Маргьорит Юрсенар
Мемоарите на Адриан (4)

Disciplina Augusta^[1]

 

Върнах се в Гърция по суша. Пътуването продължи дълго. Имах основание да мисля, че това вероятно щеше да бъде последната ми официална обиколка из Ориента; толкова повече държах да огледам всичко със собствените си очи. Видях в нова светлина Антиохия, където спрях за няколко седмици; бях по-малко чувствителен, отколкото в миналото към магията на театрите и празненствата, към очарованието на градините в Дафне, към допира с шарената тълпа. Повече от друг път ми правеше впечатление неизменното лекомислие на този присмехулен и злоречив народ, който ми напомняше александрийския, нелепостта на псевдоинтелектуалните му занимания, баналната показност и разкош на неговите богаташи. Почти никой от градските първенци не бе взел присърце проектите ми за строежи и реформи в Азия като цяло; задоволяваха се да извлекат някаква полза за града си или най-вече за себе си. За кратко време се замислих за възможността да издигна значението на Смирна или на Пергам за сметка на високомерната сирийска столица, обаче недостатъците на Антиохия са присъщи на всяка метрополия: нито един голям град не може да бъде предпазен от тях. Отвращението ми към градския живот ме накара да хвърля още повече усилия, ако това беше възможно, в провеждането на аграрни реформи; най-сетне завърших дългата и сложна реорганизация на императорските имения в Мала Азия; това беше добре както за селяните, така и за Държавата. В Тракия държах да посетя отново Андринопол, където се бяха стекли ветерани от сарматските и дакийските войни, привлечени от даренията на земи и намалените данъци. Същият план трябваше да бъде приложен и в Антиной. Отдавна бях освободил от данъци лекарите и учителите с надежда да създам добри условия за развитие и просъществуване на една средна, но знаеща и сериозна класа. Познавам слабостите й, но една Държава може да пребъде само чрез нея.

Атина оставаше моят предпочитан град; бях смаян, че красотата й зависи толкова малко от спомените — моите собствени или тези от историята; градът изглеждаше нов всяка сутрин. Този път се настаних у Ариан. Посветен в Елевсина като мен, той бе осиновен от една от знатните жречески фамилии на Атика на име Керикес, както аз самият бях осиновен от Евмолпидите. Беше си взел жена от същия род — изискана и горда атинянка. И двамата ме обграждаха със сдържаното си внимание. Домът им се намираше на няколко крачки от новата библиотека, с която бях дарил Атина и където не липсваше нищо от онова, което може да улесни размисъла и предшествуващия го покой: удобни столове, подобаващо отопление за нерядко острите зими, лесен достъп до галериите, където се пазеха книгите, алабастърът и златото на дискретен и отморяващ разкош. Особено внимание бе отредено на избора и на разположението на осветлението. Все по-силно изпитвах нуждата да събера и запазя старите книги и да натоваря добросъвестни писари да направят нови копия от тях. Тази достойна задача ми се виждаше също така неотложна, както помощите, отпускани на ветерани и на многодетни и бедни семейства; казвах си, че няколко войни и съпътствуващата ги мизерия, един-единствен период на груби нрави или варварство под властта на някой неразумен владетел щяха да бъдат достатъчни, за да загинат завинаги идеите, дошли до нас с помощта на тези крехки предмети от влакна и мастило. Струваше ми се, че всеки, който е бил достатъчно щастлив да ползува повече или по-малко това културно наследство, има мисията да го съхранява и предава по-нататък на останалото човечество.

Четох много през този период. Бях подтикнал Флегон да напише серия от хроники под заглавието „Олимпиади“, които да бъдат продължение на Ксенофонтовата „Хеленика“ и да свършват с моето царуване; дързък замисъл поради това, че огромната история на Рим се свеждаше до просто продължение на гръцката история. Стилът на Флегон е досадно сух, но даже събирането и установяването на фактите щеше да бъде нещо само по себе си. Този проект ми вдъхна желание отново да препрочета историците от миналото; пречупени през собствения ми опит, произведенията им ме изпълниха с мрачни мисли; енергията и добрите намерения на всеки държавник изглеждаха незначителни в сравнение с произволното и същевременно неизбежно развитие на нещата, с потока от събития, прекалено объркани, за да могат да бъдат предвидени, насочвани или преценявани. Поетите също ме занимаваха известно време; допадаше ми да призовавам чистите и ясни гласове от далечното минало. Особено близък ми стана Теогнид, аристократ в изгнание, наблюдаващ без илюзии и без снизходителност човешките дела и винаги готов да изобличи онези грешки и заблуди, които наричаме наши беди. Този прозорлив човек беше вкусил от мъчителните сладости на любовта; въпреки подозренията, ревността и взаимните упреци, връзката му с Кирн бе продължила до старостта на единия, до зрялата възраст на другия: безсмъртието, което бе обещал на младежа от Мегара, не беше празнословие, щом споменът за него беше стигнал до мен след повече от шест века. Измежду старите поети най-много ми хареса Антимах: обичах отвлечения му, но богат стил, обширните и все пак до крайност сбити фрази, подобни на големи бронзови чаши, пълни с тежко вино. Предпочитах неговия разказ за странствуванията на Язон пред по-раздвижения цикъл на „Аргонавтите“ от Аполоний: Антимах бе вникнал по-добре в тайната на хоризонтите и пътешествията, на сянката, хвърлена от тленния човек върху вечните пейзажи. Беше оплакал горчиво смъртта на жена си Лиде и дал името на покойната на дълга поема, която съдържаше всички легенди за скръбта и смъртта. Тази Лиде, която вероятно не бих забелязал, ако беше жива, ми стана близка и по-скъпа от много други женски лица в собствения ми живот. Тези почти забравени поеми възвръщаха постепенно вярата ми в безсмъртието.

Прегледах собствените си творби: любовните стихове и поемите, писани по различни поводи, одата в памет на Плотина. Може би някой щеше да прояви желание да ги прочете един ден. Цикъл от непристойни стихове ме накара да се поколебая, но реших да ги оставя. И най-почтените ни граждани пишат подобни, но за тях това е само игра: бих искал моите да бъдат нещо друго — точен образ на голата истина. Но и в този, както в много други случаи ние оставаме в плен на най-изтърканите баналности: започнах да си давам сметка, че само душевната дързост не е достатъчна, за да ни отърси от тях, и че поетът тържествува над шаблона и налага своята мисъл над думите с цената на почти толкова продължителни и неотстъпни усилия, каквито бяха моите императорски начинания. Що се отнася до мен, можех да се надявам само на рядката сполука на любителя: нямаше да бъде малко, ако от цялото това пустословие все пак останеха два или три стиха след мен. По същото време нахвърлих плана на доста амбициозно съчинение в проза и стихове, в което възнамерявах да съчетая сериозното с иронията, да включа някои любопитни факти, на които съм бил свидетел през живота си, както и собствените си разсъждения и мечти; всичко това щеше да бъде свързано посредством най-тънка нишка — един вид нов, но по-суров Сатирикон. В него щях да изложа идеята на Хераклит за вечния кръговрат, която бе станала и моя. Засега обаче изоставих този прекалено амбициозен проект.

Същата година проведох много разговори с жрицата, която ме бе посветила в Елевсина някога (и чието име трябва да остане в тайна), за да уточним една по една всички подробности по култа към Антиной. Великите елевсински символи продължаваха да излъчват същата успокояваща сила; може би светът няма никакъв смисъл, но ако все пак има някакъв, в Елевсина той се изразява по-мъдро и по-благородно, отколкото другаде. Под влияние на тази жена започнах да проектирам административното деление на Антиноя, с нейните деми, улици и градски квартали по примера на божествения свят, който ведно с това беше и преобразеното отражение на собствения ми живот. Тук бяха представени всички богове — Хестия и Бакхус, домашните и оргийните заедно с небесните и задгробните божества. Сложих и имената на моите императорски предци Траян и Нерва, станали неделима част от тази символична система. Името на Плотина също фигурираше, както и добрата Матидия, уподобена на Деметра; собствената ми жена, с която поддържах сърдечни отношения по това време, също участвуваше в шествието от божества. Няколко месеца по-късно дадох на един от кварталите в Антиноя името на сестра си Полина. В последните години бях влошил отношенията си със съпругата на Сервиан, но покойната Полина заемаше дължимото си място на единствена моя сестра в този град на спомена. Градът на скръбта се превръщаше в идеално средище на възпоминанията — Елисейски полета на един живот, място, където всички противоречия намират решение и където всяко нещо беше посвоему свещено.

Стоях пред един прозорец на Ариановата къща в обсипаната със звезди нощ и размишлявах над словата, които египетските жреци бяха издълбали върху саркофага на Антиной: „Той се подчини на небесната повеля.“ Възможно ли е небето да ни изпраща послания, които само най-добрите от нас чуват, докато останалото човечество не долавя нищо друго освен потискащо безмълвие? И елевсинската жрица, и Хабрий вярваха в това. Бих искал да са прави. Виждах отново дланта на младежа, изгладена от смъртта, такава, каквато я бях видял за последен път в деня на балсамирането; линиите, които ме бяха тревожили в миналото, бяха изчезнали; тази длан приличаше на восъчна таблична, от която бе изтрита изпълнената заповед. Но тези възвишени твърдения осветляват, без да сгряват, подобно на звездния светлик, и околната нощ става още по-непрогледна. Ако саможертвата на Антиной беше натежала в моя полза горе, на небесните везни, последиците от този ужасен дар все още не се проявяваха; това не бяха нито благата на живота, нито благата на безсмъртието. Едва се осмелявах да ги назова с някакво име. Понякога, твърде рядко, слаба светлинка затрептяваше безучастно на хоризонта на моето небе; тя не правеше по-добър нито света, нито мен самия. Продължавах да се чувствувам по-скоро пропаднал, отколкото спасен.

Приблизително по това време християнският епископ Квадрат ми изпрати една възхвала на своята вяра. Моят принцип беше да поддържам към тази секта съвършено справедливата линия на поведение, следвана и от Траян в най-добрия му период; неотдавна бях припомнил на всички провинциални управители, че закрилата на закона се отнася до всички граждани и че клеветниците на християните ще бъдат наказвани, в случай че възбуждат срещу тях недоказани обвинения. Ала всяка търпимост, проявена по отношение на фанатиците, незабавно ги кара да мислят, че към каузата им се проявява съчувствие; мъчно си представям, че Квадрат се е надявал да ме направи християнин; във всеки случай желанието му беше да ми докаже превъзходството на своето учение и най-вече неговата безвредност за Държавата. Прочетох произведението му от любопитство натоварих Флегон да събере сведения за живота на младия пророк, основател на сектата, на име Исус, станал жертва на еврейската нетърпимост преди около сто години. Изглежда, че младият мъдрец бе оставил известни поучения, близки до тези на Орфей, с когото го сравняват понякога последователите му. Въпреки подчертано баналната проза на Квадрат, не останах безчувствен към затрогващото очарование от добродетелността на тези прости хора, от тяхната чистота и наивност, от привързаността им един към друг; всичко това напомняше твърде много братствата, които бедните или робите основават почти навсякъде в многолюдните градски покрайнини в чест на нашите богове; в този свят, който въпреки всичките ни усилия остава суров и безразличен към човешките мъки и надежди, подобни малки сдружения за взаимопомощ предлагат упование и утеха на много нещастници. Съзнавах обаче, че те крият известни опасности. Прославата на детските и робски добродетели ставаше за сметка на по-мъжествени и по-далновидни качества; зад сдържаната и безобидна невинност прозираше жестоката непреклонност на фанатика, изправен пред начини на живот и на мислене, които не споделя, наглото високомерие, поради което предпочита себе си пред останалото човечество, както и неговият съзнателно ограничен светоглед. Много скоро се уморих от измамливите аргументи на Квадрат, както и от откъслечните теоретични постановки, неумело заимствувани от философските ни писания. Загрижен за правата вяра, дължима на нашите богове, Хабрий бе разтревожен от напредъка на подобни секти сред простолюдието на големите градове; той се боеше за древните ни религии, които не налагат игото на никоя догма и се поддават на най-разнообразни тълкувания, каквато е самата природа, позволявайки на хората с по-строг морал да си изградят, ако желаят, по-висока нравственост, без да обвързват масите с твърде строги предписания, които биха породили веднага принуда и лицемерие. Ариан споделяше тези схващания. Прекарахме цяла вечер в разискване на повелята, според която трябва да обичаш ближния както себе си; тя противоречи твърде много на човешката природа, за да бъде изпълнявана искрено от простолюдието, което винаги ще обича само себе си, и не подхожда ни най-малко на философа, който не храни особено нежни чувства към собственото си аз.

