Пол Стенинг
Двете страни на славата (6) (AC/DC — пълната биография)

Глава 2
Горили на глем рока

„AC/DC е жестока и яка рокендрол група… пет джуджета, които вдигат страшна врява“.

Ангъс Йънг

Малкълм Йънг няма намерение да се занимава сериозно с Velvet Underground. Групата потъва в забвение след няколко силни подгряващи изяви в шоуто на певеца Тед Мълри. Разочарован от липсата на развитие, Малкълм напуска, за да потърси нещо ново. Малко по-късно Мълри се свързва с Velvet Underground и кани музикантите да станат негова банда. Момчетата приемат, въпреки че при това положение няма как да запазят стария си вокалист Дейв Еванс. Дейв е зарязан, без да подозира, че Velvet Underground вече е изиграла важна роля в живота му — свързала го е косвено с Малкълм Йънг (двамата се запознават лично по-късно).

Еванс пристига в Австралия едва 5-годишен, като преди това е живял в Кармартен, Южен Уелс. Семейството му се установява в Северен Куинсланд. „Спомням си, когато пристигнахме в Таунсвил, всичко ми се виждаше много красиво, от Касъл Рок, който е надвиснал над града, когато гледаш от морето, до Магнетичния остров — огромна скала, откъснала се от брега — спомня си Еванс. — Напомняше ми залива на Кармартен, където съм ходил с родителите си, преди да емигрираме. И там имаше замък, надвиснал над океана, но разбира се, времето беше по-студено. Скоро семейството ми се премести на запад, в Чартърс Тауърс. Все едно, че стъпихме на друга планета — горещо, сухо и прашно. Направо бях покрусен. Вече бях свикнал със зеленината на Уелс, а след това и на Таунсвил. Истински шок. Все пак получих много добро образование там; Чартърс Тауърс е просветният център на северната част на Австралия, там има много училища и колежи.“

В Чартърс Тауърс Еванс основава първата си група — In Session, когато е на 17 години. По-късно той се мести в Сидни.

„Още в гимназията слушах The Beatles, Rolling Stones, The Kinks и The Who, но в Чартърс Тауърс нямаше истински рок групи, с изключение на една — The Trisonics — допълва Еванс. — Обикновено бандата свиреше на училищните ни забави. Заедно с още три момчета — двама от които ми бяха съученици — основахме група, искахме да свирим поп и рок и я кръстихме In Session. Така най-после местните жители можеха да избират измежду две групи, което беше добре и за музикантите.“

Еванс обяснява защо се е преместил в Сидни: „Предполагам, че заради това, че местните постоянно ми повтаряха колко съм добър. Аз им вярвах и знаех, че ако искам да запиша плоча, трябва да отида в Сидни. Попитах другите момчета от групата дали искат да дойдат с мен, но явно те не бяха толкова самоуверени и амбициозни и трябваше да замина сам.“

Един ден, след края на ангажиментите си към Velvet Underground, докато Еванс е в апартамента си в Бонди, на гости му идва Ангъс Йънг. Еванс вече познава Малкълм Йънг и като всеки австралиец, знае кой е брат му Джордж. Но няма представа кой е Ангъс.

„Появи се с коса, дълга почти до кръста, зъбите му бяха оцветени в зелено и беше много дребен — спомня си Еванс. — Първото нещо, което си помислих беше: «Господи, още един от братята Йънг? Колко са те всъщност?»“ Ангъс е дошъл да попита Еванс дали иска да се включи в групата му Kentuckee. „Ангъс се държа много учтиво, но когато ми изсвири нещо, за да разбера каква музика иска да прави, реших, че прекалено много набляга на значението на китарите за сметка на пеенето, така че отклоних предложението му да се включа в групата“, допълва Еванс.

