Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (52)

52.

Бес седеше до леглото на леля си Ан Деравенел, държеше й ръката и се опитваше да я успокои. Няколко седмици поред Ан бе болна, откакто внезапно и неочаквано детето им, малкият Еди, почина от апандисит. Ан и Ричард бяха като полудели, обезумели и неутешими. Ан се поболя и падна на легло. Ричард също бе покрусен от скръб, но успяваше да се овладее. Делата на „Деравенелс“ отвличаха мисълта му.

Ненадейно Ан обърна глава и погледна Бес право в очите, после тихо промълви:

— Не мога да престана да мисля за девети април, когато малкият Еди почина в „Рейвънскар“. Защо Бог ни го отне в този ден? Същият, в който си отиде Нед преди година? Точно на този ден, Бес. Нима Бог наказа Ричард?

Бес се приведе по-наблизо и се вгледа в леля си, а яркосините й очи се разшириха от изненада.

— Какво говориш, лельо Ан? Защо ще наказва чичо Ричард?

Ан лежеше върху възглавниците, бледа и изпита. Остана безмълвна и съжали за думите си, като видя потреса и изумлението, изписани на лицето на племенницата й. Бес навярно я разбра неправилно.

— Какво искаш да кажеш? — настоя младата жена, смаяна и изплашена от думите на леля си.

Ан вдигна поглед към Бес и немощно се усмихна.

— Ричард настоя момчетата да заживеят в „Рейвънскар“ с нас и малкия Еди. Онзи уикенд, когато отпътувахме при майка ми, ги оставихме сами, а по-късно Ричард замина за Лондон. Останаха без надзор, Бес, ако не броим гувернантката и слугите. Злословят против Ричард, твърдят, че бил небрежен и затова е виновен за изчезването им… но не е вярно. Той обичаше момчетата. И кой би допуснал, че няма да са на сигурно място в „Рейвънскар“ и че някакъв злодей ще ги отвлече от плажа?

Ан се разрида, а Бес се надвеси над нея, даде й чиста носна кърпичка и тихо промълви:

— Моля те, не плачи, Ан, не се разстройвай. Трябва да се щадиш, за да оздравееш. Чичо Ричард се нуждае от теб и той тъгува за малкия Еди. Нека сляза долу и помоля готвачката да приготви кана с чай. Ще можеш ли да хапнеш нещо?

Ан избърса очите си и поклати глава.

— Не съм гладна — обърна поглед към часовника на нощното шкафче и тихо рече: — Боже, виж кое време е. Вече е шест. Ричард скоро ще се върне от „Деравенелс“.

— Защо не се помъчиш да станеш, Ан, и да вечеряш с него. Така ще го ободриш.

— Не мисля, че ще мога. Може би утре ще се почувствам по-добре.

Изведнъж Бес осъзна, че леля й бавно гасне. Почти не се хранеше и понеже рядко ставаше от кревата, краката не я държаха. Атрофия, мина през ума й, но бързо пропъди ужасната мисъл.

В същия момент вратата се отвори и неочаквано на прага застана чичо й. Изглеждаше уморен и отпаднал, но се насили да се усмихне и влезе в стаята.

— Бес, колко хубаво, че си дошла. Благодаря ти, че идваш да поседиш при Ан, толкова си добра.

— Тук съм цял следобед — отвърна Бес и му се усмихна. Открай време бяха близки и тя истински го обичаше. — Мъчех се да убедя Ан да стане за вечеря.

— Защо не? — приближи се до леглото, наведе се над съпругата си, нежно отмахна светлорусата коса от лицето й и я целуна по бузата. Свел очи към нея, продължи: — Слез долу, любов моя. Ще бъде чудесно да вечеряме заедно.

Очите на Ан бяха пълни с обожание, когато отговори.

— Ще подремна. Обещавам, че по-късно ще сляза — премести поглед към Бес и се усмихна на племенницата си. — Остани за вечеря, скъпа. Може по-късно да ми помогнеш да се облека.

— Разбира се, че ще ти помогна, лельо Ан — отговори Бес, а после се обърна към чичо си. — Сега ще сляза долу и ще ви оставя двамата сами.

 

 

Бес излезе в градината, прекоси широката тераса и слезе до оградата, отвъд която течеше Темза.

Подпря се на лакти върху оградата и се взря надолу към реката. От години Еймъс угощаваше нея и Грейс Роуз с приказки за Темза и момичетата я обикнаха не по-малко от него. В този късен майски следобед в нея плаваха само няколко малки баржи, които й напомниха на „Лейди Бес“.

