Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (1)

1.

— Тя почина!

Сесил Уилямс влезе в трапезарията в „Рейвънскар“ и с бързи крачки се приближи до масата. Против волята си Елизабет Търнър скочи на крака.

— Кога? — попита тя напрегнато.

— Тази сутрин, съвсем рано. Точно преди зазоряване, за да бъдем точни.

Настъпи тишина.

Елизабет чакаше отдавна тази вест, но дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще чуе тези думи. Измина миг, преди да ги осмисли, после попита:

— Няма какво да се каже, нали Сесил? Не съм лицемерка и няма да се преструвам, че скърбя за смъртта й.

— Нито аз. Прекрасно разбирам чувствата ти, Елизабет. — Той я прегърна през рамо, целуна я по бузата и се взря дълбоко в блесналите й тъмни очи.

В тях напираха сълзи, а Сесил знаеше без сянка от съмнение, че не покойницата бе причина за тях. Бяха сълзи на облекчение.

— Свърши се, Елизабет — тихо каза той. — Най-накрая. Дойде краят на мъките ти и вече си в безопасност. Никой никога повече няма да ти заповядва. Сама ще управляваш съдбата си.

Напрегнатото изражение на бледото й лице се проясни.

— Най-сетне свободна! О, Сесил, колко е прекрасна тази мисъл! Но знаеш ли, едва успявам да я проумея.

Плаха усмивка пробяга по устните й и веднага изчезна, сякаш тя не бе напълно убедена в новото си положение. Той се усмихна.

— Предполагам, че ще мине време, преди да го осъзнаеш.

Тя го погледна съсредоточено, а очите й леко се присвиха. Той я познаваше добре. Елизабет изчака миг, за да възвърне самообладанието си, преди да заговори.

— Колко съм груба, Сесил. Нека ти донеса нещо за закуска, сигурно умираш от глад. Лукас донесе достатъчно ядене за цяла армия, така че какво ти се иска?

— Трябва да призная, че действително съм гладен. Но сам ще си сервирам. Седни, отпусни се и си изпий кафето. Най-вече днес имаш право да му се насладиш.

Елизабет седна. Трепереше вътрешно, усещаше краката си слаби и нестабилни. Когато се облегна, опитвайки се да се овладее, вместо покой я обзе ужас. Неизвестното бъдеще се изправи пред нея. Зави й се свят при перспективата да продължи напред, да изостави стария си живот и да хване кормилото на съдбата си. Всички тези години на безсънни нощи, постоянно тревожна, постоянно изпълнена със страх. Заради сестра си. Никога не знаеше какви номера ще изиграе Мери, какви обвинения ще хвърли в лицето й. Живееше на ръба… без миг покой, откакто се помнеше. Мери я тормозеше още от детството.

Миг по-късно Сесил се завърна с чиния с храна и седна до нея. След като хапна няколко залъка бъркани яйца, той отбеляза:

— Сигурно си будна още от тъмно. Изненадах се, когато открих, че вратата ти е отворена, а спалнята — празна в шест и половина сутринта.

— Не можах да спя. Изминалата седмица беше крайно изтощителна. Чувствата ми взеха превес над разума… беше едно безкрайно чакане.

Той я погледна. Настойчивите му сиви очи изучаваха лицето й. От години се безпокоеше за нея. Верността му към Елизабет беше безусловна. Но той не каза нищо, а продължи спокойно да закусва. Бе разсъдлив и предпазлив човек, спокоен и наясно с плановете си. Елизабет отпи от кафето си.

— Така и не се разтревожих от болестта й. Вярно е. И какъв би бил смисълът? И без това знаехме, че умира. Че ракът я разяжда отвътре, че си въобразява, че е бременна. Но последната седмица… не можах да се сдържа да не си припомня някои епизоди от миналото. Хубавите моменти. И лошите. Най-вече от детството… когато баща ни се отрече от нас. Тогава бяхме близки, макар и за кратко. И последния път, когато бях при нея… — гласът на Елизабет се прекърши и тя поклати глава. — През останалото време бе извънредно трудно. В нейните очи бях враг. Към баща ни се отнасяше крайно собственически. Моята майка беше обсебила нейната, а аз — нея, като, разбира се, голямата награда бе баща ми, на когото се подмазваха и когото обожаваха. Безусловно. Все се надпреварваше с мен и вярваше, че заговорнича против нея. — Елизабет изпусна дълга въздишка. — Както и да е, навлякох си неприязънта на Мери от деня, в който се родих.

— Всичко това свърши, не го мисли. Започваш нов живот… пред теб сега е ново начало — окуражи я Сесил.

— И ще се стремя да водя новия си живот добре — отговори тя, а в тона й се прокрадна оптимизъм.

Стана, приближи се до бюфета и си наля чаша кафе. — Кой знае за смъртта на Мери? Предполагам, всички?

— Не съвсем. — Сесил хвърли поглед към салонния часовник. — Още няма осем. Неделя е, затова ограничих до минимум телефонните си разговори. Засега. Никълъс Трокмън ми се обади първи, за да ми съобщи, че Мери е починала, после веднага след това се чух с Чарлз Броукс, който ме уведоми за същото.

