Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (34)

34

— Да говорим по същество — завърши Никълъс Трокмън. — Доволен съм от развитието на събитията в парижкия ни клон. Персоналът е по-малоброен, но извънредно експедитивен. Разполагаме с прекрасни служители.

— Зная, че Сидни Пейн бе изключително действен в желанието си да намери способни хора, а никога не сме имали по-интелигентен от него. — Елизабет се усмихваше на Никълъс. — Не зная как бихме се справили без теб, стари приятелю.

Робърт влезе с бодра крачка откъм собствения си кабинет и се настани на стола до Никълъс.

— Съжалявам, че не дойде на вечерята по случай рождените ни дни, Никълъс.

— Аз също, но знаете, че се налагаше да остана в Париж. — Той погледна съсредоточено Робърт, после премести очи към Елизабет. — Има известно… — Той замлъкна, когато вратата се отвори и Франсис Уолсингтън влезе заедно със Сесил Уилямс.

— Извинете, че закъсняхме, но трябваше да приключим с Чарлз Броукс и Норфел — каза Сесил, после махна към фотьойлите в единия ъгъл. — Може би е по-добре да седнем там.

След като стана и прекоси стаята, Елизабет попита:

— Наред ли е всичко между тях? Никакви противоречия и разногласия повече, надявам се.

— Всичко е наред — успокои я Сесил, докато сядаше до нея на канапето. — Сега, когато къщите в някои от лозята си спечелиха завиден успех като малки бутикови хотели, а спацентровете им са златна мина, до голяма степен между двамата настъпи разбирателство. Но вечно има едно едва доловимо напрежение. Мисля, че Чарлз не е във възторг, чуе ли за Джон Норфел.

— Не вярвам някой да изпада във възторг от него — промърмори Робърт, когато се присъедини към тях, последван от Франсис и Никълъс.

— Боя се, че те прекъснахме на средата на изречението, Никълъс. Извинявай.

— Няма нищо. Радвам се, че сте тук. Готвех се да съобщя на Елизабет и Робърт, че в Париж се носят слухове за Франсоа де Бур. Говори се, че здравето му е разклатено.

— Какво му е? — попита Елизабет с нарастващо любопитство.

— Чух, че страдал от злокачествена левкемия и че майка му е обезумяла от тревога — обясни Никълъс. — Мари — също, както личи по всичко.

— Да — намеси се Франсис. — Ако той ритне камбаната, тя остава на сухо. Майка му ще обсеби „Дофин“ и за нов глава на компанията ще тропоса някой от другите си синове. Катерин де Бур е доста умна и участва в управлението на конгломерата от години. Анри де Бур силно разчиташе на подкрепата й, докато беше жив, както и синът й.

— Ако Франсоа де Бур наистина почине, а Мари Стюарт вече не участва в ръководството на компанията, както и ще стане, означава ли, че ще се върне в Шотландия и ще поеме тамошния клон? — попита Елизабет, а умът й както винаги препускаше. — Освен дето действително й принадлежи, тя страда от болни амбиции и обича властта.

— Сигурен съм, че точно така ще постъпи. — Франсис размени с Елизабет многозначителен поглед. — И тогава наистина ще ни диша във вратовете.

— Защо отделяме толкова много време на тази жена? — попита Никълъс и в гласа му прозвуча ненадейна нотка на раздразнение. — За нас тя е без значение и всички го знаем. Така че да не изпадаме в параноя.

В този момент телефонът на бюрото на Робърт иззвъня, той скочи и влезе в кабинета си в съседство, за да вдигне слушалката.

— Никой от нас не е параноик — възрази Сесил, обръщайки се към Никълъс. — Но в голяма степен си прав. Тя всъщност не може да ни навреди. Но е възможно да се превърне в досадна напаст…

Сесил неочаквано млъкна, когато Робърт се появи на вратата, виждайки го колко е слисан. От изопнатото лице на Робърт Елизабет разбра, че се е случило нещо сериозно.

— Какво има, Робин? — попита тревожно тя, скочи и забърза към него. — Какво се е случило?

— Ейми е мъртва — пророни тихо той. — Станала е злополука.

— Каква злополука? — извика тя и в същия миг го хвана за ръката.

— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.

