Маргьорит Юрсенар
Мемоарите на Адриан (7)

Библиографски бележки на авторката

Една романизована биография на историческа личност като току-що прочетената, т.е. в първо лице и излязла от устата на човека, който трябваше да бъде обрисуван, се доближава до романа по някои свои черти, а по други — до поезията, и следователно би могла да не бъде подкрепена от документални факти; въпреки всичко човешката стойност на творбата се обогатява особено много благодарение на верността й към фактите. По-нататък читателят ще намери списъка на основните текстове, на които се е позовавал авторът, за да напише тази книга. Подплатявайки по този начин една литературна творба, авторът само се е придържал към практиката на Расин, който старателно изброява своите източници в предговорите към трагедиите си. Но преди всичко и в отговор на най-неотложните въпроси нека пак последваме примера на Расин, като посочим известни моменти, твърде малобройни, в които сме прибавили нещо към историята или сме я променили предпазливо.

Образът на Марулин е исторически верен, но главната му характеристика — ясновидството — е заета от един чичо, а не от дядото на Адриан; обстоятелствата на смъртта му са измислени. От един надпис научаваме, че софистът Исей е бил един от учителите на младия Адриан, но не е сигурно, че студентът е пребивавал при него в Атина, както се казва в книгата. Гал е исторически образ, обаче онази подробност, отнасяща се до провала му в края на неговия живот, е използувана само за да подсили една от най-често споменаваните черти в характера на Адриан: неговата злопаметност. Епизодът с посвещаването в култа към Митра е измислен; по това време същият култ е бил твърде разпространен сред войската; възможно е, но съвсем не е доказано, че още млад офицер, Адриан е проявил желание да бъде посветен в него. Същото може да се каже и за кръвното кръщение, на което се подлага Антиной в Палмира: Мелес Агрипа, Касторас и Турбон от предишния епизод са, разбира се, исторически фигури, обаче участието им в церемонията на посвещаването е изцяло измислено. И в двете сцени сме следвали традицията, според която кървавата баня е била част както от посвещаването в култа към Митра, така и от ритуала в чест на сирийската богиня, към който някои учени предпочитат да отнесат споменатия обред. Подобни заемки между култовете са били психологически възможни в тази епоха, когато религиите на спасението са „заразявали“ сред атмосфера на любопитство, на скептицизъм и на неутвърдено благочестие, характерна за II век. Срещата на Адриан с гимнософиста не е дадена в историята; послужили сме си с текстове от I и II век, които описват подобни епизоди. Всички подробности, отнасящи се до Атиан, са точни освен един-два намека за личния му живот, за който не знаем нищо. Главата за метресите е извлечена изцяло от два реда от Спартиан (XI, 7) по този повод; постарали сме се да се придържаме към най-правдоподобните общи положения и да измисляме само при нужда.

Помпей Прокул е бил управител на Витиния, но не е сигурно, че е бил такъв през 123–124 г. по време на престоя на императора там. Стратон от Сарди, еротичен поет, чието творчество ни е познато от „Антология Палатина“, вероятно е живял в епохата на Адриан; нищо не доказва, нито изключва възможността императорът да го е срещнал през едно от своите пътешествия в Мала Азия. Посещението на Луций в Александрия през 130 г. е извлечено (както това прави и Грегоровиус) от един често оспорван текст — „Писмо на Адриан до Сервиан“, в което пасажът за Луций съвсем не ни задължава да го тълкуваме по този начин. Следователно данните за неговото присъствие в Египет са повече от несигурни; за сметка на това подробностите, отнасящи се до този период от живота на Луций, са извлечени почти изцяло от неговата биография от Слартиан „Животът на Елий Цезар“. Саможертвата на Антиной е в традицията на онова време (Дион, LXIX, II; Спартиан, XIV,7); подробностите за магическите заклинания са почерпени от предписанията на свещените египетски папируси, обаче събитията от вечерта в Канопа са измислени. Епизодът с падналото от балкона дете по време на едно празненство, включен в романа през престоя на Адриан във Фила, е взет от един отчет от „Папируси от Оксиринх“ и в действителност е станал близо четиридесет години след пътуването на Адриан в Египет. Свързването на екзекуцията на Аполодор със заговора на Атиан е само хипотеза, може би основателна.