Впрочем в много отношения мисълта на нашите философи ми се струваше също така ограничена, объркана или безплодна. Три четвърти от интелектуалните ни занимания не са нищо друго освен празни умувания; задавах си въпроса дали тази нарастваща пустота се дължи на спадане на интелектуалното равнище или на нравствен упадък; каквато и да беше причината, умствената посредственост навсякъде вървеше за ръка с учудваща душевна низост. Бях натоварил Херод Атик да наглежда строежа на една водопроводна мрежа в Троада; той се възползува от случая и разхити обществените пари по най-безсрамен начин; когато го повиках да даде отчет за стореното, отговори нахално, че е достатъчно богат и ще покрие липсващите суми; богатството му беше скандално само по себе си. Неотдавна) починалият му баща бе намерил начин да го лиши тихомълком от наследство, правейки щедри дарения на атинските граждани; Херод твърдо отказа да изпълни бащиното си завещание; процесът, който последва, продължава и до днес. В Смирна Полемон, мой някогашен приближен, си позволил да изпъди делегация от римски сенатори, които сметнали, че могат да разчитат на гостоприемството му. Баща ти Антония, най-кроткият човек, се разгневил; накрая държавникът и софистът се сбили; този юмручен бой, недостоен за един бъдещ император, беше двойно по-недостоен за един гръцки философ. Фаворин, това алчно джудже, което бях обсипал с пари и почести, сипеше навсякъде остроумия, чийто герой бях аз. По неговите думи тридесетте командувани от мен легиона били единствените ми силни аргументи във философските спорове, на които суетно съм се отдавал и в които той обикновено се стараел да остави последната дума на императора. Това означаваше, че ме обвинява едновременно в самонадеяност и в глупост, и най-вече, че се перчи с невероятната си подлост. Педантите неизменно се дразнят, когато някой друг познава тясната им дисциплина толкова добре, колкото самите те; всичко предизвикваше злобните им забележки; бях наредил да включат в училищните програми творбите на твърде пренебрегваните Хезиод и Ений; тесногръдите умове незабавно ми приписаха желанието да развенчая Омир и кристалночистия Вергилий, когото, напротив, непрестанно цитирах. Нищо не можеше да се направи с подобни хора.

Ариан стоеше много над тях. Обичах да разговарям с него за всичко. Бе запазил ярък и дълбок спомен за витинския юноша; бях му благодарен, че поставя тази любов, на която бе свидетел, наравно с великите дружби от древността; от време на време говорехме за това и въпреки че не бе изречена никаква лъжа, имах чувството, че нещо фалшиво се прокрадва в думите ни; истината сякаш изчезваше зад възвишените слова. Почти еднакво бях разочарован и от Хабрий; сляпата му привързаност към Антиной бе обич на стар роб към младия му господар, но изцяло завладян от култа към новия си бог, той сякаш бе заличил от паметта си спомена за живия младеж. Черният Евфорион поне беше наблюдавал живота ни по-отблизо. Ариан и Хабрий ми бяха скъпи и ни най-малко не мислех, че стоя по-високо от тези двама честни хора; въпреки това в отделни моменти ми се струваше, че съм единственият, който се старае да държи отворени очите си.

Да, Атина си оставаше красива и аз не съжалявах, че бях подчинил живота си на гръцките принципи. На тях дължим всичко човешко, организирано и смислено у нас. Случваше ми се да си казвам обаче, че някак тромавата сериозност на Рим, неговото чувство за последователност, увлечението му по конкретното са били необходими, за да превърнат в действителност онова, което оставаше само прекрасна идея или красив душевен порив в Гърция. Платон бе написал „Държавата“ И възславил идеята за Справедливостта, но не друг, а ние, поучени от собствените си грешки, се мъчехме да направим от Държавата машина, годна да служи на човека при възможно най-малък риск да бъде премазан от нея. Думата филантропия е гръцка, но нашият законовед Салвий Юлиан и аз самият правехме всичко, за да внесем промяна в окаяното положение на роба. Постоянството, предвидливостта, грижата към подробностите, които уравновесяват и най-дръзките общи идеи, бяха качества, на които ме бе научил Рим. Случваше ми се да откривам дълбоко в себе си и просторните тъжни пейзажи на Вергилий, и неговия забулен в сълзи вечерен здрач; ако се ровех още по-навътре, се натъквах на парещата тъга на Испания и на дивата й необузданост; мислех за капките келтска, иберийска и може би пуническа кръв, които вероятно се бяха влели във вените на римските колони от муниципията в Италика; припомнях си, че баща ми носеше прозвището „Африканеца“. Гърция ми бе помогнала да оценя онези елементи в природата ми, които не бяха гръцки. Същото беше и с Антиной: бях го превърнал в самия символ на тази страна, страстно влюбена в красотата; вероятно щеше да бъде нейният последен бог. И все пак изисканата Персия и дивата Тракия се бяха слели във Витиния с овчарите на древна Аркадия: леко гърбавият му нос напомняше профила на пажовете от двора на Хозрой, а широкото му лице с изпъкнали скули — лицата на тракийските конници, които препускат по бреговете на Босфора и огласят нощта с гърлените си и тъжни песни. Никое определение не беше достатъчно напълно, за да съдържа всичко.

Същата година завърших преработката на атинската конституция, започната много по-рано. Връщах се, доколкото бе възможно, към древните демократични закони на Клистен. Намаляването на многочислените държавни служители облекчаваше държавните разходи; противопоставих се на откупуването на данъци — разорителна система, която за съжаление все още се практикуваше тук-таме от някои местни администратори. Приблизително по същото време направих дарения в полза на университетите, които помогнаха на Атина да стане отново важен учебен център. Ценителите на красотата, които се бяха стичали в този град преди мен, се бяха задоволили да се възхищават от неговите паметници, без да се вълнуват от нарастващата нищета на жителите му. За разлика от тях направих всичко, каквото можах, за да увелича ресурсите на тази бедна земя. Едно от големите начинания на царуването ми бе осъществено малко преди да отпътувам: свикването на ежегодни събрания в Атина, на които щяха да се разглеждат всички дела на гръцкия свят, възвърна на този скромен и съвършен град неговия ранг на метрополия. Проектът се бе превърнал в действителност чак след щекотливи преговори с останалите градове, които завиждаха на първенството на Атина или хранеха срещу нея отживяла многовековна завист; постепенно обаче разумът и даже въодушевлението надделяха. Първото от тези събрания съвпадна с откриването на Олимпейона; този храм се превръщаше повече от всякога в символ на обновена Гърция.

По този случай в Дионисовия театър се състоя поредица от особено успешни представления: мястото ми, до това на Хиерофанта, бе едва забележимо по-високо; занапред и жрецът на култа към Антиной имаше своето сред знатните и духовенството. Сцената на театъра бе разширена по мое нареждане; украсяваха я нови барелефи; на един от тях моят млад витинец получаваше своеобразно вечно право на гражданство от елевсинските богини. В стадиона, предназначен за Панатенеите и преобразен за няколко часа в приказна гора, организирах лов, в който участвуваха около хиляда диви животни; така за краткото време на празненството възкресих дивия и първобитен град на Иполит, покорен слуга на Диана и на Тезей, другар на Херкулес. Няколко дни след това напуснах Атина. Оттогава не съм се завръщал там.

 

 

Административното управление на Италия, предоставено от векове на добрата воля на преторите, никога не е било окончателно систематизирано в закон. „Вечният едикт“, който урежда веднъж за винаги въпросната материя, датира от тази епоха на живота ми; от години бях в писмена връзка със Салвий Юлиан по повод на тези реформи и завръщането ми в Рим ускори тяхното осъществяване. Не ставаше дума да се отнемат гражданските свободи на италийските градове; тъкмо обратното — и в това, и в други отношения бихме спечелили много, ако не им налагаме насила едно изкуствено единство; дори се учудвам, че известни муниции, често пъти по-древни от Рим, така бързо се отричат от своите понякога твърде разумни обичаи, за да заприличат във всяко отношение на столицата. Моята цел беше да намаля множеството противоречия и злоупотреби, които в последна сметка превръщат съдебната процедура в тресавище, където почтените хора не смеят да пристъпят, но което е благодат за злосторниците. Тази дейност изискваше твърде много пътувания из целия полуостров. Няколко пъти отсядах в бившата вила на Цицерон в Байи, купена в началото на моя принципат; провинция Кампания ме интересуваше, защото ми напомняше Гърция. На Адриатическия бряг, в малкия град Адриа, откъдето дедите ми бяха емигрирали за Испания преди близо четири века, бях почетен с най-високите градски отличия; в едно полуразрушено гробище, близо до бурното море, чието име нося, намерих урните на покойниците от моето семейство. Мислено се върнах към тези хора, за които не знаех почти нищо, от които бях произлязъл и чиято раса угасваше с мен.

В Рим работеха над разширението на моя колосален мавзолей, чийто план бе умело преработен от Декриан; изграждането му продължава и днес. Идеята за кръгообразни галерии и за спускащи се към подземни зали ходове бе заимствувана от Египет; моят замисъл беше да създам дворец на смъртта, който да не бъде предназначен само за мен и непосредствените ми наследници, но където ще почиват също бъдещите императори, от които ни делят редица векове; така още неродени владетели вече имаха определено място в моя мавзолей. Заех се да украся празната гробница, издигната на Марсово поле в памет на Антиной; плоскодънна лодка бе докарала от Александрия голям брой обелиски и сфинксове за тази цел. Нов проект завладя за дълго време съзнанието ми и още не е престанал да ме занимава: построяването на Одеон — образцова библиотека, съоръжена с лекционни зали и помещения за събрания, която да стане център на гръцката култура в Рим. Тя няма да бъде така великолепна, както новата библиотека в Ефес, построена три или четири години преди това, нито така изискана и елегантна както атинската библиотека. Смятам поне да съперничи, ако не бъде равностойна, на александрийския Музей; бъдещото й развитие ще бъде твоя грижа. Докато работех над плановете, често си спомнях прекрасния надпис, поставен от Плотина над входа на библиотеката, изградена по Нейно нареждане посред Траяновия форум: „Лечебница за душата“.

Вилата бе вече почти завършена, така че можех да пренеса там колекциите си, музикалните инструменти и няколкото хиляди книги, купувани по време на странствуванията ми. Устроих поредица от празненства, в които всичко бе грижливо премислено — както ястията, така и твърде ограниченият списък на гостите ми. Държах всичко да бъде в хармония с ведрата красота на градините и залите — плодовете да бъдат чудесни като музиката, а обслужването — безупречно като изработката на сребърните подноси. За пръв път проявявах интерес към избора на храните; наредих стридите да бъдат доставяни от Лукринското езеро, а раците — от галските реки. От ненавист към помпозната небрежност, често характерна за императорската трапеза, наредих като правило всяко блюдо да ми бъде показвано, преди да бъде предложено даже на най-незначителния измежду гостите ми; настоявах да проверявам лично разходите на готвачите и доставчиците и понякога си спомнях, че дядо ми беше скъперник. Нито малкият гръцки театър във Вилата, нито латинският, едва ли по-обширен от него, бяха завършени; въпреки това там бяха поставени няколко пиеси. По мое желание бяха представени трагедии и пантомими, музикални драми и стари местни фарсове. Особено ми допадаха изтънчените движения на танците; открих, че имам слабост към танцьорките с кастанети, които ми напомняха Кадис и първите представления, на които бях присъствувал като дете. Харесвах металическия звук, вдигнатите ръце, увиващите се около тялото или развети воали на танцьорката, която престава да бъде жена, за да се превърне ту в облак, ту в птица, понякога във вълна, а друг път в ладия. Едно от тези създания ме привлече за кратко време. Кучетата и конете не бяха занемарени по време на отсъствията ми; заварих кучешката козина все така твърда, конския косъм — като коприна, а пажовете — все така красиви. Организирах няколко ловки излета в Умбрия, на брега на Тразименското езеро, или по-близо до Рим — в Албанските гори. Удоволствието отново бе извоювало място в живота ми; моят секретар Онезим ми служеше за доставчик на любовни наслади. Знаеше кота трябва да избягва известна прилика или, обратно — да я търси. Ала припреният и разсеян любовник едва ли бе обичан. Понякога срещах някое по-нежно и по-умно от другите създание, някой, с когото си струваше да разговаряш или може би да видиш повторно. Подобна щастлива случайност беше рядкост и без съмнение вината за това беше моя. Обикновено се задоволявах да уталожа глада си или да го залъжа. Друг път ми се случваше да изпитвам истинско старческо безразличие към тези игри.

