Норсеко ойл“?

— Договорите пристигнаха преди около две седмици и в момента ги гледаме под лупа — отговори Робърт. — Защо питаш?

— Съобщиха ми, че Джими Ботуид притежава компания, наречена „Белведере холдингс“, и друга — „Касълтън капитъл“. А тези две компании солидно инвестират в „Норсеко ойл“. Много солидно.

В стаята настъпи пълно мълчание. Най-накрая Робърт заговори бавно и замислено:

— „Норсеко“ има много акционери и не мога да кажа, че тези имена ми напомнят нещо. Но бързо можем да разберем от Спенсър Томас.

— Според мен е задължително — възкликна Сесил, след което си погледна часовника. — Макар да се съмнявам, че Спенсър е още тук в този час. По-скоро мисля, че този следобед е на училищната пиеса на дъщеря си, спомена ми го мимоходом.

— Ако „Белведере холдингс“ и „Касълтън капитъл“ действително притежават значителен пакет от акции на „Норсеко“, това означава, че се готвим да изкупим компания, която е отчасти собственост на Джими Ботуид — каза Елизабет. — И няма да се отървем от шотландската фуста. Да не забравяме, че крупните акционери винаги искат място в борда на директорите.

— Имаш право — отбеляза Франсис и стана. Направи няколко крачки и продължи: — Ще проверя някои факти, така че нека се срещнем в четвъртък. Дотогава ще ми е ясно всичко, но ми трябват два-три дни.

— Кога предпочиташ, Франсис, сутринта или следобеда? — Докато говореше, Елизабет стана, приближи се до бюрото си и погледна в работния си дневник. — Свободна съм цял ден, а съм сигурна, че Сесил и Робърт ще се съобразят с нас.

— Нека бъде късния следобед — отговори Франсис. — Така ще разполагам с повече време.

— Мога ли да те попитам нещо? — обади се тихо Робърт и хвърли на Франсис предпазлив поглед.

— Давай.

— Абсолютно ли си сигурен за онези две компании?

— Източникът е благонадежден. Нямам причини да се съмнявам в точността на сведенията.

— Можем да попитаме Джейк Соренсън, президента на „Обединена петролна компания на Северно море“. Той знае кой има акции от неговата компания.

— Разбира се — съгласи се Франсис. — А ако не ги знае наизуст, може да провери в списъка на акционерите. Бедата е, че Соренсън не знае чии са „Белведере холдингс“ и „Касълтън капитъл“. Нито аз. Информаторът ми ме убеждаваше, че собственикът е Ботуид, но чрез подставени лица, които действат от негово име. Мошеник от класа.

— Кой е твоят източник? — попита Елизабет.

Франсис я погледна и се усмихна.

— Дори и да беше английската кралица, пак нямаше да ти кажа и ти го знаеш, Елизабет.

 

 

— Обажда се Франсис.

— Всичко наред ли е? Звучиш ми страшно напрегнато — отговори Елизабет и стисна слушалката на телефона.

— Няма проблеми, но искам да отменя срещата за днес следобед.

— Така ли? Защо?

— Защото стана излишна. Но бих искал да те посетя в кабинета сега. Отдели ми само десет минути.

— Добре. В момента работя върху благотворителните си дарения, но не е нищо спешно.

Три минути по-късно Франсис Уолсингтън влезе в кабинета на Елизабет Търнър и седна срещу нея.

— Ще ти кажа как да постъпиш. Затова слушай внимателно.

И тя го изслуша.