Хабрий, Целер и Диотим се споменават многократно от Марк Аврелий, който обаче съобщава единствено имената и страстната им привързаност към паметта на Адриан. Послужили сме си с тях, за да представим двора в Тибур от последните години на царуването: Хабрий е представител на кръга от платоници или стоици в обкръжението на императора; Целер (който не бива да се смесва с друг Целер, споменаван от Филострат и Аристид, секретар ab epi. stulis Graecis) е представител на войнишкия елемент, а Диотим — на групата от императорски любимци. Тези три исторически личности са послужили следователно като изходен материал за частичното пресъздаване на трите образа. Напротив, Йолас е действителна личност, чието име историята не ни дава; не знаем също дали е произхождал от Александрия. Бившият роб Онезим е съществувал, но ние не знаем дали е играл ролята на посредник при Адриан; Сервиан наистина е имал секретар на име Кресценс, но историята не ни съобщава дали е предал господаря си. Търговецът Опрамоас е историческа фигура, но нищо не доказва, че е придружил Адриан до Ефрат. Жената на Ариан е историческо лице, но ние не знаем дали е била, както казва тук Адриан, „изискана и горда“. Няколко второстепенни фигури, робът Евфорион, актьорите Олимп и Батил, лекарят Леотихид, младият британски трибун и водачът Асар са напълно измислени. Двете пророчици, тази от Британския остров и заклинателката от Канопа, са фиктивни образи и обобщават кръга от гадатели и хора на окултните науки, с които се е ограждал охотно Адриан. Името на Арете се среща в една съществуваща поема от Адриан (Ins. Gr., XIV, 1089), но то е дадено произволно на управителката на Вилата; името на куриера Менекрат идва от Lettre du roi Fermés à l’empereur Hadrien (Bibliothèque de l’Ecole des Chartes, vol. 74, 1913), текст с характер на легенда, който не би могъл да послужи истински на историята, но в който вероятно тази подробност е заимствувана от други, загубени днес документи. Имената Бенедикта и Теодот, неясни любовни видения, които срещаме в „Мислите“ на Марк Аврелий, бяха преименувани на Вероника и Теодор по стилистични причини. Накрая, по-голямата част от гръцките и латинските имена, издълбани в основата на Мемноновия Колос в Тиза, са взети от Летрон, Recueil des Inscriptions grecques et latines de l’Egypte, 1848; въображаемото име на някой си Евмен, който ще е бил на това място шест века преди Адриан, има за цел да ни накара да почувствуваме и ние, и самият Адриан времето, изминало от първите гръцки посетители в Египет съвременници на Херодот, и римските посетители през една утрин на втори век.

Краткото описание на семейната среда на Антиной не е документирано исторически, но е съобразено с обществените условия, които преобладават във Витиния през тази епоха. Във връзка с известни спорни моменти, например причината за пенсионирането на Светоний, свободният или робски произход на Антиной, активното участие на Адриан в Палестинската война, датата на обожествяването на Сабина и на погребението на Елий Цезар в Адриановия мавзолей, трябваше да се направи избор между многото хипотези на историците; постарали сме се да вземаме решение само със сериозни основания за това. В други случаи — осиновяването на Адриан от Траян, смъртта на Антиной — сме оставили известна несигурност в разказа, която, преди да стигне до историята, е била вероятно присъща на самия живот.

Двата основни източника за живота и личността на Адриан са гръцкият историк Диок Касий, който написал страниците от своята „Римска история“, посветени на императора, около четиридесет години след неговата смърт, и латинският автор на хроники Спартиан, един от съчинителите на Historia Augusta, който написал след малко повече от един век своята Vita Hadriani, един от най-добрите текстове от сборника, както и Vita Aelii Caesaris, по-малка творба, която представя един твърде правдоподобен образ на осиновения син на Адриан, повърхностен само поради това, че самата личност е била такава. И двамата са се позовали на изгубени понастоящем документи, между другото на „Мемоарите на Адриан“, публикувани под името на освободения роб Флегон, и на сборник от писма на императора, събрани от последния. Нито Дион, нито Спартиан са големи историци или велики биографи, но точно отсъствието на умение и донякъде на система им помага да бъдат изключително близки до действителните факти и съвременните изследвания много често и по поразителен начин потвърждават техните твърдения. Настоящият труд е изграден главно на основата на това множество от дребни факти. Без да бъдем изчерпателни, нека споменем също няколкото подробности, взети от други животописи в Historia Augusta, като тези на Антонин и Марк Аврелий от Юлий Капитолин, и няколко фрази, извлечени от Аврелий Виктор и от автора на съкращенията, които имат легендарна представа за живота на Адриан и които са друг вид творчество благодарение на великолепния си стил. Историческите бележки от „Речника“ на Свидас ни дават два малко известни факта: „Утешението“ от Нумений, адресирано до Адриан, и траурната музика, написана от Мезомед по повод смъртта на Антиной.

