Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (18)

18

Качиха се по стълбите, хванати за ръце, и тръгнаха по коридора към спалнята й. Тя винаги държеше камината запалена и щом влязоха, ги обгърна топлина. Робърт й се усмихна.

— Слава Богу, че не е студено. — В огнището пламтеше огън, той се приближи до него, хвърли още няколко цепеници и ги намести с машата. — Тези са достатъчни. Ще имаме топлина за доста дълго време.

Елизабет заключи вратата, пристъпи към него, хвана го за ръката и го привлече към голямото канапе пред камината. Взирайки се напрегнато в очите му, опитвайки се да срещне погледа му, след миг тя промълви:

— Мисля, че преди няколко минути и двамата ни озари прозрение… Ненадейно осъзнах, че не мога повече да тая чувствата си… не ми е възможно да продължавам да крия, че те обичам, Робин.

— Чувствам същото към теб, Елизабет. През последната година съзнавах колко ме привличаш, но не се издавах пред теб. — Той се наведе над нея, обгърна лицето й с длани и нежно я целуна. — Много те обичам… винаги съм те обичал и никога няма да престана да те обичам.

Тя се доближи до него и го погали по лицето, което познаваше до болка. Бе красиво, с ясно изразени черти, високи скули, широко чело и най-одухотворените очи, които някога бе виждала. Нямаше съмнение, че е най-красивият сред мъжете. Тя обичаше високия му ръст, дългите крака, атлетичното тяло и широките гърди. Притисна се към него и го прегърна.

— О, Робин, мой скъпи, любими Робин… толкова те желая.

— Зная, аз също.

Той нежно я целуна, после по-силно, скоро целувките им станаха бурни, без никакви задръжки и постепенно изпаднаха под властта на страстта си. Робърт прошепна:

— Да намерим това твое легло — и я издърпа от канапето.

Отведе я до кревата с балдахин, бързо се освободи от пуловера си, после й помогна да съблече и нейния. След секунди бяха голи под завивките, притиснати в прегръдките си, най-после един до друг.

— Прекрасно е на светлината на огъня — прошепна Елизабет. — Не включвай други лампи.

— Няма. — Робърт се надигна на лакът и я погледна в тъмносивите очи. — Винаги съм мечтал да бъда с теб така… особено през изминалата година.

— О, Робин, скъпи, само да знаех. Изгубихме толкова време.

Той се усмихна с лице, скрито в косите й.

— Познаваме се от памтивека.

— Не сме ли били глупави?

— Непоправими глупаци. — Робърт се поколеба за миг, преди тихо да попита. — Наистина го искаш, нали?

— Малко е късно да питаш, не мислиш ли? Пък и не си ли личи? — Без да чака отговор, тя добави. — Никога нищо не съм желала повече.

— Нито аз… и единствената причина да задавам този въпрос е, че после няма връщане назад… ако се любим сега, за мен е безусловно обвързване…

— И за мен.

Обърнаха се с лице един към друг и се погледнаха в очите. Робърт имаше чувството, че наднича в душата й, и сърцето му заби още по-силно. Точно в този момент разбра, че е изцяло неин. Принадлежеше й сега и завинаги, без значение какво му готвеше съдбата. Беше мъжът на Елизабет Търнър за цял живот. И знаеше, без тя да промълви и дума, че тя е неговата жена. Никой друг мъж нямаше да я притежава. Защото тя нямаше да пожелае никого другиго. Само него.

Те легнаха един до друг и той плъзна ръката си по гърдите й, после надолу по корема й и накрая спря между краката й. Робърт усети как тя на часа изтръпна, вдигна глава и я погледна въпросително.

— Да — прошепна тя. — О, да, Робин.

Докато я докосваше нежно, а пръстите му се движеха ловко, той почувства, че се възбужда все повече и повече. Ерекцията му стана огромна и той внезапно спря, искайки да удължи любовния им акт, с копнеж да се насладят на всеки миг. Стресната, Елизабет попита:

— Какво има? Защо спря?

— Защото не искам да бързаме… сега, когато за първи път сме заедно. Искам да изпитам удоволствие от всяка частица от теб и от близостта ни. Чаках прекалено дълго, за да приключим за няколко минути.

Елизабет се поразмърда, притисна се до него, почувства твърдия му член до бедрото си и през цялото й тяло премина неволна тръпка, последвана от топла вълна, която се разля по корема й. Искаше го до болка, страстта й вече не знаеше граници, нямаше търпение той да я люби. Тази мисъл едва се появи в съзнанието й, когато той се надвеси над нея, целуна гърдите й, после плъзна ръка надолу към пулсиращата й сърцевина. Тя отвори очи и го погледна. Лицето му бе толкова близо до нейното, напрегнато и унесено, от което сърцето й препусна… о, колко много го обичаше. Той започна да я докосва отново, а пръстите му леко пърхаха.

