Пол Стенинг
Двете страни на славата (18) (AC/DC — пълната биография)

Глава 13
Ерата на грешките

„Ако някое момче мисли, че се противопоставя на системата като пее «Highway To Hell», то в това няма нищо лошо. Защото той само ще пее и ще скандира. Така няма да навреди на никого. Не излагам личния си възглед за живота, това е факт. Ако започна да налагам ценностите си на другите, ще стана като религиозните фанатици, които използват всеки удобен случай, за да си осигурят малко слава.“

Браян Джонсън

През 1985 г. AC/DC подписват с нови мениджъри — Стюърт Йънг и фирмата „Парт рок мениджмънт“. И двете имена са добре познати в рок средите и се ползват с отлична репутация, но дори чудодейци не биха могли да отклонят скандала, който се заражда около групата по това време.

След избирането на Роналд Рейгън за президент на САЩ през 1980 г., в страната бързо набират сила различни консервативни християнски групи и движения. За тях по-шумните и екстравагантни рок групи са постоянен дразнител и обект на порицание. В тази категория попадат и AC/DC. Много хора от тези организации в началото тълкуват по невероятни начини името на групата — според тях AC/DC означава „Anti Christ/Devil’s Children“ (Антихристи и деца на дявола), „Away (from) Christ (the) Devil Comes“ (Отделени от Христа и пристигането на дявола) или пък „Anti Christ/Devil’s Crusade“ (отново Антихристи/Кръстоносен поход на дявола). За всеки, който знае поне малко за групата, тези инсинуации са абсурдни. Австралийците винаги са се кланяли единствено на рокендрола.

Името на AC/DC дава поле за множество тълкувания и интерпретации. Едва ли има нещо кой знае колко скандално в електрическия ток, но по някаква причина от самото създаване на бандата хората търсят подтекст в четирибуквеното съкращение. Някои групи не крият провокиращото значение на името, което са избрали, като например американската хевиметъл банда W.A.S.P чието име е абревиатура на We Are Sexual Perverts („Ние сме сексуални перверзници“). Кой знае защо обаче, това съкращение не дразни правоверните американски последователи на каноните на Библията.

„Още по време на първите ни турнета в Америка имаше протести срещу нас — обяснява Ангъс. — Чудех се какви са тези хора с дългите роби, които се появяваха на концертите ни. Веднъж след едно шоу, един от тях застана пред прозореца ми. Отворих му, а той ми каза: «Вземи това.» Ставаше въпрос за книжка с памфлети, обичайните глупости за сатаната. Отвърнах му: «Тези книжлета са много забавни, приятелю» и това беше.“

„Всички искаха да станат известни — е мнението на Браян Джонсън за религиозните екстремисти, които раздават на концертите им брошури, «хвърлящи светлина» върху сатанинските пристрастия на групата. — Наскоро в Детройт се появи брошура, в която пишеше: «В Библията се казва, че словото на дявола е зло, същото важи и за рокендрола.» Според Библията рокендролът е зло? Не помня някъде в Библията да се споменава нещо за рокендрола?!“

Ангъс продължава: „Знам, че има много хора, които искрено вярват в Библията и в това няма нищо нередно, все пак това е въпрос на избор. Но не ми харесва да ме притесняват. Веднъж един идиот се опита да ме оглуши, като ми кресна: «Вярваш ли в Господ?» Отговорих му: «Не ме интересува, остави ме на мира.» Такива хора хвърлят страшни къчове, като видят заглавие като «Highway To Hell». Но това е само заглавие, просто песен.“

Браян: „Тези проклети религиозни фанатици споменават по-често дявола от нас. Имам предвид, че те се опитват да изплашат хората, а ние само ги забавляваме. Когато аз пея, а момчетата свирят, всички знаят, че става въпрос само за рокендрол, за шоу. Но все пак представлението трябва да бъде впечатляващо. Всичко — оборудване и декори, осветление, мощен звук, само така се получава истински концерт. Няма нужда от нежни обръщения. Най-важното е, че текстовете ни не са послания на сатаната — всичко опира до това да римуваш думата с тази от края на следващия стих!“

