Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (16)

16.

Боже мой, тя е фантастична, мислеше Елизабет, докато вървеше след Грейс Роуз през фоайето. Надявам се, че като остарея, ще стана като нея. Леля й бе висока, изправена и елегантно облечена. Нямаше и следа от остеопороза или старческо прегърбване. Наистина е безупречна, реши Елизабет, изпълнена с възхищение към деветдесет и шест годишната дама. След като се настаниха на масата в красиво обзаведената трапезария, изобилстваща от тъмнозелено и бяло, Грейс Роуз подхвана прекъснатия разговор.

— Очарована съм, че ще организираш този търг, Елизабет. Действително много находчиво от твоя страна. Глупаво е да се трупат нежелани вещи, дори е безполезно по мое мнение. Всичко трябва да ти донесе добра цена, особено произведенията на изкуството.

В този момент се появи Луиза. Поднесе им пушена сьомга, тънки филии черен хляб с масло и лимонови резенчета и се обърна към Грейс Роуз.

— Да сервирам ли бяло вино, госпожо Моран?

— Обезателно, Луиза — отвърна Грейс Роуз и погледна Елизабет въпросително повдигнала вежди.

— Не и за мен, благодаря — отговори Елизабет и се усмихна на икономката.

Няколко минути се храниха в мълчание, после Грейс Роуз остави ножа и вилицата си и заговори с тих, поверителен тон:

— Мразя да любопитствам, но ще попитам, защото се безпокоя за теб. В ред ли са финансите ти?

— Наред са, благодаря, Грейс Роуз. Честно. Както знаеш, разполагам с наследството от баща си и заплатата от „Деравенелс“. Длъжна съм да добавя, че се радвам, че твоят баща е проявил такава прозорливост за бъдещето.

— Какво искаш да кажеш? — тонът на Грейс Роуз бе озадачен.

— Едуард Деравенел е бил извънредно далновиден, когато преди много години е основал фонд под попечителство „Рейвънскар“ за поддръжката на имението. През годините парите са умело инвестирани и лихвите отиват за къщата и земите, за ремонти и за надници на слугите. Не зная как щях да се справя, ако предвидливо не бе създал този фонд. Сигурно щеше да се наложи да затворя по-голямата част от къщата и да живея в три стаи или да я дам под наем, понеже нямаше да мога да я стопанисвам. А категорично не мога да я продам.

— Зная, тя трябва да остане в семейството. — Грейс Роуз въздъхна. — Естествено заради Мари не ти стигат средствата?

Елизабет присви устни и кимна, отпи глътка вода и в желанието си да я успокои отговори:

— Финансово съм добре, уверявам те.

Забелязвайки, че Елизабет се чувства донякъде неудобно, Грейс Роуз смени темата.

— Преди малко спомена за бижута от „Картие“. Всичките ли са от хранилищата в къщата в Челси?

— Повечето. Но получих и няколко прекрасни накита от Мари, преди тя да почине.

— Имаше ли сред тях комплект от диаманти и аквамарини? Пръстен, гривна и чифт обици? Бяха на баба ти, подари й ги чичо ти.

Лицето на Елизабет грейна.

— Има точно такъв. О, няма да го продам.

— Мисля, че не бива. Бес обичаше този комплект и винаги го носеше при официални случаи.

— С чичо ми бяха много близки, нали?

— Да, и тя все го защитаваше, но и аз бях същата. И за миг не сме се усъмнили, че има нещо общо с изчезването на момчетата.

Стресната от това неочаквано изявление, Елизабет се втренчи в леля си.

— Подозирали ли са го?

Грейс Роуз просто кимна и едва доловимо стисна устни.

— Колко ужасно. — Елизабет замълча, когато Луиза се върна, за да отнесе чиниите. След като отново останаха сами, тя се наведе към Грейс Роуз. — Но какво ли се е случило с братчетата ти? Историята, която съм чувала от баща ми, е толкова странна — изчезнали от плажа под „Рейвънскар“ и никой повече не ги видял.

— Именно. Всички бяхме смаяни, включително и полицията. Бес и аз имахме своите теории, разбира се.

— И какви бяха те? — попита Елизабет нетърпеливо.

Грейс Роуз не отговори веднага и доби замислен вид.

— Започнахме да подозираме, че са били отвлечени, за да не наследят „Деравенелс“. С Бес все повече се убеждавахме, че някой е искал компанията за себе си. Като отстрани момчетата, не останаха наследници от мъжки пол.

— Обаче и баба ми е била наследница!

