Пол Стенинг
Двете страни на славата (15) (AC/DC — пълната биография)

Глава 10
Момчетата в черно

„Зарежи катафалката, аз няма да умра.

Имам девет живота

и котешки очи.

Ще използвам всичките до край.

 

Защото съм черен,

да, аз съм черен.

Аз съм в черно и отново съм тук.“

„Back In Black“

На 1 март 1980 г. Бон Скот е погребан във Фримантъл, Австралия. Погребението е скромно, поканени са само най-близките приятели и семейството на певеца. Близките на Бон винаги са изпитвали уважение и възхищение към останалите членове на AC/DC. Някои хора обвиняват бандата за тежкия живот и ранния край на Бон, но Иза Скот ясно осъзнава, че синът й е поел по този път по собствено желание. Малко преди трагичния ден Бон посещава родителите си и те сами се убеждават колко неконтролируемо е станало поведението му. Момчетата от AC/DC по това време не са в страната, така че не може да става дума за каквото и да било вредно влияние.

Иза знае, че не би могла да направи нищо, за да накара твърдоглавия си син да се откаже от пиенето. Тя го е възпитала да бъде независим, а упоритостта винаги е била отличителна черта от характера му. Ранната смърт, за съжаление, е нещо, ако не неизбежно, то обичайно в света на рокендрола.

Иза разбира също и желанието на групата да продължи без Бон, вместо да се откаже от музиката. „Вървете и си намерете нов вокалист — съветва ги тя. — Длъжни сте да го направите. Бон би искал това.“ Нейната благословия, дадена толкова скоро след смъртта на синя й, окуражава братята Йънг. Те са уверени, че постъпват правилно, като мислят за бъдещето на бандата. AC/DC вече има зад гърба си солиден каталог от заглавия, но, както намеква Бон пред майка си през 1980 г., новата плоча ще донесе на групата мечтания пробив. Не се знае каква част от материала за новия албум е била написана от Бон. Членовете на групата никога не потвърждават колко страници с текстове е оставил певецът преди смъртта си. Колкото и да са били те обаче, не се знае каква част от тях би могла да се използва за новия вокал — един човек, който ще трябва да се нагърби с невъзможната мисия да замени Бон Скот. Как би могъл някой да заеме мястото на такъв човек? Имената, на които момчетата се спират в началото, нямат усета и „шестото чувство“, които биха помогнали на AC/DC да съхрани наследството на Бон.

„Не се включих в бандата, за да стана жертва на някакъв мит. Съществува романтичната легенда, че в нашите среди трябва да живееш бързо и да умреш млад, като Джеймс Дийн. AC/DC са тук, за да докажат обратното. Надяваме се да изкараме до пенсия.“

Ангъс Йънг

Сред кандидатите за мястото на Скот са Стиви Райт (бивш вокал на The Easybeats), Алън Фрайър (от австралийската група Future Heaven), Тери Уилсън-Слесър (бивш певец на Back Street Crawler), Браян Джонсън (преди това вокалист на британската банда Geordie) и Гари Холтън (бивш член на Heavy Metal Kids). По време на прослушването на Фрайър, братята Йънг и техните помощници останали с впечатлението, че той твърде много прилича на Бон. Райт е отхвърлен почти веднага, тъй като AC/DC не иска да се връща назад, като се обвърже повторно с близък приятел от своето минало. Лондончанинът Гари Холтън притежава чар и сексапил на истински фронтмен и земно излъчване, което би стояло добре на фона на останалите шумни и грубовати музиканти от AC/DC. В крайна сметка обаче бандата преценява, че трудно би опитомила Холтън и има опасност той да се превърне във втори Бон, защото определено има същата склонност да изпада в крайности.

