Пол Стенинг
Двете страни на славата (12) (AC/DC — пълната биография)

Глава 8
Магистрала към върха

„Основният жанр в новия албум все още е хардрок, но този път добавихме повече мелодия и беквокали, за да подсилим характерното си звучене. Възможно е музиката да има по-комерсиална структура, без да стига до крайности. В миналото вокалите ми приличаха на писъци, затова поработих повече този път.“

Бон Скот

Записите на новия албум на AC/DC са изпълнени с неочаквани трудности и препятствия. Преди момчетата да започнат работа с Мът Ланг, Еди Креймър им предлага да запишат кавър версия на песента на Spencer Davis Group „Gimme Some Lovin“, за да си осигурят присъствие в радиоефира, но членовете на бандата категорично отказват. AC/DC умеят да добавят от своето характерно звучене в кавър версиите, но при толкова сладникава песен, те не могат да си представят, че Бон ще вложи страст в изпълнението. За никого не е изненада, че Креймър е уволнен три седмици след назначението си. Името му дори не фигурира в албума на AC/DC.

Подходът на Мът Ланг като мениджър е коренно различен. Той оставя момчетата да се държат както искат и само използва опита си, за да придаде на песните звученето, което бандата изисква. Възможно е звукозаписната компания да е използвала Еди Креймър в опита си да накара групата да промени специфичния си саунд. Мът обаче не се поддава на подобни манипулации.

Скоро след работата си с AC/DC, Ланг продуцира албума на британските рокери Def Leppard, но този път задачата му е съвсем различна. Единствената цел на Def Leppard е да пробият на американския пазар и затова се налага Мът да внесе известна мекота в композициите им и да ги направи по-подходящи за радиото. Тази възможност допада на Ланг, защото той борави с огромен технически арсенал и харесва по-мелодичната музика. Въпреки таланта си да създават шлагери, AC/DC са привърженици на суровия, емоционален рокендрол. Тяхната музика е по-твърда от тази на Def Leppard и останалите изпълнители, с които работи Ланг.

Мът не би могъл да внесе мекота в саунда на AC/DC, дори да се беше изкушил да опита. Австралийците са единодушни, че ако ще превземат Америка, ще го направят по свой начин. Когато трябва да изберат име на албума, в умовете на музикантите изниква спомена за изтощителните турнета в САЩ и така се ражда заглавието „Highway To Hell“ („Магистрала към ада“). Тази духовитост, в комбинация с обложката на албума, която представлява остроумен бунт срещу шаблонния рок имидж, ще донесе големи неприятности на групата. Ангъс с удоволствие приема да се снима с дяволски рогца и опашка за плочата, без да подозира, че по този начин ще предизвика недоволството на религиозните фундаменталисти, които явно вярват, че всеки музикант, който вдига повече шум от малкия Джими Озмънд е в съюз с Нечестивия.

Бон носи верига с пентаграм на снимката, и макар че е ухилен до уши, някои хора започват да разпространяват слуха, че се занимава с магьосничество! На прословутата обложка Ангъс е с ученическата униформа, а останалите членове на групата изглеждат напълно нормални, но явно това няма значение за фанатиците. За тях думата „ад“, логото на AC/DC и „зловещите“ послания на снимката са достатъчен повод за скандал. Не е лесно да бъдат убедени циниците, че логото всъщност е взето от електроуред и не представлява какъвто и да било намек за сатанизъм, или нетрадиционна сексуална ориентация. Близък приятел на момчетата от групата отговаря на обвиненията на евангелистите, като заявява, че името AC/DC всъщност означава „Почтени християни се занимават с благотворителност“ (Altruistic Christians Doing Charity).