— О, да, Робин, да, не спирай — прошепна тя.

Той мълчеше. Отмахна завивките и се плъзна към долния край на леглото. Доближи устни до пръстите й в желание да й даде удоволствието, за което тя копнееше, както той жадуваше да почувства устните й. Изведнъж Елизабет започна да пулсира, а той вече бе неспособен да обуздае желанието си. Придвижи се нагоре и легна върху нея. Ръцете му я обгърнаха, устните му се долепиха до нейните, после той проникна в нея бързо и го обгърна топлотата й. Елизабет въздъхна, сключи дългите си крака около гърба му и следвайки ритъма му, се задвижи заедно с него. Той свърши заедно с нея, притиснал лице до шията й, с нейното има на уста. Никой не помръдваше. Лежаха, преплели ръце и крака, неспособни да се откъснат един от друг.

Елизабет не познаваше подобна наслада, нито същото удовлетворение с друг мъж. Нито със Селмер или Мъри, нито с когото и да е от обожателите си… Тя се унесе в мисли, опиянена от звука на равномерното дишане на Робин и възхитителния му аромат, комбинация от шампоан, сапун и чистота, примесени с мириса на лимон и зеленина… на ливади и дървета. Изпитваше блаженство, пълно блаженство, непознато за нея досега.

 

 

Сега се е върнал в стаята си, за да вземе душ, да се обръсне и приготви за вечеря. Тръгна си с неохота, а и аз не исках да го пусна. Непоносимо ми е да не го виждам. Той е толкова красив, такъв е още от момче, а и колко е добър. Робин Дънли притежава неподправена чистота и няма да допусна някой да опровергае това. Защото ще говорят, няма как. Ще му завиждат, както и на мен. И съвсем основателно. Ние имаме нещо недостъпно за мнозина — пълно разбирателство помежду ни, синхрон между нужди и желания. Ние се срещаме не само в мислите си, но и чрез телата си. Сексът между нас е съвършен.

Преди минута, точно преди да си тръгне, ме целуна силно и страстно и каза:

— Подписахме нашия договор, ти и аз, никога не го забравяй. Няма връщане назад.

Как мога да забравя. Аз съм негова, а той — мой. Ние сме едно. Завинаги.

 

 

Час по-късно, когато Елизабет влизаше в библиотеката, спря на вратата и сърцето й замря. Ето го, нейния Робин, застанал с гръб към камината, я чака, невъобразимо красив. Бе облечен с червен пуловер с висока яка и прилепнали по тялото дънки, безупречен от глава до пети, чак до лъснатите до блясък мокасини. Тръгвайки към него, тя възкликна:

— Ще трябва да те държа под ключ.

Той я хвана за ръце и я поведе към камината.

— Защо говориш така?

— Прекалено си красив. Просто не смея да те пусна навън. Ще те откраднат!

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Така е, защото съм влюбен — промълви. — В теб.

— И аз в теб.

— И ти не изглеждаш никак зле, да знаеш. — Очите му я обходиха, поглъщайки дългата й до глезените лилава вълнена пола, пуловера в същия цвят и розовия шал около врата. — Тези цветове винаги са ти отивали най-много.

— Зная, повече от зеленото на червената ми коса, нали? Ще пийнем ли нещо?

— Защо не? Лукас донесе бутилка „Вьов Клико“. Как ти се струва?

— Идеално.

Той наля две чаши от розовото шампанско и ги донесе до камината. Вдигнаха тост един за друг и Елизабет отпи от кристалната течност, преди да заговори:

— Благодаря, че ми помогна за бижутата. Нямаше да се справя сама.

— Удоволствието беше мое. Те ще се окажат важна част от търга. Между другото, кога ще се състои?

Елизабет се настани на малкото канапе, облегна гръб с чашата в ръка.

— Срещнах се с управителите на „Сотбис“. Според тях ще са нужни още четири седмици, за да се довърши описът на всичко, да се разпределят предметите в категории и да се изготви каталог. Напълно е възможно търгът да се състои през есента или началото на зимата.

— Тази година?

— Да, така се надявам. Иска ми се да приключа с това.

— А къщата в Челси? Ще я предложиш ли за продан?

— Така мисля, Робин. — Готвеше се да му каже защо, да му обясни, че е пълна със спомени, но после промени решението си, защото не искаше да споменава името на Том Селмер. Продължи: — Остава да огледаме и останалите накити. Смяташ ли, че ще приключим утре или в неделя? След като проуча всичко, Кат може да уреди да ги транспортират и приберат в едно от банковите хранилища.