Самият Адриан е оставил известен брой автентични трудове, които сме използували: административна кореспонденция, откъси от речи или официални отчети като прочутото Adresse de Lambese, запазени най-вече чрез надписи; законодателни актове, стигнали до нас посредством юристите; поеми, споменати от съвременни на Адриан автори, като известната Animula vagula blandula, или открити върху паметници под формата на оброчни надписи като поемата, посветена на Любовта и на Небесната Венера, издълбана в стената на храма в Теспиа (Kaibel, Epigr. Gr. 811). Трите писма на Адриан, отнасящи се до личния му живот (Писмо до Матидия, Писмо до Сервиан, Писмо на умиращия император до Антонин, които читателят ще намери респективно в сборника от писма, съставен от граматика Доситей, във Vita Saturnini от Вописк и в Гренфел в Хънт, Fayum Towns andiheir Papyri, 1900), са със съмнителна автентичност; и трите писма обаче носят в най-висша степен почерка на човека, комуто се приписват, а някои от сведенията, съдържащи се в тях, бяха използувани в тази книга.

Многобройните бележки за Адриан или неговото обкръжение, които се срещат у почти всички писатели от II и III век, обогатяват сведенията на хрониките и често запълват, известни празноти. Така например, цитирайки само някои примери, взети от „Мемоарите на Адриан“, следва да кажем, че ловният епизод в Либия възпроизвежда изцяло един твърде повреден фрагмент от поемата на Панкрат „Ловът на Адриан и Антиной“, намерена в Египет и публикувана през 1911 г. в колекцията „Папируси от Оксиринх“ (III, № 1085); Атеней, Авъл Гелий и Филострат ни дават множество подробности за софистите и поетите от императорския двор, а Плиний Млади и Марциал прибавят някои черти към малко бледия образ на един Воконий или на един Лициний Сура. Описанието на Адриановата скръб при смъртта на Антиной е взето от историците на царуването му, а също така от известни пасажи от отците на църквата, естествено осъждащи Адриан, но понякога по-хуманни в това отношение и най-вече изразяващи по-разнообразни мнения, отколкото бихме могли да предположим. Някои откъси от писмото на Ариан до император Адриан по повод преплуването на Черно море съдържат подобни намеци и бяха включени в настоящата книга, тъй като авторът споделя мнението на учените, които смятат, че в по-голямата си част този текст е автентичен. От „Хвалебственото слово за Рим“ от софиста Елий Аристид, творба с ясно изразен Адрианов характер, са взети няколкото реда, послужили на императора при описанието на неговата представа за идеалната държава. Няколко исторически подробности, преплетени с огромен материал с легендарен характер, взети от Талмуда, са прибавени към разказа за Палестинската война от „Църковната история“ на Евсевий. Споменаването за изгнанието на Фаворин е взето от откъс от негов ръкопис, намиращ се във Ватиканската библиотека, публикуван през 1931 (M. Norsa и G. Vitelli, II papiro vatikano greco. II, в Studi e Testi, LIII); жестокият епизод за секретаря с извадено око е извлечен от един трактат на Гален, лекар на Марк Аврелий; образът на умиращия император е вдъхновен от трагичния портрет на стария император от Фронтон.

Често сме се обръщали към портретните паметници и надписи за подробности във фактите, които не са били регистрирани от историята. Известни данни за жестокостта на дакийските и сарматски войни (изгорени живи затворници, съветниците на цар Децебал, които се отравят в деня на поражението) са взети от барелефите на Траяновата колона (W. Froehner, La Colonne Trajane, 1865; J. A. Richmond, Trajan’s Army on Trajan’s Column, в Papers of the British School at Rome, XIII, 1935); голяма част от подробностите по пътешествията са почерпени от монетите на Адриановото царуване. Поемите от Юлия Балбила, издълбани върху крака на Мемноновия Колос, служат за изходен пункт на разказа за посещението в Тива (R. Cagnat, Inscrip. Gr. ad res roraanas pertinentes, 1186–7); точността на рождената дата на Антиной дължим на надписа в Колежа за занаятчии и роби от Ланувиум, който приел Антиной за патрон-покровител в 133 г. (Corp. Ins. Lat. XIV, 2112), точност, оспорвана от Момзен, но приета оттогава насам от не така свръхкритични учени; няколкото фрази, изписани върху гроба на Антиной в романа, са взети от дългия йероглифен текст от Обелиска на Пинчо, (който описва неговото погребение и церемониите по култа му A. Erman, Obelisken Romischer Zeit, в Rom, Mitt. XI, 1896; O. Marucchi, Gli obelischi egiziani di Roma, 1898). Що се отнася до божествените почести, отдадени на Антиной, до физическата и психологическа характеристика на последния, свидетелството на портретните паметници, на надписите и на монетите надхвърля значително писаната история.