Вниманието, което религиозните фанатици оказват на AC/DC в началото е неприятно и дразнещо, но по-късно положението става наистина сериозно. Серийният убиец Ричард Рамирес (истинското му име е Рикардо Лейва), известен и с прякора „Нощният преследвач“ твърди, че песента на AC/DC „Night Prowler“ го е вдъхновила за престъпленията му. Следователите намират шапка на AC/DC в къщата на Рамирес и това отприщва истински медиен лов на вещици. „Highway To Hell“ (албумът, в който е включена „Night Prowler“) вече е успял да предизвика гнева на всякакви „пазители на семейните и религиозните ценности“ със стихове от рода на: „Хей, сатана, виж ме… На път съм към Обетованата земя.“

25-годишният тексасец Рамирес извършва убийствата в района на Лос Анджелис и сее страх и терор в целия град, преди полицията най-после да го залови. При арестуването му, Рамирес носи фланелка на AC/DC, а след това заявява пред полицията, че това е една от любимите му групи.

Полицаите наистина вярват, че текстът на „Night Prowler“ е вдъхновил Рамирес да извърши престъпленията си, които включват убийства, изнасилвания, осакатявания и обири. След ареста, Рамирес е обвинен в извършването на четирийсет убийства и още трийсет и едно други престъпления. Предполага се, че е извършил и петнайсето убийство в Сан Франциско, а в Ориндж Каунти го чака процес за изнасилване и опит за убийство. Освен, че е фен на AC/DC, Рамирес е и обсебен от сатанизма и пристрастен към кокаина и фенциклидина (известен още като „ангелски прах“). Престъпникът твърдо вярва, че се намира под закрилата на Нечестивия, докато върши престъпление в негово име.

„Много е трудно да повярваш, че само с помощта на марихуаната и рок музиката, един объркан младеж ще се превърне в един от най-отвратителните серийни убийци и изнасилвачи в съвременната история.“

Антъни Бруно, журналист в „Тру Крайм“

През септември 1985 г. списание „Тайм“ публикува статия, която подклажда крайните обществени настроения и демонстрира пълно невежество по отношение на посланието на рока. Критикът, написал материала, „изобличава“ опасностите, които се крият в тази музика. „Рокендролът твърде често използва за свои основни теми секса, сатанизма, наркотиците и насилието. Той покварява младите и формира у тях една нездрава ценностна система. Стиховете в тези песни разкриват моралното падение на авторите им, особено в последните няколко години, в края на 80-те. Рейчъл Матюс е музикална агентка, която работи за «Капитал Рекърдс» и целта й е да намира нови групи за компанията. Коментарите й, касаещи една от последните групи, с които е сключила договор, са много интересни. Ето нейното мнение, като представител на музикалната индустрия относно това, какво търси в една група: «Просто си казах: „По дяволите! Никога досега не съм чувала нещо такова! Слушала съм много траш и спийд метъл, но това изпълнение беше неконтролируемо, сякаш попадаш под влиянието на психоза. Много ми хареса, освен това добре се разбира и текстът. Въпреки че групата е отвратителна и отблъскваща, мисля, че е хубаво, че текстовете им са разбираеми. Това ги прави два пъти по-зловещи. Харесва ми“.»“

Статията продължава с описание на новите и опасни форми на рока като „траш метъл“ (trash metal). Изтъква се, че основните теми в тази музика са „насилието и смъртта“, а сред пионерите на „траш“-а са посочени Megadeth и Anthrax. Като изключим основната грешка, че жанрът всъщност е по-познат като „траш метъл“ (thrash metal, разликата е в произношението и значението — trash означава боклук, а thrash — удар, пердах), авторът не си е направил труда да спомене, че текстовете на двете групи са основно свързани с околната среда и политиката. Ако тези теми в ума на журналиста се покриват с „насилието и смъртта“, то за това едва ли отговорността носят споменатите банди.

