Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (21)

21.

— Франсис! Каква чудесна изненада! — извика Елизабет почти два часа по-късно, когато Франсис Уолсингтън се появи на масата с широка усмивка на красивото си лице. Тя погледна Никълъс. — Защо не ми каза, че ще дойде?

— Защото нямаше да бъде изненада, нали?

Франсис изпрати на Елизабет въздушна целувка и седна до Робърт. Поръча си коняк, пресегна се през масата и стисна ръката на Елизабет.

— Прекрасно е да те видя и поздравления. Ти вършиш чудеса, Елизабет. За шест месеца успя да поправиш много от вредите, които твоята полусестра причини за пет години. Страхотно постижение.

— Благодаря, Франсис. Нямаше да успея без вас тримата. Дължа го на старанието на екипа ни.

Той кимна и продължи:

— Проектът „Марбея“ се развива великолепно. — Обърна се към Робърт и добави: — Двамата с Амброуз свършихте такава прекрасна работа с курорта, че се питам не можем ли да реконструираме някои от останалите ни хотели по негов образец.

Никълъс се оживи.

— И на мен ми е минавало през ума, но не съм убеден, че Джон Норфел ще се съгласи.

— Защо не? — попита озадачено Елизабет.

— Твърди, че е прекалено скъпо — намеси се Робърт.

— Точно така — съгласи се Никълъс. — Твърди, че нямаме нужните пари. Но зная, че ако се наложи, можем да заемем от банката, за да напреднем с подобен модерен проект.

— Аз също мога да заема пари на „Деравенелс“ да обнови хотелите си. — Елизабет премести поглед от Никълъс към Франсис. — Това е една от причините да организирам големия търг, да набера средства и да помогна финансово на компанията за новите й проекти. Длъжни сме да приспособим фирмата към изискванията на двадесет и първи век.

— А единственият начин да го постигнем, е да модернизираме — добави Робърт.

— По-рано тази седмица Чарлз Броукс сподели с мен интересна идея. — Елизабет замълча, после погледна Робърт.

— Разказах ти за нея и ти я хареса, нали Робин?

— Да, наистина. — Обръщайки очи от Франсис към Никълъс, Робърт обясни: — Питаше се дали не може да създаде условия за туризъм в някои от лозята ни — хотели, дегустация на виното, лекции за различните сортове и вкусна храна. Определено ми се стори находчиво, защото в големите провинциални къщи в два от масивите ни във Франция вече не живее никой, служат за офиси. Ако не се възползваме от тях, губим.

— Съгласен съм — каза Франсис. — Лесно ще построим малка административна сграда на всеки парцел и ще преустроим къщите в странноприемници. Такава е идеята на Чарлз, нали?

— Да. — Елизабет се разсмя. — Дори мисля да изградим и спацентър във всяка от тях. Напоследък всички ги обичат. И още един аргумент. Не всички жени са любителки на виното, но те ще се наслаждават на гимнастиката и процедурите, докато съпрузите им се информират за вината. Ако напреднем с проекта, не само ще си осигурим солидна печалба, но и ще си създадем нови обществени връзки сред гостите, на които ще показваме лозята си.

— Великолепно — отзова се Никълъс. — Предполагам, че Чарлз има предвид лозята ни в Макон в Прованс?

— Именно — Елизабет вдигна чашата си с бяло вино и отпи.

— Щом намерим начин да приспособим „Деравенелс“ към бъдещето, можем да затворим някои от отделите, които работят на загуба, не че те са много. Като цяло се развиваме доста добре.

Четиримата продължиха да говорят за „Деравенелс“, но когато сервираха кафето, Франсис Уолсингтън се умълча. Привидно отпиваше ароматната течност и слушаше, но в действителност бе потънал в собствените си мисли. Подобно на другите двама мъже на масата, бе висок, с приятна външност и добре облечен и въпреки че бе само на двадесет и седем, правеше силно впечатление и даваше вид на по-възрастен от годините си. Една от най-забележителните му черти бе изключителната му самоувереност. Излъчваше и огромна сила. Юрист по образование, той бе директор на Отдела по сигурността на компанията, работата му доставяше удоволствие, вършеше я отлично и обикновено му носеше удовлетворение. Познаваше Елизабет от доста години и й бе предан, докато сестра й управляваше компанията. Бе напуснал, когато Мери Търнър наследи ръководния пост, и замина да живее в Париж, втория му любим град след Лондон.

Сега, докато наблюдаваше Елизабет, не можеше да се удържи да не се възхити колко красива е тя тази вечер. Носеше червена копринена рокля, наниз от едри бели перли и подходящи за колието обици. Червената й коса бе по-дълга и правеше чертите й по-изразени, а изражението — по-меко. Като жена открай време бе поразителна и уникална.

