Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (25)

25.

— Какво имаше предвид, Робин, когато ми каза, че любовта няма да чака?

Елизабет седеше с лакти върху кухненската маса и се взираше в него на светлината на свещите.

— Именно това… Любовта няма да чака. Трябва веднага да я сграбчиш, да се вкопчиш в нея, когато изведнъж се появи с целия си блясък. Да, задължително е, защото със сигурност има начин да изчезне. Фактически може да се нарече мимолетна. Миг — и я няма! — Робърт щракна с пръсти.

— Но с теб определено се вкопчихме в нея, нали?

— Да, слава Богу! — Той се пресегна, пое ръката й и целуна пръстите й. — Обичам те, Елизабет, винаги съм те обичал. Но един ден се влюбих в теб, а любовта не иска да чака. Сигурно и с двама ни е същото, нали? Почувствахме я в един и същи момент.

— Да. И аз те обичам, Робин, ти си целият ми живот. Мразя, когато те няма. Юни и юли бяха категорично ужасни с всичките ти пътувания до Мадрид и Марбея. Радвам се, че приключиха.

— Засега поне — напомни й той и стана.

Заобиколи кухненската маса, сложи ръце на раменете й, наведе се, целуна червеникаво кестенявата й коса и я изправи на крака. Погледна я настойчиво, а изражението му изведнъж стана сериозно, когато попита:

— Мога ли да те съблазня да се качим горе?

— Няма нужда да ме съблазняваш, идвам с готовност.

Тя го хвана за ръка, духна свещите и заедно тръгнаха към нейната спалня. Ярката августовска луна грееше в тъмното нощно небе и изпълваше стаята й с ефирна сребриста светлина, омекотяваща очертанията на всички предмети. Робърт хвърли една цепеница в догарящите въглени, обърна се и взе Елизабет в обятията си. Притисна я близо до себе си, учудвайки се за сетен път колко точно приляга в прегръдките му. И двамата бяха високи и стройни, с подобно телосложение, толкова сродни един на друг. Ръцете й се сключиха зад гърба му; тя отпусна глава на гърдите му за миг, после отстъпи назад и започна да разкопчава памучната му риза. Робърт се наведе над нея и страстно я целуна по устата. Усещайки възбудата си, той сложи ръце на бедрата й и я придърпа по-близо до себе си. Толкова силно я желаеше, че едва дишаше. Елизабет му хвърли бърз поглед и забелязвайки копнежа, изписан на лицето му, прошепна:

— Нали помниш, любовта не чака.

Съблече блузата си, после смъкна ципа на полата, измъкна се от нея и застана на средата на спалнята, загледана в него.

Робърт свали ризата си, съблече се бързо, приближи се до нея, вдигна я и я отнесе до леглото.

— Любовта не може да чака и няма и да й се наложи — прошепна той, докосвайки с устни шията й.

Положи я на леглото и легна до нея. Надигна се на лакът и се взря в лицето й.

— Красива си, Елизабет — усмихна се. — Никога не съм изпитвал същото към никоя друга, знаеш.

Тя бързо отговори на усмивката му, без да каже нищо, и просто докосна бузата му с върха на пръстите си. Навеждайки се към нея, той я целуна по челото, бузите и врата и плъзна ръка към едната й гърда. Зърното й мигновено се втвърди и той го целуна. В следващия момент ръката му погали бедрото й и спря върху най-съкровеното й.

— Сякаш никога не съм те имал преди — промълви той. — Обичам да чувствам… че те откривам… с теб ми се случва всеки път. Като че се любим за първи път.

— Зная — прошепна тя, затвори очи и го остави да прави с нея каквото пожелае.

Усети, че й става все по-топло, зноят между краката й се разля по цялото й тяло. Наслаждаваше се на чувството, което той предизвикваше у нея, как се топи в ръцете му, едновременно пламти и се възбужда. Усещането, че потъва в обятията му, я изпълваше с радост. Да мисли за него и за чувствения им съюз бе единственото нещо от значение за нея в момента.