Но това не е всичко, разкритията продължават: „Третият тип музика е известен като «блек метъл» (black metal) и открито е сатанински. Текстовете на песните подтикват към кръвосмешение, некрофилия, изнасилвания, мъчения и човешки жертвоприношения. Представители на това течение в музиката са групи като Venom и Slayer. Най-сатанинският представител на тази разновидност на рока — «black metal» е може би King Diamond. Той открито почита сатаната и използва много дяволски образи и символи в изпълненията си.“

Ясно е, че този материал е написан с единствената цел да помогне на продажбите на списанието — по това време загрижеността за връзките между метъл музиката и сатанизма достига неочаквани висоти. Но в същото време материалът е некоректен, защото дори не е обяснено как AC/DC се вписва в цялата сатанинска история. Като изключим заглавието на „Highway To Hell“ и малките дяволски рогца на Ангъс — които между другото могат да се срещнат във всяка една от пиесите на Шекспир, — други доказателства за принадлежността на групата към сатанизма няма. Това обаче не пречи на кампаниите, подхванати от различни религиозни групи, които имат за цел да постигнат забрана на концертите на AC/DC в някои градове. Освен това стартира и още една кампания — за забрана и изземване на албумите на AC/DC, които се продават в този момент.

В някои градове има събирания на притеснени родители, които публично изгарят хевиметъл албуми или трошат плочи. „Highway To Hell“ на AC/DC е сред плочите, осъдени на „огнена смърт“, другите са: „Number Of The Beast“ на Iron Maiden и няколко албума на Black Sabbath.

„В Австралия бяхме скандални. Там явно обичат скандалите. Тук майките дърпат децата си, за да не минем покрай тях на улицата. «Ооо, само ги погледнете!»“

Малкълм Йънг

Писателката и криминален експерт Катрин Рамсланд стига до корените на проблема, като използва случая на Рамирес, за да хвърли светлина върху „сатанинския феномен“ в Америка.

„За да разберем Ричард Рамирес и страстта му да служи на дявола, трябва да разгледаме не само живота му, трябва да обърнем внимание и на времето, в което той живее — обяснява тя. — Рамирес извършва поредицата от убийства през 1985 г., насред «Сатанинската паника», обхванала цялата страна през това десетилетие. Страхът от сатанизма и заговорите на злото са наболяла тема в обществото. Много хора, които се лекуват от психични заболявания разказват за ритуали на тайни сатанински кръгове, много от елементите в разказите им съвпадат, но така и не се намериха доказателства. Голям брой хора развиват сходни психически симптоми, които са на емоционална основа, а истерията около предполагаемите ритуални жертвоприношения и насилие беше широко разпространявана и раздухана от медиите, лекарите, производителите на лекарства и от всеки, който сметна, че може да каже нещо по въпроса. Серийните убийци също попаднаха под сатанинско влияние. През това десетилетие Робърт Бердела убива шестима души в Мисури «по поръчка» на сатаната, Антъни Коста убива четири жени в Кейп Коуд, като всички убийства са ритуални, Томас Крийч признава за 47 сатанински жертвоприношения, а Лари Айлър погребва четири от двайсет и трите си жертви под хамбар, маркиран с обърнат пентаграм. Един тийнейджър, който иска да стане последовател на дявола, убива родителите си, докато спят.