Докато записват албума, музикантите имат проблеми с техническите лица в студиото. „Инженерът имаше много странни идеи и желания — обяснява Ангъс. — Всеки ден идвахме да свирим и накрая той казваше: «Въобще не чувате проклетата музика.» Един ден той беше ходил на езда и ни показваше снимки на съпругата си и конете, а Бон го попита: «Коя е жената и кой — конят?» Ей така се препирахме непрекъснато. След този разговор инженерът си взе два почивни дни, а ние записахме по-голямата част от песента «Highway To Hell» сами. Когато се върна в студиото, той взе касетата, за да чуе какво сме направили, но хлапето му я докопа първо и измъкна цялата лента. Изпаднахме в паника, но Бон извади молив и успяхме да възстановим нотите и текста, слава богу!“

Фактът, че оригиналът на една от най-великите песни в историята на рока е могъл да бъде изгубен, е типичен пример за пълната липса на организация, характерна за AC/DC. Момчетата си навличат огромни неприятности заради действия, в които са вложили най-невинни намерения. Една от песните в новия албум ще избухне като бомба със закъснител. Включено на последно място в плочата, парчето „Night Prowler“ действително е малко зловещо, а текстът не прилича на обичайните произведения на Бон.

„Докато лежиш там гола, като в гроб,

застинала дочуваш, че влизам в стаята ти…

Аз съм нощен хищник, ще разбия вратата ти.

Аз съм нощен хищник, пълзя по пода ти.

Аз съм нощен хищник, ще те докарам до лудост.

Аз съм нощен хищник и ти казвам отсега:

«Нищо не можеш да направиш, за да ме спреш.»“

Въпреки зловещата тематика, мрачният тон е смекчен от иронията в гласа на Бон и от типичното му чувство за хумор. В чест на Робин Уилямс, в края на парчето Скот декламира: „Шазбот, Нану Нану“ — фразата, която героят на Уилямс Морк произнася всеки път, когато приема съобщения от родната си планета в комедийния сериал „Морк и Минди“.

По този веселяшки начин Бон завършва една иначе тежка песен, в която той трябва да напряга гласа си повече от обичайното. В останалите парчета от албума текстовете носят ведър дух, особено енергичният шлагер „Girls Got Rhythm“. В него Бон разказва, че е обиколил целия свят и е срещнал милиони жени, но нито една от тях не притежава обаянието на „неговото момиче“. В припева се изяснява в какво точно се състои „обаянието“ на въпросната дама и какво разбира Бон под „ритъм“: „Момичето се движи в ритъм на задната седалка“.

В музикално отношение „Highway To Hell“ е шедьовърът на AC/DC, що се отнася до увереност и реализация на свежи идеи. Това е най-добрата селекция от песни до момента, а продуцентските умения на Мът внасят допълнителна сила в и без това енергичните изпълнения на бандата. Китарните сола на Ангъс са по-изчистени от обикновено, а суровият вокален стил на Бон не е променен, но му е придадено известно лустро.

В цялата плоча се усеща пулс, който поддържа стройно темпо през всичките 40 минути. AC/DC слагат началото на нова форма рок музика, която ще се развие през осемдесетте. В общи линии новата тенденция представлява малко ексцентрично отклонение от вече съществуващия жанр. Основната музикална тема в албума отново е класически блус рок, който обаче е изпълнен по такъв неповторим начин, че на практика представлява новаторска форма на хардрок. Никоя банда дотогава не е комбинирала мелодични композиции като тези на братята Йънг, с експлозивен хевиметъл фон. От 1979 г. насам много групи се опитват да достигнат нивото на „Highway To Hell“, що се отнася до заряда на музиката и шлагерното звучене, но нито една не успява дори да се доближи до постигнатото от AC/DC. Мът успява да накара момчетата да дадат най-доброто от себе си, въпреки че песните биха станали хитове, без значение кой ги продуцира.

„Touch Too Much“ е най-яркият пример за таланта на Бон като текстописец и драматичния му вокален стил, който в тази песен е подпомаган от гласовете на останалите момчета. Текстът акцентира върху опасностите от високоскоростния, изпълнен с крайности живот, който AC/DC вече добре познават. Бандата е известна с гуляите си, със скандалите, с пълната си липса на задръжки, с креватните си подвизи и със страстта си към алкохола. Концертната версия на „Touch Too Much“ излиза като сингъл във Великобритания.

