Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (41)

41

Робърт и брат му Амброуз стояха по средата на новоиздигнатия хамбар в едно от просторните полета на „Уейвърли Корт“ в Кент. През изминалата седмица тук беше построен манеж за езда на закрито и сега те оглеждаха всеки ъгъл.

— Свършили са дяволски добра работа, Робърт — отбеляза Амброуз. — Ще ти хареса през зимата, особено в лошо време. Можеш да усъвършенстваш язденето сред пълен комфорт. Забелязах, че строителите поставиха и радиатори.

— Прекрасно хрумване. Тук става доста хладно, а от морето над блатото Ромни постоянно духа леден вятър. Постройката, която изградихме миналата година, се оказа прекалено студена в лошо време. Ще поискам и там да монтират радиатори.

Робърт хвана брат си подръка и още веднъж обиколи арената, после излязоха навън. Бе прекрасна съботна сутрин през септември 2002. Яркосиньото небе бе осеяно с пухкави облачета, златното слънце грееше и топлеше земята. Робърт вдигна поглед към синевата.

— Когато времето е хубаво, няма по-красиво място от Англия, нали?

— Дяволски си прав — съгласи се Амброуз, взря се в брат си и се намръщи. — Така и не ми каза какво е да си земевладелец, собственик на тази прекрасна земя.

Робърт се засмя.

— Чудесно е, защо не? И честно казано, още не съм се отърсил от изненадата. Смаях се, когато Елизабет ми подари „Уейвърли Корт“, понеже самата тя открай време обича тази къща.

— Зная и бях изумен не по-малко от теб.

— Не че я даде на чужд човек — отбеляза Робърт. — Идва тук всеки уикенд. Истината е, че ще наследи „Стоунхърст фарм“, когато Грейс Роуз си отиде. Тя е помолила Елизабет да не я продава. Нито да я подарява. Иска да остане в семейството.

— Явно Елизабет се е съгласила?

— Да. И защо не? Грейс Роуз я определи за наследница, остави й буквално всичко, всъщност цялото си имущество.

— Разбирам. Сигурно издръжката на „Уейвърли Корт“ е скъпа — предположи Амброуз, докато вървяха по посока на розовата градина, която Робърт бе засадил.

— Не чак толкова. Нямаме много слуги, само Тоби и Мъртъл, и докато сме тук, идва чистачка. Тоби се грижи за конете и поддържа имота в прилично състояние, но сега имам и градинар. Освен това Елизабет основа фонд за поддръжката на „Уейвърли Корт“, както Едуард Деравенел постъпи с „Рейвънскар“. В допълнение учреди и мой личен фонд, който ми осигурява достатъчен приход.

Амброуз бе очарован от тази новина и възкликна:

— Радвам се, че Елизабет се грижи за теб както трябва, Робърт. Работиш като роб за „Деравенелс“, отдаден си на компанията и на Елизабет. В края на краищата връзката ви си е истински брак, само дето нямате онази хартийка.

Робърт тихо отвърна:

— Да, надявам се, че е така, не че не исках да го узаконя, както съм длъжен. Елизабет отказа. Затова не я притискам повече. По-добре е да я оставим на мира, а и аз съм доволен от положението. Не че тя не иска да се омъжи за мен. Не желае да сключва брак с никого, категорична е.

Амброуз замълча за миг, но макар да му бе ясно, че не бива да се меси в личния живот на брат си, не успя да се удържи да не попита:

— Но не искате ли деца?

Робърт остана смълчан. Продължи да върви, като ускори ход. Амброуз го настигна и след миг промълви:

— Прости ми, не исках да си пъхам носа, където не ми е работата.

— Зная — въздъхна Робърт. — Аз бих искал деца, но за мен тя има по-голямо значение от всичко друго. Редно е да имаме деца, защото й е нужен наследник, но заговоря ли, не иска да ме чуе. И двамата сме само на тридесет и една, така че има време. Можеш ли да повярваш, че с Елизабет живеем заедно от шест години? Tempus fugit^[2], нали?

— Да, времето наистина лети — съгласи се Амброуз. — А къде е Елизабет тази сутрин?

— С Грейс Роуз. Отиде да я види в „Стоунхърст фарм“, където е отседнала за цялото лято. Вече е на сто и две, но няма да повярваш. Изглежда прекрасно, а умът й реже като бръснач. Между другото нали ще останеш за уикенда? Не видях да носиш куфар.

— Тоби го грабна от ръцете ми в мига, в който пристигнах. И понеже съпругата ми е в Ню Йорк по работа, разбира се, че ще прекарам уикенда тук. Донесох огромен куфар.