През осемдесетте години, бившият съучастник на Джон Уейн Гейси — Робин Гехт организира група, в която участват още трима мъже — «Екипът на жестоките убийци». Групата убива 18 жени. Те умъртвяват жертвите си, след което отрязват левите им гърди с тънка тел, гаврят се с труповете, нарязват отрязаните гърди и изяждат парчетата. Това е класически ритуал на последователи на сатаната, а яденето на човешка плът е форма на демонично причастие. Нощният преследвач вярва в същите ритуали. Той проследява жертвите си през нощта, облечен изцяло в черно, и след това се промъква в домовете им. Понякога, като част от ритуала, Рамирес вади очите на убитите. Той пребива с тояга две възрастни сестри, а след като едната от тях умира, изрязва сатанински символ на едното й бедро във формата на пентаграм. Освен това обича да рисува с червило различни варианти на пентаграм по стените. При арестуването му Рамирес заявява, че е слуга на дявола, който го е изпратил да му свърши мръсната работа на земята.“

По време на процеса Рамирес често прави „дяволския знак“ (имитира с пръсти, че са му пораснали рога на главата), така той се надява жестовете му да бъдат свързани с множеството метъл групи, които ползват подобна символика.

Катрин Рамсланд обяснява: „Той е взел идеята от песента «Night Prowler», защото текстът е посветен на една проста житейска истина: този, който всява страх у хората, може да ги контролира. Както обяснява Рамирес, другите убийци, като Джон Уейн Гейси, също са били вдъхновени от хевиметъл групи или отделни изпълнители. Банди като Acid Bath използват извратените рисунки на Гейси, за илюстрации към свои албуми. Мерилин Менсън и колегите му променят фамилиите си, като взимат имената на убийци, сред които Гейси и Рамирес. Изглежда, че хевиметълът винаги ще се свързва в съзнанието на хората с тъмната страна на религиозните схващания, въпреки че през осемдесетте години се появяват много християнски хевиметъл групи. Те свирят т.нар. бял метъл и целта им е да докажат, че всъщност най-важна е музиката и че групите могат да пеят както за Христос, така и за сатаната, резултатът ще е един и същи. Успехът на групата Styper, чиито членове хвърлят библии на феновете си по време на концерти, доказва последното твърдение.“

През 1985 г. се появява организация, която цели да помогне на родителите при подбора на музиката, която купуват на децата си. Целият спектър изпълнители — от Принс до Шийна Йистън, попада в полезрението на цензорите, но основната цел при създаването на PMRC („Родителски център за музикален контрол“) е да спре нарастващата популярност на хевиметъла. Първоначално идеята на основателите на организацията е да наложат забрана върху разпространението на хевиметъл музиката, но когато става ясно, че това е невъзможно, PMRC налага поставянето на предупредителен стикер върху всеки албум или сингъл, който не се нрави на организацията. Стикерът предупреждава, че продуктът може да съдържа музика с неморално и нецензурно съдържание. Така се появява лепенката „Родителски контрол“.

Американската група W.A.S.P. е сред любимите жертви на цензурата. Първият сингъл на групата — „Animal (Fuck Like A Beast)“ („Чукам като звяр“) е изтеглен от продажба през 1984 г., а във Великобритания почти целият тираж на един от броевете на списание „Керанг“ също е иззет, по простата причина, че на корицата му са членовете на W.A.S.P., нагазили в дълбока локва кръв. Фронтменът Блеки Лоулес си спомня: „Всичко тръгна оттам, че Типър Гор веднъж се заинтересувала каква музика слуша дванайсетгодишният й син. А малкият бил надул до дупка «Fuck Like A Beast». Тогава Типър си казала: «Това няма да го бъде!» Поне така се говори.“

