Метаданни
Данни
- Серия
- Домът Деравенел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hairs of Ravenscar, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лили Христова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Бредфорд
Заглавие: Наследниците на Рейвънскар
Преводач: Лили Христова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Американска
Редактор: Мариела Янакиева
Художник: Megachrom Петър Христов
ISBN: 978-954-585-937-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454
История
- —Добавяне
63.
— Ето окончателните договори — Чарлз подаде документите на зет си. — Подпишеш ли ги, банката е твоя. — Бе понеделник сутринта, двайсети май 1974.
— Нямам търпение, Чарлз — Хари се ухили, хвана химикалката и започна да слага подписа си. Вдигна поглед към Жан-Пиер Ларуш и призна: — За първи път „Деравенелс“ притежават банка… във възторг съм, че я купихме.
— А аз се радвам, че я продадох на вас — отвърна френският банкер. — От няколко години искам да се оттегля. Съпругата ми Клод също е доволна. Безкрайно ви е благодарна.
Групичката мъже в залата на борда на директорите на „Деравенелс“ се засмяха, а Чарлз заяви:
— Наехме малък салон във „Фукет“ за празничния обяд, господа. След като свършим с формалностите… — Чарлз замълча, когато Джейн подаде глава иззад вратата и му кимна.
Той се изправи, приближи се да я чуе и забеляза, че е пребледняла като платно. Прошепна му нещо, той ахна, после се овладя. Обърна се към Хари и попита:
— Извинявай, може ли да поговорим навън? Има известно затруднение. От личен характер.
Хари се сепна, после се намръщи, подразнен от ненавременното прекъсване, но като видя колко сериозни са Чарлз и Джейн, потупа с ръка договорите и заговори:
— Всичко е наред, господа. Моля да ни извините за няколко минути. Възникнал е някакъв проблем, който трябва да разреша, преди да отидем да обядваме от другата страна на „Шан-з-Елизе“.
Жан-Пиер Ларуш отговори от името на съдружниците си:
— Моля, не бързайте, господин Търнър.
— Какво има? Какво се е случило? — попита Хари, след като излязоха на коридора.
— Да влезем в кабинета ти — Чарлз го хвана под ръка и припряно го поведе напред.
Джейн поизостана, неуверена как да постъпи, но Чарлз се обърна и й направи знак да ги последва. Тя го послуша, разстроена от новината, която току-що чу.
След като влязоха в кабинета на Хари, той се извърна, погледна първо Чарлз, после Джейн и възкликна:
— За бога, какво е станало? Изглеждате като че носите лоша вест.
— Опасявам се, че е така — отговори Чарлз с леко разтреперан глас, хвана ръката на Хари и предложи: — По-добре седни на канапето.
Хари седна, намръщен и озадачен. Отново се взря в Джейн, която бе добила ужасяващ цвят на лицето, загубила ума и дума. После обърна очи към Чарлз.
— Кажете ми, за бога!
Чарлз седна на стола срещу Хари и посочи на Джейн да седне на дивана.
— Станала е трагична злополука — започна Чарлз. — Ан, брат й Грег и двамата й сътрудници са претърпели автомобилна злополука в ранните часове на тази сутрин. Връщали са се към Париж от долината на Лоара.
— О, господи, не! Предупредих я да не шофира — извика Хари, а лицето му почервеня. — Не е трябвало да сяда на волана.
— Надали е карала тя — отговори дрезгаво Чарлз.
— В болница ли са? — попита Хари. — В коя? Къде е станала катастрофата?
— Не съм съвсем сигурен, но скоро ще ни съобщят — Чарлз преглътна и със сподавен глас продължи: — Очевидно сблъсъкът е бил чудовищен. Хари… Ан е мъртва. Ужасно съжалявам… страшно съжалявам, но всички са загинали… и четиримата.
— Боже мой! Не! Как е станало? Кажете как се е случило, за бога! — викна Хари. Лицето му се обезкърви, посивя, цял се разтрепери. Струваше му се, че не му е останала капчица кръв. Бе така внезапно, като гръм от ясно небе. Ан бе мъртва. Грег — също. И Марк, и Филип. Не беше възможно… трудно му бе да го понесе. Всичките мъртви… за един миг.
Джейн го хвана за ръката с желание да го успокои, но самата тя бе потресена. Хари седеше и гледаше оцъклено Чарлз, все още не можеше да повярва. Явно бе в шок.
— Не може да бъде — промълви сам на себе си и вдигна ръка към лицето си. — Кажи ми, каквото знаеш, кажи ми всичко, Чарлз. Умолявам те — настоя той.
— Не ми е известно много, приятелю. Но полицаите чакат да се срещнат с теб. Джейн ги заведе в моя кабинет — хвърли поглед към нея и тихо попита. — Какво ти съобщиха, Джейн?
Тя преглътна с усилие и обясни с треперещ глас:
— Колата се е ударила челно в движещ се камион в насрещното платно. Случило се е на главния път. Като че… изглежда… — Джейн рязко млъкна; гласът й секна, но тя възвърна самообладанието си и продължи: — По всичко личи, че ударът… е бил страшно силен… Всички са загинали на място. Полицаите искат да говорят с теб веднага щом бъде възможно, Хари.
Хари кимна и си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.
— Доведи ги.
Джейн скочи и излезе от стаята.
Чарлз се изправи, приближи се, седна до него на канапето и сложи ръка на рамото му.
— До теб съм. От каквото и да имаш нужда, ще ти помогна.