Всъщност братята Йънг са постъпили правилно, като не са назначили Холтън. Той е чудесен певец и шоумен, а по-късно жъне успехи и като актьор с участието си в популярния британски телевизионен сериал „Довиждане, Пет“. Личният му живот обаче е трагична върволица от алкохолни изстъпления и наркомания. Холтън също умира на 33 години, като преди това получава мозъчен кръвоизлив и се парализира частично, ослепява и не може да говори, но след известно време се възстановява. Седем години преди смъртта си той преживява и масиран инфаркт, но истинската причина за смъртта му не е нито едно от тези заболявания. Холтън умира от свръхдоза хероин, придружена с огромно количество алкохол.

За AC/DC изборът на нов вокалист не е лесна задача, но накрая те стесняват списъка с потенциални кандидати до две имена: Тери Уилсън-Слесър и Браян Джонсън. Последният е бивш певец на групата Geordie от Североизточна Англия. Преданият локал-патриот Джонсън е роден на 5 октомври 1948 г. в Нюкасъл и постига заслужен успех със своята банда, особено във Великобритания. По времето, когато AC/DC проявяват интерес към него, той се опитва да възкреси формацията, която се е разпаднала през 1976 г.

Geordie се появява за първи път на сцената под името U.S.A., но по-късно членовете на бандата решават да си изберат название, което свидетелства за корените им.^[1]

„Исках да свиря в група — спомня си Браян Джонсън. — Geordie вече бяха известни и аз се присъединих към тях. По онова време бяхме велика рок банда, но по-късно момчетата се оставиха звукозаписната компания да ги превърне в перверзно подобие на поп изпълнители. Налагаше ми се да нося големи обувки с платформи и разни други идиотщини на сцената. Ами панталоните ми? Можех спокойно да напъхам малко африканско село вътре. Беше отвратително. Пък и песните не струваха, освен това аз знам, че гласът ми е по-подходящ за рок. Нямах какво толкова да кажа в текстовете. Момчетата от AC/DC водеха живота, който исках за себе си. Около тях вечно се носеха слухове, направо да полудееш.“

Групата Geordie издава няколко албума, в това число „Hope You Like It“ (1973), „Don’t Be Fooled By The Name“ (1974) и „Save The World“ (1976). През това време те печелят популярност в цяла Европа, но постепенно са изместени от по-бляскави нови поп формации. За да се съхрани, Geordie поема в нова, по-твърда творческа посока, за радост на Браян Джонсън, който винаги е предпочитал рока и обикновените дрехи. Скоро групата се разпада, но няколко години по-късно, непосредствено преди AC/DC да покани Браян на прослушване, той събира отново бандата в нов състав и издава албума „Geordie Featuring Brian Johnson“, включващ нови адаптации на някои от класическите парчета на Geordie.

За да допълва доходите си, Браян отваря свой сервиз за монтаж на винилови покриви на кабриолети и работи в него до 1980 г., тъй като музикалните му изяви невинаги му носят достатъчно пари и освен това той винаги е имал слабост към автомобилите.

„Докато бях в групата Geordie, с момчетата ставахме в 5 часа сутринта, за да крадем млякото, което млекарят оставяше пред вратите. Дебнехме през прозорците на индийския ресторант и когато хората си тръгваха, без да са си дояли обяда, ние се втурвахме вътре и отмъквахме храната. Боже, на какво бяхме способни само! Така и не видяхме стотинка от записите.“

Браян Джонсън

Един фен на AC/DC разкрива на бандата таланта на Браян Джонсън. Верен почитател на австралийците от Чикаго, Илинойс, изпраща на мениджърската компания „Лебер-Кребс“ касета със запис на албума на Geordie „Hope You Like It“. Анонимният меломан изтъква в писмото си, че гласът на Браян Джонсън ще бъде подходящ за AC/DC, а Питър Менш решава, че си заслужава поне да опита. Гласът на Джонсън в албумите на Geordie е по-нисък, а сценичното поведение на двете банди безспорно е коренно различно. Макар да са наричани рок групи, Geordie и AC/DC всъщност нямат нищо общо помежду си.