Той поклати глава, сякаш не бе способен напълно да осъзнае трагедията. Лицето на Елизабет доби ужасено изражение. Тя поведе Робърт към канапето, накара го да седне, разбирайки, че е в шок. Хвърли поглед към останалите мъже, които бяха разтревожени и поразени не по-малко от нея, и се обърна към Франсис:

— Мисля, че има бутилка с бренди в бюфета в кабинета на Робин. Ще му налееш ли една чаша, ако обичаш?

— Веднага — Франсис скочи на крака и забърза навън.

— Кой ти се обади? — обърна се Сесил към Робин. — От полицията ли?

— Не, Антъни Форест — отговори Робърт, успял да си възвърне самообладанието, да поизправи гръб и обърне очи към Сесил. — Познаваш го. Мой стар колега, грижи се за личните ми дела. Управляваше финансите ни с Ейми. И той живее в Чиренчестър.

— Значи му се е обадила глостършърската полиция, така ли? — попита бързо Сесил, смръщвайки лице — вече го обземаше тревога.

— Не, поне не и преди той да ми се обади. Но съм сигурен, че ще ме потърсят, полицията ще ми се обади всеки миг. — Робърт пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, и обясни. — Икономката на Ейми, Кони Мелър, позвънила на Антъни, след като се обадила на бърза помощ и в полицията. Към два часа се върнала от пазар и намерила… трупа на Ейми. — Робърт се обърна към Елизабет. — Просто не мога да повярвам.

— Нито аз — отвърна мрачно тя.

Франсис донесе чашата с бренди на Робърт, който му благодари, изпи го на един дъх, после си погледна часовника.

— Пет и половина е. По-добре да позвъня на Кони и на Антъни, за да го уведомя, че довечера пристигам в Чиренчестър.

Елизабет бързо заговори:

— Мисля, че ще е добре Амброуз да те придружи.

Тя прекоси кабинета, вдигна телефона и нареди на Мери да открие Амброуз, обяснявайки, че иска спешно да се срещне и с двамата, понеже е възникнал неочакван проблем.

После седна зад писалището си с тревожно лице, по-бледо от всякога. Разбираше защо Робърт не може да проумее смъртта на Ейми. Тя напълно я осъзнаваше, но бе изненадана и шокирана също колкото него. Беше наясно, че Робърт се е срещал с Ейми през август, както и че наскоро няколко пъти бе говорил с нея за развода и свързаните с него документи. Сведе очи и се загледа в малкия настолен календар пред себе си. Беше вторник, осми септември, точно ден след общия им рожден ден, който отпразнуваха със стотина приятели и роднини с голямо и весело тържество през изминалия уикенд.

Тя мълчаливо се облегна на стола си. Останалите мъже в стаята също не обелваха и дума. Всеки мълчеше, потънал за миг в собствените си мисли. Секунда по-късно вратата рязко се отвори и Амброуз и Мери забързано влязоха в кабинета, и двамата с угрижени лица. Взела както винаги положението в свои ръце, Елизабет стана от писалището и заяви:

— Боя се, че ще ви съобщя потресаваща новина. Робин току-що научи от Антъни Форест, че Ейми е починала при трагична злополука. Паднала е по стълбите в дома си.

Мери ахна и втренчи очи в Елизабет, като че не можеше да повярва на думите й.

— Боже мой!

Амброуз изведнъж се раздвижи, приближи се до Робърт и стисна ръката му. Мери го последна с ужасено изражение.

— Трябва да замина възможно най-скоро — обясни Робърт на Амброуз. — Ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че ще те придружа. Не бих те оставил да пътуваш сам, за Бога!

Телефонът на писалището на Елизабет иззвъня и тя веднага вдигна.

— Елизабет Търнър.

— Добър ден, госпожице Търнър. Безпокои ви инспектор Колин Лоусън от полицейския участък в Глостършър. Опитвам се да се свържа с господин Робърт Дънли.

— В кабинета си е, инспектор Лоусън. Ще го извикам. Изчакайте за момент. — Тя натисна бутона за изчакване и стана от бюрото. — Обажда се някакъв инспектор от полицията в Глостършър — съобщи тя на Робърт. — Казва се Лоусън.

Робърт вдигна слушалката.

— Добър ден, инспектор Лоусън. Очаквах да ме потърсите вие или друг ваш колега. Само преди няколко минути мой колега ме извести, че по-рано днес трагичен и фатален инцидент е сполетял съпругата ми. Съобщи ми подробностите, че е паднала по стълбите в дома си.

— Точна така, господин Дънли — отговори инспекторът. — Налага се да говорим с вас. Трябва да отговорите на няколко въпроса.

