Пол Стенинг
Двете страни на славата (10) (AC/DC — пълната биография)

Глава 6
И Бог каза…

„Навремето се смятахме за австралийска банда, но сега започваме да се колебаем по този въпрос. Копелдаците дори не ни позволяват да свирим тук.“

Ангъс Йънг, 1977 г.

Следващият албум на AC/DC се нарича „Let There Be Rock“. Текстът на едноименната песен е остроумен пастиш от първите стихове на библейската глава „Битие“. Бон пее:

„Нека бъде светлина“ и стана светлина.

„Нека бъде звук“ и стана звук.

„Нека има барабани“ и се чуха барабани.

„Нека има китари“ и засвири китара.

„Нека има рок!“

 

„Let There Be Rock“, автори Йънг, Йънг и Скот, издадена от „Е. Б. Маркс Мюзик“.

Този текст обобщава стиловия подход на AC/DC, а самата музика е класически, суров рокендрол за три акорда в най-чистия му вид. В албума са включени парчета, които ще залегнат трайно в концертния репертоар на бандата за предстоящите години. Плочата бележи огромна стъпка напред по отношение на продуцентската работа и слага началото на период на творческа зрялост за AC/DC. Тяхната музика заживява собствен живот. Те вече не са хлапета, които се забавляват с импровизации върху черновите на Чък Бери, а професионални музиканти, оставили своя белег в историята на рокендрола. В „Let There Be Rock“ няма нито едно старо парче, нито грам излишна баластра. Албумът е стопроцентова класика и единственото оплакване на феновете е, че е твърде кратък.

Последната песен от плочата се превръща във визитна картичка на бандата за много години напред.

„Whole Lotta Rosie“ е най-добрата композиция, която AC/DC някога са създавали. Пропита с опустошителното, виртуозно соло на Ангъс, мелодията е едновременно много твърда и лесно запомняща се, а текстът е пълен с бисери, чийто автор може да бъде единствено Бон Скот.

„Ще ви разкажа история

за момиче, което познавам.

Когато става дума за любов,

тя няма равна на себе си.

Не е особено красива,

нито пък много изящна.

Мерките й са 42–39–56^[1].

Може да се каже, че си има всичко.“

„Whole Lotta Rosie“, автори Йънг, Йънг и Скот, издадена от „Е. Б. Маркс Мюзик“.

„Бон написа тази песен за една огромна тазманийка, с която беше вилнял из Мелбърн навремето — спомня си по-късно Ангъс. — Интересното е, че попаднахме на нея един ден в Хобарт, Тазмания, и се оказа, че тя е свалила много килограми. Бон беше разочарован, че мерките й вече не са същите като в песента. Тя знаеше, че парчето е посветено на нея и го приемаше като комплимент.“ Споменът за Роузи оживява в пълна сила, когато бандата свири песента на живо. В тези случаи на сцената лежи огромна надуваема кукла.

AC/DC изнасят много концерти в Сидни, Мелбърн и Аделаида, преди да се върнат във Великобритания през февруари 1977 г. Почти веднага след това те стартират национално турне от осемнайсети февруари до първи март, което включва 26 концерта, а веднага след него поемат на европейско турне като подгряваща група на Black Sabath. Въпреки различните стилове на двете банди, AC/DC се сработват с публиката на Sabath, а репутацията им в света на рокендрола вече е толкова солидна, че част от публиката идва на концертите предимно заради тях. Нещо повече — много фенове остават с впечатлението, че подгряващата група превъзхожда хедлайнерите.

Не се знае дали този факт е бил катализатор на последвалите събития, но не след дълго AC/DC са изгонени от турнето. Носят се слухове за открита конфронтация между басиста на Sabath Гийзър Бътлър и Малкълм Йънг, но те така и не се потвърждават. Твърди се, че напрежението между тях избухнало, докато двете банди били в Швеция като част от европейското турне.

Бътлър извадил фалшив нож и заплашил уж на шега Малкълм, а Йънг отвърнал с незабавно кроше в лицето на басиста. Каквато и да е истината, AC/DC се връщат в Лондон по средата на турнето.

