Маргьорит Юрсенар
Мемоарите на Адриан (5)

Patientia^[1]

Ариан ми пише следното:

„Съобразно получените нареждания приключих обиколката на Евксинския Понт. Завършихме плаването в Синопе, чиито жители са ти вечно признателни за големите строежи по възстановяване и разширяване на пристанището, доведени до успешен край под твое лично наблюдение преди няколко години… Между впрочем в твоя чест са издигнали статуя, на която не си приличаш, нито е много красива; изпрати им друга, от бял мрамор… По на изток с вълнение обгърнах с поглед същото това море от височината на хълмовете, откъдето нашият Ксенофонт го бе зърнал за пръв път някога и откъдето ти самият го бе съзерцавал неотдавна…

Извърших проверка на крайбрежните гарнизони: техните командири заслужават най-висока похвала за превъзходната дисциплина, употребата на най-нови методи на тренировка и чудесното качество на инженерното строителство. Що се отнася до дивата и още зле позната част на брега, наредих да се извършат нови проучвания и да се нанесат поправки там, където е необходимо, в сведенията на мореплавателите преди мен…

Пътят ни минаваше край Колхида. Знаейки колко се интересуваш от разказите на древните поети, разпитах местните жители за чародействата на Медея и за подвизите на Язон. Те обаче, изглежда, не познават тези истории…

На северния бряг на това негостоприемно море стигнахме до малък остров с легендарна слава — острова на Ахил. Както ти е известно, предполага се, че Тетида е отгледала сина си на това залутано сред мъглите островче; казват, че излизала от морските глъбини всяка вечер и разговаряла със сина си на пясъчния бряг. Днес островът е необитаем и храни само някоя и друга коза. Има и един храм на Ахил. Чайки, гларуси, буревестници и всички морски птици го посещават редовно, а напоените им с морска влага крила непрестанно освежават преддверието на светилището. Но както е редно, островът на Ахил е също и островът на Патрокъл и безчислените оброчни дарове, които украсяват стените на храма, са посветени както на Ахил, така и на неговия приятел, тъй като е естествено онези, които обичат Ахил, да тачат и почитат също паметта на Патрокъл. Самият Ахил се явява насън на мореплавателите, които посещават околните места: той ги закриля и предупреждава за морските опасности, както правят по други места Диоскурите. И сянката на Патрокъл се появява редом с Ахил.

Пиша ти тези неща, защото съм сигурен, че заслужава да бъдат познати и защото хората, които ми ги разказаха, ги знаят от собствен опит или са ги научили от достоверни свидетели… Понякога ми се струва, че Ахил е най-славният от всички мъже заради своята смелост, душевна сила, знания и ум, неотлъчни от телесна ловкост, както и заради своето пламенно чувство към младия си другар. Нищо не ми се струва по-възвишено от отчаянието му, поради което бе презрял живота и пожелал смъртта след загубата на своя любим.“

Полагам на скута си обемистия отчет на управителя на Малка Армения и началник на морската ескадра. Както винаги Ариан беше свършил добра работа. Този път той правеше нещо повече: поднасяше ми дар, който ми бе нужен, за да умра спокойно; предлагаше ми такава картина на моя живот, какъвто бих искал да бъде той. Ариан знае, че най-важното не ще намери място в официалните биографии и не се отбелязва върху надгробните плочи; той знае също, че времето прибавя само малко повече шемет към нещастието. Видяно през неговите очи, най-силното увлечение в моя живот добива смисъл и завършеност като поема; моята единствена обич се отърсва от угризенията, от нетърпението, от натрапчивите и мрачни мисли, сякаш са дим или прах; скръбта се избистря, а отчаянието става по-чисто. Ариан ни открива пътя към безпределната обител на героите и на другарите и не ме смята съвсем недостоен за нея. Моят таен пристан сред басейна във Вилата не е достатъчно защитен, но там завличам остарялото си тяло и там страдам. Истина е, че миналото ми предлага някои убежища, където се избавям от известна част от днешните си огорчения: снежната равнина край Дунава, градините на Никомедия, Клаудиополис, пожълтял от нацъфтелия шафран, която и да е уличка в Атина, оазис с водни лилии, които се полюшват върху тинести води, сирийската пустиня под звездния светлик на връщане от лагера на Хозрой. Но тези толкова скъпи места са свързани много често с предпоставки, водещи до грешка, разочарование или поражение, известно само на мен; в най-лошите мигове всичките ми пътища на преуспял човек сякаш водят единствено в Египет, до една болнична стая в Бая или в Палестина. Има нещо по-лошо: изтощението на тялото ми се предава и на паметта ми; представата за стълбите на Акропола е почти непоносима за човек, който се задъхва, изкачвайки стъпалата на градината; мисълта за юлското слънце по насипа в Ламбеза ме смазва, като че ли в момента излагам голата си глава на лъчите му. Ариан ми предлага нещо по-хубаво. В Тибур, сред майската жега, аз чувам нестихващия вопъл на вълните край брега на Ахиловия остров; вдишвам чистия му и хладен въздух; разхождам се без усилие по преддверието на храма, окъпан в морска влага; съзирам Патрокъл… Това място, което не ще видя никога, се превръща в мой таен дом и последен пристан. Ще бъда несъмнено там в часа на моята смърт.