Но на Ангъс не му се налага да търси дълго свои съмишленици. Малкълм сформира нова група и експериментира с комбинации от различни инструменти. След като пробва включването на клавишни, той решава, че може да уплътни звука на групата, ако включи още един китарист. Не е трудно да се досетим, че задачата е поверена на експерта в тази област — по-малкия Йънг. Ангъс се съгласява бързо — отново изборът е между това да продължи да върши скучната си работа, или да осъществи най-голямата си амбиция — да свири в професионална рокендрол група. Kentuckee не е особено сполучлив проект и Ангъс решава да опита късмета си с бандата на по-големия си брат, въпреки че според Малкълм, дребничкият китарист не е бил оптимистично настроен в началото и не е проявявал достатъчно доверие към другите момчета, които не познавал.

Но все пак всичко потръгва добре.

Ангъс и Малкълм обаче имат различни представи за имиджа на групата. Малкълм е привърженик на стереотипната за онова време униформа на рок музикантите — дълги коси и високи ботуши — все аксесоари от „будоара“ на глем рок групи като Slade и Sweet. Но и двамата братя са единодушни по въпроса каква музика трябва да свири новата група. Те си намират колеги, които споделят идеите им — барабанистът Колин Бърджис (свирил преди това в Masters’ Apprentices), Лари ван Крийт и най-неочаквано — Дейв Еванс. Вокалистът се появява, след като е прочел обява във вестник „Сидни Морнинг Хералд“, че се търси „рок певец“. Еванс се среща за първи път с групата на една репетиция в изоставена офис сграда в Нютаун и за първи път вижда на живо Малкълм. (Еванс се присъединява към Velvet Underground, след като Малкълм вече е напуснал групата). Еванс си спомня: „Видяхме се и посвирихме заедно. Получи се добре. Изсвирихме няколко кавъра на Bad Company, на Free, няколко песни на Rolling Stones и наистина звучахме добре. Накрая си стиснахме ръцете и си казахме: «Да. Вече сме група». Групата още нямаше име, но вече беше сформирана.“

„Включих се в бандата малко преди Коледа през 1973 г. — спомня си Колин Бърджис. — Обади ми се един човек и ми каза: «Малкълм Йънг иска да прави група». Нямах представа кой е Малкълм, но знаех за успехите на Джордж, а Малкълм беше негов брат. Насрочихме репетиция и още в началото се получи добре. В началото бяхме само трима, но Малкълм свиреше фантастично на китара.“

Лари ван Крийт си спомня първата среща с братята Йънг: „Запознах се с Ангъс и Мал през август 1969 г. Живеех в общежитие за имигранти, а Ангъс често идваше там. Първия път, когато го видях беше с ученическа униформа, носеше електрическа китара и пушеше цигара. Беше на 14 или 15 години. Аз имах оригинална китара Gibson и можех да свиря на нея, така че станахме приятели и той ме запозна със семейството си. Всеки уикенд ходех у тях, в продължение на около една година. Винаги носех китарата със себе си. Ангъс, Мал и аз просто седяхме и свирехме заедно. И тримата бяхме много добри! След това година или две не поддържахме връзка. Една вечер ме потърси мой приятел — Роби Лорд. Интересуваше се дали искам да отида да посвиря с едни момчета, които чули, че съм си купил нова бас китара. Качихме се в колата му и право в студиото в Нютаун. Бях на 19 години, но вече имах син. Понякога го водех на репетиции с мен и вече се притеснявах, че от това може да пострада слухът му. Сега той свири с мен в групата ми Afram. Бях част от AC/DC само четири месеца, но винаги съм имал усещането, че е било много повече време. Всеки можеше да види, че групата има потенциал.“

Все още се водят спорове откъде е дошло името на групата — AC/DC. Според някои названието е измислено от снахата на Ангъс и Малкълм — Сандра, която е искала да опише мощта и енергията на групата. Много по-вероятно е обаче името да е взето от някоя прахосмукачка или шевна машина (абревиатурата се използва често при електрическите уреди за означаване на прав ток/променлив ток). Разбира се, AC/DC има още едно значение — на жаргон терминът се употребява за бисексуален мъж или жена. Но без съмнение хетеросексуалните рок музиканти въобще не са били наясно с това значение на жаргонния израз. Според тях името AC/DC чудесно описва електрическия заряд, който те изтръгват от китарите и усилвателите си. Няколко гей клуба веднага ангажират групата, смятайки, че заради името членовете на AC/DC също са с „по-богата“ сексуална ориентация. Оказва се, че това преживяване не е толкова стресиращо за музикантите, колкото изглежда първоначално.