В момента, в който пристигна, той забеляза, че цялата сияе и напълно съзнаваше, че е така заради връзката й с Робин Дънли. Бяха влюбени и развитието на отношенията им го радваше. Доскоро животът й не беше щастлив и той чувстваше, че тя заслужава радостта, която е намерила с Робърт, мъж, от когото той се възхищаваше и комуто имаше доверие. Франсис познаваше Робърт отблизо. Бяха приятели от повече от десет години и се разбираха извънредно добре. На Франсис му беше смешно, когато не приемаха сериозно Робърт, защото бе красив и елегантен. Отдавна проумял интелекта и прозорливостта на приятеля си в бизнеса и безусловната му вярност към Елизабет, Франсис изпитваше към него само уважение. Освен това знаеше, че Елизабет, Сесил и Робин винаги ще управляват „Деравенелс“ заедно като неделим триумвират. Всеки, който допускаше друго, ги подценяваше, особено Робърт.

 

 

Франсис и Никълъс отдавна живееха в Париж и познаваха всяка керемидка в града. Бяха близки от години, помагаха си в трудни моменти и се защитаваха по време на тираничното управление на Мери Търнър. Нито един от двамата не принадлежеше към върхушката. Непрестанно се безпокояха за онези, които тя бе избрала за свой вътрешен кръг и им бе дала широки правомощия. За това разговаряха, докато вървяха под арките на „Пале Роял“ на път към площад „Вандом“ и хотел „Риц“, в който винаги отсядаха. Елизабет и Робърт бяха тръгнали сами към своя хотел, а двамата приятели и колеги бяха доволни, че им се предоставя време да си побъбрят за компанията, на която се бяха посветили, и за жената, на която бяха отдали цялата си преданост.

Приближаваха Лувъра с отмерена крачка, смълчани и разведрени от приятното време, красотата на Париж и великолепното нощно небе. Франсис изведнъж спря, обърна се към Никълъс и му довери:

— Наистина ми е мъчно за двамата ни приятели, стари друже. Всичките тези глупави клюки, на които не бива да се дава ухо, сигурно ужасно ги дразнят.

— Не вярвам да им обръщат сериозно внимание, да си кажа право, Франсис, но каквото и да става, съм на страната на Елизабет. Баща й беше истински негодник и се отнасяше с нея като с бездомно куче, когато тя бе дете. Така и не разбрах защо. В него имаше нещо коравосърдечно и необичайно жестоко, виж само как се отнесе към Катрин. Бе женен за нея почти двадесет години, и то щастливо, и ето, появява се с валсова стъпка Ан Баулз, привлича погледа му и останалото… е история, както се казва.

— Ан го поведе на весел танц — промълви Франсис. — Известно е, че минаха шест години, преди да я вкара в леглото. И после всичко така катастрофално се обърка, че не е за вярване.

— Той естествено обвиняваше Ан. Ето какъв бе Хари Търнър. Никога не падаше по гръб. Един от най-големите егоисти, които някога съм срещал. Запознах се с него, когато за първи път постъпих в „Деравенелс“ и нека ти кажа: никога не съм го харесвал. Беше самохвалко с его колкото Айфеловата кула.

— Да се върнем към Елизабет и Робърт — прекъсна го Франсис. — Преди няколко седмици тя ме увери, че е доволна от сегашното положение… заяви, че не иска да се жени за него.

— Няма съмнение, че той ще получи развод, нали? Ще стане ли по-нормална ситуацията, когато отново е свободен? — Никълъс сви рамене. — Нямам представа, а ти?

Франсис само дълбоко въздъхна и хвана приятеля си под ръка. Отново тръгнаха, потънали всеки в своите размишления.

Никълъс не издържа на мълчанието и попита:

— Защо така тежко въздишаш, приятелю мой? Сякаш цялата тегоба на света лежи на плещите ти. Нека споделя грижите ти.

— Мълвата прекоси Ламанша, Ники. В определени кръгове говорят, че Елизабет поддържа неморална връзка с женен колега. Отгатни откъде идват тези злословия?

— Франсето с фуста?

— Правилен отговор. Държи се като света вода ненапита и твърди пред всеки, който е готов да слуша, че един ден ще ръководи „Деравенелс“, вместо безнравствената си братовчедка.

— Никога няма да може да сложи ръка на компанията! — възкликна Никълъс. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Но сигурно дяволски се забавлява, докато обърква живота на Елизабет и го вгорчава, като се опитва да изкупи всички предложени на пазара акции на „Деравенелс“.

— Но надали са мнозина акционерите, склонни да продават?

— Съмнявам се. Важното е, че завещанието на Хари е непоклатимо като скала, в което Сесил ни увери. За жалост хорските приказки, най-вече циничните историйки, достигнали до пресата, лъжите и измислиците, могат да се окажат пагубни в дългосрочен план, Ники. Нали не искаме заглавията да хулят „Деравенелс“?

— Няма ли как да въздействаш на онази Стюарт и да й запушиш устата? — попита Никълъс.

— Идват ми наум разни идеи, повечето незаконни — ухили се Франсис.

Никълъс изсумтя, когато завиха зад ъгъла и поеха по една странична уличка към „Риц“. На полукръглия площад „Вандом“ той рязко спря и сграбчи ръката на Франсис Уолсингтън.

— Исках да те попитам нещо. Защо Робърт е толкова подозрителен към Джон Норфел?

— Да седнем в бара и ще ти изложа мнението си на чаша ябълкова ракия — обеща Франсис на влизане в хотела.