До този момент не съществува добра съвременна биография на Адриан, към която бихме могли да отпратим читателя; единственото произведение от този вид, заслужаващо да бъде споменато, е най-старото и в голяма степен отживяло времето си. Това е съчинението на Грегоровиус, публикувано през 1851 г. (преработено издание в 1884), нелишено от живот и от колорит, но слабо във всичко, което се отнася до администратора и владетеля Адриан. Остарели са също така и блестящите портрети на Гибон или на Ренан. Съчинението на Б. У. Хендерсън, The Life and Principate of the Eraperor Hadrian, публикувано през 1923 г., повърхностно въпреки дължината му, ни дава твърде непълна картина на светогледа на Адриан и на проблемите от неговото време и използува много недостатъчно източниците. Ако окончателната биография на Адриан предстои да бъде създадена, все пак смислени резюмета и сериозни проучвания по отделни въпроси изобилствуват и в много отношения съвременната наука е внесла ново осветление върху царуването и администрацията на Адриан. Ще се задоволим да цитираме само някои по-съвременни или по-близки до нас трудове, повече или по-малко достъпни. Нека споменем на френски език главите, посветени на Адриан в Le Haut-Empire Romain на Леон Омо, 1933, и в L’Empire Romain на Е. Албертини, 1936; анализа на Траяновите походи срещу партите и на мирната политика на Адриан в първия том от Histoire de l’Asie от Рьоне Грусе, 1921; студията върху литературното творчество на Адриан в Les Empereurs et les Lettres latines от Анри Бардон, 1944; трудовете на Пол Грендор, Athenes sous Hadrien, Le Caire, 1934; на Луи Пере, La Titulature imperiate d’Hadrien, 1959, и на Бернар д’Оржевал, L’Empereur Hadrien, son oeuvre législative et administrative, 1950. Последният труд е пообъркан в подробностите. Най-задълбочените трудове за царуването и личността на Адриан си остават издадените от немската школа; J. Durr, Die Reisen des Kaisers Hadrian, Wien, 1381; J. Plew, Quellenuntersuchungen zur Geschichte des Kaisers Hadrian, Strasbourg, 1890; E. Kornemann, Kaiser Hadrian und der Letztegrosse Historiker Von Rom, Leipzig, 1905, и най-вече краткият, но прекрасен труд на Вилхелм Вебер, Untersuchungen zur Geschichte des Katsers Hadrianus, Leipzig, 1907, както и основното есе, намиращо се по-лесно, публикувано от същия автор в 1936 в сборника Cambridge Ancient History, vol. XI, The Imperial Peace, p. p. 294–324. На английски език съчинението на Арнолд Тойнби съдържа на места намеци за царуването на Адриан; те послужиха за основа на някои пасажи от „Мемоарите на Адриан“, в които императорът определя сам политическите си възгледи; да се проучи по-специално неговата Roman Empire and Modern Euxope, в Dublin Review, 1945. Отправяме читателя и към важната глава, посветена на социалните и финансови реформи на Адриан, в Ростовцев, Social and Economic History of the Roman Erapire, 1926; а за някои подробности — студиите на Р. X. Лейси, The Equestrian Officials of Trajan and Hadrian: Their Career, with Some Notes on Hadrian’s Reforras, 1917; на Пол Александър, Letters and Speeches ol the Emperor Hadrian, 1938; на У. Д. Грей, А Study of the Life of Hadrian Prior to his Accession, Northampton, Mass., 1919; на Ф. Принсхайм, The Legal Policy and Reforms of Hadrian. B Journ. of Roman Studies, XXIV, 1934. За престоя на Адриан в Британските острови и изграждането на Стената на границата с Шотландия да се консултира класическият труд на Дж. К. Брус, The Handbook to the Roman Wafl, преработено издание от Р. Г. Колингут (!933 г.), и от същия автор В сътрудничество с Дж. Н. Л. Майърс, Roman Britain and the Engtish Settletnents, второ издание от 1937 г. За нумизматиката от епохата на Адриан (с изключение на монетите с лика на Антиной, споменати по-долу) да се видят сравнително по-новите работи на Х. Матингли и Е. А. Сиднъм, The Roman Imperial Coinage, II, 1926; П. Л. Щрак, Untersuchungen zur Romische Reichspragung des zwerten Jahrhunderts, li, 1933.