„Точно пред сцената се появяваха бисексуални мацки, които почти винаги страстно стискаха по един вибратор. На фланелките им бяха изрязани дупки, така че зърната на гърдите им да стърчат свободно. Направо страхотно“, спомня си Малкълм.

За късмет на AC/DC, по това време в Сидни няма много рок групи, още по-малко са музикантите, които се развиват толкова бързо, колкото Ангъс и Малкълм, така че групата лесно си урежда участия, а само след няколко репетиции членовете на състава стигат до голямата сцена — ангажирани са да свирят на Нова година (1973) в Сидни — в нощния клуб „Чекърс“ на улица „Гълбърн“ 79. Дейв Еванс си спомня: „Бях много развълнуван, защото това беше най-важната рок проява в Сидни. Имаше повече хора от обикновено, все пак беше Нова година, а ние излязохме на сцената и направо разбихме публиката. Беше като магия.“

Репертоарът на AC/DC по това време, както на повечето нови групи, представлява колекция от кавъри на творчеството на любимите им музиканти. Напълно в този стил AC/DC свири основно песни на Rolling Stones, Чък Бери и някои парчета на Beatles. Групата започва да изпълнява пред публика и някои свои песни като едно незаписано парче „The Old Bay Road“, а също и „Midnight Rock“. Въпреки мечтите на Малкълм за упадъчен глем рок имидж, колегите му се явяват на сцената с фланелки и дънки.

Зрителите бързо разбират, че пред тях се разкрива невероятен музикален потенциал. Момчетата влагат в изпълнението си страстта на млади музиканти, съчетана с рутината на ветерани. След по-малко от месец групата се завръща в „Чекърс“, освен това свири и на други места в Сидни. За тези изяви Лари ван Крийт свири на саксофон, а на баса го замества Малкълм.

Съставът на групата се променя няколко пъти през следващите шест месеца, като постепенно Малкълм и Ангъс се утвърждават като най-важните фигури в състава. Продуцентите и публиката не са във възторг от постоянните промени в AC/DC, но новите лица в състава позволяват на двамата китаристи да натрупат опит и да усвоят синхрона и да определят посоката, в която искат да се развиват като музиканти. Междувременно през AC/DC минават Роб Бейли (бивш член на Flake), който сменя на баса Лари ван Крийт и поредица от барабанисти, които се изреждат на мястото на Колин Бърджис. Последният е уволнен, след като припада по време на концерт в „Чекърс“. Бърджис добре помни вечерта, в която е бил изхвърлен от AC/DC: „Трябваше да свирим заедно, а аз бях изпил предварително няколко питиета, но не бях пиян. Никога не съм падал от барабаните — нито преди тази случка, нито след нея. Ето какво се случи — купих си питие, но си го оставих за после, тъй като първо трябваше да проверя дали барабаните ми са наред за концерта. Половин час по-късно бях готов, грабнах чашата и глътнах питието на екс, тъй като всеки момент трябваше да излезем на сцената. Когато излязохме пред публиката, главата ми вече се въртеше. Направо бях ослепял, започнах да удрям барабаните поред — нещо като соло, и като стигнах в края, се срутих на пода.“

Допълнението на Дейв Еванс: „Изнесохме Колин от сцената и той нямаше представа какво се е случило току-що. След десет минути Малкълм дойде при мен и ми каза, че Колин е уволнен. Шокирах се, като научих решението им, тъй като харесвах Колин и все още го харесвам.“