Типър Гор е съпруга на сенатора Ал Гор, който по-късно става вицепрезидент на САЩ. Тя се възползва от положението на съпруга си, за да наложи на обществеността консервативните си възгледи относно музиката. Подобно на AC/DC, Лоулес и W.A.S.P. се отнасят с известна доза чувство за хумор към ситуацията. „Направо се скъсахме от смях — спомня си Блеки. — Дори съм виждал хора с факли да дефилират пред къщата ми, като във филм за Франкенщайн, все едно са тръгнали на лов за чудовища.“ Но също като AC/DC, W.A.S.P. изпадат в немилост и истерията сякаш никога няма да свърши. Певецът си спомня: „В продължение на четири или пет години нещата вървяха наистина от зле към по-зле. Получавал съм смъртни заплахи, сигнали за поставени бомби и три пъти стреляха по мен.“ Това, което не осъзнават активистите на PMRC е, че по-голямата част от потенциалните купувачи на хевиметъл музика демонстрират по-голям интерес към тези албуми, след като знаят, че така ще ядосат родителите си. Тиражът на всяка „забранена“ плоча автоматично скача до небето. „Да, това наистина ни направи много известни — признава Блеки, като има предвид не само W.A.S.P., но и много други рок и хевиметъл групи. — Но в същото време стана ясно, че ако някоя баба в Нюкасъл е чувала за нас, то тя няма да се затича да си купи новия ни албум.“ През същата година-две самоубийства в Невада привличат отново интереса на медиите и обществото, като този път в центъра на критиките е британската група Judas Priest. Случаят дори стига до съд, тъй като семействата на двете мъртви момчета държат отговорни членовете на групата за това, което се е случило с децата им. След показанията на музикантите, делото е прекратено. Проблемът е в това, че в албума си „Stained Class“ групата няколко пъти убеждава чрез текстовете на песните феновете „да го направят“, като по смисъл е ясно, че става въпрос за самоубийство.

AC/DC обаче категорично не искат да бъдат свързвани с хевиметъл течението в музиката. Те вече са изразили антипатията си към този музикален жанр и се смятат за група, различна от тези, които следват каноните на хевиметъла. Тези гръмки изявления вероятно се дължат на желанието на австралийците да тушират негативното напрежение около албума „Highway To Hell“. Но усилията на групата явно не дават резултат, когато трябва да убеждават родителите на феновете си, че не са хевиметъл банда.

„Аз съм открит човек и AC/DC са една от най-добрите рокендрол групи в света. Музиката ни е много близка до първичния рок, нищо повече.“

Браян Джонсън

AC/DC изнася планираните концерти от турнето в САЩ през октомври и ноември. Местните власти в Спрингфийлд и Далас неуспешно се опитват да им забранят да свирят в тези два града, основно заради скандала с престъпленията на Рамирес. Малкълм Йънг обяснява: „Трябваше да свирим в «Спрингфийлд Аудиториум» в Илинойс, когато разбрахме, че религиозните фанатици са успели да издействат забрана на концерта ни, тъй като са обяснили, че ние сме сатанисти. Поговорихме с няколко души и разбрахме, че тези хора са луди и нямат право да правят такива неща. За подобни забрани можехме да ги дадем под съд, което и направихме и спечелихме.“ Но не всички проблеми са решени: „Собствениците на местните хотели не искаха да ни приемат, така че вечерта преди концерта се наложи да спим на около 100 мили от града, след което да пътуваме до залата.“

„Имахме доста проблеми в Щатите и епизодът с Нощния преследвач определено не ни помогна — обяснява Малкълм пред списание «Керанг». — Някакъв тип беше осъден за убийство преди няколко месеца и се беше вдигнал доста шум. Оказа се, че момчето е било с фланелка на AC/DC, което веднага насочи вниманието към нас. Естествено, религиозните фанатици, които никога не са ни оставяли на мира, побързаха да свържат Нощния преследвач с «Night Prowler». Това беше уникално недоразумение, защото в текста на песента всъщност се пее за това, как можеш да се промъкнеш при някое от бившите си гаджета и да й изкараш акъла, нищо повече. Не става въпрос за изнасилване или каквото и да е насилие… Цялата работа се разрасна, само защото той беше арестуван с фланелка на AC/DC и след това един от приятелите му заяви, че момчето е отчаян фен на групата. Какво от това? Някакъв ненормалник харесва музиката ни и носи наша фланелка, докато избива хора — ние не сме му казали да прави такива неща!“

„За да оцелееш, трябва да имаш добро чувство за хумор — допълва Ангъс. — Винаги ме напушва на смях, когато хората ни обвиняват за убийства и търсят в музиката ни отговори на «големите въпроси на съвремието». Дори най-умните хора на света не могат да дадат отговори на тези въпроси. Защо ги очаквате от нас?“