Върху личността на Траян и войните му да се видя R. Paribeni, Optimus Princeps, 1927; R. P. Longden, Nerva and Trajan, и The Wars of Trajan, в Cambridge Ancient Hfstory, XI, 1935; M. Durry, Le regne de Trajan d’apres les monnaies, Rev. Hrs., LVII, 1932, и W. Weber, Traian und Hadrian, Meister des Polftik, I, Stuttgart, 1923. Върху Елий Цезар — A. S. L. Farquharsom, On the names of Aelius Caesar, Classical Quarterly, II, 1908, и J. Carcoplno, L’Heredite dynastique chez les Antonins, 1950, чиито хипотези бяха отстранени за сметка на едно по-буквално тълкуване на текстовете. Във връзка с четиримата консулари да се види A. von Premersteim, Das Attentat der Konsulare auf Hadrian in Jahre 118, в Klio,. 1908; J. Carcopino, Lusius Quietus, 1’homme de Qwrnyn, в Istros, 1934. Върху гръцкото обкръжение на Адриан — A. von Premerstein, C. Julius Quadratus Bassus, в Sitz. Bayr. Akad. d. Wiss., 1934; P. Graindor, Un Milliardaire Antique, Herode Atticus et sa famille, Le Carre, 1930; A. Boulanger, Aelius Aristide et la Sophistique dans la Province d Asie au Hemesiecle de notre ère в изданията на Bibtiotheque des Eca les Francaises d’Athenes et de Rome, 1923; K. Horna, Die Hymnen des Mesomedes, Leipzig, 1928; G. Martelbtti, Mesomede, издания на Scuola di Filologia Classica, Рим 1929; H. C Puech Nnmenpus d’Apamee в Melanges Bidez, Bruxelles, 1934. Върху еврейската война — W. D. Gray, The Founding of Aetia Capitolina and the Chronorlogy of the Jewish War under Hadrian, American Journal of Semitic Language and Literature, 1923; A, L. Sachar, A History of the Jews, 1950; S. Liberman, Greek in Jewish Palestine, 1942. Археологическите открития, извършени в Израел през последните години, отнасящи се до бунта на Бар Кохба, обогатиха в известни отношения знанията ни за Палестинската война; повечето от тях, станали след 1951 г., не можаха да бъдат използувани в настоящия труд.