— Каква трагедия. Каква потресаваща новина… — гласът му така рязко секна, че той млъкна, напълно зашеметен. След няколко секунди прошепна: — Как ще съобщя на Елизабет?
— Ще се престрашиш, ще намериш сили, а ние ще ти помогнем, Мери и аз.
— Зная — вдигна поглед към най-близкия си приятел. — Бях й сърдит, чувствах се разочарован, но никога не съм й желаел злото.
— Знам.
Джейн въведе двамата полицаи, те седнаха и заговориха на Хари със спокоен, равен тон. Обясниха му, че катастрофата е станала до Брисак, близо до Лоара и четиримата пътници в колата били убити на място, както и шофьорът на камиона.
Хари слушаше, кимаше от време на време, опитваше се да осмисли казаното, но бе като вцепенен. Най-сетне Чарлз се намеси и отведе полицаите в кабинета си, където го осведомиха за всички подробности. Телата били в моргата в местната болница, близо до Брисак, и щели да ги докарат в Париж през следващите двайсет и четири часа.
Чарлз възложи на секретарката си да уреди необходимото с двамата полицаи, после телефонира на съпругата си Мери.
— Благодаря, че дойде с мен, Джейн — рече Хари, докато вървяха през градините на двореца Тюйлери следващия следобед. — Имах нужда да изляза от апартамента, изпитвах клаустрофобия и бях като вцепенен.
— Още не можеш да се съвземеш — Джейн постави ръка на рамото му, за да го утеши и успокои. — Освен това въздухът и разходката ще ти се отразят добре.
— Ан обичаше Париж. Градът, хората, цялата атмосфера. Все я приемах повече за французойка, отколкото за англичанка.
— Казвал си ми.
Продължиха да вървят безмълвни. Беше им приятно заедно и мълчанието им не бе неловко; не се нуждаеха от думи.
Изведнъж Хари спря и се обърна към Джейн.
— Искам нещо да споделя с теб, нужно ми е да го изрека. Не я мразех. Наистина не се разбирахме и имахме трудности, но това ти бе известно, нали?
— О, да, и още как — тихо отвърна Джейн.
— Отдавна ли знаеш?
— Да, Хари.
— Не съм й желал злото.
— И това разбирам — Джейн стисна ръката му.
— Щом й е било писано да умре, радвам се че е било… мигновено. Не е страдала, доколкото ми е известно… Допускаш ли, че се е мъчила?
— Не. Нали полицията те увери, че е починала на място, защото ударът е бил страховит. Твърдят, че сигурно е загинала на секундата. Патоанатомът ще знае времето на смъртта. Сигурна съм, че вчера френската полиция ти каза истината.
— Но вратът й, Джейн — онези полицаи ми съобщиха, че вратът й… е почти отсечен — тръпки го полазиха само като си го помисли.
— Не мисли за това. Разбери, Ан не е страдала. Не се задълбочавай в черни мисли.
— Добре, Елизабет… чак през септември ще навърши три. Как да съобщиш на едно дете, че майка му е убита?
— С нежност и внимание, Хари — отвърна Джейн и след колебание тихо добави: — С моята помощ.
— Ще ми помогнеш ли, Джейн? — пламенно попита той и се вгледа в очите й, внезапно разбрал колко му е нужна подкрепата й.
— Ще направя всичко за теб, Хари, абсолютно всичко. Винаги съм обичала Елизабет, тя е очарователно дете и прилича на теб.
— Мислиш ли?
— Разбира се.
Той замълча и се загледа в нея.
Тя посрещна дългия му, настойчив поглед. Скъп й беше този мъж, изпитваше към него силна обич. Единственото, което искаше, бе да му помогне.
— Правех планове за лятото, да наема яхта, Джейн. Споменах ти го миналата седмица.
— Да, и според мен идеята е прекрасна.
— Ако това стане, ще дойдеш ли с нас? Ще бъдем Мери и Елизабет, сестра ми Мери и Чарлз и двете им дъщери Франсис и Елинор. Дали няма да ти бъде скучно, как мислиш?
— Ще бъде чудесно. Дори възхитително. Винаги съм искала да съм част от голямо семейство и да си призная, копнея за много собствени деца. Но не вярвам някога да имам голямо домочадие. Не ми е писано.
— Не бива да говориш така, Джейн. Никой не знае какво го чака, какво ще му поднесе животът.
Тя не отговори, само го погледна, красивото й лице бе открито и честно, очите ясни и искрени. В нея нямаше притворство и това радваше Хари. Бе уверен, че е достойна за доверие и докато вървяха заедно, почувства как мъката му по малко стихва. В нея имаше някакво вътрешно смирение, което го успокояваше.
— По-добре да мислим за нещо положително — как ще наема яхта например. Не си ли съгласна? — попита Хари, докато се приближаваха към Лувъра.
— Да плаваме с яхта, да кръстосваме морето заедно със семейството ти наистина е приятна перспектива. И нещо, което да чакам с нетърпение, Хари. Благодаря, че ме покани… самата идея е вълшебна. Нямам търпение да я осъществим.
Духът му се приповдигна и лека усмивка изви ъгълчетата на устните му за първи път от дни насам.
— Не зная как се превърна в част от живота ми, Джейн Селмър, но се радвам, че стана така.
— Аз също — Джейн отново го хвана под ръка, този път по-собственически. Никой по-добре от една любяща жена не може да излекува тревожната душа на един мъж. Стремежът й бе да го постигне… ако Хари Търнър й позволи. Щеше да направи и невъзможното само да бъде щастлив.