Браян Джонсън е на същото мнение: „Най-лошото е, че част от нашите колеги наистина се опитват да дадат решение на някои от проблемите. Аз бих се придържал към политиката: «Мълчи си! Не се обаждай. Взимай китарата и свири.» Другите обаче продължават, докато се оплетат напълно в нещо, което не разбират. Година по-късно всички осъзнават, че играят ролята на селския идиот. Все пак ние сме само музиканти, по дяволите. Не сме политици. В студиото може да си говорим за политика. Но определено не искаме да излезем на сцената и оттам да налагаме мнението си.“

„Имиджът, който сме си изградили ни представя в истинската ни светлина. Никога не сме се опитвали да скрием нещо.“

Ангъс Йънг

Естествено, AC/DC отхвърлят всички обвинения, че се занимават със сатанински дела. Те дори се шегуват, че се доближават до тъмната страна единствено, когато става въпрос за предпочитанията на Ангъс към черното бельо.

„Лесно е да атакуваш някого, който пее за секс и рокендрол, но тези неща са част от живота, а и винаги сме искали хората да се забавляват с нашата музика — по-спокойно обяснява Ангъс. — Не сме ние тези, които ще казват на хората какво да правят. Никога не съм харесвал другите да ми нареждат, дори когато ставаше въпрос за учителите в училище. Още докато бях ученик, когато някой учител започваше да ме поучава, предпочитах да се изнеса към тоалетната, за да изпуша една цигара на спокойствие. Никога не съм искал да ме занимават с неща, които не ме интересуват, нито ще са ми от полза. Мислех си: «Защо ми говориш всичко това, като знаеш, че като стана на 15 ще напусна училище и ще се хвана на работа в някоя фабрика? Научи ме на нещо, което наистина може да подобри живота ми. Явно няма начин да си намеря работа като университетски преподавател».“

Членовете на групата предпочитат да не коментират сатанинската тема по простата причина, че според тях цялата истерия не заслужава да бъде обсъждана. Те се придържат към твърдението, че AC/DC са петима души, които свирят рокендрол и искат да бъдат известни само с това. Ричард Рамирес, както много преди и след него, е видял нещо в музиката на групата, което обаче не съществува в действителност. Той е чул това, което е искал да чуе. Ако не е бил толкова запален почитател на AC/DC, със сигурност нещо друго е щяло да отприщи престъпните му наклонности — филм или музиката на друга група.

„Първото нещо, което ми казаха Ангъс и Малкълм Йънг, когато дойдох в AC/DC беше много интересно — разказва Браян пред «Керанг». — Попитаха ме: «Ти нали не се обиждаш от най-малките неща?» А аз зададох въпроса: «Защо?» Отговорът беше: «Защото, ако станеш част от групата, трябва да очакваш всякакви мръсотии по свой адрес. Защото откакто сме напуснали Австралия, на наш гръб си изливат комплексите всички долнопробни репортери.» Аз ги успокоих, като казах: «Явно така ще бъде, след като идвам на мястото му (става въпрос за Бон Скот).» Но за мое щастие, тези момчета са като истинско семейство, те не те оставят да се почувстваш самотен. Ако седя в хотелската си стая депресиран от поредната измислица, някой от тях ще дойде и ще ми каже: «Просто не обръщай внимание. Вършим си работата добре, това е важното. Да не ти пука. Свирим си музиката и нищо повече.» Никоя друга група не може да свири така. Това е най-добрата група в света!“

В по-късно интервю Ангъс и Браян са запитани дали ще разкрият политическите си пристрастия и дали понякога не се срамуват от песните, които пишат, особено когато става въпрос за определено сексистките текстове.