Иконографията на Антиной и спорадично историята на личността му не са престанали да предизвикват интереса на археолозите и изкуствоведите особено в немски говорещите страни, откакто в 1764 г. Винкелман отдели важно място на изображенията на Антиной или на най-главните измежду тях, в своята „История на древното изкуство“. По-голямата част от тези трудове, датиращи от края на XVIII и даже от XIX век, задоволяват само любопитството ни: трудът на Л. Дитрихсон, Antinous, Christiania, 1884, написан в идеалистичен и мъгляв стил, остава достоен за внимание въпреки всичко поради старанието, с което авторът е събрал всички древни намеци за любимеца на Адриан; иконографският аспект обаче издава напълно остарели днес гледища и методи. Малката книжка на Ф. Лабан, Der Gemutsausdruck des Antinous, Berlin, 1891, прави преглед на естетическите теории на мода по онова време в Германия, но с нищо не обогатява същинската иконография на младия витинец. Дългото есе на Дж. А Саймъндс в неговите Sketches in Italy and Greece, London, 1900, въпреки остарелите си информация и стил остава твърде интересно, а също така и една бележка от същия автор по същия въпрос в неговото забележително и трудно достъпно есе върху древната извратеност A problem in Greek Ethics (отпечатано в 10 екземпляра с нетърговска цел, препечатано в 100 екземпляра през 1901 г.). Трудът на Е. Холм, Das Bildnis des Antinous, Leipzig, 1933 г. — по-академично изследване, — не ни обогатява нито с нова информация, нито с нови възгледи по този въпрос. Що се отнася до портретните изображения на Антиной (с изключение на нумизматиката), най-добрият и сравнително нов текст е студията, публикувана от Пиро Маркони, Antinoo. Saggio sull’Arte dell’Eta Adrianea в том XXIX на Monumenti Antichi, R. Accademia dei Lincei, Рим, 1923 — твърде недостъпен за широката публика труд поради факта, че многобройните томове на тази колекция като цяло се намират в много малко големи библиотеки^[1]. Есето на Маркони, посредствено от гледна точка на изкуствоведските теории, все пак бележи сериозен напредък във все още непълната иконография на тази тема и със своята прецизност слага край на мъглявите измислици, изградени около личността на Антиной даже от най-добрите критици-романтици. Да се видят също кратките студии, посветени на иконографията на Антиной в по-общите трудове, които третират проблемите на гръцкото или гръко-римското изкуство като тези на Г. Роденвалт, Propylaen Kunstgeschichte, III, 2, 1930, Е. Стронг, Art in Ancient Rome, второ издание, Lon-don, 1929; Роберт Вест, Romische Portrat-PIastik, II, Munchen, 1941; K. Селтман, Approach to Greek Art, London, 1948. Бележките на P. Ланчани и K. Л. Висконти, Bolletino Communale di Roma, 1886, есетата на Дж. Рицо, Antinoo-Silvano в Ausonia, 1908, на С. Райнах, Les têtes des medallions de l’Arc de Constantin в Rev. Arch., серия IV, XV, 1910, на П. Гоклер, Le Sanctuaire syrien du Janicule, 1912, на X. Бул, Ein Jagddenkmal des Kaisers Hadrian в Jahr. d. arch. Inst., XXXIV, 1919, и на P. Барточини, Le Terme di Lepcis, в Africa Italiana, 1929. Всички теза трудове трябва да бъдат споменати измежду многото други, отнасящи се до откритите или идентифицирани в края на XIX или през XX век портрети на Антиной, а така също и до обстоятелствата на тяхното откриване.

Колкото до монетите с неговия лик, най-доброто изследване, ако трябва да се вярва на нумизматите, които се занимават с този въпрос днес, остава Numismatique d’Antinoos в Journ. Inf. d’Archeologie Numismatique, XVI, стр. 33–70. 1914 г., от Г. Блум, млад учен, убит през Първата световна война, оставил още някои други иконографски изследвания, посветени на любимеца на Адриан. За монетите с изображението на Антиной, сечени в Мала Азия, да се консултира по-специално Е. Бабелон и Т. Райнах, Recueil Général des Monnaies Grecques d’Asie Mineure I-IV, 1904–1912, и I., второ издание 1925; за монетите от Александрия да се види И. Фохт, Die Alexandrinischen Münzen, 1924., а за монетите, сечени в Гърция — К. Селтман, Greek Sculpture and Some Festival Coins в Hesperia (Journ. of Amer. School of Classical Studies at Athens), XVII, 1948.

За така неясните обстоятелства на смъртта на Антиной да се консултира В. Вебер, Drei Untersuchungen zur aegyptischgriechischen Religion, Heidelberg, 1911. Вече цитираната книга на Пол Грендор „Атина по времето на Адриан“ съдържа (стр. 13) интересен намек по този повод. Проблемът за точното място на гроба на Антиной никога не е бил решен въпреки аргументите на К. Хюлсев, Das Grab des Antinous, в Mitt. d. deutsch, arch. Inst., Rom, Abt., XI, 1896, и в Berl. Phil. Wochenschr., 15 март 1919, и противоположните възгледи на Х. Кехлер по този повод, изложени в труда му върху Вила Адриана, споменат по-долу. Нека отбележим, че прекрасното изследване на отец П. Фестюгнер по повод на La valeur religieuse des Papyrus Magiques, в L’Ideal religieux des Grecs et l’Evangile, 1932, и най-вече неговият анализ на жертвоприношението на Езиес, на смъртта чрез удавяне и обожествяването на жертвата по този начин, без да съдържа намек за любимеца на Адриан, хвърля светлина върху известна практика, която ни беше позната до днес само от една остаряла литературна традиция, и позволява да извадим легендата за доброволната жертва от арсенала на трагико-епичните аксесоари и да я поставим в точните рамки на определена окултна традиция.