Касетата, изпратена от американския фен, не е първият случай, в който членовете на AC/DC са имали възможност да се запознаят с гласа на Браян. Geordie са били на съвместно турне с Бон Скот и Fraternity в Европа през 1973 г. Бон остава впечатлен от вокалите на Джонсън, въпреки че по това време фронтменът на Geordie не е в най-добрата си форма. По-късно Браян си спомня: „Бяхме на някакво ужасно място в Северна Европа, беше кучешки студ, а аз имах апандисит. Бон ме е наблюдавал с тогавашната си група Fraternity, но аз не помня много, защото бях в агония, трябваше да ме изнесат на носилка от сцената.“ Според слуховете, самият Бон бил казал на Ангъс да вземе Браян за вокалист, ако с него се случи нещо.

Малко преди смъртта си, Скот попада в нощен клуб, където Браян Джонсън изпълнява кавъри на Литъл Ричард. Ангъс си спомня: „Бон свиреше парчета на Литъл Ричард и си припомни вечерта, когато е видял Браян да пее. Разказа ми: «Онзи тип ревеше с цяло гърло и докато се усетя, се хвърли от сцената. Просна се на пода и започна да се мята и да пищи и накрая — не можеш да си представиш по-оригинален финал — отнесоха го от сцената на носилка!» Бон беше този, който ме накара да обърна внимание на Браян. Двамата с него бяхме големи почитатели на рокендрола. Той често идваше у нас и ми носеше нови плочи, които е мернал в музикалните магазини, на Джери Лий Луис или на Литъл Ричард. Аз също му купувах плочи. Късно вечер, когато се събирахме, винаги си пускахме тези плочи. Бон често ми разказваше как за първи път е видял Браян на сцената.“

„Бон обожаваше бандата. Гордееше се, че е част от нея. Казваше, че чрез AC/DC за първи път е получил шанса да бъде самия себе си. И до днес, когато записваме нещо, аз спирам и го повтарям, защото усещам присъствието на Бон. Надявам се сега да вижда с какво сме се захванали.“

Ангъс Йънг

Когато Ангъс разказва за прослушването на Браян, той не споменава касетата, изпратена от анонимния почитател, което ме навежда на мисълта, че този разказ може да е поредната легенда. „Името на Браян беше в списъка с потенциални вокалисти от самото начало — разказва Ангъс. — Човекът, който ни беше мениджър по онова време ни попита: «Какво ще правите сега? Искате ли да продължите?» Когато го уверихме, че продължаваме, той ни даде списък с имена на певци. Тогава аз казах: «Дайте да видим този тип Браян, може да излезе нещо.» Предполагам, че подсъзнателно съм запомнил думите на Бон.“

„Не познавах AC/DC достатъчно добре, за да си оформя мнение за музиката им — признава Браян. — Аз живеех в Северна Англия, а това е един затворен район. Шест месеца преди да ме поканят на прослушване, ги чух за първи път. Малкълм Уейли ми донесе техен албум, защото ги беше гледал на Майския фестивал в Нюкасъл и ми каза: «Мамка му, трябва да чуеш тези момчета!»“

Когато за първи път чува музиката на AC/DC, Браян смята, че става дума за поредната пънк банда, а неговото отношение към този жанр е, меко казано, отрицателно. „Не ми стана ясно какво намират в скапания пънк — категоричен е той. — Всички се превъзнасяха по тази музика, а на мен въобще не ми харесваше. Когато чух AC/DC, си казах: «Най-после малко по-свестни пънкари». Тяхната музика ми влезе под кожата, усетих, че си тактувам с крак.“

„По онова време — става дума за средата на седемдесетте, ние облагородихме пънка — намесва се Ангъс. — Защото тогава ни описваха като пънк банда. Не бяха прави, ние никога не сме свирили пънк, но ни слагаха в един кюп с пънкарите и ни оплюваха наравно с тях. Много се изненадаха, когато започнахме да им го връщаме. Никога не са ни пасвали музикалните етикети. Вечно се опитват да ни набутат в една или друга категория, но не успяват. Започнахме като рокендрол банда и това най-много ни се удава. Никога не сме твърдели, че сме нещо повече. После дойдоха осемдесетте и започнаха да ни наричат «хевиметъл група». Преди това имаше още едно идиотско определение: «пауър поп». Дивотии!“

