Иван Вазов
Кардашев на лов (25)

XXV. Лудницата

Няколко човека с бледни лица, в сиви вълнени халати, а едни по бели гащи, вършат нещо или ходят мълком из двора.

Глави мъжки и женски от няколко прозореца гледат с една тъпа, странна, безсмислена усмивка. И те в халати, и те с уморени и повехнали лица.

Изгърмяването на файтона пробуди любопитство в тие хлътнали очи с угасени, глупи погледи.

— Де е канцеларията на господина управителя? — попита Кардашев един халатоносец със стражарска шапка — той го зема за стражар по нея.

Халатоносецът беше един кротък луд и в това му качество оставяха го да ходи свободно, даже и да излазя извън градината.

Той погледна равнодушно Кардашева, усмихна се някому си, па си зачовърка носа.

— Глух ли си, байо? — измъмра го Кардашев, но веднага забеляза погрешката си и се обърна, за да види някого от прислугата на болницата.

Внезапно от прозорците се раздаде една страшна врява, смях, кикотене, викане, ръмжения, щото ги заглушиха. Те видяха, че всичките тия луди хора се смееха тям, че те им вдъхваха с присъствието си тия дивашки виенета и истерически смехове на безсмислени гадини.

Кардашев едвам можа да победи отвращението си от тая гледка: идеше му да се махне веднага оттука.

Из входа на лудницата излезе една жена, просто облечена.

Кардашев се двоумеше да се обърне ли към нея. Той изпитваше погледите й.

Тя разбра недоумението му и го попита:

— Кого дирите, господине?

Ясният й глас и разумен поглед го успокоиха. Той разбра, че тя е шътачка, и я попита за управителя.

— Почакайте!

И тя се изгуби във входа.

Веднага се появи един нисък, млад, вежлив господин, с перо на ухо. Здрависаха се.

— Преди малко доведоха тук роднината на У.? — попита Холски.

— Да, нещастният — отговори управителят.

— Интересуваме се да знаем от какво е полудял?

— Той ви е роднина нещо?

— Боже, пази! На една бара сме се прали!

— Докторът още не е освидетелствувал характера на лудостта му. Но причината й е вече известна. Братовчед му У. ни я обади.

— Коя е?

— От ядосване и кахъри!

— От какви кахъри? — попита Кардашев.

— За загуби. Седем години е имал съдба с някого. Прахосал всичко по адвокати и прочее. Преди два месеца изгубил и в касацията! Пропаднал. Оттогава се повредил. Днеска пръв път го прифанало сериозно. Ние имаме вече такъв един болен — от загуби.

— Колко души мъже имате сега? — попита Кардашев.

— Без тогова са седемдесет и двама души луди; до петдесет жени луди. Ето ги, вижте ги, сега неколцина са налице… Гледате тия глави в трите прозореца отдясно? Може би вие желаете да ви дам за тях някои обяснения? — попита услужливо чиновникът.

— Ще ви бъдем благодарни — каза Кардашев, като погледна с потръсване по показаната посока.

— Тия двама, дето са си метнали тъй ръцете един другиму на вратовете, страдат от наследствена лудост. В техния род е имало луди.

— Какво сочи към нас оня? Какво иска?

И Холски показа един, който простираше към него и двете си ръце из прозореца с голяма настойчивост и с повелителен вид.

— Той ни предупреждава да се пазим от пожара — усмихна се управителят.

Кардашев и Холски го изгледаха въпросително.

— Той е изгубил ума си в един пожар, из който го извадили в несвяст… Той сè пожари си представлява. Понякога му се чини, че се е запалила стаята му и тогава реве като звяр!

Едни диви смехове се раздадоха от другите прозорци, отдето се показваха само женски глави. В смеховете се смесиха викове на силен гняв, на негодувание и на страх, подир всичко се преобърна на адска, неразбрана врява.

— Защо е тоз шум? — попита Холски.