Почти всичк изследвания, третиращи гръко-римското изкуство, определят значително място на изкуството от времето на Адриан; някои от тях бяха споменати в параграфа, посветен на изображенията на Антиной; що се отнася до една почти пълна иконография на Адриан, Траян, принцесите от семействата им и Елий Цезар, препоръчваме да се консултира вече цитираният труд на Робърт Уест Rumische Portrat-Plastik и още, между многото трудове — книгите на П. Грендор, Bustes et Statues-Portraits de l’Egypte Romaine, Le Caire, и на Ф. Поулсън, Greek and Roman Portraits in English Country Houses, London, 1923, които съдържат някои по-малко известни и рядко възпроизвеждани портретни изображения на Адриан и неговия антураж. По въпроса за декоративните мотиви от Адриановата епоха най-общо и в частност за връзките между мотивите, използувани от резбарите и гравьорите, и политическите и културни насоки от царуването на Адриан особено внимание заслужава чудесното произведение на Джослин Тойнби The Hadrianic School. A chapter in the Hiatory of Greek Art, Cambridge, 1934.

Намеците за произведенията на изкуството, поръчани от Адриан или принадлежащи на колекциите му, фигурират в настоящия разказ само дотолкова, доколкото добавят някоя характерна черта в образа на Адриан, любител на старини и поклонник на изкуството, или към портрета на любовника в желанието му да обезсмърти едно обичано лице. Портретните изображения на Антиной, правени по поръчка на императора, както и описанието на живия любимец, които се срещат многократно в тази книга, са вдъхновени естествено от скулптурните портрети, намерени главно във Вила Адриана и свързани с имената на големите италиански колекционери от XVII и XVIII век. Според хипотезата на Пиро Маркони в цитираното по-горе есе предполагаемият автор на малката глава от Националния музей в Рим е Аристей; приписването на Папиас, друг ваятел от Адрианово време, на Фарнезкия Антиной от Неаполския музей е предположение на автора. Хипотезата, според която изображението на Антиной, невъзможно да бъде идентифицирано със сигурност днес, вероятно е украсявало Адриановите барелефи на Дионисовия театър в Атина, е заимствувана от цитирания труд на П. Грендор. Във връзка с една подробност, а именно за произхода на трите или четири красиви гръко-римски или елинистични статуи, намерени в Италика, родния град на Адриан, авторът, е възприел тезата, според която тези произведения на изкуството са гръцки творби от мрамор (една от тях изглежда излязла от някое александрийско ателие) от края на I или началото на II век, дар от самия император на родния му град.

Същите най-общи бележки се отнасят и за споменатите паметници, издигнати от Адриан, чието твърде подробно описание би превърнало тази книга в зле прикрит справочник. Това се отнася по-специално за Вила Адриана, тъй като, бидейки човек с изискан вкус, императорът не би наложил на читателите си пълната визита на своите владения. Сведенията за големите строежи на Адриан както в Рим, така и в различните краища на Империята са дошли до нас посредством неговия биограф Спартиан, от „Описанието на Гърция“ от Павзаний, що се отнася до паметниците в Гърция, или от по-късни автори на хроники като Малалас, който говори най-вече за изградените или реставрирани от Адриан паметници в Мала Азия. От Прокопий знаем, че върхът на Адриановия мавзолей бил украсен с множество статуи, които послужили като снаряди на римляните по време на обсадата на Аларих; от краткото описание на един немски пътешественик от VIII век, наречено „Anonwme de Einsiedeln“, сме запазили представа за Мавзолея на Адриан в началото на Средните векове, който в епохата на Аврелиан вече е бил укрепен, но още не е бил превърнат в замъка Сант Анджело. Впоследствие археолозите и епиграфите прибавиха своите открития към тези бележки и описания. За да дадем само един пример, нека споменем, че сравнително неотдавна и благодарение на „фабричната марка“ на тухлите, послужили за изграждането на Пантеона, честта за построяването или за пълната реконструкция на този паметник беше възвърната на Адриан, за когото се смяташе дълго време, че е бил само негов реставратор. По повод на архитектурата от времето на Адриан отправяме читателя към повечето общи трудове върху гръко-римското изкуство, цитирани по-горе; да се видят също К. Шултес, Bauten des Kaisers Hadrianus, Hamburg, 1898; Дж. Белтрани, II Panteone, Roma, 1898; Дж. Рози, Bollettino della comm. arch. comm., LIX, стр. 227, 1931; М. Боргати, Castel St. Angelo, Roma, 1890; С. Р. Пиърс, The Mausoleum of Hadrian and Pons Aelius, в Journ. of Rom, Stud., XV, 1925. За строежите на Адриан в Атина — често цитирания труд на П. Грендор, Athenes sous Hadrien, 1934, и Ж. Фужер, Athenes, 1914, който, макар и стар, все още обобщава най-главното.