„Повече от десет години ми се налагаше не само да издържам жена си и семейството си, но да търпя критиките на хората, които казваха, че съм поел по лош път. Приятно е накрая да се обърнеш назад и да кажеш: «Е, може би успехът закъсня малко, може да не съм станал звезда за една нощ, но все пак…»“

Браян Джонсън

Чистата рокендрол идеология на AC/DC допада на Браян толкова, колкото и на останалите членове на бандата. На въпроса, към кое музикално течение се отнася стилът на групата, той отговаря: „Това с теченията си е чиста глупост.“ Ангъс е съгласен с колегата си: „Вярно е, че когато кажеш «блус» си представяш нещо конкретно, знаеш какво да очакваш. Но хевиметъл? Когато чуя тази дума, си представям мъже в доспехи. И това перчене на сцената! За да се наречеш «китарист», не е достатъчно само да развяваш коса и да носиш впити панталони. Определението «хевиметъл банда» ме обиждаше повече, отколкото етикетът «пънк банда». Мислех си: «Боже, какво ли още ще измислят?» Само защото нарекохме албума си «Магистрала към ада», ни наричаха как ли не. В действителност ние описвахме само какво е да живееш по пътищата в продължение на четири години. Нищо повече. Наистина е ад да спиш в автобуси и коли, без почивка. Сутрин изпълзяваш от автобуса в 4 часа, а някакъв журналист те пита: «Как бихте нарекли турнето?» Е, беше си същинска магистрала към ада. Особено когато чорапите на вокалиста бяха на сантиметри от устата ми, когато си лягах вечер. Доста наподобяваше преизподнята.“

Една съботна вечер, по-малко от седмица след прослушването, Малкълм се обажда на Браян, за да му каже, че получава работата. Всъщност, малко преди това се обажда Ангъс, но Браян решава, че някой си прави шега с него и затваря телефона след няколко цветисти псувни.

След като вече има певец, бандата веднага започва работа върху осмия си албум. Момчетата заминават за Бахамите, заедно с Мът Ланг, за да записват в студио „Компас Пойнт“. Отнема им шест седмици да завършат „Back In Black“ — един албум, посветен на Бон Скот. Всички в AC/DC са съгласни, че заглавието е идеално. Момчетата настояват обложката на албума също да бъде изцяло черна, в памет на Бон. За съжаление обаче, звукозаписната компания не разрешава това. Представителите на музикалната индустрия не се интересуват от сантименталности, те решават, че би било абсурдно да издадат плоча, на която не е изписано поне заглавието и името на групата. Все пак е постигнат компромис — обложката е черна, само логото на AC/DC е в бели очертания, а названието на албума е изписано с равни, също бели букви. Едно десетилетие по-късно, Metallica продаде 15 милиона копия от своя пети албум, облечен в чисто черен калъф.

Крик Гилби си спомня, че непосредствено след назначението му в „Албъртс“ през 1973 г., той трябвало да представлява бандите от каталога „Ред Бас“, в който фигурирало и името на Geordie. „Групата се беше променила по онова време, влиянието на Браян се усещаше — спомня си Гилби. — Бяха по-издръжливи и много по-добри на концерт. Помогнах при организацията на турнето на Geordie в Австралия по-късно през същата година. Светът е малък, а? Аз срещнах Браян преди членовете на AC/DC дори да са чували за него, нито пък той за тях.“