„Публиката очакваше да види една истинска рокендрол банда, която забива здраво, а остана разочарована. Много хора напоследък ходят по стадионите, за да слушат музика като нашата. Това не са същите хора, които висят по концертите на Джеймс Тейлър или на пънк групите.“

Бон Скот

Вътре в самата банда обаче също има напрежение, довело до уволнението на басиста Марк Еванс, който влязъл в конфликт с Ангъс Йънг. Някои източници твърдят, че последното изпълнение на Еванс с групата е в Офенбах, Германия, но според други той е свирил и на концерта в Хелзинки, Финландия. Марк разказва: „Всъщност бяхме на път за Хелзинки и оттам се канехме да хванем самолета за Америка. По това време имахме проблеми с една американска звукозаписна компания, която отказа да издаде «Dirty Deeds Done Dirt Cheap». Това беше голям удар за нас, защото бяхме много навити да отидем в Щатите и да представим албума там, а се оказа, че цялото турне е отменено. Тъкмо бяхме приключили участие в Германия с Black Sabath, върнахме се в Лондон за един месец и след това потеглихме за Хелзинки. Точно тогава се разигра целия сценарий, който ме принуди да напусна бандата. Смятах, че основният мотив на американците да откажат турнето е свързан с Бон. Не знаех цялата истина, защото групата си беше на Малкълм и до мен не достигаше цялата информация, но мисля, че американците настояваха да сменим певеца, което сега ми се струва направо невероятно.“

AC/DC бързо намира подходящ заместник на Еванс. Този ход дори се оказва успешен, тъй като бандата попада на музиканта, който ще бъде сравнително постоянно попълнение в състава за следващите десетилетия. Мениджърът на AC/DC Майк Браунинг е този, който първи чува името на Клиф Уилямс от свои познати и незабавно се свързва с него. Уилямс се представя отлично на прослушването и получава работата.

Бившият член на групите Home и Brandit разказва: „Обади ми се един приятел, който ми каза, че AC/DC си търсят басист и моето име е в списъка. Каза ми още, че момчетата не са доволни от сегашния си басист и смятат, че ще имат по-голям късмет, ако си потърсят ново попълнение в Англия, а не в Австралия. Явих се на прослушването във Виктория, в една съвсем малка зала за репетиции. Първите песни, които свирих заедно с тях бяха «Live Wire», «Problem Child» и, ако си спомням добре — малко стари блус парчета. След няколко дни мениджърът на бандата ми се обади, за да ми каже, че получавам работата. Идеята беше да напусна Лондон и да отлетя за Австралия, където щяхме да записваме новия албум, но австралийските емиграционни служби не бяха никак любезни с мен. Чиновникът, който разглеждаше документите ми дори вметна: «Не знам защо са избрали англичанин за тази работа. Един австралиец би се справил отлично.» Аз му отговорих: «Заради теб ще ме изритат, идиот такъв!» След тази реплика, естествено си имах още проблеми. Накрая обаче се добрах до Австралия и записахме албума.“

За Ангъс препирните са част от живота в една рок група, но при така създалата се ситуация, той обуздава нервите си, защото AC/DC се нуждае от стабилност повече от всякога. По това време Фил Ръд става неизменна част от състава и момчетата се надяват Клиф Уилямс също да се задържи за дълго.

„От самото начало ми стана ясно, че това е групата на Малкълм — споделя Ричард Грифитс — първият агент на AC/DC във Великобритания, който днес е изпълнителен директор на «Епик Рекърдс». — Бон беше страхотно момче, но още тогава си личеше, че Майк Браунинг не е сигурен за бъдещето му. Той не знаеше дали Скот ще се задържи докрай като певец на бандата. Бон по някакъв начин се изолираше от останалите. Фил беше единак, всъщност беше доста отблъскващ тип. Ангъс и Малкълм бяха желязното дуо, както може да се предположи, а за Марк от самото начало ми стана ясно, че няма да изкара много. Той беше твърде добро момче.“

„Карахме се много, но по отношение на музиката бяхме единни — смята Ангъс за отношенията с брат си. — Имахме различна представа за това какво трябва да се направи, но и двамата бяхме наясно, че в крайна сметка важен е само резултатът. Спорехме с часове, но при свиренето си пасвахме идеално, все едно живеем заедно. Всъщност нямаше да се разбираме така добре, ако живеехме заедно. Брат ми сигурно щеше да ме убие. Мал винаги ме е избутвал на преден план, винаги ме е подкрепял и е насърчавал усилията ми в музиката. Той винаги е първият човек, който ще каже: «Ангъс може да се справи».“

Ангъс през целия си живот също е отдавал дължимото на музикалния талант на по-възрастния си брат и е твърдял, че неговата роля като лице на бандата е чиста случайност, защото Малкълм е по-добрият музикант и ако пожелае, винаги може да го докаже. „Той свиреше соло в четири от песните в първия ни албум, когато си разменяхме местата — спомня си Ангъс. — Мал е добър солист. Вероятно би се справил с моята работа по-добре. Свири соло, както свири и ритъм — поддържа един и същи стил. Когато си разменяхме местата, той правеше моите партии в свой стил. Преди AC/DC Мал е свирил соло в различни музикални стилове. Той е отличен музикант и е сърцето на бандата. Понякога го гледам как свири и си мисля: «Дали и аз ще мога така?» Опитвам се да копирам неговия стил.“

Когато човек гледа AC/DC, веднага му става ясно, че в действителност Малкълм е сърцето на бандата. Той винаги изпъква толкова, колкото му налага песента и рядко се проявява като шоумен на сцената. Въпреки това обаче изпълненията му служат за пример на останалите. Лекотата, с която му се отдава всичко това говори за мащабите на таланта му.