По време на безсънните си нощи обикалях из коридорите на Вилата, блуждаех от зала в зала и често смущавах някой майстор, зает с подреждане на мозайките; минавайки, разглеждах един Сатир от Праксител и спирах пред изображенията на любимия покойник. Всяко помещение, всеки портик бе украсен с неговия лик. Затулвах с ръка пламъка на лампата и леко докосвах с пръст каменната му гръд. Тези срещи усложняваха делото на паметта; дръпвах като завеса белия пароски или пентелейски мрамор и през застиналите очертания се опитвах безуспешно да се доближа до живото създание, през твърдия камък — да стигна до плътта. Продължавах обиколката си, а безмълвната статуя отново потъваше в мрака; само на няколко крачки от нея светлината на лампата ми осветяваше следващия му образ; тези едри, бели фигури по нищо не се отличаваха от привидения. С горчивина мислех за заклинанията на египетските жреци, целящи да привлекат душата на мъртвия в дървените изображения, които използуват за обредите си; бях сторил същото; бях омагьосал камъка, който на свой ред ме омагьосваше; никога нямаше да се изтръгна от неговото мълчание и хлад, занапред по-близки за мен от топлината и гласа на живите; съзерцавах с укор това опасно лице със загадъчна усмивка. Само няколко часа по-късно, изтегнат в леглото си, решавах да поръчам на Папиас от Афродизия нова статуя; щях да изискам по-точна линия на бузите там, където те едва забележимо хлътват под слепоочието, както и по-лек наклон на главата към рамото; щях да се откажа от венците от лозови листа и гроздовете от скъпоценни камъни и да оставя само великолепните му естествени къдрици. Погрижих се да намаля теглото на тези барелефи и бюстове, като накарах да ги издълбаят отвътре, за да могат да бъдат пренасяни по-лесно. Най-близките по прилика от тях ме придружаваха навсякъде; за мен дори не е важно дали са красиви, или не.

Привидно водех разумно съществуване; изпълнявах задълженията си на император по-усърдно от когато и да било и влагах в тях може би повече разбиране, ако не предишната жар. Бях позагубил интерес към новите идеи и срещи, както и онази пъргавина на ума, която ми позволяваше да се слея с чуждата мисъл, да извлека полза от нея и едновременно с това да я подложа на преценка. Моята любознателност, която считах за движеща сила на мисълта ми, една от основите на моя метод, сега се проявяваше изключително в дребни и незначителни неща; разпечатвах писмата, предназначени за приятелите ми, което ги обиждаше; това любопитство към техните любовни преживявания и семейни кавги ме забавляваше известно време. Впрочем към това се прибавяше известна доза подозрителност: в продължение на няколко дни бях в плен на страха си от отравяне, ужасен страх, който бях съзрял в погледа на болния Траян някога и който никой владетел не се осмелява да признае, тъй като изглежда абсурден, докато не бъде потвърден от събитията. Подобна мнителност от страна на човек, изцяло погълнат от мисълта за смъртта, буди учудване, но нямам претенцията да бъда по-последователен от всеки друг. Едва сдържана ярост и бясно нетърпение ме обземаха и пред най-дребните глупости или най-баналните низости — отвращение, от което не изключвах и себе си. В една от своите „Сатири“ Ювенал се осмели да оскърби мима Парис, който ми харесваше. Бях отегчен от този надут и сърдит поет, никак не ми допадаше дебелашкото му презрение към Ориента и Гърция, превзетата му почит към мнимата простота на дедите ни и смесицата от подробни описания на порочност и добродетелни изявления, които гъделичкат чувствата на читателя и същевременно приспиват лицемерието му. Имаше право на известно внимание като писател; извиках го в Тибур, за да му съобщя лично присъдата за заточението му. Занапред този хулител на римските удоволствия и охолство ще може да изучава на място провинциалните нрави; неговите обиди към красивия Парис бяха отбелязали края на собствената му пиеса. По същото време и Фаворин се настани удобно като изгнаник в Хиос, където аз самият бих живял с удоволствие и откъдето злъчният му глас не можеше да ме достигне. Също така приблизително по това време изгоних позорно от едно угощение един продавач на мъдрост — мърляв циник, който се оплакваше, че умира от глад, сякаш тази пасмина заслужава нещо по-добро; гледката на превития на две от уплаха дърдорко, който побърза да изчезне, изпроводен от лая на кучетата и подигравателния смях на пажовете, ми достави удоволствие: тази философска и литературна паплач не ми вдъхваше никакво уважение вече.

И най-незначителните грешки в политическия живот ме дразнеха точно както ме дразнеха и най-незабележимата неравност по каменната настилка на Вилата, и най-леката следа от восък по мрамора на някоя маса, и най-дребният недостатък в някоя вещ, която бих желал да изглежда съвършена и безупречна. Един доклад на Ариан, назначен неотдавна за управител на Кападокия, ме предупреждаваше, че от своето малко царство край Каспийско море Фарасман продължава да играе същата двойствена роля, която ни бе струвала твърде скъпо при Траян. Това коварно царче тласкаше аланските пълчища към границите ни, а неговата вражда с арменците излагаше на опасност мира в Ориента. Отказа да се отзове на поканата да дойде в Рим, както бе отказал да присъствува на събранието в Самосата четири години преди това. Вместо извинение получих като подарък триста златни одежди — Царствени дрехи, в които облякох престъпници, подхвърляни на арената като храна на дивите зверове. Тази твърде неуравновесена постъпка ме задоволи като жеста на човек, който се чеше до кръв.

Имах един секретар, посредствено създание, което държах на служба само защото познаваше до тънкост канцеларските дела, но който ме изкарваше из търпение със своето упорито и злобно самодоволство, с отказа си да изпробва нови методи на работа, с манията си да се препира безкрайно по повод на най-незначителни дреболии. Един ден този глупак ме ядоса повече от обикновено; посегнах да го ударя; за нещастие в момента държах стило, което нарани дясното му око. Никога не ще забравя вика на болка, несръчно вдигнатата ръка, за да се запази от удара, сгърченото и окървавено лице. Извиках незабавно Хермоген, който му даде първа помощ; очният лекар Капито бе консултиран след това, но напразно: окото беше загубено. След няколко дни нещастникът дойде отново на работа; носеше превръзка на лицето си. Извиках го и го помолих смирено да определи сам размера на възнаграждението, което му дължах за отплата. Отговори ми със злобна усмивка, че иска само едно нещо — ново дясно око. Накрая все пак прие една пенсия. Продължава да бъде на служба при мен, а присъствието му ми служи като предупреждение и може би като възмездие. Не съм искал да извадя окото на този нещастник. Както не съм искал смъртта на един двадесетгодишен юноша, който ме обичаше.

 

 

В Юдея нещата вървяха от зле по-зле. Въпреки ожесточената съпротива на зелотите строителните работи в Ерусалим бяха на привършване. Бяха допуснати редица грешки, поправими сами по себе си, но от които бързо се възползуваха смутителите на реда. Емблемата на Десетия експедиционен легион представлява глиган; както е прието, поставиха този символ над градските врати; непривикнало с рисуваните или ваяни изображения и лишено от векове насам от тях поради едно крайно неблагоприятно за развитието на изкуствата суеверие, простолюдието видя в този символ образа на свиня и възприе незначителния факт като оскърбление към израелските нрави. Тържествата по случай еврейската Нова година, чествувана под звуците на тръби и овнешки рогове, беше повод за кървави сбивания всяка година; нашите власти забраниха публичното четене на някаква си прочута легенда, посветена на подвизите на една еврейска героиня, която станала наложница на персийски цар и заповядала да избият безпощадно враговете на презрения и преследван народ, от който произхождала. Равините успяваха да четат през нощта това, което управителят Тиней Руф забраняваше през деня; кръвожадният разказ, в който перси и евреи си съперничеха по жестокост, възбуждаше до полуда националната ярост на зелотите. Накрая същият Тиней Руф, инак твърде разумен човек, който проявяваше интерес към израелските притчи и традиции, реши да приложи и към еврейския обичай на обрязването строгите наказателни мерки на закона против кастрацията, обнародван неотдавна от мен и насочен най-вече срещу насилията, упражнявани върху млади роби с цел за печалба или за разврат. Той се надяваше, че така ще унищожи един от белезите, на които се основава претенцията на Израел, че се различава от останалото човечество. Когато получих това известие, не успях да си дам достатъчно сметка за опасността от тази мярка, още повече, че мнозина от просветените и богати евреи в Александрия и Рим бяха престанали да подлагат децата си на този обичай, който ги излага на присмех в обществените бани и гимнастическите зали, като успяваха да скрият и върху себе си следата от него. Дори не подозирах до каква степен се различават от истинските израилтяни банкерите и колекционерите на скъпоценни съдове за смирна.

Вече казах, че нищо от всичко това не беше непоправимо. Непоправими бяха само омразата, взаимното презрение и озлоблението. По принцип юдейската религия има своето място сред другите религии в империята; в действителност от векове насам Израел отказва да бъде един измежду многото други народи, притежаващ един измежду многото други богове. И най-дивите даки знаят, че техният Залмоксис се нарича Юпитер в Рим; пуническият Баал от връх Касий се идентифицира охотно с Бога Отец, който държи в ръка Победата и от когото е родена Мъдростта; египтяните, толкова суетно горди с тяхната десетвековна митология, приемат, че Озирис е Бакхус, носител на погребални символи; суровият Митра знае, че е брат на Аполон. Никой друг освен израелския народ няма наглостта да затвори цялата истина в тесните рамки на една-единствена идея за божественото, нанасяйки оскърбление на многоликия Бог, който съдържа всичко; никой друг бог не е надъхал своите поклонници със същото презрение и омраза към онези, които се молят пред различни олтари. Ето защо особено много държах да направя от Ерусалим град като всички останали, в който множеството раси и религиозни култове биха могли да съжителствуват в мир; забравях, че в борбата между фанатизма и здравия разум последният рядко взима надмощие. Откриването на училища с преподаване на гръцка литература предизвиква негодувание сред духовенството на стария град; равинът Йешуа, приятен и начетен човек, с когото често бях разговарял в Атина и който правеше всичко възможно да получи опрощение от своя народ заради чуждата си култура и връзките си с нас, нареди на своите ученици да изучават тези светски науки само при условие, че могат да им посветят време, което не принадлежи нито на деня, нито на нощта, тъй като юдейският закон трябва да бъде изучаван ден и нощ. Един важен член на Синедриона, Исмаил, който минаваше за привърженик на римската кауза, предпочете да остави племенника си Бен Дама по-скоро да умре, отколкото да приеме услугите на гръцкия хирург, който му бе изпратен от Тиней Руф. Докато в Тибур все още търсехме начин да умиротворим духовете, без да даваме вид, че отстъпваме пред исканията на фанатиците, случи се най-лошото; един бунт на зелотите завърши с успех в Ерусалим.

Някакъв авантюрист, излязъл от утайката на народа, на име Симон, който се самоименуваше Бар Кохба — Звездният син, изигра в бунта ролята на напоен със зифт факел, на първа искра. Можех да съдя за него само по слухове; срещнахме се един-единствен път лице с лице в деня, в който един центурион ми донесе отсечената му глава. Готов съм да му призная известна гениалност, която винаги е нужна, за да се издигнеш така бързо и високо в човешките дела; никой не печели подобно влияние, без да притежава поне известни елементарни способности. Умерените евреи първи обвиниха мнимия Звезден син в измама и самозванство; лично аз считам, че този безпросветен ум беше от тези, които сами вярват на собствените си лъжи и че при него фанатизмът и лукавството бяха двете страни на един и същ медал. Симон се хвалеше, че е дългоочакваният герой, на когото еврейският народ разчита от векове, за да задоволи амбициите и ненавистта си; този демагог се бе провъзгласил за месия и цар на Израел. В особено състояние на възбуда старият Акиба беше разхождал авантюриста по улиците на Ерусалим, държейки поводите на коня му; първосвещеникът Елеазар отново бе осветил храма — осквернен според тях, откакто необрязани посетители били престъпили прага му; голямо количество оръжие, заровено под земята преди близо двадесет години, било раздадено на бунтовниците от помощниците на Звездния син, а така също и дефектни метателни съоръжения, произвеждани съзнателно дълги години от еврейски работници в работилниците ни и бракувани от нашето интендантство. Групи зелоти нападнали отделни римски гарнизони и избили войниците ни с изтънчена жестокост, която напомняше най-черните мигове от еврейския бунт по времето на Траян; накрая целият Ерусалим паднал в ръцете на размирниците и новите квартали на Елия Капитолина запламтели като факел. Първите отряди от Двадесет и втория дейотарски легион, изпратен спешно от Египет под предводителството на сирийския легат Публий Марцел, бяха разгромени от десеторно по-многобройните зелотски банди. Бунтът се бе превърнал във война, и то безмилостна.