Докато AC/DC са на записи в Насау, те нямат възможност да се наслаждават на великолепните плажове на курорта. Напротив — налага се да отбраняват техниката си с двуметрови копия, които са им раздадени за самоотбрана. „По онова време имаше някакви политически проблеми на острова — спомня си Ангъс. — Няколко туристи бяха убити на брега, а нас ни ограбиха. Бяхме настанени в някакви бунгала, като палатки… Жената, която идваше да чисти всеки ден имаше огромно мачете. Тя казваше: «Ако някой си напъха главата в бунгалото, а вие не го познавате, направо му резнете тиквата».“ Напрежението в страната не се отразява на ентусиазма на AC/DC. Пристигането на Браян съживява атмосферата в бандата. По собствените му думи, Джонсън напряга всичките си гласни струни, за да запази мястото си в прочутата група и се наслаждава на всеки момент от записите. Относно причините за заминаването за Бахамите, Ангъс обяснява: „Имаше много различни причини да решим да работим там. Данъчните облекчения бяха предимство, също и цените на студиата. Искахме да работим в Англия, защото там атмосферата е добра. Решихме, че няма да ходим в Европа, защото там по това време се записваше предимно диско. Имаше едно студио в Швеция, където бяха работили Led Zeppelin, но то беше собственост на ABBA и те по същото време го използваха, а на нас не си се искаше да се размотаваме и да ги чакаме да приключат. Нямахме търпение да започнем работа.“ Атмосферата на Карибите обаче не е особено подходяща за работа. „В «Компас Пойнт» всичко ставаше много бавно — продължава китаристът. — Самото студио е добро, но обстановката не предразполага към работа. През половината ден ти се иска да се излежаваш на плажа, но ние не се поддадохме на изкушението. Веднъж започнем ли работа, няма спиране.“ Да се озовеш изведнъж сред палми, слънце и пясъчни дюни, е като културен шок за новия певец, израснал в скромните работнически квартали на студения Нюкасъл на брега на река Тан. „Никак не ми хареса на Бахамите — мръщи се Джонсън. — Момчетата също не бяха във възторг, а да записваш рокендрол албум там е адски трудно. Да не говорим, че голяма част от песните бяха написани до половината. Седях и си мислех: «Възможно ли е да излезе нещо?» Знаех, че ако не се получи както трябва, ще бъда най-жалката изкупителна жертва, която светът е виждал. В случай че албумът се окажеше провал, момчетата щяха просто да го вземат, да го метнат в кофата за боклук и да си кажат: «Само си изгубихме времето, да опитаме с някой друг.» Тези разсъждения непрекъснато ме тревожеха. Нямах представа с какво съм се захванал.“

Тревогите на Браян се оказват безпочвени. Щом мениджърът на „Атлантик“ чува за първи път записите, всички страхове остават в миналото. „Изпитах невероятно облекчение, когато мениджърът на звукозаписната компания се обади по телефона и похвали работата ми — спомня си Браян. — От «Атлантик» казаха: «Фантастично е!» Върнах се от Бахамите и три дни не станах от стола си.“

Въпреки че Бон не участва в записите, неговият дух се усеща в целия албум. Тавата започва със звън на църковни камбани (в памет на Скот), следват първите акорди на „Hells Bells“. По-късно, когато това парче става едно от любимите концертни изпълнения на феновете, бандата прибавя двутонна камбана към сценичния си реквизит. Песента „Have A Drink On Me“ („Пийни едно с мен“) също е написана в памет на Скот. Някои критици смятат това за малко безвкусно, предвид обстоятелствата, при които загива певецът, но парчето носи безгрижното очарование, което би доставило истинска наслада на Бон и това отношение се споделя напълно от наследника му. „Когато се включих в бандата, дойдох направо от Нюкасъл, а там се пие много здраво — обяснява Браян привързаността си към песента. — Първото нещо, което казах на момчетата беше: «Елате да пийнем по едно. Аз черпя.» Така се роди заглавието. Такава е моята философия. Когато срещна нови хора, това за мен е най-добрият начин да ги опозная… «Елате, момчета, да пийнем по едно» — това изречение вдига много бариери навсякъде по света.“

„Най-удивително от всичко е, че когато свирим стари песни като «Let There Be Rock», понякога имам усещането, че духът на Бон витае на сцената. Чувството е много странно. Сигурен съм, че Бон би желал да продължим да свирим старите парчета, а когато видя реакцията на публиката, осъзнавам, че те също държат да ги свирим.“