— С брат ми се готвим да отпътуваме за Чиренчестър. Ще тръгнем с кола. Желаете ли да дойдем директно в полицейския участък? Или предпочитате да се срещнем в къщата на господин Форест?

— Последното е за предпочитане, господин Дънли. Така или иначе е необходимо да говорим и с господин Форест и можем да проведем и двата разговора едновременно.

— Струва ми се практично, инспекторе. Ако мога да попитам, къде се намира в момента трупът на съпругата ми? В болницата или в моргата?

Робърт долови колебанието на инспектора, преди той да отговори. Лоусън се изкашля и най-после каза:

— Предполагам, че трупът на госпожа Дънли е в лабораторията на патоанатома… за аутопсия. Но докато пристигнете, ще получим по-точна информация.

— Благодаря, инспектор Лоусън. Ще пристигнем след около три часа, в зависимост от движението.

След като се сбогува и затвори телефона, Робърт впери поглед към останалите и обясни:

— Полицейският инспектор иска да зададе няколко въпроса на мен и на Антъни. — Той се намръщи и се обърна към Франсис. — Когато го попитах къде е тялото на Ейми, като че се подвоуми, беше уклончив. Не ти ли се струва подозрително?

— Всъщност не — отвърна Франсис. — Най-вероятно не знае къде се намира трупът на Ейми точно в този момент. Предполагам, че линейка го е отнесла в местната болница, а после са го пратили при патоанатома. Възможно е и да е на път за там. Честно казано, в думите му не долавям нещо злокобно, Робърт.

— Защо иска инспекторът да говори с теб? — обърна се Мери към брат си. — Искам да кажа, как би могъл да хвърлиш някаква светлина върху злополуката? Ти беше в кабинета си цял ден.

Робърт сви рамене, после я успокои:

— Убеден съм, че това е обичайната практика, Мери. Все пак още съм й съпруг и най-близък роднина.

Франсис се обади:

— Робърт е прав, Мери, такава е практиката. Полицията се обръща първо към съпруга на починалата, особено ако въпросната личност е загинала при подозрителен инцидент.

— Защо използваш тази дума? — Елизабет се втренчи във Франсис. — Какво подозрително има в падането на Ейми?

— За полицията — много, мога да те уверя, Елизабет. Как точно е паднала? По това време сама ли е била в къщата? Възможно ли е някой да я е блъснал? Има ли вероятност в дома да е присъствало външно лице? В какво състояние е бил разсъдъкът й? Наистина ли е било злополука? Възможно ли е да е било убийство? Или самоубийство? Била ли е депресирана? Била ли е душевно или физически болна? Взимала ли е някакви лекарства? А наркотици? Пиела ли е? Мога да ти изредя доста въпроси, които ще хрумнат на полицията — завърши категорично той.

Всички мълчаха. Бяха поразени от думите на Франсис Уолсингтън. Седяха и ги обмисляха. Елизабет заговори първа. Изгледа Франсис дълго и многозначително, все едно бяха конспиратори, и промълви:

— Може би трябва да отидеш с Робърт и Амброуз, за да присъстваш довечера на срещата с този инспектор Лоусън в къщата на Антъни.

— Не смятам, че ще е разумно — възрази на часа Франсис и решително поклати глава.

— И защо?

— Защото може да намекне за… параноя и че съм тръгнал да защитавам Робърт. В „Деравенелс“ съм началник на сигурността, но не забравяй, че съм и адвокат. Уверявам те, че полицията ще се сети, и…

— Но той не е извършил нищо! — Гласът на Елизабет се извиси както винаги, когато беше разтревожена или обезпокоена. — И ти го знаеш!

— Но не и полицията. И да, Робърт бе в кабинета си през целия ден и всички сме с него от тържеството по случай рождения ви ден в събота и обяда в неделя. Но според полицията това не е достатъчно, за да е невинен. Все още е заподозрян… ако допускат, че има нещо подозрително. А защо е заподозрян? Защото й е съпруг. Току-що обясних как ги гледат под микроскоп в случаи на загадъчна смърт.

— За загадъчна ли намираш смъртта на Ейми, Франсис?

— Не, Елизабет, но полицията разсъждава различно.

— Може да съм наел някого да извърши убийството, Елизабет — отбеляза Робърт и се приближи към нея в желанието си да я успокои.

— Не ставай глупак! — викна тя. — Никой няма да допусне подобно нещо.

— Напротив — възпротиви се той и се оказа прав.