Някога бях дал на философа Ефрат разрешение да се самоубие. Нищо не изглеждаше по-просто: човек има право да реши от кой момент нататък престава да бъде полезен животът му. Тогава не знаех, че смъртта може да стане обект на сляпа страст, на глад, подобен на любовния. Не бях предвидил нощите, през които щях да увивам кожения си колан около меча, за да се принудя да размисля два пъти, преди да си послужа с него. Единствен Ариан бе проникнал в тайната на безславната битка срещу празнотата, апатията, умората и отвращението от живота, които водят до желанието да умреш. Човек не оздравява никога: старата треска ме повали на няколко пъти; разтрепервах се, предварително като болен, който предугажда настъпващия пристъп. Всеки повод беше добре дошъл, за да забави часа на нощната борба: работата, разговорите, безразсъдно проточени до зори, ласките, книгите. Приема се, че един император се самоубива само по държавни причини; дори Марк Антоний имаше за оправдание едно изгубено сражение. Моят строг Ариан не би се възхищавал толкова на отчаянието, донесено от Египет, ако не бях го превъзмогнал. Собственото ми законодателство забраняваше на войниците доброволната смърт, която разрешавах на мъдреците; не се чувствувах по-свободен да дезертирам от първия случаен легионер. Но зная какво е да галиш с ръка кълчищното въже или острието на ножа. Постепенно желанието ми да умра се превърна в преграда срещу самото желание: постоянната възможност за самоубийство ми помагаше да понасям по-търпеливо съществуването, така както видът на сънотворната настойка успокоява страдащия от безсъние. По силата на някакво вътрешно противоречие натрапчивата мисъл за смъртта престана да ме терзае едва след като първите признаци на болестта отвлякоха вниманието ми от нея; отново започнах да проявявам интерес към живота, който ме напускаше; в градините на Сидон страстно копнеех да се наслаждавам на тялото си още няколко години.

Човек се стреми към смъртта, но не желае да умре от задушаване; болестта ни кара да се отвратим от смъртта; искаме да оздравеем, а това означава, че желаем да живеем. Ала безсилието, страданието и хилядите телесни несгоди скоро обезсърчават болния в опитите му да се пребори със смъртта; той се уморява от затишията, които са същински клопки, от разклатените си сили, от прекършените си стремежи, от вечното очакване на следващата криза. Дебнех тялото си: тъпата болка в гърдите беше ли само временно прилошаване, последица от набързо погълнатата храна, или може би трябваше да очаквам от страна на неприятеля внезапно нападение, което нямаше да бъде отблъснато този път? Не влизах в Сената, без да си кажа, че може би неговата врата се бе затворила зад мен така окончателно, сякаш вътре ме очакваха, както беше с Цезар, петдесет въоръжени с ножове съзаклятници. По време на вечерните угощения в Тибур се опасявах да не оскърбя гостите си, като неучтиво ги напусна неочаквано; боях се да не умра в банята или в прегръдките на млади ръце. Известни дейности, лесни или дори приятни в миналото, се превръщат в нещо унизително, щом започнат да ни затрудняват; човек се уморява да поднася на вниманието на лекаря сутрешното съдържание на сребърното гърне. Основното заболяване влече след себе си цяло шествие от второстепенни огорчения: слухът ми е загубил някогашната си острота; вчера например се принудих да помоля Флегон да повтори цяла фраза и изпитах повече срам, отколкото ако бях извършил престъпление. Месеците, последвали осиновяването на Антонин, бяха ужасни: престоят в Байи, завръщането в Рим и преговорите, които го съпътствуваха, бяха изчерпили и малкото сили, които ми оставаха. Мисълта за смъртта ме завладя отново, но този път причините за това бяха видими и можех да ги призная без стеснение; и най-злият ми враг не би помислил да ми се присмее. Нищо не ме възпираше повече: щяха да разберат, че след като се бе оттеглил в лятната си къща и сложил в ред държавните дела, императорът бе взел необходимите мерки, за да улесни края си. Но грижата на моите приятели се равнява на постоянно наблюдение: всеки болен е заложник. Вече не мисля, че ще имам нужната сила да забия меча на точното място, обозначено някога с червено мастило под лявата гръд; към сегашното си състояние щях да прибавя само противната бъркотия от превръзки, напоени с кръв гъби и спорещи край леглото ми хирурзи. За да подготвя самоубийството си, ми бяха необходими същите предпазни мерки, които взема убиецът, замисляйки престъплението си.