Браян Джонсън

„You Shook Me All Night Long“ е първият сингъл от албума. Текстът: „Тя беше бърза машина, поддържаше двигателя си чист“, е идея на Браян, който често сравнява жените с коли, твърдейки, че са „бързи, могат да ти скъсат нервите, но нищо не може да се сравни с гледката на лъскав нов модел“. Това е първата песен на AC/DC, която попада в американската класация Топ 40. Обяснявайки смисъла на текста, Джонсън сравнява своя стил на писане с този на Бон: „Текстовете на Бон са много документални. Твърде близки са до истинския живот. Моите са като отделни епизоди от живота, събрани заедно. Строфата от «You Shook Me All Night Long», в която се пее «направо ме зашеметяваш с тези американски бедра» е типичен пример. По това време не бях стъпвал в Америка, но докато бяхме на Бахамите видях няколко американски момичета, които бяха изключително красиви. Бяха руси, загорели и високи… Не бих виждал нещо по-красиво. Затова използвах въображението си. Описах какво бих направил, ако имам тази възможност. Бон пишеше за нещата, които е вършил.“

Песента „Back In Black“ е повратен момент в развитието на AC/DC и един от паметните рефрени в историята на хардрока. „Малкълм дойде при мен по време на турнето «Highway To Hell» и ми каза: «В главата ми се е загнездила една мелодия и направо ще ме побърка» — разказва Ангъс Йънг. — Беше три часа сутринта и аз се опитвах да спя, но той не ме оставяше на мира. Попита ме: «Какво мислиш за това?», а аз отговорих: «Звучи ми добре». Така се роди «Back In Black».“ Бандата обмисля заглавието на албума много преди песните да са написани.

Отговорността за текстовете е поверена на Браян, който се опитва да улови ритъма на мелодичните парчета, които създават братята Йънг. Бон е нахвърлял някои идеи за текстовете на албума, но момчетата решават да започнат всичко отначало, или поне това е официалната версия. Бившият мениджър на AC/DC Йън Джефри твърди, че има папка с 15 текста за „Back In Black“, написани от Бон. Ангъс обаче опровергава слуховете, че бандата е използвала старите текстове на Скот, един от които (според мълвата) е „Rock ’N’ Roll Ain’t Noise Pollution“. „Много хора се опитват да спечелят от нечия смърт, да извлекат полза — смята Ангъс. — Ние не правим така. Да използваме текстовете му, би означавало да спечелим за негова сметка. Ако бяхме записали нещо с него в студиото, вероятно щяхме да го включим в албума, но може би е по-добре за Бон, че нямаше записи. Останали са ни много неща от него. Песни, които са отпаднали от старите албуми, но ако сега ги направим, би означавало да се възползваме от смъртта му. Това би било най-отвратителното нещо.“

Един приятел на Браян от Нюкасъл твърди, че гласът на певеца е твърде висок в албума. „Занесох си първото копие от албума у дома и го пуснах на приятелчето си — смее се Джонсън. — Точните му думи бяха: «Съсипали са те. Гласът ти звучи направо пискливо.» И това ми било шибан приятел!“ Разбира се, този познат на Браян не би могъл да знае, че албумът ще стане най-продаваната плоча на AC/DC и абсолютна класика в рок музиката. „Back In Black“ не се вписва в нито една категория и притежава типичната омагьосваща простота на изразните средства, която прави AC/DC велика група. Това е най-подходящият начин да се отдаде почит на паметта на Бон. Не е трудно да си представим, че Скот би изпял по-голямата част от песните с удоволствие, въпреки че той дори няма възможност да чуе нито една от тях. Редно е обаче и да отдадем заслуженото на Браян Джонсън, който от „кръчмарски музикант“ става фронтмен на една от най-големите рок групи на всички времена. Благодарение на упоритостта и постоянството на Джонсън, „Back In Black“ утвърждава мястото на бандата в историята на рокендрола, но като повечето значими произведения на поп културата, този албум не става популярен веднага. Необходимо е време, преди част от публиката да усети чара му. За много хора Бон не може да бъде заменен, но Браян Джонсън придава на AC/DC съвсем нов облик. Той е различен от Бон и като излъчване, и като характер, и като саунд. За някои фенове — твърде различен.