— Утре бързо-бързо ще свършим с огледа. Слушай, трябва да замина за Мадрид през следващата седмица и докато взимах душ, ми хрумна нещо. Защо не се срещнем следващия уикенд в Марбея?

— Ами да, прекрасно, Робин, ще се радвам да бъда с теб, можем да си починем и да се порадваме на топлото време. Освен това нямам търпение да видя курорта. Има само едно нещо… — тя млъкна и прехапа устна, видимо разтревожена.

— Продължавай, кажи. Какво?

— Надявам се да не се наложи да се срещам с Филип Алварес.

— Не, разбира се, че не. Него няма да го има. Но защо си толкова обезпокоена?

Той я фиксира с поглед и смръщи озадачено вежди. Тя се засмя притеснено.

— Понеже открай време… ме преследва, предполагам, че това е най-подходящата дума, и когато си въобрази, че никой не го гледа, все се опитва да ме докосне, да ме хване за ръка или да ме ощипе по дупето.

— Гадният му похотливец! — възкликна Робърт, но не се удържа да не се разсмее. — Но не го виня, сладка моя. Ти си възхитителна и го привличаш като магнит.

Робърт се приближи до канапето, седна до нея, хвана я за ръка в желание да й вдъхне увереност.

— Почти съм сигурен, че няма да е в Марбея, но ако случайно се появи, ще бъда там, за да те защитя, обещавам.

Тя се обърна с лице към него, видя дяволитата усмивка в очите му и установи, че и сама се усмихва.

— Винаги съм знаела, че си моят рицар в блестяща броня, Робин Дънли.

В този момент Лукас се появи на вратата.

— Извинете, госпожице Търнър, вечерята е сервирана.

— Благодаря, Лукас. Идваме веднага.

Допиха шампанското си, станаха и се отправиха към трапезарията. Миг по-късно Лукас отново се появи и им сервира пастет по селски с корнишони и препечен хляб и им наля бяло вино.

— Нуждаете ли се от още нещо, госпожице Търнър? — попита той.

— Всичко е безупречно, Лукас, благодаря ти.

Той кимна и изчезна към кухнята.

— Имам прекрасното чувство, че този уикенд към мен се отнасят божествено и ужасно ме глезят. Досега избираш всичките ми любими ястия. Мариновани скариди и пай с месо за обяд, сега пастет и корнишони.

— Опитвам се да ти се подмажа — подкачи го тя, преливайки от щастие.

Робърт се ухили.

— Помниш ли как веднъж изядохме един грамаден буркан с корнишони в „Уейвърли Корт“ и колко страшно ни боляха стомасите после? Кат ужасно ни се ядоса и каза, че така ни се пада, като сме толкова лакоми.

— И аз още ги обичам — Елизабет схрупа един, после си взе и втори. — Но сега се ограничавам.

— Смея ли да попитам какво е основното ястие? — Робърт взе с ножа малко пастет и го размаза върху филията си.

— Друго, което зная, че обичаш, Робин. Панирана треска с пържени картофи^[1] и пюре от грах. — Тя му хвърли топъл, снизходителен поглед.

— Невероятно! Надявам се Лукас да ни ги сервира във вестник.

— Боя се, че няма, любими. Но в чиния са също толкова вкусни. Слушай, нека се върнем на Филип Алварес. Всичко това за него вярно ли е? Имам предвид фактите, които разкри Франсис Уолсингтън — че е женкар и гуляйджия и е натрупал купища дългове?

— Колкото до огромните дългове — да. Обаче е успял да ги уреди, така разбрах от Франсис. А леките жени и охотата му за пиршества са си негова работа, не мислиш ли?

Елизабет килна глава на една страна.

— Може би. Извади късмет, нали, че се намесихме и го спасихме, като поехме проекта „Марбея“?

— Определено.

— Има и друго, което исках да те попитам…

— Не се притеснявай, питай ме. — Робърт се облегна и й хвърли въпросителен поглед.

— Колко врагове имам в „Деравенел“?

— Не чак толкова, колкото предполагаш — отговори незабавно той със спокоен глас. — Преди всичко женомразците, за които е непоносимо представителка на нежния пол да се издигне в йерархията и по тази причина ненавиждат всички жени. И несъмнено тесногръдите служители във фирмата. В края на краищата знаеш, че години наред тя бе бастион на мъжкото превъзходство. Но действителни врагове са само двама, които не одобряват, че ти управляваш компанията. Те са истинските ти неприятели, но от друга страна, не смятам, че представляват сериозна заплаха за теб.

— Предполагам, че говориш за Алегзандър Доусън и Марк Лот?

— Именно, видя ли! Вече знаеш.

— Просто имах чувството, че не ме харесват, защото винаги са враждебни по време на срещите на борда на директорите. Но предполагам, че си прав, Робин, всъщност не могат да ми навредят. Или могат?