— Значи вече са го качили в стаята ти и са го разопаковали. Мъртъл е доста чевръста. Да се върнем на разговора. Елизабет бе извънредно щедра и към Сесил Уилямс. Основа фонд и за него, подари му своя земя, за да си построи къща, и му купи „Бентли“. Което не съм сигурен, че иска, понеже е непретенциозен и умерен. — Робърт сложи ръка на рамото на брат си. — Елизабет се отблагодари не само на мен.

— Така е. Основа пенсионен фонд и за мен, за Франсис и Никълъс… щедра е към всички ни, дори прекалено. — Междувременно бяха стигнали до градината и Амброуз се убеди в напредъка на Робърт. — Но тя е чудесна! И какви красиви рози!

— Последните за сезона — обясни Робърт. — А градината действително е уникална. Разрових тавана на къщата и открих стара книга за градинарството. Влюбих се в нашите градини. Тази е в стил Елизабет I, каквато е била модата през шестдесетте години на шестнадесети век. Само трябва да пипна тук-там.

 

 

По-късно, докато хапваха лек обяд навън на терасата, Робърт неочаквано заговори:

— Известно ли ти е какво стана с Марк Лот и Алегзандър Доусън?

Амброуз остави вилицата си, свъси вежди и поклати глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Франсис ми съобщи, че доста пъти са отскачали до Шотландия, но невинаги заедно. Дали не кроят заговор с Мари?

— Франсис не е ли разбрал? — Амброуз хвърли на брат си озадачен поглед. — Нали заговорите и интригите са неговият занаят?

— Не, което е странно, само ми намекна, че нещо се готви. Твърди, че в Единбург всичко е спокойно, въпреки че не пропусна да спомене, че се пита дали това не е затишие пред буря.

— Какво става? — попита Амброуз в още по-голямо недоумение.

— Не зная, но вероятно намеква за „шотландката“. Спомена, че Мари де Бур работи със своя полубрат Джеймс в шотландския клон. И че, както изглежда, между тях невинаги царят мир и любов, а често се случват пререкания. Тя, както ме увери Франсис, отчаяно си търси съпруг.

— Надали се интересува от Лот и Доусън, нали? По мое мнение те са подставени лица! — заяви Амброуз.

— Не бъди толкова сигурен — предупреди го Робърт. — И двамата са изпечени двуличници. — Той сви рамене. — Е, несъмнено сега тя има работа колкото щеш.

— Едно е хубаво — напоследък не повдига темата за „Деравенелс“. А и Норфел като че държи ръцете си далеч от кацата с меда.

— Само да припари, ще го обесим, удавим и разкъсаме на четири! — Робърт не успя да устои да не се разсмее, когато добави. — Сесил и аз го вкарахме в пътя. Заплашихме го…, че ще му отнемем мъжествеността, да го кажем по-благовъзпитано.

 

 

През всичките години, откакто идваше в „Стоунхърст фарм“, Елизабет не бе виждала мястото толкова красиво. Въпреки че бе септември, градините бяха великолепни, пълни с прекрасни цветя и екзотични растения, обкичени с цветове храсти и удивителни дървета. Типична английска градина, от онези, които Елизабет харесваше. През годините Грейс Роуз я бе превърнала в поразителна гледка.

Вътре в къщата всичко блестеше. Слънчевите лъчи се отразяваха в зрелите цветове на старинната мебел, полираните дървени подове и множеството грамадни огледала. Всички стаи бяха красиви и облени от светлина. Многобройни кристални и сребърни вази с рози бяха наредени по маси и скринове, а цветовете им, присъщи за късното лято, изпълваха с ухание стаите. И други възхитителни аромати се носеха из въздуха… от кухнята долитаха апетитни миризми… печаха се ябълки и хляб… режеха се билки и мента. Долетя и дъх на печено сирене. Елизабет възкликна, обърната към пралеля си:

— Грейс Роуз, глезиш ме! Имам чувството, че за обяд ще има суфле от сирене. Любимото ми!

— На мен — също. Да, точно това ще обядваме.

— Преди да съм забравила, искам да знаеш, че послушах съвета ти за благотворителните организации и най-сетне се спрях на предпочитаната от теб „Родители и похитени деца“. Направих дарение и ще продължавам в същия дух, защото каузата е справедлива.

— От две години правя същото — каза Грейс Роуз, после замълча, внимателно заразглежда Елизабет и заяви: — През последната година си станала кожа и кости. Добре ли си, скъпа?

— Радвам се на цветущо здраве — побърза да я успокои Елизабет.

— Понякога ми се струваш… разсеяна. — Грейс Роуз наблегна на думата. — А зная, че не се тревожиш нито за „Деравенелс“, нито за Робин. Но чувствам, че нещо те смущава.