Фил Сътклиф от списание „Саундс“ пише: „Най-общо казано, не го харесвам. Нямам нищо лично против него. Не твърдя, че е противен тип, напротив — Браян се опитва с всички сили да пасне на групата, но мисля, че преценката му за нуждите на AC/DC е погрешна. Длъжен съм да призная, че за чест на останалите момчета, «Back In Black» е един от добрите албуми на бандата.“

Сътклиф не е единственият, който не одобрява новия певец. За някои фенове е трудно да преглътнат толкова голяма промяна. Като много други журналисти обаче, Сътклиф подценява таланта на бившия фронтмен на Geordie. „Back In Black“ нямаше да бъде „един от добрите албуми на бандата“, ако не бяха усилията на Браян Джонсън. Да, на моменти той издава звуци като задушаваща се котка и придружава дори най-изящните тонове с дрезгав вой, но Джонсън е един от най-специфичните и забележителни вокали в историята на рока. Дори Ангъс признава: „Браян пее така, сякаш току-що през крака му е минал камион.“ Но китаристът оценява, че гласът на Джонсън е едновременно силен и мелодичен — нещо, с което дори покойният Бон не може да се похвали.

Задачата на Браян е невъзможна. Той трябва да замени незаменимия, да заеме мястото на човек, който ще остане в паметта на много фенове като „единственият вокалист на AC/DC“. Затова не толкова верните почитатели на бандата, колкото новите ентусиасти са въодушевени от появата на „Back In Black“. Те са чували легендите за AC/DC и са любопитни как певецът от Нюкасъл, който носи каскет, джинси и елек, ще се справи със ситуацията.

Шлагерното звучене на новите парчета привлича потенциалните фенове, а музиката е рафинирана от поредната майсторска намеса на продуцента Мът Ланг. Гласът на Джонсън е по-силен от този на Бон и в някои отношения Браян е човекът, който прави AC/DC по-въздействаща група. Не след дълго и най-големите скептици са принудени да замълчат, когато „Джона“ се справя успешно с поредната „невъзможна мисия“ — да замени Скот на сцената. На 1 юли 1980 г. Браян Джонсън прави своя дебют на концерт с AC/DC в Намур, Белгия.

„Спомням си първата вечер, когато, свирихме — казва той. — Дори и най-смелите ми познати не биха ме нарекли емоционален човек. Но децата носеха 30-метров банер точно пред сцената, на който пишеше: «Кралят е мъртъв, да живее кралят». Беше вълнуващо, потресаващо. Страхотно. После отидохме в Англия и децата пееха заедно с мен, защото знаеха как се чувствам. Знаеха, че съм уплашен.“

Браян ще научи, че феновете на AC/DC са с отворени сърца. „Всички бяха ужасно мили — спомня си той. — Очаквах, че някой ще подхвърли нещо, но никой не го направи. Освен това свирехме парчета от «Back In Black», които никой още не беше чувал и въпреки това реакцията беше страхотна. С течение на времето турнето напредваше, албумът се изкачваше нагоре в класациите, а публиката започна да научава текстовете на песните.“

AC/DC скоро заснема промоционални видеоклипове към „Back In Black“ в Бреда, Холандия. Целта на тези филмчета е да покаже Джонсън, както и останалите членове на групата заедно на сцената. Клиповете не са достатъчно изпипани като визуални ефекти, но музиката компенсира липсата на финес в образите.