— Да, и никоя от нас не беше глупава, както помниш. И двете разбирахме, че който и да се ожени за нея, ще го стори най-вече, за да управлява компанията. Така и не я приеха в „Деравенелс“ като управителен директор, въпреки че баща ни бе променил правилника на компанията, за да могат жени да наследяват ръководния пост. Длъжността винаги се бе заемала от мъже.

— Значи някои са хвърлили вината върху Ричард?

— Да. Но защо да го прави? Той обичаше момчетата, а и без това управляваше компанията. Разполагаше с цялата власт, с пари и привилегии и щеше да ръководи поне още десет-петнадесет години, докато момчетата пораснат. Изобщо не виждахме смисъл в тази теория.

— Допускахте ли виновникът да е Хенри Търнър? — осмели се да попита Елизабет, без да откъсва очи от леля си.

— Не, особено като го опознахме по-добре. Освен това Бес нямаше да се омъжи за него, ако подозираше, че е виновен за изчезването на братята си. Обаче и двете бяхме убедени, че някой задкулисен тип би имал интерес синовете на Едуард Деравенел да потънат вдън земя.

— Но кой? — озадачи се Елизабет.

— Нямаше как да сме сигурни кой би могъл да бъде. Беше истинска мистерия. Тогава с Бес насочихме вниманието си към един тип на име Джак Бъкли. Беше ни братовчед от рода Деравенел, но със силни връзки с клона Грант и всъщност заличи границата, когато се ожени за лелята на Бес, Катрин, майчината й сестра. Мислехме, че има съюзници във всички лагери, а и определено бе малко властолюбив, меко казано.

— Имаше ли изгода той, когато Хенри Търнър оглави „Деравенелс“?

— Не особено. Той почина внезапно от сърдечен удар година по-късно — отговори Грейс Роуз.

— Ами убиецът на Ричард? Възможно ли е да е онзи Джак Бъкли?

— Да ти призная, Елизабет, това е друга възможност, която обсъдихме с прабаба ти. И отново нищо не можехме да направим. Нямахме най-дребното доказателство за каквото и да било и не забравяй, че бяхме две млади жени, на които никой не обръщаше внимание… знаехме, че никой няма да ни чуе. Пък и нямаше с кого да споделим. Не се доверявахме на никого.

Грейс Роуз обърна поглед към вратата, когато тя се отвори. Луиза влезе, бутайки количка за сервиране, и поднесе малки агнешки пържоли с разнообразни зеленчуци и сос с мента.

— Благодаря ти, Луиза, изглежда апетитно — промълви Грейс Роуз. — Остави, ако обичаш соса. — Знаеш колко го обичам.

— О, аз също! — възкликна Елизабет, усмихна се на леля си и взе ножа и вилицата.

Пушената сьомга й се бе усладила и сега режеше агнешката пържола, съзнавайки колко гладна е била, когато пристигна тук. Един банан и чаша мляко не бяха кой знае какво ядене всяка вечер, реши тя и се зарече да промени навиците си.

— Нали не ти е неприятно да говорим за миналото, Грейс Роуз?

Елизабет изгледа въпросително леля си с обич в погледа. Наистина й беше мила и не искаше да й причини неудобство. Грейс Роуз се усмихна.

— Разбира се, че не. Всъщност за мен миналото е значително по-ясно от настоящето, ако искаш да знаеш истината. С лекота си спомням събития, случили се преди четиридесет години, но не и вчера. — Тя се засмя. — Така е, понеже навярно миналото е по-важно за мен, по-интересно от живота ми днес. Имай предвид, че съм доволна, че съм жива и здрава, Елизабет. Знаеш, че не искам още да си отивам. Мога да причиня още много бели.

Елизабет се засмя заедно с нея, после попита:

— Значи нямаш нищо против да говориш за сестрите си. Винаги съм се питала каква е била съдбата на по-малките дъщери на Деравенел.

— Хари не ти ли е говорил за лелите си?

— Не, а когато го питах, оставаше глух за въпросите ми.

— Не мисля, че баща ти особено се интересуваше от тях. Е, да видим… Бриджит, най-малката, стана монахиня и бе много доволна от своето призвание. Сесили се омъжи за по-възрастен и изобщо не бе щастлива. След смъртта на първия си съпруг се омъжи повторно. — Избледнелите сини очи на Грейс Роуз проблеснаха, когато добави. — Беше красавец, чаровник, плейбой, както се изразяват сега. Заминаха и предполагам, че са живели щастливо. Ан и Катрин също си намериха свестни съпрузи и се заселиха в провинцията. Поддържахме връзка чрез коледни картички, но животът ни бе различен и накрая се пръснахме, особено след смъртта на Бес. Именно тя се опитваше да ни сплоти.

