Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (12)

12.

Липсва ми Робин, повече, отколкото допусках, че е възможно. Отново замина за Мадрид, за да разреши проблема с Филип Алварес, и въпреки че дните ми са претоварени с работа, са самотни без него. Офисът е мрачен без неговото присъствие — без ослепителната му усмивка, шегите и закачките му, дръзкия му смях, ироничното му чувство за хумор и мъдрите му думи. Робин и единствено Робин може да ме успокои, когато съм тревожна, да ми помогне да вникна в сложните и заплетени въпроси. С проницателността си уталожва напрежението ми.

Всяка сутрин, щом пристигна тук, влизам в кабинета на Робин, включвам всички лампи и ги оставям така, докато си тръгна вечер. Като гледам осветения кабинет, се чувствам по-малко самотна. Сякаш че ще пристигне всеки момент.

Сега в Мадрид оглавява моя екип, състоящ се от брат му Амброуз, Никълъс Трокмън и Франсис Уолсингтън. От снощи като че ли имат напредък. Искам проблемът с Алварес да се реши в моя полза час по-скоро, та повече да не се безпокоя за седемдесетте и пет милиона евро, които Мери му е дала така лековерно. Също толкова важно за мен е Робин да се върне у дома.

Няма друг като него. Още от деца между нас има здрава връзка. Като погледна назад, виждам, че като юноши и откакто навършихме двадесет, пътеките ни рядко са се пресичали. Жалко. Беше далеч в подготвителното училище, после в колежа, а най-накрая в университета.

Когато за първи път започнах работа в „Деравенелс“, Робин бе служител в кантората ни в Ню Йорк. След две-три години го изпратиха в Индия, където работеше в централния ни офис в Делхи. В известен смисъл едва се видяхме, когато се върна в Англия, преди да изпадне в немилост пред Мери, както и аз самата. Това ни сближи още повече. Той бе извънредно мил с мен, съчувстваше ми и ме подкрепяше, когато тя станеше особено тиранична.

През последната година Робин бе често с мен, идваше в „Рейвънскар“, работеше с мен и Сесил, градеше планове за бъдещето. Свършихме отлична работа, понеже си спестихме ценно време и веднага приложихме на практика много от идеите си.

И ето сега с Робин така чудесно се съчетаваме, сякаш сме едно. Всъщност се разбирахме прекрасно още когато се запознахме, на осем години. Колко дълго приятелство. Открай време харесваме едни и същи неща. Повече движение, разходки, танци, тенис и най-вече езда. Той е превъзходен ездач, по-добър от мен, въпреки че и мене ме бива. И все пак не съм като него. И други интереси ни свързват: обичаме киното, концертите, операта и театъра. Понякога го закачам, че играе роли, защото по природа е актьор. Има възхитителен, мелодичен глас, който очарова също както гласът на Ричард Бъртън те пленява от екрана. Робин обикновено ми отговаря, че аз съм далеч по-талантлива актриса, и може би е прав.

Той притежава рядката способност да вниква в същината на въпроса, особено в бизнеса, и аз се уча от него всеки ден. Верен ми е и е готов да ме защитава, както и Сесил. Ценя това отношение и у двамата. Между тях се заражда ново и дълбоко приятелство и то ме радва. Двамата са ми опора в живота и да не дава Господ да се скарат и намразят.

В „Деравенелс“ се случват толкова много събития, развиват се с такава страшна скорост, че губя дъх. Сесил е чудесен, подготвя промените, които можем да осъществим на часа. В сърцето си зная, че всичко, което сме планирали за бъдещето, ще даде плод. Но сега очите на цялата борса са приковани в „Деравенелс“. Гледат, слушат и чакат. Не можем да си позволим и една погрешна стъпка. Заклех се пред себе си.

Робин обеща да се върне навреме, за да посрещнем Коледа. Надявам се да отидем в "Уейвърли Корт ". Ще ни се отрази добре. Станали сме работохолици.

 

 

Острият звън на телефона стресна Елизабет, тя рязко се изправи и посегна към слушалката.

— Елизабет Търнър.

— Аз съм.

— Робин! Здравей! Тъкмо се питах кога ще се обадиш!

— Ето ме и ми се струва, че ти нося хубави новини.

— Не ми казвай, че си изтръгнал парите от ръцете му. Ако си успял, значи си истински гений! — извика тя, а гласът й се извиси от вълнение.