От юли до октомври бандата тръгва на първото си голямо турне с Браян Джонсън. Пътуването през Съединените щати и Канада е амбициозно начинание за AC/DC. Джонсън не само трябва да се приспособи към работата на по-високи обороти и в много по-големи мащаби, в сравнение с тези, с които е свикнал, но трябва също и да оправдае очакванията на публиката. Феновете не са убедени, че британецът ще замести достойно Бон Скот на сцената, но на всичките 64 концерта Джонсън доказва, че без съмнение е подходящият избор и законният наследник на Скот. Сред подгряващите банди личат имената на Streetheart, Gamma, Humble Pie, Def Leppard, Nantucket, Krokus, Blackfoot и Saxon. Когато за последен път изнасят концерти в САЩ, AC/DC са подгряваща група на ZZ Top в Толедо, Охайо.

„Харесах камбаната, защото звукът й е много вълнуващ и пасваше на цялото настроение след смъртта на Бон и албума, посветен на паметта му и т.н. — коментира Малкълм Йънг. — Такава беше ситуацията по онова време. Не съм сигурен, че оръдията бяха подходящи. Поне да бяха истински. Друго си е да знаеш, че можеш да изтребиш всички с един изстрел.“

„Back In Black“ е официално пуснат на пазара по целия свят на 31 юли 1980 г. За по-малко от месец албумът се изкачва до върха в британската класация и остава начело в продължение на две седмици. През ноември плочата стига до четвъртото място в американските класации и запазва мястото си в Топ 10 повече от пет месеца. В Австралия „Back In Black“ стига до второто място.

В края на годината идва ред на Европа да изпита силата на обновената AC/DC. Бандата разпродава всички билети за концертите си във Великобритания, които са общо 24. Шест от изпълненията са запазени за Лондон, в това число един легендарен концерт в „Хамърсмит Одеон“. Следват още 24 дати в Европа. Спирките са Дания, Норвегия, Швеция, Германия, Франция и Швейцария. По време на тази обиколка подгряваща група на австралийците е вече популярната формация Whitesnake, както и певицата на Midnight Flyer Маги Бел. След завръщането си, AC/DC организира голямо парти в лондонския клуб „Кокни Прайд“ в Хеймаркет, за да отпразнува невероятното си постижение — към този момент бандата е продала над 10 милиона плочи в целия свят. До края на годината всички албуми на групата стават златни във Франция. „Back In Black“ става платинен, тъй като само във Франция се е продал в тираж от над два милиона копия. За момчетата това е забележителен триумф. Те преодоляват една трагедия, за да създадат своя шедьовър. До този момент в кратката си история, бандата е преживяла много възходи и падения, но „Back In Black“ бележи не само завръщането на австралийците, а и началото на една нова ера с Браян Джонсън като „церемониал майстор“.

Вероятно най-трайното постижение на албума е начинът, по който Джонсън е приет от AC/DC. „Те са велика група и страхотни момчета — заявява Браян през 1982 г. — Знам през какво преминаха, когато Бон си отиде. Питаха се дали си струва да продължават и това е съвсем нормално. Те са хора, а хората не могат просто да подминат подобна трагедия. Въпреки това никога не са ме карали да се чувствам изолиран.“

„Back In Black“ — факти

Албумът е продаден в 40 милиона копия по целия свят.

Бон свири на барабани в демоверсиите на „Have A Drink On Me“ и „Let Me Put My Love Into You“.

AC/DC свири песента „Back In Black“ на церемонията по официалното въвеждане на бандата на Стената на славата на рокендрола. Стивън Тайлър от Aerosmith представя момчетата и пее песента заедно с тях през 2003 г.

Албумът често се използва при прослушвания на стриптийзьорки в нощните заведения, а едноименната песен е един от най-честите музикални съпроводи на еротични танци и стриптийз.

Холивудската суперпродукция „Като рицарите“ включва „Back In Black“ в саундтрака си. Песента върви на фона на финалните надписи.

The Beastie Boys използват мотив от „Back In Black“ в своя сингъл от 1985 г. „Rock Hard“. AC/DC обаче отказва позволение на групата да използва сингъла в компилацията „Sounds Of Science“ през 1999 г.

Футболният отбор „Атланта Фалкънс“ използва „Back In Black“ като химн на клуба за известно време.