Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (22)

22.

— Значи забрави и го направи отново!

Като чу гласа на Кат Аш, по лицето на Елизабет се разля щастлива усмивка, тя вдигна глава и обърна поглед към вратата. Но усмивката й на часа помръкна, когато забеляза тревожното изражение на Кат. Елизабет скокна, заобиколи бюрото и рязко застина на място, ненадейно обзета от несигурност, питайки се какво се е случило. Но дълбоко в себе си тя знаеше. Кат, която обикновено се завтичаше да я поздрави с нежна обич и топлота, стоеше неподвижно на прага на библиотеката, очевидно болна от тревога. Намръщена, Елизабет отбеляза:

— Струваш ми се някак разтревожена… — Млъкна насред изречението, загледа внимателно жената, която й служеше за опора в живота още от детинство, и си пое дълбоко дъх. Когато схвана всичко, Елизабет осъзна, че словесната атака е неминуема. Кат заговори обвинително:

— Най-меко казано съм бясна, Елизабет. Как можа? Как можа да забравиш и да го направиш отново?

— За какво говориш? — промълви със запъване Елизабет в опит да избегне болезнената конфронтация.

— Много добре знаеш за какво говоря. Как можа да се омотаеш с друг мъж като Селмер!

— Робин не е като Том!

— Женен е, нали? — гневно изстреля в отговор Кат.

— И какво от това? Не искам да се омъжвам, Кат. От всички ти най-добре знаеш мнението ми по този въпрос.

— Забъркала си се в скандал. И то за втори път. Все едно се повтаря историята със Селмер.

— Нищо подобно! — възрази Елизабет.

— Вярно е. Любовница си на женен мъж. А сега си директор на „Деравенелс“. Освен това спиш с колега, което не е редно, както беше порочно да спиш със съпруга на мащехата си. Още една глупава постъпка, Елизабет.

— Никога не съм спала с Том Селмер — извика Елизабет и гласът й изкънтя, необичайно писклив.

Лицето й бе по-бледо от всякога, трепереше вътрешно.

— Бяхте много… интимни и ти го насърчаваше. Ето защо започна да те ухажва. Затова брат му бе толкова ядосан и ти създаваше неприятности.

— Никога не съм поощрявала Том Селмер, Кат. Да се ожени за мен, беше негова идея. Всъщност дори не знаех, че е говорил с брат си по този въпрос… не и докато Том не загази здравата. Бях страничен наблюдател и ти го знаеш. Известно ти е също така отношението ми към брака.

Кат мълчеше, поуспокоена. Елизабет продължи с по-уверен тон:

— За Бога, влез в стаята и затвори вратата.

Кат я послуша и се отправи към камината. Седна на един стол и загледа Елизабет с очакване.

— Каквото и да си мислиш, с Робин сме изключително дискретни и не демонстрираме отношенията си във фирмата. Нито на публично място.

— Но не слизате от клюкарските статии във вестниците и списанията. Каквото и да кажеш, скандално е — настоя Кат.

— Ние не сме виновни, че пресата ни преследва. Да, вярно е, че ни виждат на тържества и модни ревюта, но е така, понеже не се крием. Излизаме заедно съвсем открито. Имай предвид, че Робин и Ейми са разделени от пет години.

— Ако е така, редно е да оправи семейното си положение — заяви твърдо Кат, но с малко по-овладян тон. — Трябва веднага да се разведе и да се освободи заради теб.

— За мен това е без значение.

— Но клюките ще престанат, Елизабет.

— Какво ме е грижа за клюките! Пет пари не давам.

Кат въздъхна.

— Открай време си упорита, още от дете.

Елизабет нежно хвана ръката на по-възрастната жена.

— Няма значение, че имам връзка с колега. Много хора се влюбват на работното си място, където в наши дни прекарват повечето си време. Къде другаде да завързваме познанства? Естествено, че на работа. Има и друго. Живеем в 1997 година. Времената се променят, отношенията са други, строгите забрани от миналото избледняват…

— Зная — съгласи се Кат.

— Моля те, помъчи се да разбереш, че съм щастлива. Щастлива за първи път в живота си. Обичам Робин и той ме обича. Предполагам, че винаги сме се обичали. Знаеш колко сме близки. Обожавам го. Той е любовта на живота ми. Но няма да се омъжа за него. По-добре свикни с мисълта, че няма да се омъжа за когото и да било.

Кат изпусна дълга въздишка, гневът й мигновено се изпари. Не можеше дълго да се ядосва на Елизабет.

— Зная, че прекалявам със загрижеността си, но съм си такава. Постъпвам по същия начин, откакто баща ти те остави на грижите ми. Има и друго: не искам да пострадаш.