Той се намести отгоре й, проникна в нея, повдигна я и я притисна силно към себе си. Краката и ръцете й го обгърнаха, той сякаш потъна в мъгла от кадифе и въздъхна от наслада, докато се движеше. После дрезгаво промълви:

— Не мога да чакам, Елизабет, не мога.

Тя притегли главата му към себе си, намери устните му и езиците им се преплетоха досущ като телата им, и те се задвижиха, сякаш бяха едно. Заедно достигнаха кулминацията, носени на вълните на огнените си чувства. Задоволени и блажени, останаха в същата поза още дълго време, след това Робърт се размърда, погледна я в тъмните, искрящи от любов очи.

— Беше чудесен, нали? Сексът между нас?

— Най-възхитителният. Ставаме все по-опитни, Робин.

— Но имаме нужда от повече упражнения.

Тя се усмихна. Колко силно го обичаше.

— Никога няма да престанеш да ме любиш, нали, Робин?

— И диви слонове не са в състояние да ме спрат — отговори той, а в тона му се долавяше смях.

 

 

Седнаха пред камината в спалнята й, увити в халатите си, и отпиха от бутилката изстудено шампанско, което Робърт беше донесъл от кухнята. Облегната назад, наслаждавайки се на искрящото вино, Елизабет се вгледа в пламъците за миг, преди да се обърне към Робърт с въпроса:

— Как мислиш, че ще се развие френският конгломерат? Искам да кажа Франсоа де Бур ли ще управлява „Дофин“? Или висшите служители ще продължат да ръководят както по времето на баща му?

— Не зная. Още е млад, не мислиш ли? — Робърт се усмихна. — Уф! Съжалявам. Намерих на кого да го кажа. — После поклати глава. — Всички в компанията са в шок. Е, поне така твърди Франсис Уолсингтън. Има основание. Кой допускаше, че конят на Анри де Бур ще го хвърли по време на лов в горите на Версай?

— И да го настъпи по главата!

— Явно е бил отличен ездач. Какъв лош късмет.

— Не подозираш какво ти готви животът, Робин. И двамата го знаем, нали?

— Странно, преди няколко дни същото ми каза и Амброуз… Мисълта, че сме изгубили един след друг всичките си братя, е ужасна. Не допускам, че някога ще се примирим с нея… Амброуз и Мери чувстват същото.

— Няма как да сключиш сделка със смъртта — съгласи се Елизабет. — Пожелае ли те, просто те отнася.

Робърт смени темата.

— Онзи ден обсъдих с Ейми развода ни, Елизабет.

— Нима — бе всичко, което тя отговори.

Изречени изневиделица, думите му я стъписаха.

— Иска да отида да се видим по някое време следващия месец.

— И ще изпълниш желанието й, така ли?

— Налага се. Ако перифразирам думите на Грейс Роуз: трябва да се изтръгна от оковите.

— Предполагам, че ще успееш… — Елизабет внезапно млъкна, килна глава на една страна и се заслуша. — Май звъни мобилният ти телефон, Робин, но къде е?

Той скочи, заопипва панталоните си, откри го в джоба си и се обади:

— Ало. Ти ли си, Амброуз. Да, всичко е наред. Защо ми се обаждаш в този час? — Наостри слух и се приближи до прозореца за по-добър обхват. — Не, не си ме обезпокоил. Сигурен съм. — Обърна поглед към Елизабет и я попита: — Ще възразиш ли, ако Амброуз дойде утре на обяд? Този уикенд е наложително да бъде в Харогейт.

— Даже ще се радвам — възкликна Елизабет.

— Ще й бъде приятно, Амброуз, както и на мен. Ще се видим тук.

 

 

Сигурно Дънли са най-красивото семейство в Англия, реши Елизабет, докато крачеше по плажа под „Рейвънскар“ с Робърт и по-големия му брат. Амброуз беше хубавец, макар и не така зашеметяващо красив като брат си, а сестрите им Миранда и Катрин бяха пленителни като филмови звезди. С изключение на Мери, всички бяха тъмнокоси, с кафяви или лешникови очи. Нейните бяха искрящо сини като метличина. Мъртвите им братя не падаха по-долу. Всички ги имаха за красавци.