Какво се бе случило с рибарската лодка? Ясно бе, че братята й са я извлекли на плажа. Но бяха ли действително влезли във водата? Бяха ли се удавили при злополука в морето? Или мъжът, когото Том Роуботъм бе видял, просто бе завързал рибарската им лодка за неговата, когато ги е отвел със себе си?

Неотдавна бе задала същия въпрос на Еймъс, а той бе кимнал и отговорил:

— Ако аз похищавах две момчета, разбира се, че щях да открадна и лодката им… Липсващата лодка „Лейди Бес“, бе дала повод за съмнения у мнозина. Смятаха, че е възможно и да са се удавили в морето.

Тогава бе попитала Еймъс той какво смята, а Финистър й отговори, че според него братята й са били отвлечени, но няма представа каква е съдбата им.

Бес въздъхна, като си спомни за разговора с бившия полицай. Бе склонна да се съгласи с него… никой не знаеше какво се е случило с Едуард и Ричи. Неизвестността бе най-жестока от всичко. Бяха изчезнали преди близо година. Днес бе последният ден на май 1927. Тя бе на осемнайсет, бе отпразнувала рождения си ден през март, а Грейс Роуз бе вече на двайсет и седем. Бяха добри приятелки и прекарваха много време заедно; Грейс Роуз й бе истинска сестра, сякаш бе още една от дъщерите на Елизабет, за радост на Бес.

— Търсих те навсякъде — чу гласа на Ричард, който слизаше по пътеката към нея.

Бес се извъртя, устните й се разтеглиха в усмивка и отговори:

— Не съм се скрила, чичо Ричард.

— Отново ти благодаря, скъпа Бес — той се приближи до нея, облегна се на оградата и я загледа внимателно. — Наистина успяваш да ободриш Ан. Вижда ми се толкова слаба, така апатична, а лекарят твърди, че от нищо не е болна — той поклати глава, а лицето му се изопна.

— Болна е от мъка — промълви Бес.

Той дълго мълча, после прошепна:

— Умира заради сломеното си сърце, предполагам.

— Навярно — съгласи се Бес, хвана го за ръката и я стисна. — Зная колко се измъчваш заради Ан, сам се поболяваш от тревога, но ще идвам колкото се може по-често да я виждам.

Ричард обхвана с длан нейната ръка.

— Благодаря на бога, че имаме теб. Толкова си добра. Помагаш и на мен. Какво щях да правя без теб, скъпа Бес — поднесе ръката пред устните си и целуна пръстите й. — Ти си нашето съкровище.

Тя се наведе напред и го целуна по бузата.

— Искам колкото е по силите ми да помогна и на двама ви. Обичам ви, Ричард. За какво са роднините?

Той й хвърли неразгадаем поглед, после отбеляза:

— Понякога си задавам същия въпрос, особено за нашите.

Той зарея поглед в далечината, като че виждаше нещо невидимо за нея. В момента очите му бяха бледо сиво-сини и докато наблюдаваше тъмната му коса и изваяно лице, тя осъзна колко много приличаше на баба й. Ричард Деравенел бе наследил чертите на клона Уоткинс. Не бе така висок и поразително красив като баща й, а цветът на очите и косата му бяха съвсем различни. И все пак бе хубав мъж и понякога й напомняше на баща й.

Наистина бе много странно, че седемгодишният му син, малкият Еди, почина в същия ден както баща й предната година. Замисли се за думите на Ан, бяха я озадачили.

Ненадейно от устата й се изплъзна въпросът:

— Чичо Ричард, защо хората говорят такива ужасни неща за теб?

Той извърна глава от реката и смаяно я погледна. Пред погледа й лицето му се промени. Устата му се сви в права линия, очите му, бледосини само преди миг, сега потъмняха.

— Не зная, Бес — най-сетне отговори учудено. — Наистина… изумен съм не по-малко от теб. Не съм отвлякъл братята ти. И защо да го правя? Освен това бях в Лондон, както добре ти е известно. Предполагам, че смятат, че съм наел човек да ги отвлече… или убие? Нямам вина за това престъпление, Бес, ако изобщо съществува такава. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти. Зная колко обичаше момчетата и колко верен беше на баща ми… Не мога да допусна, че ще позволиш и косъм да падне от главите им… толкова приличаха на него.