Два легиона — Дванадесетият, наречен „Мълниеносен“, и Шестият — „Железен“ — бяха незабавно изпратени в подкрепа на войските ни в Юдея; няколко месеца по-късно Юлий Север, който някога бе усмирил планинските области на Северна Британия, пое ръководството на военните операции; водеше със себе си малък контингент от помощни британски части, свикнали да се бият на труден терен. Тежковъоръжените ни войски и пълководците ни, обучени да се сражават според установения боен ред — в каре или фаланга, трудно се приспособяваха към тази война на схватки и изненади, която даже в открито поле запазваше своя характер на бунт. Посвоему гениален, Симон бе разпределил последователите си на стотици групи, разположени по билото на планините, на засада в пещери и изоставени кариери или скрити между жителите на многолюдните крайградски квартали; Север бързо си даде сметка, че този неуловим враг може да бъде унищожен, но не и победен, и се приготви за дълга, изтощителна война. Фанатизираните или наплашени от Симон селяни се присъединиха към неговата кауза още от самото начало; всяка скала стана крепост, всяко лозе — траншея; всеки чифлик биваше превзет с гладна обсада или с щурм. Възвърнахме си Ерусалим едва на третата година, когато и последните усилия за преговори се оказаха безплодни; малкото, което пожарите на Тит бяха пощадили от еврейския град, бе окончателно опустошено. Дълго време Север си беше затварял съзнателно очите пред явното съучастничество на останалите големи градове; превърнали се в последна крепост на врага, те бяха нападнати и завоювани на свой ред, улица подир улица, развалина подир развалина. В тези часове на изпитания моето място беше сред войските ни в Юдея. Имах най-пълно доверие в двамата си наместници; това още повече ме задължаваше да бъда там и да споделя с тях отговорността по предстоящите решения, които явно щяха да бъдат жестоки. В края на второто лято от войната неохотно се приготвих за път; Евфорион опакова още веднъж тоалетния ми несесер, малко поочукан от употреба и изработен някога от смирненски майстор заедно със сандъка с карти и книги и статуетката от слонова кост, представляваща Императорския Гений и сребърната му лампа; пристигнах в Сидон в началото на есента.

Войната е най-старият ми занаят; никога не съм се връщал към него, без да изпитам известно вътрешно задоволство — отплата за понесените тегоби; не съжалявам, че прекарах двете последни години от активния си живот сред легионите, нито че споделих с тях суровия и опустошителен Палестински поход. Отново бях станал същият облечен в кожа и желязо човек, изхвърлил от съзнанието си всичко, което не е непосредственото настояще, поддържан от простите навици на едно сурово съществуване, по-бавен от някога при качване и слизане от коня, по-мълчалив и може би по-мрачен, но както преди обграден от войнишката преданост единствено боговете знаят защо), в която имаше нещо едновременно идолопоклонническо и братско. По време на този последен престой във войската направих неоценимо откритие: срещнах един млад трибун на име Целер, когото взех за свой адютант и към когото се привързах. Познаваш го; не ме е напускал оттогава. Възхищавах се от красивото му лице на Минерва с шлем на глава, но чувствеността има толкова малък дял в тази обич, колкото е възможно, докато е жив човек. Препоръчвам ти Целер: той притежава всички качества, необходими за офицер с второстепенен ранг; собствените му добродетели ще бъдат винаги пречка за издигането му в по-висок чин. Още веднъж, но при по-различни от някогашните обстоятелства, бях срещнал едно от онези човешки същества, чиято участ е да се обрекат някому, да обичат и да служат. Откакто го познавам, Целер не е имал мисъл, която да не е била посветена на моето спокойствие или безопасност; все още се опирам на крепкото му рамо.

През пролетта на третата година от войната войските ни обсадиха крепостта Бетар — орлово гнездо, където Симон и привържениците му устояваха в продължение на цяла година срещу бавната смърт от глад, жажда и отчаяние и където пред очите на Звездния син загиваха един подир друг верните му хора; той обаче отказваше да се предаде. Нашата армия не страдаше по-малко от бунтовниците: оттегляйки се, те бяха опожарили овощните градини, опустошили нивите, изклали добитъка и заразили кладенците, хвърляйки в тях трупове на наши войници; тези варварски методи бяха ужасни, тъй като се прилагаха към една природно безплодна земя, и без това изтощена до крайност от многовековни безумства и изстъпления. Лятото бе горещо и нездравословно; треска и дизентерия косяха войските ни; възхитителна дисциплина продължаваше да цари в легионите ни, непрекъснато нащрек и едновременно с това принудени на бездействие; преследвани и болни, войниците се държаха само благодарение на мълчаливата си ярост, която се предаваше и на мен. Тялото ми обаче не понасяше така добре както някога умората на похода, горещите дни, задушните или мразовити нощи, острия вятър и скърцащия пясък; случваше ми се да оставя в канчето си сланината и варената леща на лагерната кухня и да остана гладен. Чак до късно лято влачих неприятна кашлица, но не бях единственият. В кореспонденцията си със Сената пропусках формулировката, която се употребява задължително в официалните съобщения: „Императорът и войската са добре.“ Напротив, и императорът, и войската бяха застрашително изтощени. Вечер, след последния разговор със Север, последната аудиенция с преминалите на нашата страна врагове, последния куриер за Рим, последното послание от Публий Марцел, натоварен с прочистването на Ерусалимските околности, или от Руф, зает с преустройството на Газа, Евфорион пестеливо отмерваше в казан от насмолено платнище водата за ежедневната ми баня; лягах си и се опитвах да мисля.

Не отричам, че тази Юдейска война беше едно от пораженията ми. Не бях отговорен за престъпленията на Симон и за безумието на Акиба, но се упреквах, че съм бил сляп в Ерусалим, разсеян в Александрия и нетърпелив в Рим. Не бях съумял да намеря думите, които биха предотвратили или поне забавили този изблик на народен гняв; не бях съумял да бъда навреме достатъчно гъвкав или достатъчно непреклонен. Наистина нямахме основание за безпокойство, а още по-малко за отчаяние, тъй като грешките и пропуските засягаха само отношенията ни с Израел; въпреки кризисните години навсякъде другаде ние се радвахме на плодовете на нашата политика на великодушие, водена в Ориента от шестнадесет години насам. Симон бе сметнал, че може да разчита на въстание от страна на целия арабски свят като бунта, който бе помрачил последните години от царуването на Траян; нещо повече, бе дръзнал да се надява на помощ от страна на партите. Беше се излъгал и тази грешка в неговите пресмятания беше причина за бавната му смърт в обсадената крепост Бетар; арабските племена не се бяха присъединили към еврейската общност, а партите бяха останали верни на спогодбите ни. Синагогите на големите сирийски градове проявяваха нерешителност и колебание; най-запалените се задоволяваха да изпращат тайно малки суми на зелотите; инак доста размирното еврейско население на Александрия бе запазило спокойствие; еврейската зараза бе ограничена в сухата област, която се простира между река Йордан и морето; можехме лесно да изгорим или отсечем този болен пръст. Въпреки всичко в известен смисъл като че ли мрачните дни, които предхождаха непосредствено царуването ми, се бяха върнали отново. В миналото Квиет бе опожарил Кирена, екзекутирал първенците на Лаодикия и извоювал опустошената Едеса… По вечерната поща получих известие, че сме си възвърнали грамадата от порутени камъни, които наричах Елия Капитолина и които евреите продължаваха да именуват Ерусалим; бяхме опожарили Аскалон; беше се наложило да избием масово размирниците в Газа… Ако шестнадесет години царуване на един страстно привързан към мира владетел се увенчаваха с Палестинската война, перспективите за мирното бъдеще на света изглеждаха съвсем несигурни.

Повдигнах се на лакът; не се чувствувах удобно в тясното походно легло. Истина е, че част от евреите бяха останали незасегнати от зелотската зараза: даже в Ерусалим фарисеите плюеха, срещнеха ли Акиба, и наричаха този фанатик стар безумец, който хвърля на вятъра сериозните придобивки на мира с Рим и му крещяха, че трева ще поникне в устата му, преди победата на Израел да стане действителност на тази земя. Аз все пак предпочитах лъжливите пороци пред тези блюстители на реда, които ни презираха и едновременно с това разчитаха на нас да опазим от посегателствата на Симон както златото им, укрито при сирийските банкери, така и чифлиците им в Галилея. Мислех за дезертьорите, които няколко часа преди това бяха седели в същата палатка, смирени и готови на отстъпки и угодничество, но правейки всичко възможно, за да застанат с гръб към статуята на моя Гений. Най-добрият ни агент, Ели Бей Абайад, когото използувахме като доносчик и шпионин, бе презиран с основание и от двата лагера; беше най-умният от привържениците ни — човек с широк кръгозор и болна душа, разкъсван между любовта си към своя народ и увлечението си по нашата култура; впрочем той също милееше само за Израел. Йосуе Бен Кисма, който проповядваше умиротворение, беше само един по-стеснителен или по-лицемерен Акиба; даже у равина Йешуа, дълго време мой съветник по еврейските въпроси, бях доловил под угодливостта и умението да се хареса непримиримите различия между нас, точката, в която два противоположни светогледа се срещат единствено, за да се оборят взаимно. Нашите територии се простираха на стотици левги, на хиляди стадии отвъд сухия и хълмист хоризонт, но скалата Бетар олицетворяваше границите ни; можехме да сринем със земята здравите стени на крепостта, където Симон завършваше безумното си самоубийство, но не можехме да попречим на тази раса да ни казва „не“.

Чух свистене на комар; Евфорион, който все повече остаряваше, беше пропуснал да затвори плътно тънките копринени завеси; разхвърляните по земята карти и книги шумоляха под напора на вятъра, който се промъкваше изпод платнената стена на палатката. Седнал върху леглото, нахлузих ботушите си, търсейки пипнешком туниката, колана и меча си; после излязох да подишам нощния въздух. Разхождах се по просторните, правилни алеи на лагера, пусти в късния час, но осветени като градски улици; нощните стражи ме поздравяваха чинно, когато минавах край тях; заобикаляйки постройката, която служеше за лечебница, усетих зловонния мирис на болните от дизентерия: Отправих се към земния насип, който ни отделяше от пропастта и от неприятеля. Един часовой, чийто силует опасно се открояваше на лунната светлина, извършваше обиколката си с равна и голяма крачка; в равномерния му ход виждах част от движението на огромния механизъм, чийто главен двигател бях аз; за миг се развълнувах от гледката на тази самотна сянка — краткотраен пламък, запален в една човешка гръд, сред изпълнения с опасности свят. Стрела изсвири край мен, почти толкова досадна, колкото комарът, който ме бе обезпокоил в палатката; облегнах се на чувалите с пясък на защитната стена.