Смръщила вежди, Елизабет възкликна:

— Явно всички се свързват с теб по мобилния! Нищо чудно, че не чух да звъни никакъв телефон.

— Помолих Никълъс и Чарлз да ме търсят на мобилния. Защо трябва цялата къща да се буди в шест сутринта? — Той поклати глава. — Също като теб, аз почти не спах снощи, знаех, че тя няма да изкара още дълго.

— Предполагам, че Никълъс пътува насам. С черната си кутия.

— Да. Всъщност е собственик на кутията от петък. Хората на Мери му я изпратиха същия следобед, за да може да ти я донесе веднага. Предполагаха, че Мери ще заспи вечния си сън още онзи ден, но се оказа фалшива тревога. Тази сутрин, около половин час, след като научил новината, потеглил насам. В момента пътува с колата си и ме помоли да ти съобщя, че чака с нетърпение съботната си закуска с нас.

Тя се усмихна за първи път от дни насам.

— Радвам се да го чуя.

— Сидни Пейн също се обади. И той бързаше да потегли насам, но го разубедих, като му обясних, че по-късно тази седмица ще се наложи да бъде в Лондон и тогава ще се свържа с него. Съобщи ми, че вече са му се обаждали трима души, така че вестта за смъртта на Мери се разпространява бързо. — Сесил направи гримаса. — Всички обичат интригите и затова важните новини лумват като опустошителен огън.

Елизабет попита с неочакван плам:

— Кого ще поканим за първата ни среща?

— Налага се да присъстват прачичо ти Хауърд, братовчедите ти Франсис Ноулз и Хенри Кери, Сидни Пейн също трябва да дойде, плюс някои от членовете на борда, които отдавна чакат този ден.

Тя кимна.

— Зная кои са и нямам търпение да се срещна с тях. А онези от компанията, които са против мен?

— Какво могат да направят? — попита Сесил и поклати глава. — Нищо! Не могат открито да се изправят срещу теб, Елизабет. Според завещанието на баща ти законната наследница на „Деравенелс“ си ти.

— Могат да ми пречат, да ме спъват, да ме саботират, наречи го както пожелаеш. — Тя сви рамене. — Те са привърженици на Мери и никога няма да ме одобрят. Никога.

— Кой го е грижа? Одобрението им не струва и пукната пара! Длъжни са да те уважават. Това е важното. И съм готов да положа всички усилия да го постигна.

 

 

Нейната сестра Мери Търнър беше мъртва. Мери Търнър Алварес, съпругата на Филип Алварес, най-прочутия мадридски магнат, човекът, който се бе възползвал от парите й, изразходвал бе средствата й и я бе изоставил да умре в самота. Но нима не постъпват така всички мъже? Използват жените, а после ги захвърлят. В това отношение баща й бе шампион. Не мисли лошо за него, смъмри се тя. Именно последното му завещание й даваше всички права. Тя бе третият и последен наследник. И сега компанията „Деравенелс“ е нейна.

В края на живота й на Мери не й оставаше друго, освен да изпълни желанията на Хенри Търнър, въпреки че по-рано отчаяно се опитваше да отнеме на сестра си падащото й се по закон наследство.

Мери бе нарекла неродения си син свой несъмнен наследник, несъществуващото дете, за което си фантазираше, онова, което си въобразяваше, че носи в издутия си корем. Там зрееше не нов живот, а нелечим рак.

След това я осени най-прекрасното й прозрение, както го наричаше Мери. Трябваше да я наследи съпругът й, испанецът Филип Алварес. В края на краищата не беше ли той най-преуспелият бизнесмен в Испания? И кой по-добре от него щеше да управлява компанията? Когато тази идея бе осуетена, Мери се вкопчи в братовчедка си Мари Стюърт, с шотландско-френски произход и възпитание, французойка до мозъка на костите си, без капчица английска кръв. По онова време Сесил открито се възмущаваше какво разбира тази келтска въртиопашка от управлението на осемстотингодишна търговска компания със седалище в Лондон, мъжки бастион на егоцентричния сексизъм.

Отдавна Мари Стюърт твърдеше, че е законната наследница, като изтъкваше, че е наследила правото си на наследство от английската си прабаба Маргарет Търнър, най-голямата сестра на Хари Търнър. Но именно Хари наследяваше пряката мъжка линия направо от баща си. Следователно потомците му, без значение на пола си, имаха предимство пред линията на сестра му Маргарет. Всичко бе свързано с традицията първородният син и потомците му да наследяват всичко.

Идеята на Мери Търнър бе убита в зародиш. Управителният борд на „Деравенелс“ не желаеше да има нищо общо с Мари Стюърт, която приемаха като враг. И отношението им винаги щеше да си остане същото.