— Робин няма да ми причини зло. Зная, че се тревожиш за мен, че ме обичаш, доказала си го стотици пъти. Работата е, че… Аз съм свободна, Кат. За първи път в живота си мога да постъпя, както поискам. Вече никой няма право да ми нарежда какво да правя. Онези, които ме ръководеха толкова дълго — баща ми, моите полубрат и полусестра — лежат в гроба. Не съм длъжна да отговарям пред никого. Аз съм свободна.

Кат стана, подаде ръка на Елизабет да се изправи и я прегърна, после силно я притисна в обятията си. След дълъг миг я пусна, взря се в бледото й лице и тихо промълви:

— Желая ти само най-доброто, това е всичко.

— Съзнавам го, Кат, наистина. А и ти познаваш Робин Дънли. Ами да, знаеш го още от малко момче. Той също ми желае доброто и те уверявам в едно, обезателно ще се разведе с Ейми. След това ще бъдеш ли доволна?

Кат кимна.

— Искам да е необвързан, та никой да няма основание да те сочи с пръст, нито да те кичи с епитети.

— Той ще говори с Ейми следващата седмица, когато се върне от Марбея. Каза ми, че ще замине за Чиренчестър, за да се срещнат. Няма да има затруднения, ще се разделят като приятели. Истината е, че той я е надраснал много отдавна и тя е достатъчно умна, за да го схване. Рядко се виждат, фактически не са се срещали от няколко години.

Изведнъж лицето на Кат грейна.

— Камък ми падна от сърцето. Тревогата ме гризеше отвътре и направо ме поболяваше.

— Престани да се безпокоиш и да се захващаме за работа. Донеси описите да ги прегледаме. Можем да пресметнем колко ще спечеля от първия търг.

— Първият е за изящно изкуство и от „Сотбис“ работят върху всичко, което ще предложим. Те са експертите. Естествено ще изчислят и цената на бижутата. Имам известни сведения, както и някои предположения, затова нека ти покажа бележките си.

Елизабет радостно й се усмихна.

 

 

През следващия час двете жени прегледаха описите на бижутата, които Кат Аш изготвяше от месеци. Тя обясни как е набелязала някои накити и комплекти, защото е сметнала, че ще бъдат най-търсени и ще донесат високи печалби.

— Например, според мен стойността на диамантената огърлица от „Диамантите на френската корона“, изработена за императрица Йожени, ще хвръкне до небето — съобщи Кат с доволно изражение, подавайки й снимка на шедьовъра.

— Колко високо? — попита Елизабет и отмести поглед от фотографията към Кат.

— Навярно два милиона, а може и повече. Имам среща с хората от „Сотбис“ идната седмица и тогава ще вземем някои решения… как да подходим. После идва ред на колиетата от Хари Уинстън, „Картие“ и „Мобосен“ от петдесетте и шестдесетте години на миналия век, за които знаем, че ще ни донесат огромни печалби.

Елизабет взе снимките, взря се и кимна.

— Помня тези бижута. Когато с Робин ги намерихме в хранилището в „Рейвънскар“, и двамата бяхме силно впечатлени. Диамантите са едри, някои от тях са двадесет, дори тридесет карата, а изработката е несравнима. Предполагам, че пак говорим за милиони.

— Категорично. „Сотбис“ са във възторг и вече очакват, че колекцията ще надхвърли първоначалната им оценка. Разбираш ли, няма съвременни накити, с които могат да се сравнят. Наследила си нещо изключително, истински шедьоври на изкуството.

— Зная, Кат, и ти благодаря за всичките усилия, които си положила, за да сортираш бижутата и да изготвиш списъците. Много ценя помощта ти.

— Радвам се — отвърна Кат и се облегна на канапето в опит да се отпусне, доволна, че всичко отново влиза в релси. Тя хвърли поглед към Елизабет. — Съжалявам за дребното ни пререкание. Грешката бе моя и ти се извинявам, Елизабет. Не беше редно да изказвам предположение, че си спала с Том Селмер. Моля те, кажи, че ми прощаваш.

— О, Кат, стига, не ставай глупава. Няма нищо за прощаване, за Бога. Освен това зная, че моето добруване ти е по сърце. Само се надявам, че съм те накарала да се почувстваш по-добре, имам предвид като ти обясних положението на Робин.

— Определено и съм длъжна да призная, че съм безкрайно облекчена, че ще говори със съпругата си и всичко ще си дойде на мястото.

— Обезателно. Просто престани да се тревожиш. Всичко ще бъде наред. А сега се боя, че е време да се връщам в кабинета си. Обещах на Сесил Уилямс да се върна до обяд, навреме за срещата.

— Разбира се. Ще привърша тук и ще ти оставя няколко допълнителни бележки. Бланш ще дойде по-късно с колекция бели ризи за теб. Ще обядваме заедно.