От известно време насам ми се приписват странни прозрения и познаването на велики тайни. Грешат и аз не зная нищо. Вярно е, че през нощите в Бетар пред погледа ми преминаваха тревожни видения; бъдещето, което се разкриваше пред духовния ми взор от върха на тези оголени хълмове, беше по-малко величествено от гледката, която се открива от Яникулския хълм в Рим, по-малко сияйно от изгледа от нос Сунион; то бе точно противоположната страна на зенита. Казах си, че е съвсем напразно да се надявам на безсмъртието на Атина и Рим, тъй като то не е дадено нито на хората, нито на нещата, а най-мъдрите измежду нас го отричат даже у боговете. Тези високо развити и сложни форми на живот, тези цивилизации, тъй приятни със своето изискано изкуство и рафинирано щастие, тази свобода на търсещия и критичен дух зависеха от множество редки обстоятелства, от условия, които почти не беше възможно да бъдат събрани на едно място и чиято дълговечност е илюзия. Ние щяхме да унищожим Симон; Ариан щеше да сполучи да защити Армения от аланските нашествия. Но други орди щяха да ни връхлетят заедно с други лъжливи пророци. Жалките ни усилия да подобрим човешката участ щяха да бъдат неохотно продължени от наследниците ни; семето на заблудата и на разрухата, заложено дори в доброто, тъкмо напротив, щеше да нарасне чудовищно в течение на вековете. Уморен от нас, светът щеше да потърси други господари; онова, което ни се беше струвало мъдро, щеше да изглежда незначително, това, което намирахме красиво, щеше да бъде грозно в очите им. Подобно на посветения в култа към Митра, така и човечеството се нуждае може би от кървава баня и от периодично пребиваване в гробната яма. Предугаждах връщането към свирепи нрави, към неумолими богове, към неизбежния деспотизъм на варварските вождове; виждах света разпокъсан между враждуващи държави, в плен на вечна несигурност. Други, застрашени от вражеска стрела часовои щяха да извършват своите обиколки в бъдещите градове; нелепата, безсрамна и жестока игра щеше да продължи и остарявайки, човечеството вероятно щеше да прибави към сегашните нови, изтънчени форми на жестокост. Нашата епоха, чиито несъвършенства и пороци познавах по-добре от всеки, може би щеше да бъде разглеждана някога като един от златните векове на човечеството. Natura deficit, fortuna mutatur, deus omnia cernit. Природата ни изневерява, съдбата е променлива, един бог вижда всичко отвисоко. Играех с пръстена на ръката си, върху чийто камък бях накарал да гравират тези тъжни думи през един горчив ден; отивах по-далеч в разочарованието си, стигах до богохулство; започвах да мисля, че ако не е справедливо, то поне е естествено да загинем. Нашата литература се изчерпва, изкуствата ни са в застой; Панкрат не е Омир и Ариан не е Ксенофонт; когато се опитах да обезсмъртя в камък лика на Антиной, не намерих нов Праксител. От Аристотел и Архимед насам науките ни не са направили нито крачка напред; развитието на техниката ни не би устояло на по-продължителна война; даже нашите любители на наслади се отвращават от щастието. Облагородяването на нравите и напредъкът на мисълта през миналия век са дело на незначително малцинство от изтъкнати умове; масата си остава невежа, жестока, ако й се отдаде възможност, във всеки случай егоистична и ограничена, и има голяма вероятност винаги да си остане такава. Делото ни е предварително компрометирано от твърде много алчни прокуратори и митари, недоверчиви сенатори и груби центуриони; а време да се поучим от техните грешки липсва и на хората, и на държавите. В случаите, когато тъкачът би закърпил своето платно, умният сметководител би коригирал грешките си, а човекът на изкуството би нанесъл нужните подобрения на още незавършения или едва повреден шедьовър, природата предпочита да започне от глината, от самия хаос, и това именно разхищение се нарича ред на нещата.

Вдигнах глава и се размърдах, за да раздвижа вдървените си крайници. От върха на Симоновата крепост бледи отблясъци осветяваха в червено небето — необясними проявления на нощния живот на неприятеля. Вятърът духаше откъм Египет; пясъчна вихрушка премина като привидение; размазаните очертания на хълмовете ми напомняха огрените от лунна светлина арабски планини. Прибрах се бавно, закривайки уста с полите на плаща си. Сърдех се на себе си, задето бях посветил на празни размисли върху бъдещето цяла една нощ, вместо да я използувам за подготовка на утрешния ден или за сън. Падането на Римската империя, ако това станеше един ден, щеше да засяга моите наследници; в тази година — осемстотин осемдесет и седма от римската ера, моята задача беше да потуша бунта в Юдея и да върна от Ориента без много загуби една боледуваща войска. Прекосявайки площада, на няколко пъти се подхлъзвах в кръвта на бунтовници, екзекутирани предния ден. Легнах си напълно облечен; два часа по-късно бях събуден от тръбите, които възвестяваха зората.

 

 

През целия си живот се бях погаждал добре с тялото си; негласно бях разчитал на покорството и на силата му. Тази тясна връзка започваше да се разпада; тялото ми преставаше да образува едно цяло с волята, с ума ми и с онова, което, макар и несполучливо, следва да нарека моя душа; умният ми другар от миналото не беше нищо друго освен роб, който изпълнява задълженията си с неохота. Тялото ми се плашеше от мен; чувствувах в гърдите си постоянното и неясно присъствие на страха, стягане, което още не приличаше на болка, но беше първата стъпка към нея. Отдавна бях свикнал с безсънието, но сега вече сънят беше по-лош от отсъствието му; едва заспал, се събуждах с усещането за нещо страшно. Страдах от главоболие, което се дължеше според Хермоген на горещия климат и на тежкия шлем; вечер след изнурителния ден не сядах, а буквално падах; да стана, за да приема Руф или Север, беше усилие, за което се подготвях много преди това; лактите ми тежаха върху облегалките на стола, а коленете ми трепереха като на крайно изтощен бегач. И най-незначителното движение се превръщаше в тегоба, а животът ми се състоеше от подобни усилия.

Една почти забавна случка, детско неразположение, извади наяве заболяването, стаено зад ужасната умора. По време на едно съвещание на главното командване от носа ми потече кръв, но почти не обърнах внимание на този факт; кръвотечението упорито продължаваше и по време на вечерята; същата нощ се събудих, облян в кръв. Извиках Целер, който спи в съседната палатка; на свой ред той събуди Хермоген, ала ужасната топла струя продължи да се излива. Грижовните ръце на младия офицер изтриваха течността, която се размазваше по лицето ми; призори бях обхванат от гърчове, каквито имат осъдените на смърт в Рим, когато прерязват вените си в банята; с помощта на завивки и горещи кърпи стоплиха, доколкото можаха, леденеещото ми тяло; за да спре кръвотечението, Хермоген препоръча налагане със сняг, но нямаше в лагера; с цената на хиляди трудности Целер успя да донесе малко от върха на планината Хермон. По-късно узнах, че се бяха уплашили за живота ми; аз самият се чувствувах привързан към него само с най-тънка нишка, едва забележима, като прекалено ускорения ми пулс, който хвърляше в отчаяние моя лекар. Необяснимият кръвоизлив все пак спря; напуснах леглото и си наложих да живея както обикновено, но без успех. Една вечер, преди да съм се съвзел напълно, непредпазливо се опитах да направя кратка разходка на кон и получих повторно предупреждение, още по-сериозно от първото. За не повече от секунда почувствувах как ударите на сърцето ми се ускоряват, след това се забавят, преди да се прекъснат и да спрат; имах усещането, че падам като камък в черен кладенец, който е вероятно смъртта. Ако това беше наистина тя, лъжем се, когато си представяме, че е безшумна; бях понесен от водопади, оглушен като плувец от грохота на водата. Не стигнах до дъното, изплувах на повърхността, но се задушавах. В този миг, който мислех, че е последният за мен, цялата ми сила се бе съсредоточила в ръката ми, сграбчила за рамото стоящия до мен Целер; по-късно той ми показа следите от моите пръсти на това място. И тази кратка агония беше подобна на всички останали преживявания на тялото; тя е неописуема и остава независимо от волята ни тайна на този, който я е изживял. Оттогава съм имал доста подобни кризи, но никога точно същата и е твърде вероятно човек да не може да понесе два пъти да изпита ужаса от онази нощ, без да умре. Най-сетне Хермоген откри, че имам начало на воднянка; налагаше се да се подчиня на повелята на заболяването, станало ненадейно мой господар, да приема продължителния период на бездействие, ако не на почивка, и временно да сведа перспективите на съществуването си до тесните рамки на леглото. Почти се срамувах от това напълно вътрешно и едва видимо заболяване, без треска, без абсцеси, без коремни болки, чиито единствени симптоми са леко хъркащото дишане и бледата следа от каишката на сандала по подутия ми крак.

Необичайна тишина се възцари около палатката ми, сякаш целият лагер в Бетар се беше превърнал в болнична стая. Благовонните масла, които горяха пред статуята на моя Гений, още повече сгъстяваха тежкия въздух на платнената ми клетка; шумът на ковачница в артериите ми смътно ми напомняше Острова на Титаните на границата с нощта. Друг път непоносимият шум бе тропот на галопиращи коне, които тъпчат мека пръст; разумът ми, който бях така старателно владял близо петдесет години, ми се изплъзваше; едрото ми тяло се носеше без посока; примирявах се да бъда умореният мъж, който брои разсеяно звездите и ромбовете по своята завивка; взирах се в бялото петно на един бюст в мрака; от недрата на времето, от преди повече от половин век, до слуха ми достигаше песен в чест на Епона, богинята на конете; пееше я някога испанската ми дойка, едра и мрачна жена, която приличаше на една от Парките. Струваше ми се, че дните, а след това и нощите се измерваха посредством кафявите капки, отброявани една по една от Хермоген в стъклената чаша.

Вечер напрягах всичките си сили, за да изслушам доклада на Руф; войната беше към края си; Акиба, който привидно се беше оттеглил от обществените дела след започването на военните действия, сега преподаваше равинско право в малкия град Усфа в Галилея; неговата лекционна зала се беше превърнала в център на зелотската съпротива; тайни послания бяха преписвани от един шифър на друг и препращани на съмишлениците на Симон през ръцете на деветдесетгодишния старец; наложи се да разпратим със сила по домовете им фанатизираните ученици, които се бяха групирали около него. След дълго колебание Руф реши да забрани изучаването на еврейския закон като размирен; няколко дни след това Акиба, който престъпи нареждането, беше заловен и умъртвен. Други девет доктори по право — душа на зелотската партия, загинаха заедно с него. Бях одобрил всички тези мерки само с кимване на глава. Акиба и последователите му умряха, убедени до последния миг, че те единствени са непорочни и праведни; никой от тях не помисли да поеме своя дял от отговорност в бедствията, които се бяха стоварили върху народа им. Човек би могъл да им завиди, ако слепците бяха за завиждане. Не отричам титлата герой на десетимата безумци, във всеки случай те съвсем не бяха мъдреци.

Три месеца след това, през една студена февруарска утрин, седнал на върха на един хълм и опрял гръб о една смокиня с окапали листа, присъствувах на нападението, което само след няколко часа завърши с превземането на Бетар; видях как един подир друг се предаваха последните защитници на крепостта — бледи, измършавели, страшни и все пак прекрасни като всичко, което не може да бъде сломено. Към края на същия месец накарах да ме пренесат на мястото, наречено „Кладенецът на Авраам“, където бяха събрани и след това разпродадени на търг всички бунтовници от градовете, заловени с оръжие в ръка; това бяха вече изродени от непоклатимите си убеждения деца, които се хилеха жестоко и високо се хвалеха, че са причинили смъртта на десетки легионери, старци, потънали в безпаметни мечти, матрони с увиснала плът и други, тържествени и мрачни като Великата Майка от ориенталските култове, чиито върволици се нижеха под безизразния поглед на търговците на роби; тази паплач премина пред очите ми като облак прах. Йосуе Бен Кисма, водач на така наречените „умерени“, който твърде жалко се бе провалил в ролята си на умиротворител, почина почти по същото време вследствие на дълго боледуване; бе умрял, призовавайки чуждото нашествие и победата на партите над нас. От друга страна, покръстените евреи, които бяхме оставили на спокойствие и които имаха зъб на сънародниците си, задето бяха преследвали техния пророк, видяха в нас оръдие на божия гняв. Дългата поредица от изстъпления и раздори нямаше край.

Един надпис, поставен на местоположението на Ерусалим, забраняваше на евреите да се настаняват отново върху купчината развалини под страх от смъртно наказание; този надпис повтаряше дословно изречението, издълбано някога над главния вход на храма, което запретяваше на необрязаните да престъпват прага му. Веднъж в годината, на деветия ден от месец Аб, евреите имат право да идват и да плачат пред една порутена стена. Най-набожните, отказаха да напуснат родната си земя; настаниха се, доколкото можаха, в най-пощадените от войната области; най-непримиримите емигрираха в партските територии; други отидоха в Антиохия, в Александрия или в Пергам, а най-хитрите се озоваха в Рим, където се замогнаха. Юдея бе заличена от картата и по мое нареждане получи името Палестина. В течение на четирите военни години петдесет крепости и повече от деветстотин градове и села бяха разграбени и опустошени; неприятелят бе загубил близо шестстотин хиляди души; сраженията, постоянните трески и епидемиите ни бяха отнели близо деветдесет хиляди. Възстановяването на страната последва непосредствено след военните действия; Елия Капитолина бе изградена отново, но в по-скромни размери; винаги трябва да се започва отново.