Фактът, че продуцентите решават да запишат парчетата непосредствено едно след друго, дава допълнително предимство на албума. Веднага след последните акорди на предишното парче, започва следващото, и преди слушателят да се е отърсил от първата ударна вълна, го залива втора. Тази продуцентска техника е изпреварила времето си в рок музиката. В началото на деветдесетте години продуцентът на Slayer и Red Hot Chili Peppers Рик Рубин използва широко този похват за максимален ефект и си създава репутация на майстор на детайла. В действителност обаче Мът Ланг първи използва метода.

Дори подреждането на парчетата в албума е идеално. След последните ритмични звуци на „Girls Got Rhythm“ започва горещата „Touch Too Much“, а след нея е още по-твърдата „Beating Around The Bush“, която обаче започва с леко китарно соло, което дава време на слушателя да се настрои, преди да се включат барабаните. Канадският журналист Мартин Попов пише следното за албума: „Личи си, че по време на записите е изпито огромно количество алкохол. Впоследствие сякаш цялата пиячка е попила в неравните, но гениални строфи на песните. Няма друга плоча в историята, направена с толкова много «допинг». Албум за купон, от една купонджийска банда — най-мащабната експресия на електронно опиянение, която някога е излизала на пазара.“

Според останалите рецензии, „Highway To Hell“ е тържество на класическия стил на AC/DC, напълно непроменен. В действителност в албума звучат същите китари, бас и барабани и отново се усеща влиянието на блуса. Бандата обаче без съмнение е рафинирала саунда си, загладила е ръбовете и официално предявява претенции да бъде призната за най-великата рок формация на своето време.

Единственото парче, което не се харесва особено на момчетата е „Love Hungry Man“, за което Малкълм казва: „Цялостното звучене на песента беше много по-грубо и сурово на нашите демо касети. Нещо се обърка в студиото. Трябваше да се примирим с резултата, но това не значи, че сме длъжни да харесваме това парче, или да го слушаме.“

Макар че членовете на групата винаги упорито твърдят, че са повлияни единствено от блуса, „Highway To Hell“ отбелязва безспорната връзка на AC/DC с хевиметъла, за добро или за зло. Обложката на плочата допринася за това впечатление. Хевиметълът (който се корени в музиката на по-стари банди като Black Sabbath и Led Zeppelin и достига своята зрялост с по-твърдия саунд на Iron Maiden и Judas Priest) по това време е в ранния стадий от своето развитие, но хората неизменно свързват „Highway To Hell“ с този жанр. За онези, които търсят силни усещания, съчетани с цинизми и богохулства в тежкия китарен рок, е достатъчно да видят диаболичните символи на обложката (макар че те са само загатнати). Логото на бандата също напомня за символиката в имената на съвременните хевиметъл групи (отново като Maiden и Priest). AC/DC обаче никога не са приемали напълно етикета „хевиметъл банда“.

Макар че жанрът набира скорост и се обособява като самостоятелно звено, австралийците го смятат за изкуствен и противоречащ на духа на рока. AC/DC намират облеклото на хевиметъл групите за смешно, а текстовете им — за безсмислени. С течение на времето това музикално течение се развива и променя все повече, а AC/DC неизменно са свързвани с жанра — колкото и несправедливо да е това в техните очи.

„Highway To Hell“ е издадена на 27 юли 1979 г. и скоро става първата плоча на групата, достигнала до осмото място в британския Топ 10. Това е и първият албум на австралийците, който влиза в американската класация Топ 20 и стига до седемнайсето място. В Австралия тавата се нарежда на 27-о място, но AC/DC не са попадали в класациите в родината си за последните три години.