И така, в самия край на живота си сестра й Мери най-накрая я призна, макар и всъщност не по име. Като че нещо й попречи. Но преди десет дни тя изпрати едно ковчеже по един от подчинените си. В него бяха скъпоценностите на семейство Търнър и много ключове от банкови трезори, сейфове и от другите родови къщи.

Нейният мъдър Сесил бе изтъкнал в онзи неотдавнашен следобед:

— Това е нейният начин да те признае, Елизабет. Най-сетне тя ще изпълни последната воля на баща ти. Ще видиш. Действията й са по-важни от всичките й думи.

Но защо сестра й не произнесе името й? Защо не каза: „Сестра ми Елизабет Търнър е наследницата“? Защо само едва чуто промълви нещо за законната наследница на Хари Търнър?

Защото те мразеше, отговори си сега Елизабет, и не можеше да понесе перспективата ти да заемеш мястото й. Минало, минало, шепнеше в главата й тих гласец и тя се помъчи да отпъди тези мисли. Какво значение има сега? Мери Търнър Алварес е мъртва. Тя, Елизабет Деравенел Търнър, е жива и скоро ще стане управителен директор на „Деравенелс“. Сега всичко й принадлежи: компанията, къщите, скъпоценностите и властта. А тя ги желаеше. Кой не би ги пожелал? От край до край тя е едновременно Деравенел и Търнър. Дъщеря е на Хари и му прилича до болка. Мери бе коренно различна. Напомняше на испанската си майка, но бе значително по-дребна от Катрин — ниска и пълна, и дори и наполовина не така красива.

Щом влезе в спалнята си, Елизабет отвори вратата на шкафа, извади ковчежето, което Мери й бе изпратила, и го постави на леглото. Намери ключа в чекмеджето на писалището си, отключи го и разрови съдържанието — кафяви кожени кесии с имена, изписани със сребро. „Уейвърли Корт“, Кент — „Рейвънскар“, Йорк — „Челси Хаус“, и всички те бяха пълни с ключове. Имаше кесии с ключове за банкови сейфове в „Кут“, „Уестминстър“, „Лойдс“.

Сесил я бе уведомил, че тези банкови трезори съхраняват бижутата на Деравенел и Търнър — диамантени диадеми, сребърни предмети и сервизи за чай и стари документи. Налагаше се да посети всеки банков трезор, когато се върнат в Лондон, и да провери всичко в ролята си на нов собственик.

Елизабет остави кафявите кожени кесии и прокара пръсти по няколко кутии от „Картие“, покрити с червена кожа, после ги отвори всичките. Намери превъзходна диамантена огърлица, чифт изумителни смарагдови обици и игла, украсена със сапфири и диаманти. Бижуто бе прелестно, очевидно от трийсетте. Изведнъж тя се зачуди кой член от семейството бе купил подобни накити. И за кого. Запита се също ще носи ли някога някои от тях. Навярно не, но щеше да се закичи с перлите от южните морета, които онзи ден разглеждаха със Сесил.

Извади перлите от ковчежето, подплатено с черно кадифе, и ги вдигна срещу светлината. Как сияеха… наистина бяха великолепни. Да, тях щеше да носи.

След като прибра всичко в сандъчето, тя го върна в шкафа. Имаше по-належащи дела. Налагаше се банковите трезори да почакат, както и двете къщи, „Уейвърли Корт“ и другата в Челси, в която Мери бе живяла в продължение на няколко години, а днес там бе предала Богу дух. По-късно през същата седмица ще погребат сестра й в семейната гробница тук, в „Рейвънскар“, където почиват всички от клоновете Деравенел и Търнър. Предстоеше й да организира погребението.

Елизабет седна зад писалището си и отвори дневника си. Неделя, седемнадесети ноември, 1996 година. В горния край тя написа: „Сестра ми Мери Търнър Алварес почина призори тази сутрин. Тя бе на четиридесет и две.“

Облегна гръб на стола и впери очи в стената. Мозъкът й препускаше. Ужасяваше се от мисълта да отиде в „Деравенелс“ и да поеме управлението на компанията. Но нямаше избор. Какво ще направи първо? Как ще осъществи плановете, които крояха със Сесил? Работеше в „Деравенелс“, откакто навърши осемнадесет, и бе обикнала фирмата, докато Мери не я изрита миналата година. Предстоеше да се върне и да я управлява. Беше само на двадесет и пет и съвсем неопитна. Но трябваше да се заеме, длъжна бе да се справи. Елизабет знаеше едно — налагаше се да докаже на работещите в компанията, че не е некомпетентна и високомерна като сестра си. Всички там бяха женомразци. Неумението на Мери потвърждаваше вроденото им убеждение, че жени не трябва да заемат ръководни постове.

„Длъжна съм да се справя. Нямам друг избор. Трябва да бъда здрава, издръжлива и умна. И, ако е нужно, неискрена. Длъжна съм да победя. Освен това искам компанията. И то — цялата. Аз я наследих и отново ще върна величието й.“

Затваряйки очи, Елизабет подпря лакти на бюрото и облегна глава на дланите си, докато умът й продължаваше да препуска, а гениалният й мозък раждаше планове.