Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (45)

45.

— Днес сме трети юни, а Нед е покойник едва от седем седмици — възкликна Алфредо, премествайки погледа си от Уил към Еймъс.

— Още не е изстинал в земята, а Ричард започна уволненията. Брат му щеше да се обърне в гроба, ако знаеше. Възмутително е, ако ме питаш.

— Уволнения ли? — повтори Уил и погледна настойчиво Алфредо. — Говорех за Антъни Уилънд. Напуснал ли е и друг? За когото не зная?

— Мислех, че ти е известно — бързо отговори Оливери, смръщил вежди. — Едгар Филипс бе отстранен. Зная, че е при нас само от осем години, но Нед имаше много високо мнение за него и той вещо ръководеше отдела за петрол. Прекрасен управител.

— Никой не ми е казал — промърмори Уил. — Но пък не ме осведомиха и за Уилънд. — Научих го от приказките на служителите… тази сутрин.

— Ричард уволни Антъни Уилънд вчера следобед, а теб те нямаше в кантората, Уил. Беше в Сейнт Олбънс, нали? — напомни му Оливери. — Едгар Филипс напусна късно във вторник, ден преди Уилънд. Кой е следващият, как мислите?

Еймъс предположи:

— Повече от вероятно е да съм аз. Никога не ме е харесвал, едва ме търпеше. И съм убеден, че смята, че не съм нужен сега, когато господин Деравенел е покойник…

— Ще се боря със зъби и нокти за теб, Еймъс, повярвай ми — заяви Уил. — Едуард неимоверно те обичаше, а освен това работиш в „Деравенелс“ от четиринайсет години, за бога!

— Подобни обстоятелства не тревожат Ричард Деравенел — отговори Еймъс. — Познавам му душичката. Може да е тих, умен и с добри маниери, но под повърхността се крие друго.

— Зная — обади се Уил и вдигна чашата с червено вино. — Сигурен ли си, че няма да пийнеш едно с нас, Еймъс?

Финистър поклати глава.

— Газираната вода ми стига, благодаря, господин Уил.

Тримата мъже бяха седнали в трапезарията на „Уайтс“, най-старият клуб в Лондон. Просторният, добре обзаведен салон бе празен по обяд по това време на юни. Мнозина от членовете бяха отпътували в четвъртък следобед към къщите си в провинцията и в помещението бе спокойно.

Сътрапезниците се умълчаха. Тримата стари приятели и колеги в момента бяха потънали в собствените си мисли. Уил си спомняше за Нед и тъгуваше за него; Оливери се питаше той ли е следващият на мушката; Финистър мислеше за Грейс Роуз. Вчера пиха заедно чай и тя го бе уведомила, че Джейн Шоу не е добре и тя се безпокои за нея. Двете жени бяха станали близки приятелки през изминалите няколко години. Грейс Роуз му довери, че Джейн силно тъгува за Нед, плаче всеки ден и често изпада в мрачни настроения.

Сервитьорът пристигна с менюто, подаде им го и си тръгна. Тримата го разгледаха и Уил рече:

— Прекалено е топло за супа. Ще взема задушени скариди от залива Моркамбър. След това — писия на фурна. По-лека храна, това е девизът ми тези дни.

— И аз ще поръчам задушени скариди — промърмори Оливери. — И агнешки пържоли.

— За мен — същото — обади се Еймъс и остави менюто си на масата. После разказа на Уил и Оливери за следобеда си с Грейс Роуз и че му е споделила как тъгува Джейн Шоу и колко е нещастна.

— Сестра ми наистина ми спомена колко страда — обади се Уил. — Но от устата на Вики не прозвуча толкова сериозно, Еймъс. Мисля, че е хубаво да посетя госпожа Шоу и да я поканя да дойде с нас на почивка. Към края на лятото със съпругата ми и Грейс Роуз заминаваме за Кап Мартин. Госпожа Шоу може да се съгласи да ни придружи.

— Отлично предложение — Еймъс кимна. — Надявам се да приеме поканата ви.

Сервитьорът се върна, прие поръчките им и забърза обратно. Когато останаха отново сами, Уил мина на друга тема:

— Длъжен съм да призная, че съм смаян от отношението на Ричард към мен. Поведението му днес на моменти беше студено, грубо и като се замисля сега, дори враждебно. Ще създаде големи грижи.

Оливери погледна Уил напълно изненадан и продума с тих глас:

— Имам чувството, че това чака всички нас.

— Защо мислиш така? — попита Уил.

— Понеже иска „Деравенелс“ за себе си. За своя син и наследник, малкия Еди, както го нарича баба му. Ще видите, за нула време ще обсеби всичко. Ще заграби „Деравенелс“ и всичко, което му принадлежи.

— Но това надали е възможно — възкликна Уил. — В допълнението, изготвено от Нед, Ричард оглавява „Деравенелс“ само докато наследникът му не поеме управлението на осемнайсетгодишна възраст. После Ричард ще го напътства, докато навърши двайсет и една. Освен това Нед определи Ричард за настойник на двете си момчета.

— Но не и на останалите деца? — прекъсна го Оливери, видимо озадачен, намръщен впил поглед в Уил.

— Не, само на наследниците от мъжки пол — отвърна Уил. — Аз съм изпълнителят на завещанието, та няма как да не зная.

В гласа на Финистър се долавяха тревожни нотки, когато сподели:

— Има нещо, което тревожи Грейс Роуз и тя не знае какво да прави. Казва, че заради последната добавка госпожа Деравенел е бясна. Че тя е настойница на децата и няма нужда от намесата на чичо им.

Уил остана мълчалив, загледан към средата на трапезарията с тревожно изражение и блуждаещ поглед. Отново изпита онова чувство за задаваща се неизбежна гибел. Едуард Деравенел бе поднесъл на тепсия безгранична власт на най-малкия си брат. И Уил не можеше да не се запита дали Ричард Деравенел ще допусне амбицията и жаждата му за власт да надделеят над братската обич и дълга. От тази ненадейна и плашеща мисъл на Уил му се зави свят. Не би могъл да понесе, ако Ричард изтика синовете на Нед настрани и някак си успее да заграби „Деравенелс“ за собствения си наследник.

Уил избута назад стола си и се изправи.

— Извинете ме за момент — забърза навън и влезе в мъжката тоалетна. Прислужникът измърмори някакво поздравление; Уил кимна и се приближи до трите умивалника, разположени до стената.

Загледа се в отражението си в огледалото и видя, че е пребледнял като платно; студена пот бе избила по лицето му. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да превъзмогне гаденето, изми си ръцете и плисна студена вода върху лицето си.

Прислужникът се приближи и тихо попита:

— Зле ли ви е, господин Хаслинг? Да ви помогна ли?

— Нищо ми няма, Бъроус, много ти благодаря. Горещината ми дойде множко днес, това е всичко.

— Разбирам, сър — и учтиво се отдалечи.

Уил пусна няколко монети в сребърната купа и излезе от тоалетната.

Финистър и Оливери се бяха разтревожили за него и видимо си отдъхнаха, когато отново зае мястото си на масата.

— Съжалявам, приятели — извини се той. — Изведнъж ми се зави свят, но вече ми няма нищо.

— Поговорихме с Еймъс, докато те нямаше — започна Оливери. — Решихме, че сме длъжни взаимно да си пазим гърбовете, защото сме сигурни, че Ричард Деравенел е извадил бойната томахавка и тримата може да бъдем следващите само защото бяхме близки с брат му.

— Съгласен съм и още как. Малкият Рибчо, както го наричаше Нед, май се превърна в акула.