Пол Стенинг
Двете страни на славата (25) (AC/DC — пълната биография)

Глава 20
Fly On The Ball — Профил на Браян Джонсън

„С Фил и Клиф снощи гледахме «Татко Тед» по телевизията. Гледали сме сериала сигурно петдесет пъти, но пак се бяхме просълзили от смях и се въргаляхме по пода — голям майтап е.“

Браян Джонсън

(Част от материалите в тази глава са от интервю, публикувано от Jarmo в www.kolumbus.fi/nononsense/brian.htm)

Въпреки че е в AC/DC от 25 години, Браян „Джона“ Джонсън си остава неизвестна величина за легионите фенове. Рядко говори на сцената, а журналистите най-често му задават еднотипни, суховати въпроси. В много отношения Джонсън е затворен човек, който с удоволствие застава на заден план, въпреки че иначе стотици пъти годишно „води“ групата на сцената.

Това може би се дължи на факта, че Джонсън се присъединява към AC/DC в период, когато се търси скромност и мек характер. Определено трябва да му се признае, че не се опитва да промени групата и не е заел типичната за солистите егоцентрична поза. Напротив, достатъчно умен е да си даде сметка, че е само допълнение към една перфектно смазана машина. Целта му не е да наложи на AC/DC характера, а още по-малко гласа си — той придава завършеност на групата със своята порядъчност, честност, работливост и отдаденост.

Бащата на Браян, Алан Джонсън, е сержант-майор в британската армия. Участвал във вихъра на кампаниите в Италия и Северна Африка, и все пак първата му среща с AC/DC го сварва неподготвен. „Бях в Монте Касино, когато американците го изличиха от лицето на земята — разказва старият Джонсън. — Бях в Ел Аламен, когато отблъснахме Ромел с оръдията. Обаче в живота си не съм чувал по-шумно нещо.“

„Баща ми беше протестант, от Англиканската църква — казва Браян. — Майка ми беше католичка, италианка. Татко беше военен. За да се ожени за майка ми, е трябвало да приеме католическата вяра. Вече в църквата, докато бил на колене и със скръстени ръце, влязъл капитанът му и креснал: «Джонсън, стани и излез от тази църква». Баща ми първоначално не разбрал какво му говорят. «Моментално напусни църквата», наредил пак капитанът. «Сигурно не разбирате — ще ставам католик.» На което капитанът казал: «Аз съм твоят padre, от Англиканската църква.» Католическият свещеник дошъл и попитал: «Кой си ти, че да се разпореждаш в църквата ми?» Станал страхотен скандал. Оттогава баща ми не признава религията. Сега е пълен атеист. Двамата божи люде го отказали от Господ.“

Браян е отгледан с любов, въпреки че всяко дете, израснало в индустриален град в Североизточна Англия през петдесетте, без съмнение се е сблъскало с неприятната реалност. Така става и с Браян, който макар и чувствителен и почти свенлив, по-късно ще твърди, че винаги прикривал емоциите си. В студените, мрачни градове като Нюкасъл думите „срамежлив“ и „чувствителен“ са синоними на „женчо“.

Изявите в местни телевизионни програми повдигат самочувствието на Браян. Той участва в програми и с местните скаути и пее в църковния хор. В крайна сметка постъпва на работа в една фабрика, където получава „късметлийския“ струг на Час Чандлър от Animals. „Чиракувах в една фабрика в Нюкасъл — спомня си Браян. — Шефът дойде и ми каза: «Синко, отиваш на ей онази машина». Оплаках се, че ще ми е малко голяма, а той ми каза, че това бил късметлийският струг, на него работел Час Чандлър и че сигурно съм пуснал връзки, за да ми го дадат.“

Браян с времето развива силна вяра в бога. Както сам казва: „Мисля, че и най-закоравелият циник трябва да признае, че когато се чувстваш депресиран, или си изправен пред важна задача, се налага да помолиш за малко помощ, дори да си най-силният мъж на света.“

Самият Браян никога не говори за собствената си вяра, или тази на околните. „Това е нещо лично — казва той. — Ходя на църква, когато няма свещеници или хора. Не обичам да ходя с други. Ще ви кажа какво мисля за неделните религиозни програми в Америка. Излиза някой и ми казва как получил «послание» от Господ, че трябва да се борим с комунистите. «Бог слезе на земята и ми нареди да събирам пари», блеят онези типове. Доста телевизори съм изритал!“

Браян признава, че отстрани изглежда смешно един рок певец да реди молитви преди лягане, но това е неговата вяра и той се моли всяка нощ. „Говоря с Бог от петгодишен, не съм пропускал нито ден“, откровеничи вокалистът.