„Малкълм ми каза: «Толкова си пиян, че не можеш да свириш, затова изчезвай» — обяснява Бърджис. — Зад сцената трябваше да поседна малко, за да си събера мислите, главата ми още се въртеше. Явно някой ми е сложил нещо в питието или нещо подобно…“

На мястото на Бърджис идват Рон Карпентър, Ръсел Коулман и най-накрая Питър Клак (свирил преди това в Bailey и Flake). Клак е този, който се задържа достатъчно дълго, за да влезе в историята като барабаниста на AC/DC. Групата записва първия си сингъл през юни 1974 г. в „Албърт Студиос“, Сидни. Двете записани песни са „Can I Sit Next To You Girl“ и „Rockin’ In The Parlour“, като продуценти на парчетата са Хари Ванда и Джордж Йънг. През юли сингълът е издаден и започват продажбите му и рекламната кампания в Океания, Австралия и Нова Зеландия. В Австралия издател е „Албърт Рекърдс“, а в Нова Зеландия — „Полидор“.

„Не бях на себе си от щастие, когато се качих в автобуса от Бонди за центъра на града, където се намираше звукозаписното студио — спомня си Дейв Еванс. — За нас Хари и Джордж да продуцират плочата ни беше като сбъдната мечта. В студиото изпълних всичко, което ми казаха, не гъкнах и не си отварях устата, освен в случаите, когато трябваше да пея.“

Въпреки че вече не е в групата, Колин Бърджис също има какво да каже за сингъла, в чието създаване е участвал: „Мисля, че песента «Can I Sit Next To You Girl» имаше голям потенциал. Свирил съм в много групи, които са записвали хитове и са постигали успехи с тях и мога да разпозная шлагер. Тогава си помислих: «Ето нещо наистина силно, това ще има успех». Знаех, че групата ще се прочуе и наистина стана така.“

След като AC/DC започва да трупа популярност, членовете на бандата един по един изоставят „униформата“, състояща се основно от дънки и фланелки и си избират по-екстравагантни костюми. Творческите експерименти в областта на сценичното облекло водят до нови слухове за сексуалната ориентация на музикантите. Барабанистът се явява на сцената облечен като клоун, Ангъс редува костюмите на ученик и Зоро, басистът се харесва най-много като моторизиран полицай, Малкълм се гласи като пилот, а Еванс залага на стереотипните одежди на звездите на глем рока. Всъщност различните костюми на австралийците доста изпреварват мачовистката мода сред хомосексуалистите. Няколко години по-късно друга група (Village People), съставена само от гейове, ще доразвие тази тенденция.

„Идеите за разнообразните костюми ни хрумна доста преди да се появят Village People — обяснява Еванс. — Ние бяхме хеви рок група, но имахме някои залитания по отношение на облеклото — с това привлякохме вниманието на всички. Скоро след като издадохме първия си сингъл, се появиха The Skyhooks, които бяха толкова ексцентрични, че ни обезкуражиха. Решихме да се отървем от всички циркови парцали. Единственото, което запазихме беше ученическата униформа на Ангъс.“

За да отговаря на „ученическия имидж“, рождената дата на Ангъс е „коригирана“. Рекламните агенти на групата упорито тиражират в пресата, че той е роден през 1959 г., което означава, че Ангъс е бил на четиринайсет години при сформирането на AC/DC през 1973 г. Идеята китаристът редовно да излиза на сцената, облечен като ученик е на сестра му Маргарет. Той вече е носил този костюм, докато е свирил в предишната си група. Преди обаче да заложи на имиджа, който ще го превърне в звезда през следващите 30 години, Ангъс изпробва поредица от сценични костюми, някои от които са откровено неподходящи. Сред тях е костюмът на горила (облечен с него Ангъс трябва да изскача от клетка на сцената), следва Спайдърмен (естествено с имитация на паяжина, по която Ангъс се спуска на сцената), също и Супермен, по-скоро Супер-Анг (за това превъплъщение е предвидена телефонна кабина на сцената, в която Ангъс сменя костюмите си).