„Браян, аз и Малкълм сме напуснали училище на 15 години — отговаря Ангъс. — Не сме от най-образованите хора на земята. Рядко се тормозим с проблемите, които гледаме по новините и въобще не ни пука кой управлява държавата.“

Браян отдава почит на политическите пристрастия на покойния си баща, които могат да се обобщят по следния начин: „Ще гласувам за скапаняка, който ми осигури работа, за да мога да храня семейството си.“

Джонсън коментира и някои от текстовете, които често са определяни като сексистки и дори „изпълнени с омраза към жените“: „Един шведски журналист ме попита: «Мислите ли, че на жените им харесва да се отнасят с тях така, както вие описвате в песните си? На вас дали ще ви хареса някой да ви върже и да ви унижава?» А аз му отвърнах: «Направо си умирам за подобно отношение. Много искам някоя дива мадама да ме върже, след което да ме скапе от чукане».“

Браян допълва обясненията си: „Разбира се, че текстовете ни са сексистки, но животът е секс. Когато сексизмът е примесен с хумор, се получава нещо забавно. Ние не се притесняваме да казваме нещата директно. И музиката ни не е само за мъже, а също и за жени. Някои жени са разгонени като животни. Има много дами, които биха искали да те вържат и да се възползват от готиното ти тяло!“

Когато Малкълм говори за времето, когато животът на момчетата е изпълнен с безброй сексуални експерименти, той се опитва да смекчи нещата: „Беше по-скоро перчене, отколкото тежки оргии. Случва се често, когато си по-млад и неопитен. Но когато става въпрос за текстовете ни, винаги сме използвали секса като вдъхновение. Това не ни притеснява. Истината е, че наистина имаме някои интересни истории за разказване, но сега те са само приятни спомени.“

„Даваме на децата това, което искат. Те искат здрав рок и ние им го осигуряваме.“

Ангъс Йънг

В крайна сметка AC/DC все пак получава възможност да свири пред верните си фенове, какъвто е и смисълът на турнето. Животът, изпълнен с пътувания в продължение на над 10 години, не се е отразил на ентусиазма на братята Йънг. Малкълм: „Понякога е трудно, но в минутата, в която излезем на сцена и чуем виковете на публиката, когато видим усмихнатите им лица, адреналинът ни се покачва. Тогава изведнъж се съживяваме и сме готови да свирим цяла нощ. Освен това, с Браян в групата е много забавно! Той е шегаджия, винаги е ухилен и измисля разни номера — как може нещо такова да ти омръзне?“

Съдбата на Нощният преследвач

На предварителното изслушване по делото си, Рамирес показва татуирания пентаграм на дланта на ръката си. Когато е осъден и адвокатите го уведомяват, че е много вероятно да получи смъртна присъда, Рамирес отговаря: „Добре. Така ще отида в ада, при сатаната.“ Вестниците отразяват всяка стъпка от делото. Убиецът е наясно, че трябва само да покаже татуировката си, или да заговори за Нечестивия, за да се озове на първа страница в пресата. Той започва да носи слънчеви очила, за да подсили атмосферата на тайнственост, която витае около него. В крайна сметка Рамирес сам започва да приема идеята, че е „чудовище“.

По време на процеса един от съдебните заседатели е убит и останалите започват да подозират, че Рамирес е призовал демони и е отговорен за смъртта му. Те се страхуват, че същата съдба може да сполети и тях, особено когато подсъдимият се втренчва заплашително в лицата им. Рамирес е осъден на смърт и все още очаква изпълнението на присъдата в затвора „Сан Куентин“. При разговорите си с надзирателите и пресата, той често любопитства дали за него са написани книги, както за живота на Тед Бънди е заснет филм („Лов на глави: Търсенето на Нощния преследвач“).

На 3 октомври 1996 г. 41-годишната Дорийн Лиой се омъжва за 36-годишния Рамирес на скромна церемония в чакалнята на затвора „Сан Куентин“. Двамата са сгодени от 1988 г., но сватбата се отлага заради разпоредбите за вътрешния ред в затвора.