Очите на Ричард се изпълниха със сълзи и той отново хвана ръката й.

— Погледни ме, Бес, моля те. Моля те, погледни ме. Кълна се в Бога, че не съм причинил зло на Едуард и Ричи. Трябва да ми повярваш.

Бес, взряна в очите му, видя блясъка на искреността в тях, чу истината в гласа му и разбра, че не лъже. Повярва му, независимо от всички, които злословеха зад гърба му. Познаваше го цял живот и му имаше безусловно доверие. Бе брат на баща й, любимият му брат, и баща й го обичаше от все сърце.

— Разбира се, че ти вярвам — най-после промълви тя. — Бих ти поверила живота си, както и на сестрите си.

— Благодаря ти, Бес. Признателен съм ти за доверието — извърна се към реката, после и тя. Прегърна я, докато наблюдаваха Темза как тече покрай тях, потънали в собствените си мисли. Но и двамата се безпокояха за бъдещето.

 

 

Еймъс Финистър стоеше в библиотеката в къщата на „Бъркли Скуеър“. Като всеки друг, който пристъпваше прага на тази прекрасна стая, той се загледа в платното на Реноар, закачено над камината. Напомни му на Бес и Грейс Роуз. Преди всичко затова я бе купил господин Едуард, бе повече от очевидно.

— Здравейте, господин Финистър — чу се гласът на Елизабет.

Той се извъртя и се обърна към нея.

— Добър вечер, госпожо Деравенел.

Елизабет прекоси стаята и пое протегнатата му ръка, после двамата се насочиха към столовете пред камината.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Елизабет и седна. — Исках да поговорим за „Деравенелс“.

— Така си и помислих. Но нямам много да ви съобщя, госпожо Деравенел. Ако беше иначе, щях да ви потърся.

— Зная, бяхте безкрайно любезен и много услужлив през изминалата година. Както и господин Оливери. Между впрочем, ще дойде ли и той?

— Да. Забавиха го във фирмата, но ще пристигне до няколко минути.

— Радвам се. Питах се как вървят делата на парижкия клон.

— Много добре, доколкото разбирам. Но естествено Оливери ще ви уведоми по-подробно, тъй като постоянно работи с тях.

Тя кимна и притисна длани една в друга.

— А какво става в Лондон? — изви в дъга русите си вежди и добави: — Има ли още уволнения?

— Няколко, да. Господин Ричард извърши и някои други промени.

— Но компанията е в безопасност, нали? — попита отново тя и изведнъж тревога засенчи светлосините й очи. Притеснено посегна към шията си. — Не е разорена, нали?

— Това трудно може да се случи, госпожо Деравенел. Господин Едуард я направи изключително стабилна.

— Мадам, извинете, но пристигна господин Оливери — обади се Малет от вратата на библиотеката.

— О, благодаря ти, моля те, покани го, Малет.

Елизабет се изправи да посрещне забързания Алфредо, който надълго и нашироко се извиняваше, че е закъснял.

— О, няма нищо — увери го тя и се ръкува с него. — Моля, седнете при нас. О, колко съм нелюбезна, не ви предложих нищо. Ще желаете ли нещо за пиене, господин Финистър? А вие, господин Оливери?

Двамата мъже учтиво отказаха, след което Елизабет се облегна на стола си и заговори:

— Тъкмо обсъждахме „Деравенелс“ с господин Финистър и той ме увери, че както и да постъпи девер ми, никаква опасност не грози компанията, заради усилията на съпруга ми.

— Самата истина, госпожо Деравенел. Господин Едуард бе гений. Със съжаление ще отбележа, че брат му не е от същия калибър, но все пак не е глупав. Може от време на време да се отървава от някой служител, но няма да потопи кораба, вярвайте ми — увери я Оливери.

— Споменах на господин Финистър кантората ни в Париж. Там всичко е наред, нали?

— Да. Работи отлично. Хенри Търнър я управлява с голяма вещина — отговори Оливери. — Оказа се истинско съкровище. Всички бяхме доста озадачени, когато преди няколко години господин Едуард го назначи на работа, но е много полезен за компанията.

— Надявам се, нали е акционер. Убедена съм, че и двамата знаете, че е наследник на покойния Хенри Грант и е придобил всичките му акции от компанията.

— Господин Деравенел, имам предвид господин Едуард, ми го спомена — отвърна Оливери. — Като че изпитваше силно доверие към търговската находчивост на младия Хенри.