Ангъс: „В началото носех различни костюми, в зависимост от това, което смятах, че ще е подходящо. Но ученическата униформа се оказа най-успешното решение. Облечен като горила, постоянно се притеснявах, че ще умра от потене. Освен това нищо не виждах — често тръгвах направо срещу публиката. Всъщност преди групата да излезе на сцената, зрителите виждаха първо мен. Имах чувството, че феновете оставаха доста разочаровани. Повечето си мислеха: «Това е някаква шега». Обикновено зрителите започваха да се смеят, като ме видят. И Малкълм винаги ми казваше: «Сега ги накарай да млъкнат! Покажи им какво можеш с китарата и им затвори устите.» Ученическата униформа беше добро решение, защото така публиката щеше да запомни групата заради дребното момче с късите панталонки, който се движи така сякаш е получил епилептичен пристъп. Но най-важното нещо в края на краищата е как свириш.“

Ангъс невинаги носи дрехите си през цялото шоу. Много често сваля ученическата си куртка, особено когато в клуба стане по-горещо. Той обича да сваля и късите си панталонки, за да покаже задника си на публиката. Тази форма на театър е забавна, но Ангъс я определя като „евтини кабаретни номера“. Дребничкият китарист за първи път показва задните си части на сцената по съвсем конкретна причина.

„Свирехме на някакъв голям фестивал в Англия — обяснява Ангъс. — До сцената се появи една фотографка с физика като на Доли Партън. Качи се на сцената и я прекоси от край до край. Естествено, повече от половината зрители зяпнаха след нея, по простата причина, че са мъже, чиято кръв вече е кипнала. Всички бяха впили погледи в нея и брат ми казва: «Направи нещо веднага, за да приковем вниманието им отново върху нас». И аз си събух гащите. Това определено им подейства. Оказа се, че тези прояви никак не се нравят на представителите на закона. Ама никак.“

Лудориите на AC/DC на сцената, и особено тези на Ангъс, обикновено се приемат като нещо забавно, но винаги се намира някой, който не оценява хумора в шоуто.

„Веднъж свирихме в една зала в Лонг Айлънд — спомня си Ангъс — и някакъв тип постоянно ме замеряше с кутийки от бира. Няколко пъти го предупредих, но накрая той ме уцели по главата. От сцената скочих направо в публиката, за да му дам да се разбере. Веднага след това видях, че е много едър и си казах: «Ангъс, глупак такъв». Един от охраната обаче успя да ме измъкне, онзи наистина беше едър. Но после си помислих, че ако беше започнал да ме налага, можех поне да го ухапя по крака.“

Свиренето по клубове само по себе си е процес на трупане на опит, но появата на Ангъс в ученическа униформа невинаги се посреща с разбиране сред по-консервативната публика, която преобладава на първите изяви на AC/DC.

„Започнахме да свирим в клубове, а там понякога нещата загрубяват — разкрива Ангъс. — Голяма част от публиката прави всичко възможно, за да се качи на сцената. Веднъж, в Пърт, някакъв клоун се заяждаше с мен цялата вечер, накрая се качи на сцената и ме сграбчи, като стисна главата ми под мишницата си. Трябваше да се защитавам. Онзи определено остана изненадан от реакцията ми. Знам, че на сцената изглеждам като момченце, но това е възможно най-лошият момент да се закачат с мен. Като облека ученическата униформа, се превръщам в друг човек. Включвам на по-горна предавка. Малкълм казва: «Сякаш си обсебен от нещо». Не съм същият. Когато онзи палячо реши да се прави на интересен, просто го хванах и го изхвърлих.“

Въпреки проблемите с публиката, Ангъс е силно привързан към костюма си и твърди, че без него се чувства гол на сцената. Униформата обаче няма нищо общо с особеното състояние, в което изпада по време на концерт. То се дължи най-вече на пълната концентрация, която налага свиренето. Напрежението за Ангъс идва от факта, че трябва да изсвири партията си правилно и да направи така, че публиката да се забавлява.