„Мал прави нещата да изглеждат страшно прости — смята Ангъс. — Има хора като него, на които им идва отвътре. Правят трудното да изглежда лесно. Като Джими Хендрикс. Той взима китарата и сякаш я използва вместо четка за зъби, а музиката, която се ражда от това е невероятна. Това е изкуството. На хората като мен се налага да носят ученически униформи и да скачат от високи сгради, за да постигнат същата известност.“

Сработването между двамата, според Ангъс, се дължи само донякъде на факта, че са братя. „За нас музиката беше като игра — разказва Ангъс. — Когато играеш твърде дълго, тя ти става като втора природа, като инстинкт. Умът на брат ми Джордж щракаше бързо. Човек може да научи страшно много от него, особено ако е на четиринайсет години. Той взимаше баса и ми връчваше китарата. Аз смятах, че съм пълен невежа, но докато се усетя, започвах да свиря заедно с него. Показваше ми акордите внимателно, първо сол, после до… И аз се научих. Понякога свириш пет нощи поред в една тоналност, но на шестата гласът на певеца пада и се налага да смениш тона. Джордж беше свикнал с подобни неща и благодарение на него и аз свикнах.“

Явно Джордж е преподавател, който си поставя ясни цели и знае точно какво да изисква от възпитаниците си. Той насажда тези добродетели у двамата си по-малки братя, които му подражават във всичко. Ангъс продължава: „Джордж понякога вършеше щуротии. Хрумваха му откачени неща. Например веднъж ми каза, че струната ре го дразнела, също и сол. «Твърде са меки за рокендрол», заявяваше и ги сваляше от китарата. Когато го гледах последния път с The Easybeats, на китарата му имаше само четири струни. Не харесваше и най-тънките струни, особено когато излязоха модерните китари. Казваше: «Човек не може да ги настрои».“

През юли 1977 г. Клиф Уилямс прави своя дебют на концерт с AC/DC. Бандата планира да изнесе две тайни шоута на фестивала „Бонди Лайфсейвърс“ в Сидни. В програмата на фестивала AC/DC фигурират под името The Seedies за първия концерт и Dirty Deeds за втория. Веднага след това те заминават за Тексас, където им предстоят три участия като подгряваща група на Moxy, а по-късно свирят във Флорида, заедно с титаните REO Speedwagon. В Джаксънвил (Флорида) двете банди изнасят съвместен концерт пред осем хиляди души в зала „Колизеума“, а на откритото съоръжение „Холивуд Спортаториъм“ AC/DC и Speedwagon свирят пред публика от тринайсет хиляди души. Следва турне в Средния запад, където австралийците си партнират с Майкъл Стенли, Head East, Foreigner, Mink De Ville и с блус легендата Джони Уинтър, понякога като хедлайнери, друг път — като подгряващ състав.

„Беше много странно — спомня си Ангъс първия път, когато бандата свири в Америка. — По онова време дори не бях чувал за много от музикантите, които бяха популярни в САЩ. Смятах, че ще има повече рок, но се оказа, че на мода са някакви диско парчета. Когато дойдохме за първи път, обикаляхме страната с едно доста големичко комби. Сложиха ни за подгряваща група на Kiss. Тогава те още се мъкнеха с тонове грим и всичко останало. Около тях се вдигаше голям шум. Водеха със себе си много народ, правеха гигантско шоу и привличаха вниманието на медиите, а ние бяхме като някаква пародия — петима имигранти с размери на джуджета. Придвижването с онова комби беше кошмар. Често не искаха да ни пуснат в залата, защото не бяхме с лимузина. «Щом сте рок банда, къде ви е лимузината?», питаха с онзи южняшки акцент.“

AC/DC изглеждат толкова „обикновени“, че въобще не се вписват в представата за рок банда, с която са свикнали американците. Те се изразяват свободно, носят джинси и нямат никаква представа как би трябвало да изглежда и да се държи една популярна група.