Починах си известно време в Сидон, където един гръцки търговец предостави на мое разположение къщата и градините си. Още през март вътрешните дворове бяха отрупани с рози. Силите ми се бяха възвърнали: открих дори, че тялото ми, повалено след първата силна криза, притежава изненадващи резерви. Човек не може да разбере болестта, докато не признае загадъчното й сходство с войната и любовта с нейните отстъпки, притворства и изисквания — чудновата и неповторима сплав, резултат от смесването на един темперамент и едно заболяване. Бях по-добре, обаче употребявах същото умение да хитрувам с тялото си, да му налагам волята си или да отстъпвам предпазливо пред неговата, каквото ми бе нужно някога, за да разширя и устроя света си, да изградя личността си и да направя по-красив живота си. Поднових умерено гимнастическите упражнения; въпреки че моят лекар не ми забраняваше язденето, сега то беше само средство за придвижване; бях се отказал от опасните препускания в миналото. По време на каквато и да било работа или развлечение работата и развлечението вече не бяха най-важното нещо; основната ми грижа беше как да ги понеса без умора. Приятелите ми се учудваха на моето оздравяване, което изглеждаше така пълно; те упорито вярваха, че болестта ми се дължи единствено на прекомерното напрежение на военните години и че не ще се повтори; аз обаче я виждах другояче; мислех си за високите борове във витинските гори, белязани с едно рязване от дървосекача, които щяха да бъдат повалени през следващия сезон. Към края на пролетта отплувах за Италия на борда на една галера от нашата флота; водех със себе си Целер, който ми беше станал повече от необходим, както и Даотим от Гадара, млад и красив грък от робски произход, срещнат в Сидон. Обратният път минаваше през Архипелага; вероятно за последен път в живота си виждах подскоци на делфини в сините води; наблюдавах, но без дори да помисля да извлека поличби от това, равномерния и продължителен полет на прелетните птици, които понякога кацат доверчиво на палубата на кораба, за да си отдъхнат; вдишвах миризмата на сол и слънце върху човешката кожа, аромата на сакъзови и терпентинови гори от островите, където всеки би искал да живее, но предварително знае, че няма дори да спре. Диотим бе получил онова съвършено литературно образование, което често дават на надарените с телесна красота роби, за да увеличат още повече цената им; по здрач, излегната под пурпурния сенник на задната палуба, карах Диотим да ми чете поетите от родния си край, докато нощта се спускаше еднакво и над стиховете, които описват трагичната несигурност на човешкото съществование, и над онези, в които се говори за гълъби, венци от рози и целувани устни. Морето изпускаше влажно дихание; една подир друга звездите се въздигаха на определеното им място; наклонен от вятъра, корабът се носеше на запад, където изчезваше последната червена ивица на залеза; зад нас се проточваше бляскава бразда, поглъщана почти веднага от черната маса на вълните. Казвах си, че две важни дела ме очакват в Рим; първото беше изборът на моя наследник, което вълнуваше цялата империя; второто беше моята смърт, а тя засягаше само мен.

 

 

Рим ми беше присъдил триумф, който приех този път. Вече не се противях срещу тези достойни и едновременно с това суетни обичаи; всичко, с което се отдава почит на човешките усилия, било само за един ден, ми се струваше благотворно в един свят, който така бързо забравя. Чествувахме не само потушаването на юдейския бунт; в известен смисъл — по-дълбок и познат само на мен — бях вече отпразнувал своя триумф. Присъединих името на Ариан към тези почести. Неотдавна беше нанесъл редица поражения на аланските орди, отхвърляйки ги за дълго време назад към неизвестните дебри на Азия, които се бяха надявали да напуснат завинаги; Армения беше спасена; читателят на Ксенофонт се беше оказал достоен за учителя си; расата на учените, които умееха да командуват и да се сражават при нужда, не беше изчезнала. Същата вечер, след завръщането си във Вилата в Тибур, уморен, но спокоен, поех от ръцете на Диотим виното и тамяна за ежедневното жертвоприношение пред моя Гений.

Още като частно лице бях започнал да купувам и да обединявам земите, разположени край бързите ручеи в подножието на Сабинските хълмове: правех го с търпеливото упорство на селянин, който уедрява лозята си парцел след парцел; като император бях лагерувал между две обиколки в тези горички, днес плячка на зидари и архитекти; един младеж, дълбоко проникнат от азиатските суеверия, почтително молеше да пощадят дърветата им. След голямото си пътешествие из Ориента бях хвърлил цялата си жар в окончателното изграждане на огромния декор на една пиеса, която бе вече изиграна в по-голямата си част. Този път се връщах тук, за да завърша възможно най-достойно дните си. Всичко бе устроено да улеснява както труда, така и развлеченията: канцеларията, залите за аудиенция, съдът, в който решавах трудните дела в качеството си на най-висша инстанция и които ми спестяваха уморителните преходи между Тибур и Рим. Бях дал на всяка сграда име, което напомняше Гърция: „Стоа Пойкиле“, „Академия“, „Пританей“. Знаех, че малката, обрасла с маслинови дървета долина не е Темлейската долина, но на моята възраст всяка красива местност напомня друга, още по-прекрасна, и всяка наслада натежава от спомена за преживените радости. Охотно се отдавах на тази носталгия, която е тъга по отминалите желания. Бях дал на един особено мрачен кът от парка наименованието Стикс, а една поляна, осеяна с анемони, бях кръстил Елисейски полета, подготвяйки се за отвъдния свят, в който страданията приличат на земните, но където радостите са призрачни и не могат да се сравняват с нашите. Нещо повече, бях построил в сърцето на това убежище още по-уединен кът — мраморен остров в центъра на басейн, ограден с колони, тайно помещение, свързано с брега или по-точно отделено от него с въртящ се мост, толкова лек, че можех да го задвижа само с една ръка. Накарах да пренесат в тази постройка няколко от любимите ми статуи заедно с малкия бюст на Август като дете, подарък от Светоний в годините на нашата дружба; там се приютявах в часовете за следобедна почивка, за да поспя, да размишлявам или да чета. Легнало напреки на прага, кучето ми протягаше вдървените си лапи; по мрамора играеха отражения; за да се разхлади, Диотим опираше лицето си о гладката стена на един водоскок. Аз мислех за своя наследник.

Нямам деца и не съжалявам за това. Истина е, че в момент на умора и слабост, когато човек отрича сам себе си, се упреквах, задето не си бях дал труда да създам син, който да ме наследи. Това толкова суетно съжаление почива на две еднакво съмнителни хипотези: първата, че един син е непременно наше продължение, и втората — че странната смесица от добро и зло, този сбор от безкрайно дребни и причудливи особености, които съставляват човешката личност, заслужава да бъде продължена. Бях използувал възможно най-добре своите добродетели; бях извлякъл полза даже от пороците си, но не държа особено много да завещая себе си някому. Впрочем истинската приемственост на човешкия род не се осъществява непременно по кръвен път: прекият наследник на Александър е Цезар, а не хилавото дете, родено от персийската принцеса в една азиатска крепост; Епаминонд, умиращ без потомство, с основание се хвалел, че победите му са и негови дъщери. Повечето хора, оставили следа в историята, имат посредствени или още по-лоши потомци; те сякаш изчерпват със себе си възможностите на своята раса. Бащината обич е почти винаги в противоречие с интересите на управника. Дори да беше другояче, един императорски син е длъжен да изтърпи неизгодите на дворцовото възпитание — най-лошото от всички за един бъдещ владетел. За щастие, доколкото нашата Държава е съумяла да си изработи правило за приемственост на империята, то това правило е осиновяването, в което виждам мъдростта на Рим. Познавам както опасностите, така и евентуалните грешки на един избор; известно ми е, че заслепението не е присъщо само на бащината обич, но едно решение, ръководено от разума или в което той има поне малък дял, винаги ще ми се струва далеч по-съвършено, отколкото мъглявата воля на случайността и на сляпата природа. Империята — в ръцете на най-достойния! Прекрасно е, когато един човек, доказал способностите си в управлението на световните дела, избира сам своя заместник и когато решение с такива важни последици е едновременно последната му привилегия и последната оказана на Държавата услуга. Но този толкова важен избор ми се струваше труден повече от всякога.

Горчиво бях упреквал Траян, задето се беше колебал двадесет години, преди да реши да ме осинови, и че го бе сторил едва на смъртното си легло. Ето че близо осемнадесет години бяха изминали от идването ми на власт и въпреки рисковете на един бурен живот на свой ред и аз отлагах за по-късно избора на своя наследник. Носеха се хиляди слухове, почти всички лъжливи; бяха изградени хиляди хипотези, но това, което смятаха за моя тайна, не беше нищо друго освен колебание и съмнение. Оглеждах се наоколо: почтените служители изобилствуваха, но никой нямаше нужния размах и широта. Четиридесет години честен живот говореха в защита на Марций Турбон, моя скъп някогашен другар и несравним преториански префект, но той беше на моите години и следователно — твърде стар. Юлий Север, превъзходен пълководец и добър администратор на Британия, не разбираше много нещо от сложните въпроси на Ориента; Ариан беше доказал, че притежава нужните за държавника качества, но беше грък; не бе дошло време да налагам чуждоземен император на римските предразсъдъци.

Сервиан беше още жив: това дълголетие правеше впечатление на далновидна пресметливост, на упорито изчакване от негова страна. А той чакаше от шестдесет години насам. По времето на Нерва осиновяването на Траян го беше насърчило и разочаровало едновременно; беше се надявал на нещо повече. Ето защо идването на власт на този непрестанно зает в армията братовчед като че ли му осигуряваше значително място, може би второто, в Държавата; ала се беше излъгал и в този случай и не беше получил нищо повече от нищожен дял почести. Чакаше и по времето, когато беше накарал робите си да ме нападнат в тополовата горичка край Мозел; смъртният двубой, започнал онази сутрин между младежа и петдесетгодишния мъж, беше продължил двадесет години; беше настройвал срещу мен императора, преувеличавайки младежките ми лудории, беше се възползувал от най-незначителните ми грешки. Подобен враг е превъзходен учител по предпазливост: в крайна сметка бях научил много от Сервиан. След идването ми на власт беше проявил достатъчно благоразумие и бе приел неизбежното поне привидно; беше си измил ръцете от съзаклятието на четиримата консулари, а пък аз бях предпочел да не забелязвам следите по опетнените му ръце. От своя страна беше се задоволил да роптае и да се възмущава само на тих глас и при закрити врати. Подкрепян от малобройната, но могъща партия пожизнени консерватори в Сената, недоволни от моите реформи, Сервиан се беше настанил удобно в ролята си на мълчалив съдник на управлението ми. Постепенно беше отчуждил от мен сестра ми Полина. Едничката им дъщеря беше омъжена за някой си Салинатор, мъж от добро потекло, когото бях издигнал на консулска длъжност и който бе починал млад от охтика. Племенницата ми го последва наскоро, а единственото им дете, Фуск, беше насъсквано срещу мен от опасния си дядо. Ала взаимната ни омраза запазваше известно благоприличие: не го лишавах от полагаемия му се дял обществени задължения, като все пак избягвах да се появявам редом с него в онези церемонии, в които пределната му възраст щеше да му даде предимство пред императора. При всяко завръщане в Рим приемах да присъствувам от приличие на една от тези семейни гощавки, където всеки е нащрек; разменяхме си писма и неговите не бяха лишени от остроумие. С годините това досадно лицемерие ме беше отвратило; възможността да свалиш маската във всяко отношение е едно от редките преимущества на старостта; бях отказал да присъствувам на погребението на Полина. В лагера Бетар, в най-мрачните часове на телесна нищета и обезсърчение, най-много ме огорчаваше мисълта, че Сервиан е близо до целта си, и то по моя вина; този осемдесетгодишен старец, който така щадеше силите си правеше всичко възможно, за да надживее един петдесет и седем годишен болен мъж; ако се случеше да умра без завещание, той щеше да получи както подкрепата, така и одобрението на онези, които щяха да смятат, че са ми останали верни, избирайки шурея ми; а той щеше да се възползува от слабата роднинска връзка, за да подкопае делото ми. За да се успокоя, си казах, че империята би могла да намери и по-лоши господари; в същност Сервиан не беше лишен от добродетели и може би дори глуповатият Фуск щеше да бъде достоен да царува един ден. И все пак отричах тази заблуда с последната си енергия и копнеех да живея, за да смажа тази усойница.

След завръщането си в Рим поднових срещите си с Луций. На времето бях поел известни задължения към него, които човек не изпълнява обикновено, но на които бях останал верен. Между другото не е истина, че съм му обещавал императорския плащ; такива неща не се правят. Но в течение на близо петнадесет години бях изплащал дълговете му, потушавал скандалите и отговарял без забавяне на писмата му, които бяха прекрасни, но неизменно завършваха с искане на пари за него самия или някаква длъжност за любимците му. Твърде много се беше сраснал с живота ми, за да мога да го изхвърля от него, дори да исках това, а аз съвсем не желаех подобно нещо. Разговаряше блестящо: този младеж, когото считаха за повърхностен, беше чел повече и по-задълбочено, отколкото литераторите, на които това е занаят. Вкусът му беше изискан във всяко отношение — било за хора, за вещи, за обичаи или за най-точния начин на скандиране на някой гръцки стих. Беше си създал име на добър оратор в Сената, където го смятаха за способен; речите му, едновременно ясни и цветущи, биваха незабавно използувани като образци от преподавателите по красноречие. Бях го назначил за претор, а след това за консул: беше изпълнил успешно тези задължения. Няколко години преди това го бях оженил за дъщерята на Нигрин, един от консуларите, екзекутирани в началото на царуването ми. Този брак, станал символ на мирната ми политика, не беше от най-щастливите: младата му жена се оплакваше, че е пренебрегната, въпреки че имаше три деца от него, между които един син. В отговор на почти непрестанните й оплаквания той заявяваше с ледена учтивост, че човек се, жени в името на семейството, а не за себе си и че подобна сериозна спогодба се съчетава зле с безгрижните игри на любовта. Сложният му стил на живот изискваше да има метреси за показ и леснодостъпни робини за плътски наслади. Удоволствието го убиваше: приличаше на артист, който се погубва в името на своя шедьовър; не съм този, който би го упрекнал за това.