— Предай й поздравите ми. Ще поговорим по-късно.

 

 

Сесил Уилямс погледна Никълъс Трокмън и заговори бавно:

— Винаги съм мислил, че знаеш, за симпатиите на Джон Норфел към Мери Търнър.

— Не и докато Франсис не ме осветли в Париж. Каза ми, че затова Робърт Дънли му няма доверие и че Норфел е двуличник.

— Според мен характеристиката е абсолютно точна, Никълъс. Отдавна споделям мнението на Франсис.

— Защо са били толкова близки?

— Посещавали са една и съща църква. И двамата са поддържали контакти с църковното настоятелство на ниво, което подозирам, че позволява намеса в политиката. Сигурен съм, че Норфел сега е член на настоятелството.

— Значи Джон Норфел е католик! — Никълъс изумено поклати глава. — Странно, че никога не съм го знаел. От друга страна, не съм се засилил да питам хората за религиозните им убеждения.

— През по-голямата част от управлението на Мери Търнър ти беше в Париж, а аз живеех в провинцията. Нямаше откъде да разберем колко са били близки.

— А и Франсис беше в Париж. Често се срещахме.

Никълъс се изправи, прекоси кабинета на Сесил, застана за миг до прозореца и се загледа навън. Днес нито едно облаче не загрозяваше прекрасната синева на небето. Нямаше търпение да отпътува с колата към Глостършър за уикенда: юни бе чудесен месец да заминеш за провинцията, любимото му време от годината.

Сесил се облегна на стола си, наблюдавайки Никълъс, и след миг наруши мълчанието.

— Какво друго имаше Франсис да ти казва, когато се срещнахте в Париж миналия уикенд?

— Довери ми, че мълвата за Елизабет и Робин е прекосила Ламанша. Не останах с впечатление да е особено обезпокоен, въпреки че спомена как мадам де Бур, известна още като Мари Стюарт, нарича Елизабет с обидни епитети, порицава я за неморалното й поведение, задето има връзка с женен мъж, обичайните глупости.

— Единствено мога да отбележа, че съм спокоен, че Хари Търнър бе маниак на тема законност, особено що се отнася до завещанието и наследниците. Шекспир е казал: „Нека първо убием адвокатите“, а Хари Търнър твърдеше: „Преди всичко да прославим адвокатите“. — Сесил се засмя. — Докато растях, баща ми все цитираше Хари. Но съвсем сериозно, ако реши, Мари Стюарт е способна да създаде големи неприятности.

— По каква причина?

— Просто за да ни навреди, да ни създаде затруднения.

— Но със сигурност няма да опита да се добере до властта. Все пак ние сме частна компания — тихо произнесе Никълъс.

— Истина е, но през годините много акции бяха раздадени като допълнително възнаграждение на директорите и на отделни членове на семействата им, или пък им бе позволено да ги закупят и предават в наследство. Сега принадлежат на други хора. Те може да се помамят да ги продадат на външен човек. Въпреки това по мое мнение не сме в опасност. Нека обясня. Опитът за узурпиране на властта ще е безуспешен, заради правилата на компанията ни и нейната структура. Има и друга причина… Само Деравенел, мъж или жена, има право да управлява компанията. И трето, Елизабет контролира по-голямата част от акциите чрез завещанието на баща си.

— Според Франсис онази Стюарт има известна бройка. Очевидно ги е получила в наследство от баба си, сестрата на Хари Търнър, Маргарет.

— Точно така. Но не разполага с толкова много, колкото Елизабет.

— Защо Мари толкова тревожи Франсис?

— Може да създаде нестабилност, да разклати основите на сегашното управление, да причини всевъзможни неудобства. Не ни трябва разни слухове да се носят наоколо. Задължително е да изглеждаме извънредно стабилни в бизнеса, за да неутрализираме впечатлението, останало през последните няколко години, а именно че като управителен директор Мери Търнър не знае какво прави. И се справяме успешно с тази задача.

— Слава Богу! — Никълъс се върна до писалището на Сесил и седна насреща му. — Радвам се, че най-после държим юздите здраво в ръцете си.

— Да се върнем на Джон Норфел. Робърт е на мнение, че е прекалено амбициозен и властолюбив. И тази е истинската причина да му няма доверие. Твърди, че от подобен човек може да се очаква всичко и по всяко време.

— Франсис очевидно е на същото мнение.

— Убеден съм и аз самият съм склонен да се присъединя. — Никълъс кимна, облегна се на стола си и доби замислен вид. След миг-два попита:

— Говори ли с Елизабет за отношенията й с Робърт?

— Какъв смисъл има? Все едно да говоря на глуха. Влюбената жена чува само думите на любимия си.