„Най-забележителното беше, че макар медиите да рекламираха по-лек тип музика, страшно много хора идваха да чуят парчета с по-твърдо звучене — продължава Ангъс. — Свирехме на големи стадиони и реакцията на публиката беше великолепна. Често ни включваха сред цял куп известни изпълнители в най-неподходящото време. В Оклахома например свирихме на фестивала «Day On The Green» и трябваше да излезем на сцената в 10,30 часа — бяхме първи в списъка. Но дори в 10,30 часа сутринта на стадиона имаше 65 000 души и те знаеха кои сме ние и каква музика правим. Имахме 35 минути и трябваше да дадем най-доброто от себе си за това време. Беше много забавно и вълнуващо. Бих го направил отново.“

AC/DC има навика да изхвърля останалите групи от сцената. Ангъс признава: „Понякога ставахме алчни. Когато другите банди ни тормозеха, особено ако бяхме подгряващ състав и не си допадахме с хедлайнерите, се качвахме на сцената, надувахме децибелите до дупка и си казвахме: «Дай да ги смажем тия.» Много ни биваше в това.“

С нарастването на популярността на бандата, момчетата се сблъскват с някои от „страничните ефекти“ на славата. AC/DC вече са заобиколени от тълпи почитателки, макар че според музикантите групата никога не е била сред най-търсените от нежния пол. „В онези дни момичетата се интересуваха от… Е, не точно от нас — обяснява Ангъс. — Срещахме повече жени, когато кариерата ни беше в началото и свирехме по клубове. Тогава някои богаташи идваха в баровете, за да опитат от упадъчния дух на предградията, а други просто бяха любопитни да видят за какво е целият шум. Тогава срещахме много странни и прекрасни жени. Но по време на първите ни турнета в Щатите нямаше такова нещо. Привличахме фенките толкова, колкото и сега. Същото е. Пък и ние никога не сме били от този род банди. Не съм виждал жена, която да припадне по мен. Може би е имало момичета, които да ме видят и да си кажат: «О, не съм попадала на нещо по-грозно през живота си.» Това сигурно се е случвало. Но никога не е имало, как се нарича? Набези на фенки.“ Йънг признава, че това е от полза за бандата. „Положението ни устройваше — твърди той. — На нашите концерти няма да видиш тълпа пищящи млади момичета. Затова хората си казват: «Това е истинска група. Харесва ми, истинско е.» Ние не сме най-големите красавци на света. С AC/DC човек може да бъде спокоен. Ние не сме тук, за да отмъкнем жените, гаджетата или дъщерите ви. Е, може да ги вземем назаем, но…“

Единственият сексуален намек в музиката на AC/DC са носталгичните нюанси в техния декадентски блус. Ангъс обяснява: „Предполагам, че има нещо сексапилно в звученето на блус елементите. Вероятно защото стриптийз се прави основно под звуците на блус и хората правят асоциации. Съзнателно или не, тази картина изниква в ума на всеки, когато чуе подобна музика: представя си танците в стриптийз клуба. Задимената стая и момичето на сцената. Тази мисъл ми допада.“

За първите си концерти в Ню Йорк AC/DC гостуват в „Палейдиъм“, заедно с The Dictators и са подгряваща група на The Marbles в легендарния клуб „CBGB“. В нощта, когато свирят заедно с The Dictators, момчетата са ангажирани и за кратко шоу в „CBGB“ по едно и също време, което е безпрецедентен случай.

The Dictators са истинска нюйоркска институция през седемдесетте години. Техните албуми „Bloodbrothers“ и „Dictators Go Girl Crazy“ се радват на голям успех, както и концертните им изпълнения. Въпреки това обаче AC/DC правят силно впечатление на публиката им. На това шоу Ангъс за първи път свири с новата си безжична китара, предназначена да го улесни на сцената. Преди това дребничкият китарист често заплита кабелите и дори се спъва и пада, докато прекосява подиума, тичайки по време на концерт. Бон коментира новата придобивка на колегата си така: „Беше страхотно да гледаш Ангъс ухилен като котарак на слънце, когато получи китарата. Изражението му подсказваше, че в главата му се въртят нечисти помисли. Сигурно се е питал каква поразия може да спретне с това хитро ново изобретение.“

Макар че американската публика приема с огромен ентусиазъм бандата, която е съвсем непозната за района, „Атлантик Рекърдс“ все още се колебаят дали да заложат на бъдещето на AC/DC. „Let There Be Rock“ е посрещната с равнодушие от силните на деня в звукозаписната индустрия, които смятат, че музиката на банда мърляви австралийци не заслужава голямо внимание. Въпреки това обаче, „Атлантик“ забелязва въздействието на концертните изпълнения на AC/DC и наема групата да запише свое шоу на живо от „Атлантик Студиос“.