През остатъка от 1979 г. групата е на турне в САЩ и Великобритания, но отново не включва Австралия в плановете си. Момчетата са хедлайнери за повечето си концерти, но понякога са подгряващ състав на Cheap Trick, UFO и за по-дълго време — на Тед Нюджент. Този път обаче, групи като Foreigner и Van Halen, които в миналото са партнирали на австралийците, решават да не свирят с AC/DC и отказват предложението им за съвместно турне. Не е трудно да се прозрат мотивите на тези банди — те неведнъж са били засенчвани на сцената от ’DC. Въпреки че вече свирят редовно в Америка, австралийците не могат да усетят очарованието й, поне в личен план. „Винаги съм щастлив да свиря — твърди Ангъс. — Когато изляза на сцената, съм щастлив. Но Америка… не ми харесва телевизията, нито пък храната. Там ядат пълни боклуци — изкуствени неща. И много ме дразни фактът, че всеки път, когато включа телевизора, дават някакъв тип, който се кандидатира за президент.“

Във Великобритания бандата свири с Def Leppard — също клиенти на Мът Ланг. Двете банди са напълно различни и няма борба за надмощие. По това време саундът на Def Leppard още е необработен, британците не са намерили своята специфична хармония, която по-късно ще ги направи известни, но въпреки това свирят мелодичен, подходящ за радиото рок. Leppard са идеалната подгряваща група, докато AC/DC са безспорните звезди.

Партнирайки си с друга британска банда, австралийците се натъкват на нов вид публика. До този момент най-мащабният концерт на AC/DC на Острова датира от 18 август 1979 г., когато те откриват шоуто на The Who на стадион „Уембли“. Изпълнението им е част от фестивала „The Who и шумните им приятели“, в който участват и Нилс Лофгрен и The Stranglers. За нещастие AC/DC имат технически проблеми по време на този концерт. Една от гигантските тонколони се поврежда по средата на изпълнението им, но като истински ветерани, те продължават да свирят и завършват шоуто си под звуците на оглушителните аплодисменти на публиката.

Упоритостта на австралийците и таланта им да превръщат трудностите в предимства, им печелят уважението на The Who. Легендарната банда ангажира Ангъс и компания като партньори за остатъка от европейското си турне. AC/DC вече са усъвършенствали способността да свирят еднакво добре в зали и на стадиони. Размерът на съоръжението няма значение. Групата владее отлично аудиторията на стадионите, но изнася и малки концерти на закрито пред публика от 20, или 2000 души.

След коледната ваканция AC/DC се отправят на ново турне в Европа. Билетите за двата им концерта в „Павилион де Пари“ във Франция са разпродадени месеци предварително. Второто шоу в тази зала е запечатано на видеолента и по-късно е издадено като филм, озаглавен „Let There Be Rock“.

През януари 1980 г., бандата участва в годишната конвенция на музикалната индустрия „Мидем“ във Франция, където получава няколко златни и сребърни статуетки за успехите си на музикалния пазар във Франция и Канада. Непосредствено след това AC/DC организира няколко концерта в Нюкасъл и Саутхемптън, за да компенсира феновете за отменените дати в британското турне от предишната година. Ангъс и компания се появяват и в култовото телевизионно шоу „Top of the Pops“, за да представят новия си британски сингъл „Touch Too Much“. По същото време албумът „Highway To Hell“ става златен в Съединените щати с над 500 000 продадени копия.

Не след дълго обаче, групата ще трябва да се изправи пред най-голямата криза от създаването си насам. Макар че никой не подозира за това, на 27 януари 1980 г. Бон Скот ще излезе за последен път на сцената с AC/DC.

Дългият път на магията

Бари Тейлър е бивш помощник музикант в AC/DC. По време на турнето „Highway To Hell“, той преживява религиозно пробуждане и открива Бог. По-късно Тейлър описва преживяванията си в книгата „Песен в мрака — стъпки към светлината на един рокендрол музикант“. В момента той завършва докторска степен със специалност „История на постмодернизма“ в духовната семинария „Фулър“ в Калифорния. Няколко парчета от неговия албум „Love Songs for the Underdogs“ са включени в саундтрака на филма на Агниешка Холанд „Третото чудо“ (1999). Музика на Тейлър е използвана и във филма „Зеленият дракон“ на братята Буй от 2001 г. Според бившия помощник на AC/DC, във филмите за Остин Пауърс има скрит дълбок теологичен смисъл.