— Още не съм — отговори Робърт с по-мрачен тон, — но със сигурност имам сериозен напредък с Филип. По-редно е да кажа „имаме“, понеже това е резултат от общите ни усилия, а ти си важна част от екипа.

— Какво искаш да кажеш?

— Той винаги те е харесвал, Елизабет, като че ли има голяма слабост към теб. Прекрасно разбира как се чувстваш заради седемдесетте и пет милиона евро, които Мери е инвестирала, и иска да играе честно с теб — обясни Робърт. — Почти същата сума е обвързана в проекта „Марбея“, затова в известен смисъл двамата сте равностойни съдружници. Е, по-правилно е да кажа, че „Деравенелс“ и Филип са партньори. Както и да е, проектът не върви както той е очаквал, и иска да го поемем ние.

— И да го управляваме? — попита тя с недоверие.

— Точно така. Той няма никакъв опит в изграждането на такъв тип курорти и ако не му помогнем, като поемем изцяло управлението, ще затъне. А ние ще изгубим нашите пари.

— Да не би да намекваш, че Филип ще фалира?

— Лично той — не. Повечето от останалите му компании са печеливши. Но проектът „Марбея“ ще се провали и тогава „Деравенелс“ ще загуби.

— Той ще продължава ли да ни бъде съдружник? — Елизабет стисна слушалката по-силно.

— Да. Но смятам, че ще успея да уговоря много благоприятна за нас сделка. С други думи, ние изцяло ще поемем ръководството…

— Абсолютно и безусловно? — прекъсна го бързо тя.

— Абсолютно и безусловно с всичките му екстри — отговори Робърт, а в гласа му се долавяше смях.

— Сесил знае ли за всичко това?

— Не още. Сега ще му се обадя. Но какво е твоето мнение? Имам предвид „Деравенелс“ да дирижира оркестъра?

— Зная, че можем да се справим. Имаме нужните специалисти. — Изведнъж тонът й стана мрачен. — Освен това не мога да отпиша седемдесет милиона с лека ръка.

— Зная. Нямаме избор. Има огромно количество информация, която трябва да проучим. Но аз исках да чуя мнението ти относно идеята като цяло, както и на Сесил, за да приключа с Филип утре. Естествено налага се всички договори и документи да почакат до след Коледа. С други думи, ако успеем да постигнем споразумение с него, екипът ни може да напусне Мадрид още утре.

— Как мислиш, че трябва да постъпим, Робърт?

— Инстинктът ми подсказва, че е правилно да постигнем съгласие с Филип… поне на този етап. Ако успея да сключа изгодна сделка, можем в края на краищата да се окажем победители.

— Добре тогава. Моля те обади се веднага на Сесил. Отивам в кабинета му.

— Обезателно, Елизабет. Връщам се утре вечер, ако всичко протече по план.

— Радвам се да го чуя. Липсваш ми.

— И ти на мен.

Телефонът замлъкна, тя затвори слушалката и забърза към кабинета в другия край на коридора. Влезе при Сесил точно когато звънна телефонът.

— Робин е — сериозно заяви тя, приближи се до писалището на Сесил и седна.

Сесил кимна със спокойно и непоколебимо изражение на сивите си очи. После вдигна слушалката.

— Уилямс на телефона. — Замълча и се заслуша, после отговори. — Да, тя влезе точно в този момент, Робърт. Да се захващаме. Каква печалба ще имаме?

Сесил се облегна, обърна очи към Елизабет няколко пъти и хвана погледа й. Най-после заговори:

— Съгласен съм с тебе и Елизабет. Не мисля, че имаме много алтернативи. Налага се да се съюзим с Филип Алварес поне този път, на този етап. Наясно си, че трябва да сключиш особено печеливша сделка с него, Робърт.

Елизабет седеше, слушаше Сесил с половин ухо и когато най-сетне той затвори телефона, попита:

— Е, какво мислиш?

— Съгласен съм. Нямаме какво да губим. Засега. Все пак само преговаряме.

Елизабет се изправи.

— Едно ще ти кажа, Сесил. Ако Джон Норфел подхване проекта „Марбея“, ще превърне курорта в печатница за пари. Точно по неговата част е. Ако той ще го управлява, задължително трябва да го вземем и тогава ще си отдъхна.

— Аз също — отговори Сесил.

Елизабет погледна часовника си.

— Време е да тръгвам. Имам среща с Томас и Кат в къщата в Челси. Сториха ми се много тайнствени, когато вчера говорих с тях.

— Да се надяваме, че новините са добри — отвърна Сесил и й хвърли една от редките си усмивки.