Момчетата пристигат на „Бродуей“ на 7 декември 1977 г. и изпълняват пълния си концертен репертоар пред публика от петдесет души — само толкова се побират в студиото. Това шоу поставя основите на първия официален албум „на живо“ на бандата („If You Want Blood You’ve Got It“). Малкият концерт връща момчетата в отминалите времена, когато те са чест гост на нощните клубове в Австралия и Англия. Всички музиканти са в приповдигнато настроение, особено Ангъс. Той дърпа струните на китарата си със зъби, удължава солата си и за никого не остава съмнение кой е звездата на шоуто.

Бон се обръща към публиката, която наблюдава изпълнението от звукорежисьорската кабина: „Всички вие сте от Ню Йорк, нали? Значи тази песен е написана специално за вас: «Hell Ain’t A Bad Place To Be» («Адът не е лошо място за живеене»).“ Думите му са внимателно подбрани, тъй като Скот е предупреден да не използва обичайния си речник, но въпреки това подигравката в тях е явна. Хората от звукозаписната компания едва ли са очаквали група неизвестни австралийци (и един англичанин) да се надсмиват толкова дръзко над американския начин на живот. Момчетата още не са постигнали зад Атлантика славата, която жънат у дома, но това е една от първите стъпки в тази посока. Бон признава, че въпреки трудностите, свиренето има предимства пред обикновената работа. В интервю пред списание „Саундс“ той разкрива: „Доста е неприятно да се събуждаш всяка сутрин в различна хотелска стая, без да знаеш къде си оставил четката си за зъби или чистите си гащи. Но каква е алтернативата? Още по-скучно е да седиш пред конвейера в някой завод всеки ден през оставащите 60 години от живота си, каквато вероятно е съдбата на много от дечурлигата, които идват на концертите ни. И ние щяхме да бъдем в същото положение, ако не беше музиката. Би било глупаво да се оплаквам, животът ми е страхотен. Как може да му доскучае на човек при толкова хубави жени наоколо?“

Последното твърдение е леко преувеличено, както признава и самият Бон в други интервюта. Ако AC/DC бяха заобиколени от красавици, защо в текстовете им никъде не се споменава подобно нещо? Вместо това в песните Скот и компания описват срещите си с недотам привлекателни представителки на нежния пол. Освен „Whole Lotta Rosie“, в „Let There Be Rock“ има още едно парче на подобна тема — „Go Down“, в което се разказва за почитателка, която е добре позната на AC/DC. Името й е Руби Липс и на нея са посветени думите:

„Руби, Руби, къде се дяна толкова време?

Не съм спрял да пия уиски, откак те няма, бейби.

Не познавам друга, която да го прави по-добре.

Никой не може да се мери с теб в близането на близалки.“

„Let There Be Rock“ ще пожъне истински успехи доста след излизането си на пазара, но британската публика усеща потенциала на албума още в самото начало. През ноември плочата достига до седемнайсето място в британските класации. По всичко изглежда, че AC/DC взимат правилното решение, като остават да свирят на позната територия — в Обединеното кралство обожават бандата и бандата обожава Обединеното кралство.

„Албърт Рекърдс“

Жак Албърт е основател на музикалната и издателска империя „Дж. Албърт и син“, която в момента е най-старата независима издателска компания в Австралия. Той имигрира на Зеления континент от Швейцария през 1884 г. и се утвърждава първо като музикален издател. След пенсионирането на Жак, неговият син Алексис поема компанията, а един от тримата наследници на Алексис става пряк участник в раждането на легендата за The Easybeats и AC/DC. Тед Албърт — средният син на сър Алексис, изгражда звукозаписната компания „Албърт Пръдакшънс“ — дъщерна на „Дж. Албърт и син“. Тед стартира в новото си поприще, като подписва договори с музикални таланти от Австралия в средата на шейсетте години. Чрез своя приятел Майк Воугън той се запознава с обещаващата банда The Easybeats. Още от първата си среща с групата Тед остава толкова впечатлен, че веднага им предлага договор. Когато публиката се уморява от танцувалния поп на The Easybeats, Тед Албърт е човекът, който връща Хари Ванда и Джордж Йънг в Австралия през 1973 г. Малко по-рано — през 1972 г. двамата пишат песента „Pasadena“, с която Джон Пол Йънг става звезда. Благодарение на успеха на тази песен, Ванда и Йънг стават управители на едно от звукозаписните студия на „Албърт Пръдакшънс“. За съжаление Тед Албърт умира през 1990 г. след инфаркт.