— Така и чух. Искам да попитам нещо и двама ви и да ми отговорите абсолютно откровено. Каквото и да кажете, ще си остане между нас.

И двамата кимнаха.

Елизабет им се довери:

— Напоследък чувам всякакви слухове за девера ми. Поразява ме, че Ричард Деравенел не е особено обичан в компанията… вярно ли е?

— Да. За жалост, дори бих добавил, че го мразят, и то много — отговори Оливери.

— Като изключим онези, с които е израснал или които доведе във фирмата след смъртта на господин Едуард миналия април — обади се Еймъс. — Те му се кланят доземи.

— Но предполагам, това са шепа хора? — намеси се Елизабет.

— О, да, госпожо Деравенел, точно така — побърза да отговори Оливери.

— Считат ли го за виновен за изчезването на синовете ми? — най-после зададе най-важния въпрос.

— Мнозина — веднага отвърна Финистър. Държеше да й разкрие истината. Тя заслужаваше да узнае какви мрачни слухове се носеха напоследък. — Длъжен съм да кажа, че осемдесет процента от служителите на „Деравенелс“ смятат, че девер ви има пръст в изчезването им. Не ме питайте защо.

— Вероятно смятат, че се е отървал от тях, за да присвои компанията за себе си и собствения си син — подсказа Оливери, довършвайки мисълта на Финистър.

— Който сега е мъртъв — промълви Елизабет. — Не е ли странно, че синът му почина на същата дата като съпруга ми, една година по-късно.

Никой от мъжете не отговори; и двамата бяха съгласни с нея. За мнозина бе нещо като поличба. Сякаш бе намеса свише.

Елизабет погледна първо Финистър, после Оливери.

— Дъщеря ми Бес е действителната наследница, както ви е известно, а не чичо й. Сигурна съм, че ви е известно, че съпругът ми промени старите правила още през 1919, за да може жена, родена с името Деравенел, да бъде управителен директор на компанията, стига да е достигнала нужната възраст.

— Да, знаем — отвърна Оливери от името и на двамата.

Елизабет постоя замислена за миг, после продължи:

— Още е млада да оглави фирмата. За момента.

— Но може да дойде да работи в „Деравенелс“ и да се обучи — възкликна Алфредо, развълнуван от перспективата и нетърпелив да я осъществи.

— След някоя и друга година би могла да заработи в компанията. Вярвате ли, че ще я посрещнат с добре дошла? — попита Елизабет.

— Категорично — увери я Алфредо, после се запита дали е прав. Много мъже щяха да възнегодуват срещу нея.

Финистър се обади:

— Много е зряла за възрастта си, госпожо Деравенел, и е невероятно интелигентна, също като баща си. Познавам я, откакто се роди и зная, че притежава всичките му качества, освен това е извънредно практична.

— Истина е. Да сменим темата. Как бихте приели Хенри Търнър да започне работа в лондонския ни клон? И него ли охотно ще приемат? — Елизабет премести поглед от Оливери към Финистър.

Двамата се спогледаха, после едновременно кимнаха. Еймъс отговори:

— Така мисля, да. Особено служителите, защото той е издънка на Деравенел, нали? Поне така чух.

— Да, заради майка си Маргарет Бочърд Търнър, а както по-рано споменах, е и главен акционер.

Еймъс Финистър се обади с мрачен тон:

— Господин Ричард няма да му се зарадва, не и задълго.

— Няма да го пусне да прекрачи прага — заяви Алфредо и изкриви лице.

— Съзнавам го — рече Елизабет.

Взирайки се в нея, за да прецени изражението и тона й, заговори тихо и съзаклятнически:

— Да не би да обмисляте… съюз, ако мога така да го нарека, госпожо Деравенел? Съюз между Бес и Хенри Търнър?

Ъгълчетата на устните й издайнически се повдигнаха.

Еймъс й се усмихна в отговор.

След кратко мълчание Елизабет се изправи, приближи се до камината и застана с гръб към нея, както бе обичай на Едуард. Очите й се плъзнаха по тях, двамата най-доверени и предани служители, двамината, успели да избегнат изстъпленията на Ричард, които още работеха в „Деравенелс“.

Като поизправи гърба си, тя заяви:

— Промяна. Единственото постоянно е промяната. Събитията често взимат неочакван обрат, както всички знаем. А хората не живеят вечно, нали?