Най-напред спрях избора си на своя уредник на лова, Мастор, красив сарматски варварин, който от години върви по петите ми като предано куче от вълча порода и когото понякога натоварват да бди пред вратата ми нощем. Възползувах се от миг на усамотение, за да го извикам и му обясня какво очаквам от него: той не разбра веднага. След това в съзнанието му просветна и ужас изкриви лицето на русия варварин. Той е убеден, че съм безсмъртен; вижда, че сутрин и вечер лекари влизат в спалнята ми; чува стенанията ми по време на пункциите, без това да разклати вярата му; сякаш бях господарят на боговете, който, решавайки да го изкуши, беше слязъл от Олимп, за да му нареди да нанесе смъртоносния удар. Изтръгна от ръцете ми меча си, който бях сграбчил, и избяга с вой. Откриха го през нощта в дъното на парка, говорещ несвързано на варварския си жаргон. Успокоиха, доколкото можаха, ужасеното създание; никой не отвори дума за тази случка. На другата сутрин забелязах, че Целер беше заменил върху работната ми маса до леглото металното стило с тръстиково перо.

Потърсих си по-сигурен съюзник. Имах най-пълно доверие в Йолас, млад александрийски лекар, когото Хермоген бе избрал още миналото лято за свой заместник през отсъствието си. Често разговаряхме: приятно ми беше да градим хипотези за същността и произхода на нещата; харесвах дръзкия му и мечтателен ум, както и мрачния огън в дълбоко хлътналите му очи. Знаех, че е намерил формулата на извънредно сполучливи отрови, съставени на времето в Александрийския дворец от химиците на Клеопатра. Обсъждането на кандидатите за катедрата по медицина, която току-що бях основал в Одеона, ми послужи като претекст да отдалеча Хермоген за няколко часа и така да си осигуря възможност за таен разговор с Йолас. Той ме разбра от половин дума: съжали ме; не можеше да не признае, че съм прав. Но неговата лекарска клетва му забраняваше да даде вредно лекарство на болен под какъвто и да е предлог; отказа, твърд в професионалната си чест. Настоявах, изисквах, използувах всички средства, за да го умилостивя или подкупя; той ще е последният човек, когото съм молил за нещо. Накрая, победен, обеща да ми донесе смъртоносната доза. Чаках го напразно до вечерта. Късно през нощта научих с ужас, че току-що бил намерен мъртъв в лабораторията със стъкленица в ръка. Това безкомпромисно сърце беше намерило начин да остане вярно на своята клетва, без да ми откаже нищо.

Антонин пристигна на следващия ден; този искрен приятел с мъка задържаше сълзите си. Мисълта, че един човек, когото бе свикнал да обича и почита като баща, страда до такава степен, че желае смъртта, му беше непоносима; струваше му се, че е изневерил на задълженията си на добър син. Обещаваше ми да присъедини усилията си към тези на моите близки и да се грижи за мен, да облекчава болките ми, да направи живота ми приятен и лек до края, да ме излекува може би. Разчиташе на мен да продължа да го напътствувам и ръководя възможно най-дълго; чувствуваше се отговорен пред цялата империя за останалите дни от живота ми. Зная какво струват тези жалки протести и наивни обещания: и все пак в тях намирам облекчение и утеха. Простите думи на Антонин ме убедиха; отново влизам във владение на собственото си „аз“, преди да умра. Смъртта на Йолас, верен на лекарския си дълг, ме насърчава да се съобразявам до края с обязаностите на своя императорски сан. Patientia; вчера видях Домиций Рогат, станал прокуратор на монетния двор, натоварен със сеченето на нова серия монети; избрах горната легенда, която ще бъде и последният ми девиз. Струваше ми се, че смъртта е лично мое решение, последното ми убежище на свободен човек, но се лъжех. Вярата на милионите масторовци не бива да бъде разклатена; други йоласовци не ще бъдат подложени на същото изпитание. Осъзнах, че в очите на малката група предани приятели, с които съм обграден, самоубийството би изглеждало като проява на безразличие или може би на непризнателност; не искам да завещая на приятелите си отблъскващия образ на мъченик, неспособен да понесе дори най-малкото допълнително изтезание. През нощта, последвала смъртта на Йолас, в съзнанието ми постепенно изникнаха други съображения; животът ми беше дал много или поне аз бях съумял да получа много от него; в този момент, както по времето на моето блаженство, но по съвсем противоположни причини, струва ми се, че съществуването няма какво повече да ми предложи; не съм сигурен обаче, че нямам да науча още от него. Ще се вслушвам в тайните му напътствия до последния си дъх. През целия си живот бях имал доверие в мъдростта на тялото си, бях се старал да се наслаждавам с разбиране на усещанията, които ми доставяше този приятел; длъжен съм да оценя и последните. Вече не се отказвам от агонията, отредена само за мен, тази бавно узряла в сърцевината, на артериите ми смърт, наследена може би от някой прадядо или родена от моя темперамент и подготвяна постепенно с всяка постъпка в живота ми. Часът на нетърпението отмина; в моето положение и отчаянието, и надеждата ще бъдат еднакво проява на лош вкус. Отказах се да ускорявам смъртта си.