Доминиращата роля на братята Йънг създава конфликти между членовете на AC/DC. Споровете за имиджа на бандата стават все по-разгорещени. По това време Дейв Еванс има дълга коса и няма намерение да се подстригва. Еванс си спомня: „Малкълм дойде и ми каза да се подстрижа и да се явя на сцената със слънчеви очила, а аз не исках да изглеждам така. За нищо на света не бих си отрязал косата. Когато бях на 16, баща ми каза: «Подстрижи се или ми се махай от тук». И аз избягах от къщи.“

„Can I Sit Next To You Girl“ редовно се излъчва по австралийската телевизия. Клипът, записан в кинотеатъра „Ласт Пикчър Шоу“ в Кронула, често присъства в програмата на единственото телевизионно рок шоу по това време — GTK. На екрана Дейв Еванс изглежда страхотно, въпреки че имиджът му определено не се вписва в този на AC/DC.

Друг проблем, според Еванс, е лошият мениджмънт от страна на хората, работещи с и за AC/DC. Еванс си спомня: „Правехме големи концерти, имахме сингъл в Топ 10, но въпреки това не печелехме пари. Не можехме да съберем пари да си купим по един сандвич. На мен и така ми харесваше. Бях сигурен, че рано или късно парите ще дойдат, но тогава още мизерствахме. Започнах да разпитвам момчетата кой се грижи за делата ни и заподозрях, че мениджърът Денис Лолин ни мами. Отношенията ни сериозно се влошиха. Той очевидно живееше нашироко, а ние се скъсвахме да обикаляме страната, за да изнасяме концерти и често спяхме по автобусите, защото нямахме пари за хотел.“

Тези трудни моменти обединяват момчетата. Те често се шегуват с несгодите и безпаричието, дори когато им е най-тежко. Еванс разказва за най-странния концерт в историята на AC/DC, когато групата приема да свири на гръцка сватба. Братът на булката е близък с всички от AC/DC и в началото на кариерата им винаги им е помагал. Момчетата се съгласяват да свирят срещу скромен хонорар, но не са подготвени за гледката, която ги очаква. Импровизираната сцена се намира в заден двор на къща в предградията, насред полянка, където бандата си разполага инструментите.

Еванс разказва: „Започнахме нормално — малко от Чък Бери, малко от Rolling Stones — нещата, които свирехме по това време. След това спряхме, за да си починем. Хората бяха много щедри и ни дадоха много за ядене и пиене. После дойде бащата на булката и ни попита дали можем да изсвирим инструменталната версия на «Зорба гърка». Казах му: «Виж приятел, няма начин, ние сме рокендрол група». Малкълм обаче настоя да опита и помоли за малко време. Дръпна се настрани и го чух да дрънка на китарата, и по слух докара мелодията. Толкова беше добър! После се приближи към мен и нареди: «Кажи му, че става. Ще го изсвирим.» Групата застана пред публиката и засвири, като Малкълм водеше мелодията. Парчето беше инструментално, така че стоях и ги слушах отстрани. Звучеше добре. Сватбарите умряха от кеф. Всички танцуваха, след което се скъсаха да ръкопляскат. Надявам се, че са запомнили този ден — единствения път, когато AC/DC са свирили «Зорба гърка».“

Това е един от светлите моменти в иначе трудните времена за изгряващите звезди. Групата трупа популярност от Пърт до Аделаида, а сингълът им вече е истински хит. „Пътувахме от Пърт до Аделаида покрай равнината Нулабър — спомня си Еванс. — По това време шосето не беше асфалтирано, само покрито с чакъл. Доста след средата на пътя спукахме гума, а в камиона нямаше крик. Трябваше всички да слезем и точно тогава заваля. Ако не беше милостта на случайно минаващ човек, AC/DC още можеше да е някъде в пустошта. Добрият самарянин се появи от никъде и сам изкопа дупка под спуканата гума, за да можем да я сменим. Ние не се бяхме сетили. Дори не ни изчака да му благодарим, метна се в колата си и изчезна. А ние бяхме спасени.“