Наблюдавах живота му: мнението ми за него се променяше непрекъснато, както се случва само с онези, които са ни истински близки; обикновено се задоволяваме да съдим останалите по-общо и веднъж за винаги. Понякога ме безпокояха известни прояви на съзнателно безочие, на грубост или хладно изречени лекомислени, слова; ала по-често се оставях да бъда пленен от пъргавия му и бистър ум, а някоя от острите му забележки като че ли внезапно разкриваше бъдещия държавник. Споделях това с Марций Турбон, който след изтощителния си ден на преториански префект идваше всяка вечер да разговаряме за текущите дела и да изиграем партия зарове; щателно обсъждахме възможностите на Луций да изпълни добросъвестно дълга си на император. Приятелите ми се учудваха от скрупулите ми; повдигайки рамене, някои ме съветваха да взема решението, което ми допада; тези хора си представят, че човек завещава някому половината свят, сякаш става дума за лятна къща. Нощем дълго премислях този въпрос: Луций едва беше стигнал тридесетте: какво беше Цезар на тридесет години, ако не затънал в дългове и опетнен от скандали знатен патриций? Както през мрачните дни в Антиохия преди осиновяването ми от Траян мислех със свито сърце, че няма нищо по-бавно от действителното раждане на един човек: аз самият бях навършил тридесетте по времето, когато Панонската война отвори очите ми за отговорностите на властта; понякога Луций изглеждаше по-зрял, отколкото бях на неговата възраст. Взех решение внезапно, след един пристъп на задух, по-сериозен от предишните, който ми напомни, че нямам време за губене. Осинових Луций, който прие името Елий Цезар. В амбициите му имаше известно безгрижие, беше взискателен, без да бъде алчен, тъй като открай време беше свикнал да постига всичко; прие решението ми с непринуденост. Допуснах неблагоразумието да кажа, че този рус принц ще бъде възхитително красив в пурпурния плащ; злите езици не закъсняха да разпространят, че заплащам с империята някогашната чувствена близост. Подобно твърдение показва неразбиране за начина, по който е устроено мисленето на един управник (при условие, че последният заслужава и поста, и титлата си). Ако такива съображения бяха играли някаква роля, Луций не беше единственият, на когото бих могъл да спра избора си.

Жена ми току-що бе починала в резиденцията си на Палатинския хълм, която винаги беше предпочитала пред Тибур; там живееше заобиколена от неголемия си двор от приятели и испански роднини, които единствени имаха някакво значение за нея. Взаимната търпимост, благоприличието, плахите опити за разбирателство помежду ни постепенно бяха отстъпили място на неприязънта, раздразнението, озлоблението и от нейна страна — на омразата. Посетих я в последните дни от живота й; болестта беше влошила още повече резкия й и мрачен характер; за нея срещата ни бе повод за буйни нападки, които я облекчиха и които има неблагоразумието да изрече пред свидетели. Радвала се, че умира без деца; синовете ми сигурно щели да приличат на мен; щяла да изпитва и към тях същата ненавист, която изпитвала към баща им. Това пропито с толкова злоба признание е единственото доказателство за любов, което ми е дала някога. Моята Сабина: в съзнанието ми изплуваха няколкото поносими спомена, които неизменно остават след всеки човек, особено ако се потрудим да ги потърсим; спомнях си кошницата с плодове, които беше изпратила за рождения ми ден след едно скарване; минавайки на носилка през тесните улици на Тибур пред скромната лятна къща, някогашна, собственост на тъща ми Матидия, с горчивина си мислех за нощите на едно далечно лято, когато напразно се стараех, да изпитам удоволствие от присъствието на младата си, но студена и коравосърдечна съпруга. Смъртта на жена ми ме натъжи по-малко, отколкото загубата на добрата Арете, управителка на Вилата, починала същата зима от пристъп на треска. Заболяването, от което умря императрицата, й причини ужасиш коремни болки особено към края; тъй като диагнозата му не бе достатъчно уточнена от лекарите, бях обвинен, че съм я отровил, и този нелеп слух лесно намери привърженици. От само себе си се разбира, че толкова ненужно престъпление никога не ме беше изкушило.

Вероятно смъртта на жена ми тласна Сервиан към най-рискованата стъпка: винаги беше разчитал на влиянието й в Рим, а с нейната смърт рухваше най-надеждната му опора. Освен това току-що бе навлязъл в деветдесетата си година и също като мен нямаше никакво време за губене. От няколко месеца насам правеше опити да привлече в дома си група офицери от преторианската гвардия; на няколко пъти бе дръзвал да се възползува от суеверното страхопочитание, което вдъхва пределната възраст, и се бе държал като император в дома си. Неотдавна бях подсилил тайната военна полиция — отвратителна институция, длъжен съм да призная това, но чиято полза бе доказана от събитията. Бях узнал всичко за предполагаемите тайни събрания, където старият Урс обучаваше внука си в изкуството на съзаклятията. Осиновяването на Луций не изненада стареца; от дълго време насам смяташе моето колебание по този повод за умело прикривано решение; възползува се от момента, в който осиновителният акт беше още предмет на спорове в Рим, и реши да действува. Неговият секретар Кресценс, уморен от четиридесетгодишна предана и зле заплатена служба, издаде плана, датата на заговора, мястото и имената на участниците му. Враговете ми не бяха измъчили много въображението си; просто копираха покушението, замислено някога от Нигрин и Квиет; трябваше да бъда убит по време на религиозно тържество в Капитолия; осиновеният ми син трябваше да загине с мен.

Взех необходимите мерки още същата нощ: нашият враг беше живял прекалено дълго; щях да оставя на Луций очистено от всякаква опасност наследство. Към дванадесетия час на деня в едно сиво февруарско утро при Сервиан пристигна трибун, носител на смъртна присъда за него и за внука му; трибунът беше получил нареждане да чака в преддверието, докато бъде изпълнена заповедта. Сервиан повикал своя лекар и всичко минало както подобава. Преди да издъхне, ми пожелал да умра бавно от мъките на неизлечима болест, без да имам като него привилегията на кратката агония. Неговото желание е вече изпълнено.

Не бях заповядал с лека ръка тази двойна екзекуция; впоследствие не изпитах никакво съжаление, а още по-малко угризение. Бе уредена една стара сметка, и това беше всичко. Никога не съм смятал, че възрастта може да бъде оправдание за човешката зложелателност; в нея съм склонен да виждам по-скоро утежняващо обстоятелство. Присъдата над Акиба и неговите сподвижници ме беше накарала да се колебая по-дълго: от двамата старци все пак предпочитах фанатика пред съзаклятника. Що се отнася до Фуск, колкото и посредствен да беше и колкото и да го бе отчуждил от мен отвратителният му дядо, той все пак беше внук на Полина. Но каквото и да казват, кръвните връзки са твърде слаби, ако не са подкрепени от някакво чувство; това става съвсем ясно в семействата по повод на най-незначителни наследствени спорове. Младостта на Фуск ми вдъхваше повече жал: едва встъпваше в осемнадесетата си година. Ала държавният интерес налагаше тази развръзка, а старият Урс сякаш нарочно я направи неизбежна. Освен това аз самият бях вече твърде близо до собствената си смърт, за да си позволя да губя време в размисли над техния край.

Марций Турбон прояви двойно по-голяма бдителност през следващите няколко дни, тъй като приятелите на Сервиан можеха да се опитат да отмъстят за него. Но нищо не последва — нито покушение, нито бунт, нито мълви. Отдавна не бях новодошлият, който се старае да привлече на своя страна общественото мнение след екзекуцията на четирима консулари: деветнадесет години справедливо управление решаваха в моя полза; мразеха враговете ми като цяло и тълпата одобри, че съм се отървал от един предател. Съжаляваха Фуск, без да го считат за невинен. Зная, че Сенатът нямаше да ми прости, задето още веднъж бях погубил един от членовете му, но мълчеше и щеше да мълчи до моята смърт. Както и в миналото суровостта ми бе отчасти смекчена от милосърдие и никой от съмишлениците на Сервиан не пострада. Единственото изключение от това правило беше прославеният Аполодор, злъчен пазител на тайните на моя шурей, който загина с него. Този надарен човек беше любимият архитект на моя предшественик; беше боравил майсторски с огромните блокове на Траяновата колона. Не се обичахме много: беше осмял несръчните ми любителски творби в миналото — старателно нарисувани натюрморти с тикви; от своя страна и аз бях критикувал неговите с типичното самочувствие на млад човек. По-късно беше злословил по повод на моите строежи; не знаеше нищо за разцвета на гръцкото изкуство; този плосък ум ме упрекваше, че съм населил храмовете ни с колосални статуи, които, ако се възправели, щели да разбият с чело сводовете на своите светилища: тъпа критика, която оскърбява повече Фидий, отколкото мен. Ала боговете не се възправят; те не се възправят нито за да ни предупредят, нито за да ни закрилят, нито за да ни възнаградят или накажат. Те не се възправиха и в онази нощ, за да спасят Аполодор.

 

 

През пролетта здравето на Луций започна да му причинява сериозни безпокойства. Една сутрин в Тибур, след банята, слязохме на палестрата, където Целер се упражняваше заедно с други младежи; един от тях предложи състезание, при което всеки участник бяга, въоръжен с щит и копие; Луций се опита да се измъкне както винаги, но накрая отстъпи пред приятелските ни закачки; екипирайки се, той се оплака от тежестта на бронзовия щит; сравнено със здравата красота на Целер, тънкото му тяло изглеждаше крехко. Само след няколко крачки спря задъхан и рухна на земята, храчейки кръв. Инцидентът нямаше последици и той се възстанови лесно, но аз се разтревожих. Не трябваше да се успокоявам така бързо. На първите признаци на болестта на Луций аз противопоставях сляпото доверие на човек, който е бил дълго време здрав, както и дълбоката вяра в неизчерпаемите възможности на младостта, в правилната дейност на тялото. Истина е, че той също се лъжеше; поддържаше го лек пламък, чиято яркост създаваше илюзия и у него, и у нас. Най-хубавите ми години бяха минали в пътешествия, по лагерите или по границите; можех да оценя от собствен опит преимуществата на суровия живот и здравословното въздействие на сухите или мразовите област реших да назнача Луций управител на същата Панония, където бях придобил първия си опит на ръководител. Положението на тази граница не беше така критично, както в миналото; неговата задача щеше да се ограничи със спокойната дейност на граждански администратор или с няколко безопасни военни инспекции. Тази сурова страна щеше да му предложи нещо съвсем различно от римските удобства; щеше да опознае по-добре необятния свят, който зависи и се управлява от Рим. А той се боеше от тези далечни страни; не разбираше как е възможно да се радваш на живота другаде освен в Рим. Въпреки това прие с онази любезност, която проявяваше, когато искаше да ми се понрави.

Цяло лято четох грижливо официалните му доклади, както и тайните послания от Домиций Рогат, доверено лице, което бях изпратил с Луций в качеството на секретар, натоварен да го наблюдава. Неговите отчети ме задоволиха: в Панония Луций бе проявил очакваната сериозност, на която може би щеше да изневери след моята смърт. Дори се беше държал блестящо в поредица от конни сражения на предните ни линии. Както другаде, така и в провинцията той успяваше да очарова всички; малко рязкото му и сухо държане не му вредеше; поне нямаше да бъде един от слабохарактерните владетели, които се оставят да бъдат ръководени от някоя котерия. В началото на есента обаче се простудил. Скоро след това сметнали, че е оздравял, но кашлицата се появила отново, треската продължила и не го напуснала. Временното подобрение завършило с внезапно влошаване през следващата пролет. Известията на лекарите ме съкрушаваха; пощенската служба, която току-що бях създал, със сменящи се коне и коли върху една огромна територия, сякаш работеше единствено за да ми донася по-бързо всяка сутрин новини от болния. Не можех да си простя, задето бях проявил коравосърдечие към него от страх да не бъда или да не изглеждам прекалено снизходителен. Щом се почувствува достатъчно добре, за да понесе пътуването, наредих да бъде върнат в Италия.