Много неща остава да бъдат извършени. Африканските имения, наследство от тъща ми Матидия, трябва да станат образцови земеделски стопанства; селяните от тракийското село Бористен, основано в памет на един чудесен кон, имат право на помощи след тежката зима; тъкмо напротив, не бива да се отпускат субсидии на богатите стопани от долината на Нил, винаги готови да се възползуват от императорската загриженост. Юлий Вестин, префект по образованието, ми изпраща своя отчет във връзка с откриването на обществени училища по граматика; току-що завърших преработката на търговския кодекс за град Палмира: всичко е предвидено — от процента на проститутките до таксите за преминаване на керваните. В настоящия момент се събира конгрес на лекари и съдебни чиновници, натоварени да определят последния срок на дадена бременност и така да сложат край на нескончаеми съдебни препирни. Случаите на двуженство се умножават във военните колонии; правя всичко възможно да убедя ветераните да не злоупотребяват с новите закони, които им разрешават женитбата, и да не встъпват в брак с повече от една жена наведнъж. В Атина издигат пантеон, подобен на римския; съчинявам надписа, който ще украсява стените му; в него изброявам (като пример и задължение за бъдещето) услугите, направени от мен на гръцките градове и на варварските народи; услугите, оказани на Рим, се разбират от само себе си. Борбата срещу съдебните издевателства продължава: бях принуден да порицая управителя на Киликия, който си беше наумил да умъртвява чрез изтезания крадците на добитък от поверената му провинция, като че ли обикновената смърт не е достатъчна, за да накажеш някого и да се отървеш от него. Както Държавата, така и градските управи злоупотребяват с присъдите на принудителен труд, с цел да си доставят евтина работна ръка; забраних тази практика както по отношение на робите, така и по отношение на свободните хора; необходимо е да се внимава тази омразна система да не бъде възстановена под друго име. По някои места от територията на бившия Картаген все още се извършват жертвоприношения на деца: нужно е да се забрани на жреците на Баал удоволствието да разпалват своите клади. В Мала Азия правата на наследниците на Селевкидите бяха позорно накърнени в гражданските ни съдилища, все още зле настроени към бившите царе; дадох им удовлетворение за дълго понасяните неправди. В Гърция все още продължава процесът на Херод Атик. Писмената кутия на Флегон, неговите стъргалки от пемза и пръчиците от червен восък ще ме придружават до края.

Както и в най-щастливите ми дни хората ме считат за бог и продължават да ме назовават с тази титла в същия миг, в който поднасят дарове на небето за възстановяване на височайшето ми здраве. Вече ти споменах защо тази благотворна вяра не ми изглежда абсурдна. Една сляпа старица беше дошла пеша от Панония; беше предприела това изтощително пътуване, за да ме помоли да докосна с пръсти угасналите й зеници, тя прогледна от допира на ръката ми, както страстно се бе надявала; вярата й в императора-бог обяснява това чудо. Станаха и други чудеса; болни разказват, че са ме видели насън, подобно на поклонниците в Епидавър, които виждат в сънищата си Ескулап; твърдят, че са се събудили оздравели или най-малкото облекчени. Не се надсмивам над противоречието между способностите ми на чудотворец и болестта ми; приемам тези нови привилегии с нужната сериозност. Сляпата старица, дошла при императора от далечната варварска провинция, стана за мен това, което бе някога робът от Тарагона — символ на народите в империята, на които съм служил и които съм управлявал. Тяхното огромно доверие е отплата за двадесетгодишния ми труд, който не ми беше неприятен. Неотдавна Флегон ми прочете творбата на един александрийски евреин, който също ми приписва свръхчовешки качества; приех без ирония описанието на владетеля с посивели коси, пропътувал всички краища на земята, слязъл сред съкровищата на мините, будещ живителните земни сили, носещ навсякъде благоденствие и мир: на посветения, възстановил светилищата на всички раси, на познавача на окултните науки, на ясновидеца, въздигнал до небето един младеж. Бях разбран по-добре от възторжения евреин, отколкото от много сенатори и проконсули; този довчерашен враг допълва Ариан; удивлявам се, че с течение на времето съм станал в нечии очи това, което желаех да бъда, и че успехът ми се свежда до толкова малко нещо. Старостта и смъртта, така близки и двете, прибавят своето величие към това достолепие; хората почтително се отдръпват от пътя ми; вече не ме сравняват както в миналото с лъчезарния и ведър Зевс, а с Марс Градивус, бога на продължителните походи и на строгата дисциплина, с величествения и вдъхновен от боговете Нума; в последно време бледото ми разстроено лице, този втренчен поглед, това едро тяло, изправено благодарение на усилието на волята, им напомнят Плутон, бога на сенките. Единствено неколцина близки, няколко изпитани и скъпи приятели не са се поддали на ужасната зараза на страхопочитанието. Младият адвокат Фронтон, магистрат с бъдеще, който безсъмнено ще бъде един от добрите служители на твоето царуване, дойде, за да разискваме едно мое обръщение до Сената; гласът му трепереше и в очите му прочетох същото благоговение, примесено със страх. Мирните радости на човешкото приятелство вече не са за мен; хората ме обожават и боготворят прекалено много, за да ме обичат.