Джонсън никога не е бил разюздан, вписва се в стереотипния имидж на рокаджия само с това, че обича да си пийва. „Живея в Сарасота, Флорида — разказва той. — Там има една кръчма, «Уотсънс Паб». Сервират бирата както си се полага. Европейска бира в оригиналните чаши. Истинската, немска «Weiss» бира, се сервира в красиви steins чаши. Белгийските бири — в големи тумбести чаши. Така удоволствието от бирата се увеличава.“

Не е изненадващо, че любимата бира на Браян е родното тъмно нюкасълско пиво. „Пиех го… много — признава певецът. — За съжаление тъмната бира е като наркотиците, не можеш да спреш. Изгълтал си халбата, преди да се усетиш. Обичам я. Но сега трябва да внимавам, остарявам, а и не мога да пусна шкембе. Ходя на фитнес, вдигам тежести, правя много дихателни упражнения. Намалих и фасовете. Преди пушех по три кутии на ден, сега пуша много по-малко, максимум по кутия. Надявам се някой ден изцяло да ги откажа. Сега се чувствам много по-добре.“

На домашния фронт

„Не се правим на звезди и хората рядко ни разпознават — обяснява популярността на AC/DC Браян. — А и живеем на такива места. Фил е в едно малко село в Нова Зеландия. Малкълм и Ангъс също живеят в някакви забутани селца. Клиф е в Северна Каролина, аз съм във Флорида, но пак сме в малки градчета. Всички ни познават, хлапетата ме поздравяват по име, когато прескоча до магазина. Хората знаят кои сме, но всичко е с мярка и е приятно. Сигурно е трудно да си суперзвезда, не знам дали щях да свикна с тази простотия.“

Което не пречи на Браян да боготвори някои други звезди. „Гледах Джордж Торогуд и Destroyers в Хелзинки и поне според мен, те са разкошна рок банда — откровеничи англичанинът. — Отидох да им се обадя, преди да излязат на сцената. Те се разтопиха и не спряха да повтарят каква голяма чест било. Глупости, за мене беше чест. Още се притеснявам, когато видя някой известен човек. Чудесно е. Някои от хората, с които се срещам са нафукани копелета. Но навсякъде е така, в живота, в заводите, в музикалния бранш, в бизнеса. Срещна ли такъв, веднага му казвам какво мисля. Не обичам арогантните типове.“

В къщата на певеца няма „нищо, свързано с музиката“. Той отказва да си оборудва студио. „Върна ли се у дома, край с музиката — отсича Джонсън. — Обаче си имам бар, английски, точно копие на една кръчма в Нюкасъл — «Главата на кралицата». Заснех я и накарах да ми построят същата. Къщата ми е пълна с коли. Коли, коли, и пак коли.“

Свободното си време Браян посвещава на старата си мания — кара състезателни коли и участва в състезания. Разказва за „500-те мили на Индианаполис“: „Участвах в шампионата през ’97 и ’98. През ’99 трябваше да се откажа заради албума. С нетърпение чакам да се върна на пистата. Състезанието минава през цяла Америка, не върти в кръг. Това е истинско «роуд рейсинг», както му викаме в Америка. Нямам търпение, голяма тръпка е…“

За съжаление, Браян е истински ветеран в катастрофирането. „Най-лошо беше в Атланта, трябваше да срежат колата, за да ме извадят — спомня си той. — Забих се в един мост. Имах супер гуми, водех. Не можех да повярвам. Носех се по-бързо от всички останали. Колата беше Lotus Cortina Mark I, първото ми състезание, а издухах всички поршета. Изкачих хълма със 120 мили в час. Мостът се падаше зад хълма, виждаш моста и небето, но пътят изчезва и трябва да рискуваш. Извъртях волана; нищо не се случи, продължих право напред. Имам го на филм, в колата имаше камери. После бум! Колата се преобърна, беше отвратително. От първи станах последен. Очевидно не финиширах. Откараха ме с линейка. Беше много странно, виждаш живота си като на лента. Бях много спокоен, само седях и си мислех: «Е, това беше».“