— Не допускам. Марк Лот бе стар приятел на Мери, та е естествено да изпитва антипатия към всеки, който дойде на нейното място. Колкото до Доусън, той е лош човек, меко казано.

— Известно ми е. И той знае, че ми е известно. В миналото го изобличих за някои ужасни лъжи, освен това е и подъл. Уверила съм се лично.

— Да, казвала си ми. Нека говорим открито. Доусън би направил всичко по силите си да ти навреди, освен да спори с теб на съвещанията на борда, но пък няма да събере повече гласове. Бордът е пълен с твои хора. Без да броим Сесил и мен, вземи под внимание прачичо си Хауърд, Никълъс, Франсис и братовчедите си Хенри и Франк. А колкото до Марк Лот, Мери е мъртва и погребана. Съществуваш ти, а Лот има силно чувство за самосъхранение. Надали ще предприеме нещо против теб, защото знае, че не може да те победи. — Робърт вдигна чаша. — Залагам на теб, Елизабет.

— И аз — на теб, Робин. — Тя докосна чашата му със своята. — Исках да те попитам и друго… сестра ти ще дойде ли да работи с мен?

Робърт се зарадва, широка усмивка се разля по лицето му.

— Да, стига да я искаш. Мери ме увери, че ще приеме, стига да я поканиш.

— В такъв случай обезателно.

Влезе Лукас, изнесе чиниите и няколко минути по-късно се върна, за да сервира основното блюдо.

— Ако имате нужда от мен, само позвънете, госпожице Търнър — промълви той и забърза навън.

Елизабет и Робърт имаха вкус към едни и същи храни, особено от домашната кухня, която обичаха като деца. Затова се насладиха на треската с пържени картофи, гарнирана със сос тартар и грах, а Елизабет изненада сама себе си, като изяде почти цялата си вечеря. В един момент Робърт я погледна замислен.

— Имаш един отявлен неприятел, Елизабет, който, доколкото разбирам, се мержелее на хоризонта.

Изненадана, тя се намръщи и го изгледа изпитателно.

— Нали не се опитваш да ме предупредиш, че Мари Стюарт е подхванала старите си номера?

— Страхувам се, че да.

— Но защо, Робин? Защо отново ще ми диша във врата? Понеже точно за това намекваш.

— Убедена е, че е законната наследница, Елизабет, и не допускам, че нещо ще промени мнението й. И сега, когато властта й се е усладила, навярно ще поиска още.

— Властта й се е усладила ли! Как така? — Настоя Елизабет, а гласът й се извиси с една октава.

— Както добре ти е известно, преди близо година, миналия април, тя се омъжи за Франсоа де Бур, а той е наследникът на огромен конгломерат, „Дофен“, собственост на баща му. Въпреки че не е толкова голям като „Мое Хенеси“ на Луи Вюитон, LVMH на Бернар Арно или конгломерата на Пино „Артемис“, все пак е значителна компания, търгуваща с целия свят. Съпругът на Мари, Франсоа, работи с баща си, както и тя. Като амбициозна млада жена си въобразява, че може да обсеби „Деравенелс“, като международната компания на свекър й я погълне. Така ще се прослави пред Анри де Бур.

— Невъзможно! Завещанието на баща ми е напълно законно. Неоспоримо. Освен това не може да наследи „Деравенелс“ по женска линия чрез баба си. — Елизабет бе видимо разгневена.

— Кажи го на нея — отвърна Робърт. — Баба й бе Маргарет Търнър, най-голямата сестра на баща ти, най-възрастната дъщеря на Бес Деравенел Търнър и Хари Търнър. Мари получи в наследство шотландските фирми чрез баба си, но явно те не й стигат. Иска повече.

— Боже мой! Какво да правя?

И без това бледо, лицето на Елизабет бе станало бяло като тебешир.

— Ще останеш спокойна и невъзмутима, както само ти умееш. Ще наблюдаваме, чакаме и ще впрегнем в работа Франсис Уолсингтън. Единствено той може да се справи с тази мръсотия, защото има дарбата да намира гениални решения на особено трудни проблеми.

Робърт протегна ръка и стисна нейната, за да я успокои.

— Както те уверих по-рано, залагам на теб, Елизабет. Двамата със Сесил ти пазим гърба. Няма да допуснем някой да ти навреди или да се опита да ти отнеме „Деравенелс“. Вярвай ми.

— Добре — съгласи се тя и се облегна, мъчейки се да се успокои. Пое дълбоко дъх и добави. — Поверявам на теб и Сесил живота си и ние тримата ще изградим успеха на компанията и ще я издигнем до нови висоти.

— Дяволски си права, ще успеем — увери я Робърт Дънли.