Беше ми се паднала съдбата на някои щастливи градинари: всичко, което се бях опитал да посадя в човешкото съзнание, бе пуснало корен. Култът към Антиной изглеждаше най-безумното от начинанията ми, изблик на скръб, която засягаше само мен. Но нашата епоха е жадна за богове; тя предпочита най-пламенните и най-печалните, онези, които прибавят горчивия мед на отвъдното към виното на живота. В Делфи юношата стана Хермес — пазител на преддверието и господар на мрачните пътища, които водят при сенките. В Елевсина, където някога заради възрастта и чуждия му произход не позволиха да бъде посветен заедно с мен, го бяха превърнали в младия Бакхус от Мистериите, владетел на граничните области между плътта и душата. Родната му Аркадия го свързва с горските божества Пан и Диана; тибурските селяни го оприличават на добрия Аристей, царя на пчелите. В Азия почитателите му виждат в негово лице нежните си богове, които есента руши, а лятото изгаря. На границата с варварските земи другарят на ловните ми излети и пътешествия прие образа на Тракийския конник — тайнствен ездач, който препуска през гъсталака в лунния здрач, отнасяйки душите на мъртвите в гънките на своя плащ. Всичко това можеше да бъде пак издънка от официалния култ, израз на народно ласкателство или на низост от страна на алчни за подаяния жреци. Ала младият му образ ми убягва, за да откликне на стремленията на простите сърца: по силата на един от онези обрати, свойствени на природата на нещата, народното благочестие превърна мрачния и изящен младеж в опора на слабите и бедните, в утешител на мъртвите деца. Неговият лик от витинските монети — профил на петнадесетгодишен юноша с развети къдри и очарована и доверчива усмивка, която запази толкова кратко, виси на шията на новородените вместо талисман; други го приковават върху детските могили на селските гробища. По-рано, когато мислех за собствения си край, също като кормчия, който нехае за собствената си съдба, но трепери за пътниците и товара на своя кораб, си казвах горчиво, че споменът за него ще изчезне заедно с мен; струваше ми се, че младото създание, старателно погребано в паметта ми, ще загине втори път. Този инак основателен страх се разсея отчасти; направих каквото можах, за да изкупя тази преждевременна смърт; един образ, едно отражение, слаб отзвук ще оцелее в спомена най-малко в течение на няколко века. Едва ли може да се направи нещо повече в името на безсмъртието.

Видях отново управителя на Антиноя, Фидус Аквила, на път за новия му пост в Сармизегетуза. Той ми описа ежегодните обредни тържества, чествувани на брега на Нил в памет на мъртвия бог, хилядите поклонници, стекли се от северните и южни области, даровете от бира и зърно, молитвите; всяка трета година в Антиноя се устройват възпоменателни игри, а също в Александрия, в Мантинея и в скъпата ми Атина. Тези празници ще се повторят идната есен, но не се надявам да живея до деветото завръщане на месец Атир. Ето защо е още по-важно всяка подробност от тези тържества да бъде уточнена предварително. Оракулът на покойния младеж е настанен в тайното помещение на фараоновия храм, възстановен по мое нареждане; всеки ден жреците раздават няколкостотин готови отговора на всички въпроси, поставени от човешката надежда или тревога. Укориха ме, задето лично съм участвувал в съставянето на повечето от тях. Не съм имал намерение да проявявам неуважение към своя бог, нито липса на състрадание към войнишката съпруга, която пита дали мъжът и ще се върне жив от Палестинския гарнизон, или към болния, жадуващ за утеха, към търговеца, чиито кораби се носят по вълните на Червено море, към семейството, което жадува да има син. В най-добрия случай това бе продължение на словесните ни забавления и римувани гатанки, на които играехме заедно понякога. Учудват се също, че тук, във Вилата, около олтара в Канопа, където култът към него се чествува според египетския обичай, съм позволил да се настанят увеселителни заведения, както в Александрийския квартал, който носи същото име, с всички улеснения и развлечения, които предлагам на своите гости и в които се е случвало да участвувам и аз. Той беше свикнал с тези неща. А човек не може да остане верен на една-единствена мисъл в течение на години, без постепенно да вложи в нея всички навици на един живот.