— Честно казано, често мисля за Мари Стюарт де Бур. Когато не й чувам гласа, ставам подозрителна, а сега мълчи като риба там. Франсис също се тревожи.

При тези думи Грейс Роуз се разстрои.

— Защо?

— И той като мен смята, че това мълчание не е на добро. От друга страна, да си спомним, че той не може да я понася. Все повтаря, че рано или късно ще си покаже рогата, а аз му възразявам, че не е оракул.

— Но аз му вярвам, Елизабет. Той е извънредно умен и знае какво върши. Умее прозорливо и реално да преценява хората. Слушай, когато ти говори. Запомни, следвай инстинкта си и споделяй с него. Винаги съм постъпвала така.

— Аз също. — Елизабет се размърда на стола си. — Какво искаше да ми дадеш?

— Този ключ — отговори Грейс Роуз и й го показа — от големия черен куфар в гардероба в моята спалня. Той е пълен с документи, много от които са принадлежали на Едуард Деравенел и са безценни. В известен смисъл те са историята на рода Деравенел, а донякъде и на Търнър. Реших ти да бъдеш техният пазител, след като си отида. — Забелязала тревожния поглед на Елизабет, Грейс Роуз побърза да добави: — Страшно се гордея със семейната ни история… — Гласът й секна и тя й подаде ключа.

— Разбирам — отвърна Елизабет и грижливо прибра ключа на сигурно място в чантата си. — Нямам търпение да ги прочета. Знаеш как родът Деравенел ме е интригувал цял живот.

В този момент икономката Мади се появи на вратата и им съобщи, че обядът е готов. Елизабет помогна на Грейс Роуз да се изправи и заедно тръгнаха към трапезарията. Мади им сервира суфлетата със сирене, от които се вдигаше пара, направо от фурната, бухнали и кафеникави отгоре върху белите чинии.

— Изглеждат превъзходно — възкликна Грейс Роуз. — Моите поздравления за готвачката.

— Това съм аз, госпожо Моран — отговори със смях Мади. Грейс Роуз се усмихна и й намигна.

 

 

След обяда двете седнаха на дългата покрита тераса с изглед към моравите, заобиколени от огромните дъбове и чинари, с които се славеше „Стоунхърст фарм“. Дърветата бяха на стотици години, поразително красиви с тъмнозеления си листак.

Отпиваха чай от маракуя и разговаряха за семейство Деравенел, което открай време бе любима тема на Грейс Роуз. Елизабет долавяше, че тя е обладана повече от всякога от миналото, живееше с историята и се отдаваше на спомени. За минута между тях настъпи тишина, после ненадейно Грейс Роуз заяви с ясен и уверен глас:

— Ще успееш, скъпа моя Елизабет. Каквото и да ти се случи, винаги ще побеждаваш… нищо няма да те спре.

Елизабет стисна ръката й, мека и суха като стар пергамент.

— Убедена съм, Грейс Роуз…, защото съм Деравенел, също като теб.

Старата жена й се усмихна и лицето й се озари от обич. Седяха и се държаха за ръце, докато Грейс Роуз най-сетне се изправи.

— Ще вляза вътре. Навън ми стана прекалено топло, въпреки че обичам да гледам градината. Нали е изумително красива?

— Прекрасна е — отвърна Елизабет.

— Всъщност това е градината на Вики. Майка ми я посади, нали знаеш… — Грейс Роуз леко залитна и се вкопчи в Елизабет. Разтревожено промълви. — Струва ми се, че няма да успея да вляза.

— Седни пак.

Елизабет успя да настани старата жена на стола, после се отдръпна с намерение да повика Мади.

— Не ме оставяй, Елизабет — прошепна Грейс Роуз.

Елизабет седна до нея и пое ръката й.

— Не се ли чувстваш добре?

Грейс Роуз й се усмихна с най-сияйната си усмивка, а избледнелите й сини очи изведнъж блеснаха по-ярко.

— Никога не съм била по-добре, скъпа — промълви и затвори очи.

След миг заговори отново:

— Всички те са тук при мен… обичният ми Чарли… ето те… с Бес… татко… чакайте ме… идвам при вас… Чарли… почакай… прегърни ме…

— Грейс Роуз! Грейс Роуз! — извика Елизабет, надвесена над нея.

Пралеля й не отговори. Бе напълно неподвижна. Елизабет я целуна по бузата, по лицето й се затъркаляха сълзи и покапаха по старческата кожа. Избърса очите си с ръка, приближи се до лицето на старицата и тихо промълви:

— Най-накрая дойдоха за теб. Всички, които така силно си обичала цял живот. И ти си отиде с тях. Колко ли щастлива си сега… Сбогом, Грейс Роуз, сбогом.