„Най-големият проблем, който имах с AC/DC в началото на кариерата им, когато най-вече пътуваха по концерти и парите никога не им стигаха, беше как да разпределя справедливо хонорарите им. Някои от тях пушеха трева, така е. Вместо да давам на всеки по 50 долара на седмица, измислих нещо друго — всеки получава това, което иска. По 30 долара на седмица и торбичка марихуана или бутилка уиски. Е, Ангъс беше доста досаден, защото постоянно повтаряше: «Майната ти, аз не пия, не употребявам наркотици.» Тогава му купувах пържени картофи и риба, шоколад, пакет цигари и бутилка кока-кола.“

Денис Лолин

Еванс все още е недоволен от липсата на организация в работата на мениджърите на AC/DC. Вместо да слуша оплакванията на вокалиста, Малкълм решава, че е време да го уволни. Според Еванс групата е репетирала с друг вокалист, докато той още е бил част от AC/DC. По това време техен мениджър е Майкъл Браунинг, който наема Роналд Белфърд Скот, по-известен като Бон, за шофьор на AC/DC. Но Бон обаче не може да се примири с ролята си на обикновено момче за всичко. Писано му е да бъде част от бандата. Той постоянно досажда на Малкълм с молбите си да му позволи да се пробва на барабаните, след това и на микрофона. Скот съветва по-големия от братята Йънг да се отърве от „смотаняка“ Еванс и да потърси нов човек. Малкълм си спомня: „Бон се прибра в хотела, изпуши няколко джойнта, започна да се надпява с китарата и ние разбрахме, че пее доста вярно.“

Дейв Еванс: „Бон дойде на моето място в AC/DC. Те вече бяха утвърдена група, бяха записали един хит и имаха изработено сценично поведение. Бон беше добър. Феновете го приеха веднага като карикатурен образ, също като Ангъс. Вече знам, че не се вписвам много като основен вокалист на AC/DC. За мен, сърцето на групата беше Бон. Класическите песни на AC/DC са тези, които е изпял Бон. Скот беше гласът на AC/DC, но това не му донесе много щастие.“

Въпреки всичко, първият успешен вокалист на групата не изпитва лоши чувства към бившите си колеги: „По времето, когато напуснах AC/DC, групата вече беше известна. Това ми носи някакво удовлетворение. След това в продължение на 25 години AC/DC продължи да жъне успехи. За мен Rolling Stones са институция в музиката, но веднага до тях слагам AC/DC. Горд съм с факта, че бях част от групата в началната фаза на кариерата им, още докато AC/DC се оформяше.“

Еванс споделя още: „Никога няма да забравя разговора си с Дъг Паркинсон, още като тийнейджър, докато правех първите си стъпки като певец в Сидни. Дъг вече беше звезда и все още е. Той ме попита: «Знаеш ли защо се разпадат повечето групи?» Естествено, не знаех. И той отговори: «Заради жени!» След това ме остави да размишлявам над това. Доста по-късно разбрах думите му. В началото Малкълм ме окуражаваше да се срещам с наши фенки преди и след изпълненията ни. Не се оплаквам — това ни донесе популярност и като вокалист винаги се срещах с най-красивите момичета.“

Обясненията на Еванс противоречат на всеобщото мнение, че Ангъс и Малкълм винаги са били популярни сред нежния пол, още от училище. Изглежда малко вероятно чарът на двамата братя да е изчезнал изведнъж, особено след като двамата свирят в рокендрол група и почти всяка вечер са сред тълпи от почитателки. Ето и обяснението на Еванс за това, как е настъпил разривът в отношенията му с другите членове на групата: „В началото популярността ми сред жените се приемаше добре от момчетата в групата. Но ревността на другите нарастваше и накрая се превърна в истинска омраза. Малкълм и Ангъс бяха изключително талантливи музиканти, но нямаха успехи сред нежния пол и докато аз бях в групата, нито един от тях нямаше гадже. Освен това усещах, че Ангъс още е засегнат от факта, че навремето бях отказал да се включа в Kentuckee.“