Придружен от специалиста по охтика, стария Руф от Ефес, отидох лично да посрещна на пристанището в Бая моя нежен Елий Цезар. Климатът в Тибур, инак по-добър от римския, все пак не е достатъчно мек за болни дробове; бях решил да прекара късната есен в тази по-здравословна област. Корабът хвърли котва сред залива; лека лодка докара до брега лекаря и неговия болен. Разстроеното му лице изглеждаше още по-слабо от пухкавата брада, с която покриваше страните си с надежда да прилича на мен. Очите му обаче бяха запазили твърдия си блясък на скъпоценен камък. С първите си думи ми припомни, че се върнал само по мое нареждане; управлението му било безупречно; бил ми се подчинил във всяко отношение. Държеше се като ученик, който дава отчет за извършеното през деня. Настаних го в същата вила на Цицерон, където бяхме прекарали заедно един сезон в миналото, когато той беше само на осемнадесет години. От деликатност никога не заговори за онова време. Първите дни изглеждаха като победа над болестта; само по себе си завръщането в Италия беше целебно; по това време на годината цялата област беше в пурпурни и розови багри. Скоро обаче започнаха дъждовете; влажен вятър задуха откъм сивото море; старата къща, строена по времето на Републиката, не притежаваше модерните удобства на Вилата в Тибур; наблюдавах как Луций тъжно протяга към мангала дългите си, отрупани с пръстени ръце. Хермоген се беше завърнал неотдавна от Ориента, където го бях изпратил, за да поднови и допълни своя запас от лечебни средства; той изпробва върху Луций въздействието на определен вид кал, примесена със силно действени минерални соли; тези лапи бяха известни с това, че лекуват всичко. Ала не помогнаха нито на дробовете му, нито на моите артерии.

Болестта изваждаше наяве най-лошите страни от резкия му и лекомислен характер; жена му го посети и както обикновено срещата им завърши с горчиви упреци; тя не дойде повторно. Доведоха сина му — хубаво седемгодишно дете, беззъбо и усмихнато; погледа го с безразличие. Осведомяваше се жадно за политическите новини от Рим; интересуваше се като играч, а не като държавник. Ала лекомислието му оставаше проява на смелост от негова страна; събуждаше се след продължителни страдания и унес някой следобед, за да се впусне с цялото си същество в блестящ разговор, както в миналото; обляното му в пот лице умееше още да се усмихва; измършавялото тяло се повдигаше с изящество, за да посрещне лекаря. Щеше да остане докрай принцът, изваян от слонова кост и злато.

Тъй като не можех да спя, нощем се настанявах в стаята на болния; Целер, който не обичаше много Луций, но ми беше твърде предан, за да откаже да служи със загриженост на скъпите за мен хора, приемаше да бдим заедно; от леглото се чуваше хъркащото дишане на болния. Обземаше ме отчаяние, дълбоко като морето: Луций никога не ме беше обичал; много скоро нашите отношения се бяха превърнали в отношения между син прахосник и снизходителния му баща; животът му беше протекъл без големи замисли, без сериозни идеи, без пламенни страсти; беше пропилял годините си, както разсипниците хвърлят на вятъра златните си монети. Аз се бях опрял на порутена стена: мислех с гняв за огромните суми, похарчени по случай осиновяването му, за тристате милиона сестерции, раздадени на войниците. Макар и при тъжни обстоятелства, в известен смисъл добрата ми съдба не ме напускаше: бях задоволил старото си желание да дам на Луций всичко, което може да бъде дадено. Държавата нямаше да пострада от това, а аз не рискувах да бъда опетнен от този избор. Дълбоко в себе си се страхувах, че състоянието му може да се подобри; ако случайно болестта му се проточеше още няколко години, не можех да завещая империята на тази сянка. Без никога да задава въпроси, той сякаш проникваше в мисълта ми; очите му тревожно следяха и най-незначителните ми движения; бях го назначил консул за втори път; безпокоеше се, че не е в състояние да изпълнява длъжността си; страхът, че може да не ми угоди, влоши състоянието му. Tu Marcellus eris^[2]… Повтарях си стиховете на Вергилий, посветени на племенника на Август, също предопределен да властвува и чийто жизнен път бе прекъснат от смъртта. Manibus date lilia plenis. Purpureas spargam flores…^[3] Щях да даря любителя на цветя само с ненужни траурни венци.

Луций повярва, че е по-добре и пожела да се върне в Рим. Лекарите, които спореха единствено за времето, което му оставаше да живее, ме посъветваха да изпълня желанието му: пренесохме го на кратки преходи във Вилата. Представянето му в Сената като наследник на империята трябваше да се състои по време на заседанието, насрочено непосредствено след Нова година; обичаят изискваше да се обърне с благодарствена реч към мен по този повод; това произведение на ораторското майсторство го занимаваше от месеци насам и заедно изглаждахме трудните му пасажи. Работеше над него в първата сутрин от януарските календи, когато внезапно започна да храчи кръв; главата му се замая, той се облегна на креслото и затвори очи. За това лекомислено създание смъртта бе само зашеметяване. Беше Нова година: за да не бъдат прекъснати обществените празненства и частни увеселения, забраних незабавното разгласяване на смъртта му; официално тя бе оповестена едва на следващия ден. Бе погребан без много шум в градините на своето семейство. В навечерието на тази церемония Сенатът изпрати делегация, натоварена да ми поднесе неговите съболезнования и да предложи за Луций божествените почести, на които имаше право като осиновен син на императора. Отказах: цялата тази работа и без това беше струвала достатъчно скъпо на Държавата. Задоволих се с построяването на няколко траурни олтара и с издигането на статуи в негова памет на различните места, където беше живял: бедният Луций не беше бог.

Сега всяка минута беше скъпа. Бях имал нужното време за размисъл край болничната постеля и планът ми беше готов. Бях забелязал в Сената един петдесетгодишен мъж на име Антонин, от провинциална фамилия, която беше в далечно родство със семейството на Плотина. Беше ми направил впечатление с нежните и почтителни грижи, с които обграждаше тъста си, немощен старец, който седеше до него в Сената; препрочетох отчетите за служебната му дейност; този достоен човек се бе проявил като безупречен служител във всички длъжности, които беше заемал. Спрях на него своя избор. Колкото повече общувам с Антонин, толкова повече уважението ми към него се превръща в дълбока почит. Този непосредствен човек притежава добродетел, на която бях обръщал малко внимание досега, дори когато ми се случеше да я прилагам — добротата. Не е лишен от скромните недостатъци на мъдрия човек: неговият ум, насочен към крайно добросъвестно изпълнение на ежедневните задачи, е зает по-скоро с настоящето, отколкото с бъдещето; жизненият му опит е ограничен от собствените му добродетели, а пътуванията му се свеждат до няколко официални мисии, впрочем изпълнени успешно. Познава слабо изкуствата и би извършил нововъведения само против волята си; за него например провинциите никога не ще представляват огромният източник за развитие, какъвто не са престанали да бъдат за мен; той ще продължи по-скоро, отколкото да обогати делото ми, но ще го продължи добре и в негово лице Държавата ще има един честен служител и добър господар.

Но само едно поколение ми се струваше недостатъчно, когато става въпрос да се обезпечи сигурността на света; исках, доколкото е възможно, да продължа по-нататък разумно подбраното си осиновено потомство, да подготвя за империята една допълнителна смяна по пътя на времето. При всяко завръщане в Рим никога не пропусках да поздравя старите си приятели, семейство Вер, испанци като мен и едно от най-свободомислещите семейства сред висшата магистратура. Познавам те от люлка, малки Аний Вер, който носиш сега името Марк Аврелий благодарение на мен. През една от най-слънчевите години от живота ми, в епохата, увенчана с изграждането на Пантеона, воден от приятелски чувства към семейството ти, наредих да бъдеш избран в свещената и оглавявана от императора колегия на Арвалските братя, които са благочестиви продължители на старинните ни религиозни обичаи; държах те за ръка по време на жертвоприношението, което се състоя на брега на Тибър тогава; наблюдавах разнежен и развеселен твоето държане на петгодишно дете, уплашено от квиченето на жертвеното прасе, но стараещо се с всички сили да подражава на достойното поведение на възрастните. Заех се с възпитанието на това прекалено кротко дете; помогнах на баща ти в избора на най-добрите учители. Вер^[4], Най-Правдивият: играех с името ти; ти си може би единственото човешко създание, което никога не ме е лъгало. Видях те да четеш с увлечение писанията на философите, да се обличаш в груба вълна, да спиш на голата земя, да подлагаш инак слабото си тяло на всички лишения на стоиците. В това има нещо крайно, но крайностите са добродетел на седемнадесетгодишна възраст. Понякога се питам о коя подводна скала ще се разбие тази мъдрост, тъй като това е неизбежно с всеки човек: дали ще бъде съпруга, или прекалено любим син, една от онези законни клопки, в които попадат боязливите и чисти сърца; или пък просто възрастта, болестта, умората, разочарованието, което ни подсказва, че ако всичко е суета, защо не и добродетелта? Представям си на мястото на невинното ти юношеско лице умореното лице на старец. Подозирам, че зад твоята добре усвоена твърдост се крие нежност и може би дори слабост; в теб отгатвам наличието на гений, който не е непременно геният на държавника; въпреки всичко светът ще бъде завинаги по-добър, затова че ще е видял поне веднъж тези достойнства въплътени във върховната власт. Направих необходимото, за да бъдеш осиновен от Антонин; под новото име, което ще носиш в списъка на императорите един ден, ти си занапред мой внук. Убеден съм, че давам на човечеството единствената възможност, която има да осъществи мечтата на Платон — да бъде управлявано от философ с благородно сърце. Ти прие почестите с неохота, а твоят ранг те задължава да живееш в двореца; Тибур, мястото, където до края ще събирам всички сладости, които предлага животът, те смущава, защото заплашва младата ти добродетелност; виждам как се разхождаш вдълбочен по алеите, окичени с рози; усмихнат гледам как се спираш пред красивите обекти от плът, застанали на пътя ти, как се колебаеш нежно между Вероника и Теодор, за да се откажеш бързо и от двамата в името на въздържанието — тази чиста илюзия. Ти не скри от мен съжалителното си пренебрежение към великолепията, чийто живот е кратък, към двора ми, който ще се разпръсне след смъртта ми. Не ме обичаш много; синовната ти привързаност е отправена по-скоро към Антонин; в мен отгатваш мъдрост, различна от тази, на която те обучават учителите ти, а в моето отдаване на плътта — начин на живот, противоположен на твоето строго съществуване и което въпреки всичко е успоредно на него. Но това е без значение и не е задължително да ме разбереш. Има повече от една мъдрост и всички са необходими на този свят; не е лошо, ако се редуват.

Една седмица след смъртта на Луций отидох на носилка в Сената; поисках разрешение да вляза така в заседателната зала и да произнеса речта си възлегнат, опрян на куп възглавници. Говоренето ме уморява; помолих сенаторите да застанат в тесен кръг около мен, за да не бъда принуден да повишавам глас. Произнесох похвално слово за Луций; тези няколко думи заместиха в дневния ред на събранието речта, която той самият трябваше да произнесе същия ден. След това съобщих решението си; назовах Антонин, а после и твоето име. Разчитах на най-единодушна подкрепа и я получих. Изразих и едно последно желание, което беше прието като останалите; пожелах Антонин да осинови също сина на Луций, който по този начин става брат на Марк Аврелий; ще управлявате заедно; разчитам да се грижиш за него така, както подобава на по-възрастен. Искам в Държавата да остане нещо и от Луций.

Връщайки се във Вилата, за пръв път от много дни насам бях изкушен да се усмихна. Бях играл особено добре. Привържениците на Сервиан, враждебните на делото ми консерватори, не се чувствуваха победени; всички прояви на внимание от моя страна към това славно и древно, но закостеняло сенаторско тяло не можеха да заличат спомена за няколкото удара, които му бях нанесъл. Те несъмнено щяха да се възползуват от смъртта ми, за да се опитат да анулират моето завещание. Но и най-яростните ми врагове не биха дръзнали да отхвърлят най-честния си представител, нито сина на един от най-уважаваните си членове. Моят обществен дълг беше изпълнен: можех да се завърна в Тибур и да се оттегля в убежището, наречено болест, да продължа опитите си със страданието, да се отдам на малкото останали удоволствия и да подновя спокойно прекъснатия си разговор с един призрак. Императорското наследство беше в сигурни ръце — ръцете на благочестивия Антонин и на сериозния Марк Аврелий; Луций също щеше да продължи да живее чрез сина си. Всичко това не беше организирано съвсем лошо.