Направих всичко, което ми препоръчаха. Чаках; нерядко се молих. Audivi voces divinas…^[2] Лекомислената Юлия Балбила вярваше, че чува тайнствения глас на Мемнон при изгрев-слънце; аз пък се вслушвах в шепота на нощта. Извърших помазване с мед и розово масло, които привличат сенките; разположих съда с мляко, щипката сол, капката кръв — опора на предишното им съществуване. Легнах върху мраморния под на малкото светилище; звездна светлина се процеждаше през отворите в стената, запалвайки тук и там отражения — бледи, тревожни отблясъци. Спомних си повелите, нашепвани от жреците в ухото на мъртвия, както и бъдещата му съдба, изписана върху надгробната плоча: „И той ще разпознае пътя… И пазителите на преддверието ще го пуснат да мине… И той ще се връща пак при онези, които го обичат, в течение на милиони дни…“ Понякога след дълго очакване ми се струваше, че усещам полъха на нечие присъствие, леко докосване като допир на клепачи влажно като длан. „И сянката на Патрокъл се появява редом с Ахил…“ Никога не ще узная дали тази топлина и нежност не извираха някъде дълбоко от мен самия сетни усилия на човек, който се бори срещу самотата и студа на нощта. Но този въпрос, който изниква също в присъствие на живите ни любими, престана да ме вълнува днес: почти ми е все едно дали призованите от мен видения идват от най-отдалечените области на паметта, или от друг свят. Душата ми, ако притежавам такава, е съставена от същото вещество, от което са виденията; това тяло с подути ръце и побелели нокти, тази жалка полуразложена плът, този мех, пълен със страдания, желания и мечти, едва ли е по-устойчив или по-плътен от сянка. Различавам се от мъртвите само по способността си да се задушавам няколко мига по-дълго; в известен смисъл тяхното съществуване ми се струва по-сигурно от моето. Антиной и Плотина са действителни поне колкото мен.

Размишленията за смъртта не ни научават как се умира; те не улесняват раздялата ни с живота, но аз и не се стремя към подобен край. Любимо мое момче, намръщено и волево, твоята саможертва не обогати живота, а смъртта ми. Нейната близост изгражда отново тясно съучастничество между нас: живите, които ме заобикалят, преданите и понякога досадни служители никога не ще узнаят до каква степен не ни интересува вече светът. Мисля с отвращение за мрачните символи на египетските гробници: сухият бръмбар, вдървената мумия, жабата — символ на вечното прераждане. Ако вярвам на жреците, оставил съм те на това място, където съставните части на всяко човешко създание се разпадат подобно на стара дреха, раздърпвана на всички страни, на зловещия кръстопът между онова, което живее вечно, което е било и което ще бъде. В крайна сметка възможно е тези хора да са прави и смъртта да е изградена от същата неуловима и хаотична материя като живота. Изпитвам недоверие към всички теории за безсмъртието; системата на възнагражденията и възмездията се посреща с равнодушие от един съдия, който добре познава трудностите на правораздаването. От друга страна, случва ми се да мисля също, че противоположното решение, тоест небитието, кухата бездна, в която отеква смехът на Епикур, е твърде опростено. Наблюдавам своя край: дългата поредица от опити върху самия мен е завършек на продължителното изследване, започнало в клиниката на Сатир. Досега промените са толкова външни, колкото онези, които годините и лошото време нанасят върху даден паметник, без да накърнят нито материята, нито архитектурата му: на моменти ми се струва, че през пукнатините му съзирам и докосвам неразрушимата основа, безсмъртната му сърцевина. Аз съм това, което бях, и умирам, без да съм се пременил. На пръв поглед здравото момче от градините в Испания, амбициозният военачалник, който вляза в палатката, отърсвайки от раменете си снега, изглеждат така безплътни, сякаш вече съм минал през кладата; и все пак те са тук и аз съм неделим от тях. Човекът, който виеше върху гърдите на един мъртвец, продължава да стене в един кът на съществото ми въпреки повече или по-малко извънземния покой, в който навлизам вече; пътникът, затворен в инвалида, болният, осъден на застой, се интересува от смъртта, тъй като тя означава тръгване на път. Силата, която е била моя, все още изглежда годна да задвижва много други съществования, да повдига светове. Ако към малкото дни, които ми остават, се прибавеха по чудо няколко века, пак щях да извърша същите неща и да допусна същите грешки: пак щях да посещавам същите Олимпийски висини и същия Ад. Подобен извод е превъзходен аргумент за ползата от смъртта, но в същото време буди съмнения, що се отнася до абсолютната й ефикасност.