По времето, когато Еванс напуска, AC/DC вече са достатъчно известни и получават покани да свирят на най-големите сцени в Австралия — например Операта в Сидни. Еванс си спомня: „Това беше първият път, когато рок група свири на голямата сцена на Операта. Залата беше претъпкана, седем или осем хиляди души не успяха да влязат. Беше направо нереално — бяхме на голямата сцена в Операта. Страхотно място за рок концерт. Стив Райт (бивш член на Easybeats) беше звездата на вечерта, той току-що беше издал хита си «Evie».“

Но успехите не продължават вечно, поне не за Еванс. Споровете му с мениджъра на бандата стават катализатор за напускането му.

„Още при последното турне на групата се беше появило сериозно напрежение — обяснява Еванс. — Свирехме на концерти, имахме хит, но не бяхме получавали пари от много време. Обикновено се хранехме с риба и пържени картофи, но дори те бяха лукс, а свирехме на най-големите сцени в Австралия. Исках да разбера защо е така. По това време нямахме представа какви са разходите по едно турне плюс парите, които отиват за хотели, наем на коли и камиони, да не забравяме и заплатите на шофьорите. Сигурно е имало основателна причина парите да не стигат, дори за самите звезди, въпреки че още не мога да си обясня каква е тази причина. Никой не си направи труда да ни обясни всичко това и аз се конфронтирах с мениджъра, след като се бях напил. Спорът се разгорещи, имаше няколко удара, но никой не пострада. Това сложи край на всичко — този инцидент предопредели съдбата ми, поне що се отнася до бъдещето ми в AC/DC. Бях си спечелил могъщ враг.“

Рок кариерата на Еванс обаче не свършва с напускането на AC/DC. По-късно той пее в Thunder Down Under, The Hot Cockerels и не на последно място — в класическата глем рок група Rabbit.

 

 

Пълният списък на кавърите, изпълнявани от AC/DC:

„Shake, Rattle & Roll“ (Биг Джо Търнър)

„Heartbreak Hotel“ (Елвис Пресли)

„Baby, Please Don’t Go“ (Биг Джо Уилямс, станал известен с Them)

„No Particular Place To Go“ (Чък Бери)

„Jailhouse Rock“ (Елвис Пресли)

„That’s Alright Mama“ (Елвис Пресли)

„Jumping Jack Flash“ (Rolling Stones).

Откъс от официалната биография на Rabit от CBS — Circa 1976

Дейв Еванс не смята, че е нужно да се извинява за неприкритата агресия в гласа, движенията и текстовете на песните си. „Рокът и насилието са тясно свързани — твърди той. — Навремето се опитвах да задуша агресията си на сцената, но откакто бях в Rabit, вече намирам това за неосъществимо. Когато правиш музика като нашата, трябва да бъдеш напълно честен пред себе си и да осъзнаеш, че насилието е част от човешката природа и хората копнеят да отприщят тази част от себе си. На децата в днешния свят — особено на момичетата — непрекъснато им повтарят, че не бива да показват стаената си агресия, затова нашата музика е като шокова терапия.“

Дейв се отдава напълно — телом и духом, на всеки концерт, влага цялата си енергия в изпълнението и в резултат на това зарядът на неговия рок е невероятен. „Нашата музика не би представлявала нищо, ако не стигахме до крайности — смята той. — Ако ние не можем да дадем воля на емоциите си, как да очакваме публиката ни да го направи?“ За Дейв „даване воля на емоциите“ означава напрягане на гласа до краен предел и пълно себераздаване на сцената до степен на крайно физическо изтощение.