„Не болеше, само се чувствах като идиот — продължава певецът. — Нищо не можех да направя, освен да чакам да се приземя върху тревата, което щеше да е краят ми. Нямах никакъв шанс, носех се като гюле. Това не ме спря, участвах в следващото състезание в Япония. Летяхме дотам в първа класа с бизнесмените. В Япония не работиш ли, трябва да спиш. Супер се забавлявахме. Приятна страна е. Не бях ходил в Япония от 1982 г. и бях забравил какво е. С момчетата навремето смятахме, че японците повече си падат по «момчешките» групи, затова отидохме и изнесохме там три концерта, но без да храним големи надежди. Промотьорите ни казаха: «Предупреждаваме ви, няма да куфеят, ще си седят и ще ръкопляскат между песните.» Абсолютно грешаха. Хората се побъркаха, тотално. Беше страхотно. Не можех да говоря с тях, представа си нямам от японски. Много ми е труден.“

Япония продължава да е културен шок за групата. „Нравите там са странни — разказва Браян. — Момчетата ходят с дълги коси, приличат на жени. А групите им… някои дори не са групи. Има случаи, в които четирима привлекателни младежи се събират просто така, кръщават се примерно «Момчетата» и толкова. Не свирят, не пеят, не правят нищо, а пускат обява във вестниците, «»Момчетата“ ще раздават автографи". И мадамите подивяват. После ги ангажират за реклама на „Найки“ или нещо подобно, чак тогава издават албум. И изведнъж стават известни… с какво? Питах звукозаписната компания какво точно са издали. Нищо, просто се събират и се кръщават The Gang! Оттам нататък се развяват като Beatles. Както казах — странен остров е Япония. Обаче храната е добра и хората са чудесни."

Браян се е сблъсквал с неописуемата лоялност на заклетите фенове. „Имаше един тип, на целия си гръб беше татуирал обложката на «Fly On The Wall» — цветна — спомня си той. — Все си мислех как ли трябва да е боляло. Нямам татуировка, не ми стиска, а и така и не видях някоя, която да ме грабне. За малко да си направя, докато бях в парашутните части. Отидохме в студиото за татуировки 12 души, до един пияни. Не си направих само защото бях последен на опашката, докато останем трима, вече беше четири сутринта и на момчето в студиото му писна. «До тук бях, не мога повече», каза и аз останах без татуировка.“

Твърде близо до дома

Разводът на Браян с Каръл Джонсън му създава проблеми по време на записите на албума „Blow Up Your Video“. По едно изумително стечение на обстоятелствата, Каръл се омъжва за Малкълм Макдоналд — прочутият нападател на Нюкасъл Юнайтед, играл в 187 мача за клуба в периода 1971–1976. „Свраките“ са любимият отбор на Браян, който и досега е техен заклет фен.

Каръл и Малкълм сключват брак на тайна церемония в Тайнсайд. Червенокосата Каръл вече се е преместила да живее с Макдоналд (в апартамент в Джезмънд, Нюкасъл), за да му помогне да спечели битката с алкохолизма, който той признава публично няколко години по-рано. Самата Каръл, която като тийнейджърка пътува по турнета с AC/DC, дълго се бори с уискито и кокаина. Тя черпи от опита си, за да преведе Макдоналд през отрезвителната програма.

Футболистът казва: „Каръл е тази, която ми отвори очите и бе неотлъчно до мен. Нямаше да се справя без нея.“ Два пъти развеждалият се бивш голмайстор сега се радва на спокоен живот, със седем деца и две бивши съпруги.

Дисковете, които Браян би взел със себе си на самотен остров

Delta Lady (Джо Кокър)

Here, There and Everywhere (The Beatles)

Boom Boom (Джон Ли Хукър)

Blue Bayou (Рой Орбисън)

Jailhouse Rock (Елвис Пресли)

Bad Bad Boy (Nazareth)

Seven Seas of Rhye (Queen)

Bad to the Bone (Джордж Торогуд)

Brown Sugar (Rolling Stones)

Get Back (The Beatles)

… и всичко на Луис Армстронг