През някои периоди от живота си съм записвал сънищата си; обсъждал съм значението им с жреци, философи и астролози. Притъпена от години насам, способността ми да сънувам се възвърна през месеците на агония; събитията в будно състояние изглеждат по-недействителни, а понякога и по-малко натрапчиви от сънищата ми. Ако този загадъчен и призрачен свят, където пошлостта и абсурдът се срещат в още по-голяма степен, отколкото на земята, ни дава представа за състоянието на отделената от тялото душа, има вероятност да прекарам вечността в съжаления по прекрасния контрол, упражняван от нашите сетива, и по стремежите, умело направлявани от човешкия разум. Въпреки всичко усещам, че потъвам с наслада в безплодните сфери на сънищата; там ставам притежател на тайни, които ми се изплъзват само след миг; там пия от свещените извори. Онзи ден например бях в оазиса Амон вечерта след лова на диви зверове. Бях радостен; всичко стана както по времето на предишната ми сила: раненият лъв падна, след това се изправи и аз се спуснах, за да му нанеса смъртоносния удар. Но този път, заставайки на задните си крака, конят ми ме хвърли на земята: противната кървава маса се изтърколи върху мен; нокти раздираха гърдите ми; дойдох в съзнание в стаята си в Тибур, викайки за помощ. Неотдавна видях насън баща си, за когото почти не мисля. Беше на болничната си постеля, в една от стаите на къщата ни в Италика, която напуснах веднага след смъртта му. На масата му стоеше стъклено шише с успокоителна течност, която умолявах да ми даде. Събудих се, без да бе имал време да ми отговори. Удивлявам се, че повечето хора се страхуват тъй много от привиденията, а с готовност приемат да разговарят с мъртвите насън.

Поличбите също се умножават: отсега нататък всичко прилича на призив или знамение. Неотдавна изпуснах и счупих скъпоценния камък, вграден в един пръстен; гръцки майстор бе изваял моя профил върху него. Гадателите поклащат глава многозначително, а аз съжалявам за този истински шедьовър. Случва ми се да говоря за себе си в минало време: в Сената, разисквайки известни събития, станали след смъртта на Луций, езикът ми се запъна няколко пъти и се улових, че споменавам тези обстоятелства така, сякаш бяха станали след собствената ми смърт. Преди няколко месеца, точно на рождения си ден, както изкачвах на носилка стъпалата на Капитолия, се озовах пред един старец в траур, който плачеше; моят стар Хабрий побледня. Все още излизах по това време и продължавах да изпълнявам лично функциите си на Върховен жрец, на Арвалски брат и да чествувам сам древните обреди на римската религия, които в крайна сметка предпочитам пред повечето чуждестранни култове. Бях прав пред олтара и се готвех да запаля пламъка; поднасях на боговете жертва за Антонин. Внезапно краят на тогата, който покриваше челото ми, се изхлузи и се смъкна върху рамото ми; останах гологлав, а това означаваше, че от жертвоприносител ставам жертва. Наистина мой ред е вече.

Търпението ми се увенча с плодове; страдам по-малко и животът отново става почти приятен. Вече не споря с лекарите; глупавите им церове ме убиха; тяхната самонадеяност и лицемерният им педантизъм са наше дело: биха ни мамили по-малко, ако не се страхувахме толкова много от страданията. Нямам сили за някогашните пристъпи на гняв: зная от сигурен източник, че Платорий Непот, когото съм обичал много, бе злоупотребил с доверието ми; не се опитах да го изоблича и не го наказах. Бъдещето на света не ме вълнува вече; не се стремя да пресмятам с тревога дали римският мир ще трае повече, или по-малко години; оставям тази грижа на боговете. Не че съм придобил повече доверие в тяхната справедливост, която няма нищо общо с нашата, или пък че имам по-голяма вяра в човешката мъдрост; обратното е по-вярно. Животът е жесток и това ни е известно. Именно защото очаквам много малко от човешкия жребий, щастливите периоди, частичните успехи, усилията да започнеш отново и да продължиш ми се струват чудеса, които са своеобразна отплата за огромната маса от злини и поражения, безотговорност и заблуди. Катастрофите и разрухата ще настъпят; хаосът ще възтържествува, но от време на време ще се възцарява и ред. Мирът ще настане отново между две войни; думите свобода, човечност, справедливост ще си възвърнат тук и там смисъла, който се опитахме да им дадем. Не ще загинат всичките ни книги; поломените ни статуи ще бъдат възстановени; други куполи и фронтови ще се родят от нашите фронтони и куполи; неколцина ще мислят, работят и чувствуват като нас: смея да разчитам на последователите ни, които ще се появяват на неравни интервали през вековете, на това прекъсващо се безсмъртие. Ако варварите завладеят света някога, и те ще бъдат принудени да възприемат част от нашите методи и накрая вероятно ще заприличат на нас. Хабрий се тревожи, че един ден жрецът на култа към Митра или епископът на Христовата вяра биха могли да се настанят в Рим и да изместят Върховния жрец. Ако този ден настъпи за нещастие, моят наследник на ватиканския бряг на Тибър вероятно ще е престанал да бъде водач на тесен кръг от съмишленици или на членовете на някоя секта и ще се е превърнал на свой ред в една от вселенските фигури на властта. Той ще наследи дворците и архивите ни; ще се различава от нас по-малко, отколкото бихме могли да си представим. Приемам спокойно тези превратности в съдбата на вечния Рим.