— Те гледат към нас — допълни Кардашев.

— Да, вас гледат и затова викат. Вашето присъствие ги раздразнява… Когато лудите разберат, че са предмет на любопитство за вънкашни хора, те се ядосват… Ако обичате, да се поотстраним малко оттука.

— Хубаво, хубаво.

И те последваха управителя, който се отдалечи от прозорците и отиде още по-настрана в ъгъла на оградата. Той продължи да им дава обяснения.

— Погледнете оня, дето си удря постоянно ръцете и си издига пръстите замислено. Той брои. Той сè брои. От сметка е полудял. На времето си бил добър. Пропаднал в търговията си, побъркали му се работите… две години се мъчил да ги разплете, па най-после и умът му се побъркал.

Додето директорът се простираше и върху петия кротък луд, пак така безинтересен, на Кардашева дойдоха на ума прочетените някога разкази за луди. Той си спомни Гоголевия безумен, който си въобразяваше, че е испански крал… Управителят свърши описанието и на останалите умствено болни нещастници. Последният — селянин от Бояна — беше се поболил по търсене ноще имане в земята.

Холски изказа недоумението, че ни един не страда от грандомания, болест тъй честа у лудите.

Същата забележка стори и Кардашев.

— Имахме един — каза усмихнато чиновникът, — неговата грандомания беше доста чудна. Той се мислеше нещо като божество или като гений и не приемаше да говори с никого освен с палеца си. Той беше любопитен луд.

— Тука ли се разви у него тая идея, че е божество неприкосновено, или с нея го докараха? — попита Холски.

— Тука само лудостта му се превърна в самообожание… А побъркал се той в списване, съчиняване разни глупости?

— А бе Семков? — извика Холски.

— Да, авторът на Въздушна природа — и той беше поет! — допълни чиновникът лукаво.

Кардашев и Холски се погледнаха със знаменателно усмихване.

В това време нова врява се раздаде от прозорците.

Те побързаха да се махнат и поблагодариха чиновника за любезността.

Колата тръгнаха пак.

— И тука ти не намери търсеното… Намери само една духовност, и тя — семковщина! — забеляза Холски на другаря си. — Да, аз сега да полудеех, с моята религия на „не обичайте!“, бих ти дал по-свесен сюжет… А? Ти би изкалъпил нещо като Красния цветок на Гаршина?… Какво ме гледаш тъй?

— Ти знаеш ли — отговори Кардашев, — че близостта на лудите повлия на нервите ми дотам, щото фанах да виждам всичко лудо около мене си? Когато ни говореше чиновникът, лицето му ми се стори като че има знакове на умопобъркан човек, та и тебе като гледах, стори ми се такъв и искаше ми се да се поотстраня… Аз чак сега си отдъхнах… — каза Кардашев, като поимаше жадно свободния въздух на полето.

— Ти действително беше прибледнял, Кардашев!

— Желаеш ли да минем на Курубаглар?

— Вятърът е силен, по-добре да влезем в града. Па Курубаглар е приятен празничен ден; тогава е люден и оживен. Тогава гледаш фамилии, насядали под сенките… Гласове се чуят между дърветата… Любовници можеш да срещнеш там, а понякога — и някой увиснал на клона…

— Ти много духовито завърши картината, но я направи зловеща. Ти не можеш да бъдеш поет.

— Това не пречи да бъде тя вярна… Сè плодове от разните вариации на любовта.

— Но ти, Холски, можеш ли си представи живота без страст, без любов, без страдания? Ако някога се въдвореше царството на твоята мила утопия, знаеш ли какво щеше да остане в света?

— Какво?

— Нищо! Нищо от онова, което съставлява живота, истинския живот.

— Да, и щяха да липсват занимателни теми за поетите, които не щяха да имат за какви страсти, мъки, отчаяния и самоубийства да пишат! — отговори иронически Холски, като гледаше с любопитство войниците, що се обучаваха пред пехотните казарми.