Странна беше съдбата на Дънли. Дядо им Едмънд бе работил за нейния дядо Хенри Търнър, а синът му Джон, техният баща, бе служил при Хари Търнър. Баща й хвалеше Джон Дънли, без да пести думите си, но както баща си, и Джон бе изпаднал в немилост.

Именно нейната полусестра нанесе последния несправедлив удар върху рода Дънли и преустанови достъпа им до „Деравенелс“. Нито Джон, нито баща му заслужаваха подобно отношение. И двамата станаха жертва на несправедливост. Сега Елизабет се опитваше да се реваншира. Даваше им високи постове и им връщаше славата и авторитета в „Деравенелс“. Робърт споделяше властта й като глава на компанията, сестра му беше неин главен асистент, а Амброуз отговаряше за проекта „Марбея“ и отново бе назначен на висок пост в компанията. До няколко седмици съпругата му Ан също щеше да постъпи на работа в „Деравенелс“ като втора помощничка и отговорно лице за спацентровете на Елизабет Търнър — нейната собствена компания.

Двамата братя бяха потънали в разговор, но Елизабет ги слушаше с половин ухо. Наслаждаваше се на собствените си мисли и сама се смееше. Известни й бяха безкрайните клюки, които пълзяха из „Деравенелс“, както и че определени високопоставени служители не преставаха да мърморят против завръщането на семейство Дънли. Джон Норфел най-вече даваше гласност на възмущението си от тях и непряко от нея. Открай време гледаше на Робърт с подозрение и съвсем основателно. Тя го бе привлякла на своя страна.

Елизабет крадешком погледна Робърт. Тази сутрин той изглеждаше прекрасен с черен пуловер, червеникавокафяво вълнено сако — старо, но точно затова чудесно — бежови широки панталони и виненочервен кашмирен шал около врата. Подобно на него, Амброуз носеше пуловер, сако от туид и джинси. Въпреки че бе краят на август, в „Рейвънскар“ не грееше слънце. Както всякога вятър брулеше откъм Северно море и смразяваше въздуха.

— Не си ли съгласна? — попита Робърт, обръщайки се към нея.

— Прости ми. Бях на километри далеч. За какво говореше?

— Че в Тони Блеър има нещо… — той вдигна ръце в един от типичните си жестове. — Нещо много ценно.

— Съгласна съм. Притежава чар, и то огромен. Освен това се възхищавам на стила му. Нека ти припомня, че винаги съм харесвала и Джон Мейджър. Той е един от най-обаятелните мъже, които някога съм срещала.

— Споделям мнението ти, Елизабет — отбеляза Амброуз и я погледна с топла усмивка. — За нещастие бе несправедливо подценен. Приятен на външност, умен, чаровен, представителен, но на обществото някак не му допадна. Жалко, като се замислиш.

— Според мен камерата или те обича, или не — отвърна Елизабет. — Невинаги излизаше добре по телевизията, не и както на живо. — Плъзгайки ръката си по тази на Робърт, тя попита: — Обсъдихте ли с Амброуз въпроса за френския конгломерат?

— Да — намеси се Амброуз, преди Робърт да успее да отговори. — Мисля, че Франсоа де Бур се готви да последва примера на баща си и да дирижира оркестъра. И без това работи в компанията, както и съпругата му. Ще ги видим да я оглавяват, и то не след дълго.

— Толкова ли е умен Франсоа де Бур? Толкова ли е опитен като бизнесмен? — попита Елизабет и хвърли към Амброуз скептичен поглед.

— Уолсингтън смята, че е по-способен, отколкото предполагаме. Освен това има извънредно умна майка, която ще осигури абсолютната власт над „Дофин“ в ръцете на най-възрастния си наследник. Ще присъства постоянно и ще надзирава. Така разбрах от Франсис.

— Ами братовчедка ми Мари Стюарт де Бур? Допускате ли, че ще ни причини неприятности?

— Не съм сигурен. Зная, че е смело предположение, но бих казал, че ще е прекалено заета да помага на съпруга си да управлява собствената си компания, за да хвърля погледи към „Деравенелс“.

— Надявам се — промълви Елизабет и потръпна.

Робърт я погледна и я прегърна през рамо.

— Студено ли ти е, любима?