— Как ти се струва, баба ми беше ли щастлива?

— Щастлива! Колко сложна дума. Беше ли щастлива Бес? Труден въпрос. Нека отговоря така: тя не беше нещастна.

Грейс Роуз отново се загледа в празното пространство, като че се взираше в миналото и виждаше събитията, виждаше хората, които бе обичала и които отдавна ги нямаше. Наблюдавайки я отблизо, Елизабет забеляза, че пралеля й изведнъж стана тъжна и далечна, а лицето й бе помрачено от сянка. Младата жена постави ръка на рамото на Грейс Роуз и загрижено попита:

— Добре ли си?

Старицата кимна.

— Нищо ми няма, скъпа моя. Не мисля, че бракът на баба ти е бил изтъкан от страст. Хенри Търнър бе малко скучен, „безинтересен“ е правилната дума. Със сигурност зная, че обичаше Бес, държеше се любезно с нея и бе безусловно верен. През цялото време чувствах, че е разочарована, че не й разреши да участва в живота на „Деравенелс“. Тя обичаше компанията, която й принадлежеше, бе умна и съобразителна жена и можеше да му бъде от голяма помощ. Нека бъда честна, имаше и други разочарования. Тя роди седем деца, но само четири оживяха, след което Артър, най-големият, почина, когато беше на петнадесет. Какъв ужас. Беше поразена от скръб. Тогава насочи цялото си внимание към баща ти и го разглези. Разбираш ли, Хари винаги е бил много близък с нея. Струва ми се, че в него виждаше Едуард Деравенел.

— Да, зная, тя често го сравняваше с дядо му. Той ми се оплака, че когато майка му починала, се чувствал напълно загубен без нея. Не съм сигурна, че наистина е харесвал баща си.

— И аз. Обаче се разбираха добре. Горката Бес, отиде си толкова млада, бе само на тридесет и седем. Бях покрусена. Бе най-добрата ми приятелка.

Очите на Елизабет не се откъсваха от покритото с бръчки старо лице на Грейс Роуз. Докато гласът й бе непоколебим, дори силен, помътнелите й очи изведнъж се напълниха със сълзи. Елизабет отново я докосна и се извини:

— Прости ми. Не плачи. Не исках да те разстройвам, като ти задавам въпроси за миналото. Извинявай, много извинявай, Грейс Роуз.

Насилвайки се да се усмихне, старата жена възкликна:

— Всичко е наред, скъпа! Обичам спомените си… какво би правила една старица без спомените си от миналото? Но да поговорим за настоящето. Какво става в „Деравенелс“?

— Струва ми се, че решихме проблема с необмислената инвестиция на Мери.

— Разкажи ми всичко.

И Елизабет изпълни молбата й.

 

 

Същата вечер Елизабет изведнъж почувства силен подтик да разгледа някои от старите албуми със снимки, оставени от баща й.

— На теб ще ти бъдат по-интересни, отколкото на Мери или Едуард — бе я уверил той, отправяйки й една от лукавите си усмивки. — Мери не се интересува от миналото ми на англичанин, нито от испанските предци на майка си. Колкото до Едуард, влекат го главно науките, което, от друга страна, е достойно за похвала.

И така албумите бяха станали нейни. Разгърна страниците на един от тях и се съсредоточи върху поредица от фотографии, направени в „Рейвънскар“ през двадесетте години. Боже мой, ето я Грейс Роуз, с която бе обядвала днес. Грейс Роуз като млада жена, а до нея — Бес Деравенел, бабата на Елизабет. Но кой бе мъжът, застанал между тях? Взирайки се в ситния надпис под снимката, тя разбра, че това е прочутият скандален Ричард Деравенел. Вгледа се още миг, остави албума и се настани по-удобно на канапето.

Ричард Деравенел. Добър човек или злодей? Похитител на деца и убиец? Какъв е бил? Не можеше да прецени, но Грейс Роуз я бе уверила днес, че двете с баба й са вярвали в неговата невинност.

— Той имаше своите врагове — бе добавила Грейс Роуз. — И те го убиха.

Но целият род има врагове, си мислеше сега Елизабет, и Деравенел, и Търнър. Нима тяхната слава, богатство и престиж пораждат такава завист и омраза? Тя знаеше отговора на този въпрос.

Аз мразя ли враговете си? Повече от вероятно. А кои са те? Тя потрепери и придърпа пуловера си по-плътно около раменете. Засега не зная, но скоро ще разбера. Те ще се издадат. Отново потръпна. Длъжна бе да е нащрек.