Лекарствата не действуват вече; краката ми все повече се подуват; спя по-скоро седнал, отколкото легнал. Едно от преимуществата на смъртта е, че ще бъда отново положен на легло. Сега на свой ред утешавам Антонин. Припомням му, че от дълго време насам смъртта ми се струва най-изисканото решение на собствения ми проблем; както винаги най-сетне желанията ми се сбъдват, но по по-бавен и по-заобиколен начин, отколкото мислех. Радвам се, че болестта не ме лиши от съзнание до края; щастлив съм, че няма да се наложи да минавам през изпитанията на преклонната възраст, че съдбата не ми е отредила да позная загрубяването, студенината, безчувствеността и жестокото отсъствие на желания. Ако изчисленията ми са верни, майка ми е починала приблизително на възрастта, до която съм стигнал днес; животът ми вече е наполовина по-дълъг от този на баща ми, умрял на четиридесет години. Всичко е готово: орелът, който трябва да възнесе до боговете душата на императора, се пази специално за траурната церемония. Мавзолеят ми, върху чийто връх все още садят кипариси, предназначени да образуват черна пирамида на небесния фон, ще бъде завършен почти навреме за пренасянето на още топлата ми прах. Помолих Антонин да се погрижи и останките на Сабина да бъдат пренесени там след това; при нейната смърт не й отдадох божествените почести, на които в същност има право; не би било зле, ако бъде изправен този пропуск. Бих искал и останките на Елий Цезар да бъдат поставени до моите.

Отведоха ме в Бая; пътуването беше мъчително в юлските горещини, но дишам по-леко край морето. Вълните галят брега с копринен и ласкав шепот и аз все още се наслаждавам на дългите розови вечери. Държа табличните само за да дам занимание на ръцете си, които се движат въпреки волята ми. Наредих да извикат Антонин; пратеникът тръгна за Рим с голяма бързина.

Тропот от копитата на Бористен, галоп на Тракийския конник… Малката шепа приятели се струпва около леглото ми. Жал ми е за Хабрий: сълзите подхождат зле на старческите бръчки. Както винаги прекрасното лице на Целер е необикновено спокойно; грижи се за мен старателно, а изразът му не издава нищо, което би могло да увеличи безпокойството или изтощението на болния. Диотим ридае, забил глава във възглавниците. Бъдещето му е осигурено; той не обича Италия и ще може да осъществи мечтата си — да се върне в Гадара и заедно със свой приятел да открие училище по красноречие там; няма да загуби нищо от смъртта ми. Въпреки това слабото рамо се повдига конвулсивно под гънките на туниката; под пръстите си усещам искрените му сълзи. Адриан ще бъде обичан по човешки до последния си дъх.

Малка моя душа, нежна и блуждаеща, другарка и спътница на моето тяло, ти ще слезеш сред безжизнените, мрачни и голи селения, където ще се откажеш от предишните игри. Нека още за миг погледаме заедно познатите брегове и всичко, което безсъмнено не ще видим никога вече… Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи…

НА БОЖЕСТВЕНИЯ АДРИАН АВГУСТ

СИН НА ТРАЯН

ЗАВОЕВАТЕЛ НА ПАРТИТЕ

ВНУК НА НЕРВА

ВЕЛИК ЖРЕЦ

УДОСТОЕН XXII ПЪТИ С ТРИБУНСКА ВЛАСТ

ТРИ ПЪТИ КОНСУЛ, ОТПРАЗНУВАЛ ДВА ТРИУМФА

БАЩА НА ОТЕЧЕСТВОТО

И НА БОЖЕСТВЕНАТА МУ СЪПРУГА САБИНА

АНТОНИН ТЕХЕН СИН

 

НА ЛУЦИЙ ЕЛИЙ ЦЕЗАР

СИН НА БОЖЕСТВЕНИЯ АДРИАН

ДВА ПЪТИ КОНСУЛ