— От вятъра е — отговори Елизабет, но не той бе виновен.

Бе потреперила неволно. Стори й се, че някой току-що премина през гроба й.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита Амброуз.

— Да, ако обичате. Шампанското ни чака.

 

 

Елизабет и Амброуз влязоха в библиотеката, а Робърт забърза към кухнята, за да съобщи на Лукас, че са се върнали от разходка. Амброуз хвърли няколко цепеници в огъня, стъкна ги с ръжена и се изправи. Седна срещу Елизабет и поклати глава.

— Тук, в „Рейвънскар“, е значително по-студено, отколкото в Харогейт. Колко меко беше времето, когато тръгнах тази сутрин.

— Причината е Северно море — обясни Елизабет — дори и в най-горещия ден духа лек бриз. — Тя се усмихна. — Вълнените пуловери са задължителни.

— Майка ми веднъж ми разказа, че дядо ми Едмънд не обичал да навестява твоя дядо Хенри, когато отсядал тук, на север, заради леденото време. Наричал мястото Арктическия кръг.

Елизабет се засмя. Харесваше Амброуз, открай време беше един от любимците й.

— Вечно ще бъда признателна на баща си, че инсталира централно отопление. През зимата наистина улеснява живота.

— Обзалагам се, че си права. Истински ад е да отопляваш тези стари, огромни помещения, да не споменавам колко е скъпо. — Той се облегна на стола и протегна дългите си крака.

Елизабет леко се наклони напред и каза:

— Искам да ти благодаря, Амброуз, за упорития ти труд в Марбея. Организира всичко по обичайния си експедитивен начин.

— Благодаря ти. Нека ти призная, че на моменти ми беше трудно, но мястото си заслужаваше усилията. То ще се превърне в най-изумителния курорт.

— Радвам се, че сега за постоянно работиш в „Деравенелс“, и е чудесно, че Мери е моя асистентка. Не проумявам как бих се справила без сестра ти, а скоро Ан ще управлява спацентровете от мое име. Длъжна съм да призная, че изпитвам удоволствие да бъда заобиколена от рода Дънли. Все едно около мен е собственото ми семейство.

— Но ние наистина сме твои близки, Елизабет, а ще се сродим, когато Робърт най-сетне уреди положението с Ейми и се ожените. С Ан се надявахме да се съгласите да организираме приема в нашия апартамент — както спомена, ние сме като едно семейство.

Елизабет успя само да кимне. Седеше като вкаменена на стола си, не само изненадана, но и стъписана от думите му. Защо Робин е обсъждал с него техните лични въпроси и е подметнал, че ще се венчаят, след като се освободи от предишния си брак? Прекрасно знаеше, че тя няма намерение да се омъжва за когото и да било. Бе излъгал доверието й.

— Ето и нашето „Круг“ — обяви Робин, влизайки в библиотеката заедно с Лукас, който носеше бутилка шампанско в сребърна кофичка, пълна с лед, а Робърт — три чаши със столчетата.

Лукас сервира виното и съобщи, че обядът ще бъде в един. Вдигнаха тост един за друг, както седяха край огъня. Заговориха за откриването на испанския курорт през следващата година и Робърт подкани Елизабет да разкаже на Амброуз за търга.

Напрегната като струна, с изопнато лице, Елизабет се помъчи да се успокои. След няколко глътки шампанско успя да потисне раздразнението си, като загърби забележката на Амброуз. Разказа за търга, как е разделен на различни категории: изкуство, диамантени диадеми, бижута и така нататък. Но тя се съсредоточи главно върху Амброуз и насочи разговора към него, абсолютно неспособна да погледне Робин в лицето.

— Мили Боже, какъв пищен търг ще бъде! — възкликна Амброуз, когато тя свърши. — Сигурен съм, че ще ти донесе милиони. Няма да го пропусна, обзалагам се и ти, Робърт, нали?

— Ще го проследя с огромен ентусиазъм, ще застана редом до Елизабет и ще се моля всичко да се продаде на най-висока цена.

В този момент се появи Лукас и обяви, че обядът е готов. Елизабет остави чашата си и се изправи.

— Да вървим — подкани ги тя, потискайки раздразнението си.