Нека напомним на читателя, който проявява интерес към неповторимия ансамбъл на Вила Адриана, че имената на различните й части, изброени от Адриан в книгата, употребявани и днес, също произхождат от сведения, намерени у Спартиан, които разкопките на това място по-скоро потвърдиха и допълниха, отколкото опровергаха. Нашето познание за предишното състояние на тези красиви развалини от Адриан до наше време се обосновава на серия от писани или рисувани документи от Ренесанса насам, от които най-ценните са може би Отчетът на архитекта Лигорио до кардинал Д’Есте в 1538 г., прекрасните скици на Пиранезе около 1781 и по повод на един по-частен проблем — рисунките на Гражданина Поне (Arabesques antiques des bains de Livie et de la Villa Adriana, Paris, 1789), на които виждаме стени с щукатура, разрушени днес. Работите на Гастон Боасие в неговите Promenades Archeologiques, 1880, тези на Х. Винефелд, Die Villa des Hadrian bei Tivoli, Berlin, 1895, и на Пиер Гюсман, La Vilia Imperiale de Tibur, 1904, ca все още съществени; с по-скорошна дата са изследването на Р. Парибени, La Villa dell’Imperatore Adriano, 1930, и значителният труд на Х. Кехлер, Hadrian und seine Villa bei Tivoli, 1950. В „Мемоарите на Адриан“ намекът за стенни мозайки във Вилата е изненадал някои читатели: това са мозайките на екседрите и на нишите на нимфеума, често срещани в кампанийските вили от I век, които вероятно са украсявали постройките в Тибур; това са вили също така, според множество свидетелства, мозайки, които са облицовали долните части на сводовете (знаем от Пиранезе, че мозайките на сводовете в Канопа са били бели), или т.нар. емблеми, мозаични картини, които според обичая са били инкрустирани в стените на помещенията. В тази връзка да се види освен вече цитирания Гюсман статията на П. Гоклер в Daremberg et Saglio, Dictionnaire des Antiquites Grecques et Romaines, III, 2, Musivum Opus.

Що се отнася до паметниците в Антиноя, нека напомним, развалините на основания от Адриан град в памет на неговия любимец все още са съществували в началото на XIX век, когато Жомар направил гравюрите за грандиозното „Описание на Египет“, предприето по заповед на Наполеон, което съдържа вълнували картини от този ансамбъл от руини, изчезнал днес. Към средата на XIX век египетски индустриалец превърнал тези останки във вар, която употребил за построяването на захарни фабрики в околността. Френският археолог Албер Гайе работил с жар, но, както изглежда, твърде несистемно върху това опустошено място и сведенията, които се съдържат в публикуваните от него статии между 1896 и 1914 г., са твърде полезни. Папирусите, намерени в Антиноя и в Оксиринкх, публикувани от 1901 г. насам, не внесоха нищо ново в архитектурата на Адриановия град или в култа към любимеца, но един от тях ни дава доста подробен списък на административните и религиозни деления на града, очевидно съставени от самия Адриан, които свидетелствуват за силното влияние на елевсинския ритуал върху мисленето на автора им. Да се види по-горе цитираният труд на В. Вебер, Drei Untersuctiungen zur aegyptischjriechischen Religion, а така също и Е. Кюн, Antinoopolis, Ein Beitrag zur Geschichte des Hellenismus in romischen Aegypten, Göttingen, 1913, в Б. Кюблер, Antinoopolis, Leipzig, 1914. Кратката статия на М. Дж. Джонсън, Antinoe and its Papyri, в Journ. of Egyp. Arch., I, 1914, дава добра справка за топографията на Антиноя.

Знаем за съществуването на път между Антиноя и Червено море, изграден от Адриан, от един древен надпис, открит на това място (Ins. Gr. ad Res. Rom. Pert., J, 1142), но точното трасе на пътя изглежда, никога не е било установено и разстоянието, дадено от Адриан в книгата, е следователно само приблизително. Накрая една от фразите, описващи Антиноя, приписана тук на самия император, е заета от разказа на Люка, френски пътешественик, който посетил града в началото на XVIII век.